ДВОРЦИ БЕЗ ПРОЗОРЦИ И ВРАТИ
- Къде? \
- Ето го пред нас! Съвсем истински дворец, но без прозорци и врати. Основата му е леко разрушена.
- О-хо! - не се въздържах и възкликнах аз.
В главата ми профучаха думите на Ангарика Говинда, че комплексът на Кайлас прилича на гигантска мандала, съставена от мистични фигури, а стените на каньона - на архитектурни съоръжения. Поклонникът сякаш е обкръжен от гигантски храмове.
Съоръжението, което разглеждахме, беше високо около 250 метра и представляваше комбинация от кули и отвесни стени. Наподобяваше католически храм и наистина нямаше прозорци и врати.
- Странно - продумах аз и се заех да скицирам. - Какво би могло да означава? Е, поне е ясно, че не е естествена планина, а изкуствен монумент.
Едва бяхме изминали 100 метра и видяхме друга конструкция, разположена по-високо на склона. Тя беше с вдлъбната форма, а повърхността й бе покрита с малки стъпала и подобни на пирамиди многобройни хълмчета. Южната й страна, която се виждаше отлично, завършваше отгоре и отдолу с две красиви издатини, високи по 70-80 метра. Долната беше с правоъгълна форма, а горната приличаше на каменен цилиндър, поставен върху тясна основа. Създаваше се впечатлението, че този цилиндър, който тежеше вероятно стотици или хиляди тонове, е бил изсечен, повдигнат и монтиран отделно. Древните строители очевидно са владеели силата на антигравитацията.
Продължихме да вървим и пред нас се разкри гледката на грандиозен и величествен дворец с напълно фантастична форма. Той се състоеше от две предни и две задни, наложени една върху друга каменни плочи (или огледала), между които бе разположