В обятията на шамбала


ДВОРЦИ БЕЗ ПРОЗОРЦИ И ВРАТИ



страница9/20
Дата21.07.2016
Размер3.47 Mb.
#89
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   20

ДВОРЦИ БЕЗ ПРОЗОРЦИ И ВРАТИ

- Къде? \

- Ето го пред нас! Съвсем истински дворец, но без прозорци и врати. Основата му е леко разрушена.

- О-хо! - не се въздържах и възкликнах аз.

В главата ми профучаха думите на Ангарика Говинда, че ком­плексът на Кайлас прилича на гигантска мандала, съставена от мистични фигури, а стените на каньона - на архитектурни съоръ­жения. Поклонникът сякаш е обкръжен от гигантски храмове.

Съоръжението, което разглеждахме, беше високо около 250 метра и представляваше комбинация от кули и отвесни стени. Наподобяваше католически храм и наистина нямаше прозорци и врати.

- Странно - продумах аз и се заех да скицирам. - Какво би могло да означава? Е, поне е ясно, че не е естествена планина, а изкуствен монумент.

Едва бяхме изминали 100 метра и видяхме друга конструкция, разположена по-високо на склона. Тя беше с вдлъбната форма, а повърхността й бе покрита с малки стъпала и подобни на пирами­ди многобройни хълмчета. Южната й страна, която се виждаше отлично, завършваше отгоре и отдолу с две красиви издатини, високи по 70-80 метра. Долната беше с правоъгълна форма, а горната приличаше на каменен цилиндър, поставен върху тясна основа. Създаваше се впечатлението, че този цилиндър, който те­жеше вероятно стотици или хиляди тонове, е бил изсечен, повдиг­нат и монтиран отделно. Древните строители очевидно са владее­ли силата на антигравитацията.

Продължихме да вървим и пред нас се разкри гледката на гран­диозен и величествен дворец с напълно фантастична форма. Той се състоеше от две предни и две задни, наложени една върху дру­га каменни плочи (или огледала), между които бе разположена масивна трапецовидна конструкция. Отзад и отгоре тя завършва­ше с конусовидна издатина. Височината на двореца бе минимум 500 метра.

Докато снимах, си дадох сметка, че сянката ще влоши качест­вото на изображението. С просто око се виждаха повече детайли, затова ги отразих върху скицата.

Зад двореца, по-близо до Кайлас, се забелязваше овално обра-зувание, което отначало възприех като най-обикновена планина. После, като го сравних с естествените хълмове, разбрах, че и то е древна конструкция, висока около 350 метра. „За какво ли са изг­раждали такива монументални конструкции?" - питах се аз, мaкар предварително да знаех, че няма да намеря отговор.

През следващите три дни срещнахме още няколко двореца без прозорци и врати, които ще ви опиша съвсем накратко, скъпи читатели. Ще ви призная също та­ка, че докато ги фо­тографирах и рису­вах, вътрешно него­дувах, че нищо не разбирам от обекти­те. Просто сляпо си изпълнявах експеди­ционните задълже­ния, поразен от вели­чието на древния ра­зум. Единствено ме топлеше надеждата, че някога в бъдеще ще разкрием тези уникални загадки.

Един от дворците представляваше сло­жна комбинация от плавно извити повърхности, върху горната част на които стояха пирамида и полукълбо. Височината на мону­мента бе около 150-200 метра. Естествено не можех да отговоря що за съоръжение е това, също както повечето хора не са в състо­яние да си обяснят предназначението на древните монументи.

Вторият дворец приличаше на комплекс от куполи с две ог­ромни - по около 100 метра, вертикални плочи, поставени точно под ъгъл 90 градуса една спрямо друга. От главата ми извираха ред въпроси: „Каква е ролята на тези каменни куполи? Може би събират определен вид фини енергии? Каква роля играят плочи­те, които приличат на огледални отражатели? Каква енергия от­разяват и накъде я насочват?" Нямах отговор. Следващият монумент, също разположен върху висок хребет, напомняше ста­ринен испански за­мък. По нещо прили­чаше и на пирамида, но очертанията й бя­ха твърде странни -отвесни странични повърхности, релеф­ни вдлъбнатини и т.н. Плътно до едната страна на замъка бя­ха прилепени две плочи. На върХа на едната от тях се "раз­личаваха четири по­луразрушени купола. Друг монумент приличаше на спира­ла, която се стеснява­ше към края си. Как­то повечето, и той съ­четаваше в себе си комбинация от плоски конструкции, които образно бяхме започ­нали да наричаме огледални отражатели.

Скицирайки последния обект, логически доизмислях доста от неговите участъци, защото бяха покрити със сняг или разрушени от времето. Все пак беше безспорно, че заради неизвестна нам цел древните хора са построили тук гигантска каменна спирала. - Може би е прототип на ДНК? - продума тихо Равил. В крайна сметка към обектите от този тип можехме да при­числим редица конструкции, разположени близо до монумента Гомпо-Панг. Зад него отлично се виждаше нещо като тесен жлеб с приповдигнати стени, който се спускаше надолу от полукръглото разклонение на Гомпо-Панг. Веднага зад него в източна по­сока се открояваше островърха структура, на чиято външна сте­на личаха две полукръгли вдлъбнатини под формата на пчелни пити. Зад нея съз­ряхме подобие на две стълби, покрити с арки и перила с фигурки, които гра­циозно се спускаха от върха на сферич­но каменно образу-вание. Още по-ната-тък в източна посо­ка се забелязваше друга двойна реди­ца от фигури или скални образувания, зад които се разпо­лагаше споменато­то вече огледало на самия Кайлас.

При вида на тези „жлебове", „пчелни пити", „стълби" и т.н. в главата ми за­почнаха да се прок­радват все още неясни мисли за тяхното предназначение. Хрумна ми да прокарам аналогия със строежа на човешкия организъм. Изоставих обаче идеята, защото не познавах докрай пространствената структура на човешките молекули. Все пак сравнението ми се стори интересно, макар да нямах никакви основания да твърдя, че чрез изграждането на разнообразни и необикновени мону-менти древните са създавали тук човешки същества. Аз просто усещах смазващото несъвършенство на своя разум пред въобра­жението и могъществото на древните монументи.

Спомних си мисълта на Сергей Селиверстов: „Всички са слу­шали приказки за дворци без прозорци и врати, а ние ги виждаме със собствените си очи."

И си помислих: „Приказката не е фантазия. Тя е история, съх­ранила забравеното величие на човека."


КАМЕННИТЕ ОГЛЕДАЛА В ГРАДА НА БОГОВЕТЕ

Колкото по-дълго пребивавахме в Града на боговете, толкова по-силно в мен се затвърждаваше впечатлението, че това е няка­къв неразбираем и невероятно грандиозен механизъм, вътре в кой­то в строг ред бушуват неизвестни за нас енергии. Затова свиде­телстваха отчасти каменните конструкции, които приличаха на от-ражатели. Много от съоръженията бяха снабдени с тях. Някои вече видяхте, скъпи читатели, на поместените снимки и рисунки. Позволете обаче да ви покажа още няколко каменни огледала, за да ви докажа, че Градът на боговете е бил конструиран за регули­ране и сливане на тези непознати енергии, за да бъде създадено нещо изключително важно.

О, как ме измъчваха мислите за енергийната същност на чове­ка! И колко много неща не разбирах тогава! Дори представа си нямах, че в тялото на човека има два фантома - на времето и на ефира. Но за това, скъпи читатели, ще поговорим в следващия том на книгата.

Един от тези каменни отражатели се състоеше от пет вдлъбна­ти огледала (№ 46), поставени върху солиден фундамент, който приличаше на сандък. По височина всяко от огледалата беше приб­лизително колкото четириетажна сграда. Огледалният комплекс се възвисяваше или на планински връх, или върху полуразруше­на пирамида и беше ориентиран на северозапад.

Видяхме го на смрачаване. Равил започна трескаво да снима, а аз се хванах за молива. Стори ми се, че последното от петте огле­дала има някаква вдлъбнатина в основата си. Тя ме заинтригува. Почти на бегом (и то на височина 5000 метра!) заобиколихме хъл­ма, върху който се мъдреше този монумент, за да огледаме пос­ледното каменно огледало не отстрани, а отпред. В основата му въпреки полумрака доста ясно личеше нещо, което ми напомня­ше вече видяната порта към Шамбала върху Дома на щастливия камък, затворена отвътре с каменна плоча. Височината на тази порта беше около три метра. Тя също се намираше там, където предполагахме, че времето трябва да е сгъстено.

Нашите опити да зас­немем огледалния мону­мент от тази гледна точ­ка завършиха с неуспех - беше прекалено тъмно. Нанесох портата върху рисунката - окото се ока­за по-силно от фотоапа­рата.

Друг монумент от та­зи серия представляваше огромна правоъгълна ка­менна плоча, висока колкото триетажна сграда. Тя се намираше върху скалист хълм. Широката й част беше ориентирана в посока север-юг.

Следващият монумент от серията огледални отражатели съ­що приличаше на огромна каменна плоча с размерите на пететажна сграда и бе разположена на върха на полегат хълм. Има­ше формата на не съвсем правилен паралелепипед с отвор в средата. Плоската страна на плочата беше ори­ентирана в посока запад-изток.

Веднъж се натък­нахме на каменно огле­дало, което приличаше на листо от дърво. При размери приблизител­но 100 на 100 метра то­ва листо беше толкова тънко, че се чудихме как не се е разрушило след толкова хилядоле­тия.

Понякога отражателите бяха построени в една линия, както нап­ример в групата мону­менти в западната част на Града на боговете. Трите каменни огледа­ла, с височина 70-80 метра, се спускаха от високия склон едно след друго, като се ком­бинираха в рамките на една линия с пирамидални конструкции и конус. Всички каменни огледала бяха насочени на запад.

Най-вече в западната част се срещаха също така равни склоно­ве на речни долини. Отначало ми се стори, че скалите са полирани от вятъра. После разбрах, че полираните участъци най-вероятно са своеобразни огледални отражатели. Когато обаче го разбрах, вече беше прекалено късно. Много от тях не бях нито скицирал, нито заснел. Както се казва, бях ги проспал.

Понякога каменните огледала в западната част на Града на бо­говете се намираха високо над речното ниво и представляваха не­що като плоски ограничители - или на разклонения на хребета, или на вече разрушени сложни пирамидални конструкции.

Ако сте физик, който се е заинтригувал от каменните огледала, прелистете наново книгата и обърнете внимание, че много от мо­нументите са снабдени с плоски или вдлъбнати конструкции, кои­то сигурно са отразявали и контролирали непознати енергии. Мо­же би тогава ще ви хрумне оригинална идея, която ще ви завладее напълно и ще ви призове да се опълчите срещу многобройния хор от консерватори и завистници. И може би някога, след много-много поколения... ще стане основа за енергетиката на бъдещите хора, доказвайки принципа, че човекът е „микрокосмос на макрокосмо­са". Помислете, скъпи читатели! Тук се крие нещо наистина съ­ществено.

Тогава в разположения високо под небето Град на боговете сто­ях върху един от хълмовете и разсъждавах за неизвестните ни енергии, които в строг ред и според гениален план се движат стре­мително в пределите на този град, като създават нещо... или вече са го създали. Разбирах, че човечеството, сдържано от консерва­тизма и просмукано с вонята на бензин, все още знае твърде малко за тези енергии. Напълно ясно си представях, че бъдещето при­надлежи на тях. А древните са ги познавали! И тъй като човечес­твото се развива спираловидно, то няма как да не стигне до тях. Една мисъл не ми даваше мира - за енергията на времето. Бях се отдалечил от баналната представа за времето като за тиктакане на часовник. Вече си представях, че то е най-мощната и... мислеща енергия. И ненапразно още сега ще ви кажа, скъ­пи читатели, че телата ни се управляват от доми­ниращия фантом на вре­мето - от увисналата в пространството енергия на времето.

Сгъстеното време ве­роятно се движи в преде­лите на Града на богове­те, като се регулира от каменните огледала. Си­гурно затова нито един от свещените монументи не е достъпен за обикно­вения човек. Енергията ще го изгори заради наличието на лоши мисли в душата му.

Бях изпълнен със сили и здраве. Предстоеше ми да се сблъс­кам с черната страна на Кайлас.


ЧЕРНАТА СТРАНА НА КАЙЛАС

- Кой цвят ви допада най-много? - обърна се Сергей Селивер-стов към Рафаел Юсупов, когато в късния следобед се бяхме раз­положили уютно върху рехавата тревичка край палатката, разпъ­ната под северната (черната) страна на Кайлас.

- Намекваш за черното ли? - учуди се Юсупов.

- А, не! Но съм забелязал, че в Уфа често носите черна риза с черни панталони. Мъж в черно, както се казва - изхили се Сели-верстов.

- Черната риза не се пере всеки ден. Нали съм ерген...

- А аз ги пера всеки ден! - вирна нос Селиверстов.

- И черните ли?

- Черно не нося. Още по-малко като вашите - с някакви идиот­ски бродерии по яката и реверите.

- За сметка на това аз пък не нося небесносини. А ти, Сергей, май ги употребяваш.

- Цветът на ризата не е критерий за сексуалната ориентация. Хайде без евтини намеци! Всеки носи цвета, който го възбужда. В творческия си порив човек винаги изпада в състояние на възбуда. А възбудата събаря условностите, за да разкрие онези пластове духовна енергия, които наричаме талант. Талантът, Рафаел Гаязович, трябва да набъбне...

- Като цирей?

- Като духовна енергия - невъзмутимо отвърна Селиверстов. - За да се напипа пластът...

- Кое?

- Пластът талантлива енергия...



- Каква енергия?

- Талантлива.

- А-а-а...

- Искам да кажа - намръщи се Селиверстов, - че за да се напипа пластът талантлива или духовна енергия, която таи в се­бе си...

- Не ми стана ясно все пак кой пласт?

- Накратко казано, без възбуда няма талант - сряза го Сели­верстов.

- И коя възбуда според теб разкрива таланта най-пълно? - не отстъпваше и Юсупов.

- Всяка! Всяка възбуда е в състояние да разкрие таланта. Все­ки го притежава, но не всеки умее да се възбужда.

- Значи несъобразителните и незабележимите са хора, които не умеят да се възбуждат, така ли?

-Да.


- А това отнася ли се за секса?

- Разбира се.

- И как може да се възбуди човек?

- Ами дори и от цветовете - позасмя се Селиверстов.

- От цвета на спалното бельо? - на свой ред се захили Юсу­пов.

- И от него. Или от цвета на стените, на...

- На ризата?

- Защо не!

- А кой цвят възбужда най-силно? - запита Юсупов. Лицето на Селиверстов стана сериозно.

- Обяснявам. Черното не е цвят. То е цвят, който не съществу­ва. Затова ако се облечете от главата до петите в черно, никого няма да възбудите. Ще изглеждате като черна дупка.

- А ако се облека изцяло в бяло?

- Ами виждам, Рафаел Гаязович, че сте с бяла маска. Впрочем, защо? Тук няма пясъчни бури!

- Ами по навик.

- Така изглеждате като смъртта.

- Като кое?

- Като смъртта. Пък отгоре на всичкото сте си сложили и чер­ни очила!

- Вече прекали!

- Бялото - Селиверстов вдигна показалеца си - обединява всич­ки цветове на дъгата. То не е индивидуален цвят. Странно, че ко­мунистите са избрали за символ червеното, а не бялото - нали всичко им е общо? Добре, че Троцки са го заклали. Ако беше взел властта, и жените щяха да станат общи. Затова, Рафаел Гаязович, бялата маска ви лишава от индивидуалност. Ето защо е доста труд­но някой да се възбуди при вида ви. Все едно да се възбуди от цяла тълпа. За съжаление сред нас, за разлика от йогите, няма хора, способни да обичат човечеството изобщо - предпочитат се инди­видуалностите ...

- Каква връзка има това с цветовете?

- Тази, че всеки си харесва определен цвят и се възбужда от него. Шефът например - посочи ме Селиверстов - се възбужда от оранжевото, а аз...

- От синьото,може би?

- Нищо подобно. Харесвам розовото. -Ха!

- Моля без намеци! Розовото е цвят на нежността, на ласките, на утринната зора. Всеки е настроен на своя индивидуална вълна и тя се определя от предпочитания цвят. Той му придава индиви­дуални качества - точно онези, които се пробуждат при вида на любимата багра.

- Значи ти, Сергей, си нежен и ласкав човек - подсмихна се Юсупов.

- Да. И какво от това?

- Ами нищо. Просто понякога...

- Понякога не е винаги - гордо заяви Селиверстов.

- Добре тогава.

- Физиците твърдят - присви очи Селиверстов, - че съществу­ва фантом на организма, който се състои от разпространяващата се в пространството фина енергия...

- Не разпространяваща се, а структурирана в пространството - уточни Юсупов.

- Така да е. Каква е разликата? Искам да кажа, че енергията на фантома проявява склонност да се разлага на отделни цветове...

- Разлагат се само труповете - пак го прекъсна Юсупов, - а в дадения случай протича процес на дифракция.

- Ама не ме прекъсвайте! И тъй, фантомът може да се разло­жи... - Селиверстов хвърли боязлив поглед към Юсупов - на цве­товете на дъгата: червено, оранжево, жълто, зелено, небесносиньо, синьо и виолетово, които се отличават по дължината на вълната си. Червеното е с най-дълга вълна, а виолетовото - с най-къса. Най-важното се състои обаче в...

- В кое?


- В това, че разложеният на отделни цветове фантом при опре­делени условия може да създаде материя съгласно принципа за преминаване на живата енергия в жива материя.

- А кой го е доказал? - скептично попита Юсупов.

- Не помня кой. Но съм го чел някъде. Някакъв знаменит фи­зик беше. Та онази част от фантома, която се характеризира с чер­вения спектър, е способна да изгражда най-грубите живи тъкани, а виолетовата - най-нежните.

- Като тебе ли? - нелепо се пошегува Юсупов.

- Ето защо - невъзмутимо продължи Селиверстов - цветовете имат съзидателен характер. И там, където има цветове, има жи­вот. А където няма - няма и живот... или има нищо. Нищото не е просто смърт. То е духовна смърт. И какъв извод можем да си направим?

- Какъв?


- Ами че северната страна на Кайлас ненапразно е наречена черна. Тя олицетворява нищото, тоест страховитата духовна смърт. Йогите, които притежават фино-енергийно зрение, го знаят.

- Ами... - проточи глас Юсзшов, иронично присвил очи.

- Какво „ами"? Да бяхте носили по-рядко черната риза с жен­ски бродерии - рязко подхвърли Селиверс­тов.

- А ти - небесно­синята - отвърна му Юсупов.

Обърнали си гръб, двамата приятели се загледаха в различни посоки.

Разбирах, че щом ламите и йогите са нарекли тази страна на Кайлас черната, тук очевидно се таеше нещо загадъчно и страш­но. Кетсун Зангпо ми беше разказал легендата за борбата между Миларепа-йога и Бонпо-йога, когато Миларепа-йога хвърлил от върха Бонпо-йога и така привлякъл божието възмездие - демо­ничните сили. После северната страна на Кайлас почерняла.

Повдигнах глава и погледнах към нея. Тя искреше с белотата на снега и изобщо не изглеждаше черна. Помолих Сергей да ми позира и заснех заедно с него черната страна на Кайлас, след кое­то започнах да я скицирам.

Личеше, че северната страна е сипей или може би много стръ­мен склон под ъгъл около 80-85 градуса, изпъстрен с едва види­ми триъгълници. Имаше формата на широка чаша. Успях дори да измеря с компас кривината й - беше горе-долу 30 градуса. Вгле­дах се във върха на Кайлас, покрит със снежна шапка. Подозирах, че под нея има равна площадка. Натрапчивите, но същевременно хаотични мисли бродеха из главата ми, сякаш подчертаваха зна­чимостта на тази площадка, с която завършваше Кайлас.

По онова време все още не знаех, че след експедицията ще нап­равим подробни и трудоемки разчети, които ще ни подтикнат към извода за съществуването на тази квадратна площадка. Анализи­рането й от гледна точка на различните древни митологии ни даде възможност да възстановим приказната, но напълно възможна (кой знае?!) история за оцеляването на човечеството от световните ка­таклизми.

Тогава и представа си нямах, че искрящият пред мен Кайлас е бил изграден в системата на легендарните пет елемента като пе­тият елемент, тоест като...човека. Но за това... моля да ми прос­тите, скъпи читатели, че отново ще се наложи за кой ли път да го повторя, ще прочетете в следващия том. Надявам се да го напи­ша, за да направя равносметката на всички данни, свързани с Гра­да на боговете.

Вечерният хлад премина в сковаващ тибетски студ. Зъзнех. Кол­ко малко знаех тогава! Все още само разсъждавах, че демонични­те или черни сили от северната страна на Кайлас ненапразно са тук. В нашия триизмерен свят понятието прогрес е заложено като борба между добрите и тъмните сили, като последните дори са своеобразен стимулатор. Прехвърлих в главата си различни слу­чаи от научната си кариера и внезапно осъзнах, че без своите научни опоненти, завистници и зложелатели сигурно щях да се ус­покоя и да си въобразя, че съм гениален и велик.

Благодаря ви, мои завистници и зложелатели! Чудесно е, че ви има! Вие мъкнете на гърба си тежестта на вътрешното негодува­ние, породено от вашата научна непълноценност. Тежко страдате от успехите на омразния ви учен. Не спите, измисляйки за него смъртни наказания. И всичко това заради общочовешкия прог­рес! Само за да изпълните предсказаната ви от кармата функция -да бъдете стимулатор за някого, когото Бог е дарил със способността да твори.

Скъпи завистници, за мен вие сте еталон какъв не бива да бъде човек. Но такава е вашата карма - някога, в някой друг живот толкова сте се омърсили, че Бог ви е приготвил сурово наказание в следващото прераждане - да се измъчвате цял живот от своята безполезност. Но вас също умно и хитро ви използват в името на прогреса. Благодаря ви, скъпи завистници! И вашата не е лека в нашия тленен триизмерен свят.

Отново погледнах към Кайлас. Свечеряваше се. Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше като жив. Осезаемо усетих, че моят разум е нищожно слаб пред неговия. Но не му завиждах. Възхищавах му се. Ех, ако можех да видя четириизмерния или петизмерния Кайлас! Интересно, как ли изглежда?! И какъв ли е четириизмерният свят? А петизмерният?

Романтично замигах, усещайки сладостта от любопитството си. Дори дръпнах нагоре бейзболната си шапка, за да усетя деес­пособността на възрастния човек, запазил детския си възторг от света, в който ти, пъпчивият младок, вече можеш да свършиш не­що.

„Може би, може би... - шавна нещо в душата ми - в онзи чети-риизмерен свят няма нито завист, нито злоба?! Навярно необхо­димостта от постоянен прогрес е внедрена в съзнанието на зага­дъчните четириизмерни хора като естествено състояние, както в нас е внедрена необходимостта да дишаме и да се храним. Може би там няма нещастни и лишени от достойнство завистници, съ­ществуващи единствено за да стимулират другите?!"

На сутринта се пробудих с тревога в душата. Потърках подутите си клепачи и отидох да се измия. Студената во­да ме ободри. В главата ми изплуваха думите на лама Кетсун Зангпо, че черното и небесносиньото са цвето­вете, ориентирани към во­дата. Изтрих лицето си с хавлиената кърпа, която приличаше вече на парцал за под, и погледнах към ру­чея, в който се миех. Той течеше покрай черната страна на Кайлас. Водата му не ми се стори лоша -подскачаше весело по ед­рите камъни, разплисквай-ки вълнички. Ромонът й га­леше ухото. А на душата ми беше тъжно.

Прокарах ръка по хлътналите си бузи. Лицето ми беше топло. Край слепоочието си усетих пулсирането на артерията. Тя под­държаше равномерен ритъм и ми напомняше, че все още съм жив.

Сложих встрани прокъсаната найлонова торбичка с тоалетни­те принадлежности и сапуна, пъхнах ръце в джобовете на анорака и се загледах в една точка, обърнал гръб на Кайлас.

- Шефе, стой така! Ще те снимам на фона на Кайлас! - провик­на се Равил.

Опитах се да придам по-весел и бодър израз на лицето си, но не се получи. Нещо ме притискаше отвътре и ми навяваше тъга. Опитах се да разбера причината, но така и не можах. Тъгата про­дължаваше да ме обсебва.

Отново прокарах ръка по бузата си, усетих топлината на собс­твеното си тяло и изведнъж осъзнах, че днес ще тръгна към Доли­ната на смъртта.


В ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА

Приближих се към палатката и мрачно засъбирах раницата си. Погледът ми падна върху спалния чувал. „Хубав, топъл чувал бе­ше", помислих си с примирение. После се взрях в изпокъсаните си туристически обувки. „Съвсем се прокъсаха. Сигурно за пос­ледно ще ги използвам."

Без да искам, повдигнах дланите си и се взрях в тях. Ръцете ми не се отличаваха с елегантност - не бяха като на пианист. Бяха дебели, подобни на лопата, предназначени за груба и упорита ра­бота. Размърдах късите си пръсти с мръсни нокти, с които в про­фесионалния си живот извършвах най-фини очни операции, учудвайки дори американците с „фокусите на руската хирургия". „Доб­ре ми послужихте", помислих си пак в минало време.


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване
books -> Духовно воюване Ричард Инг Съдържание


Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   20




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница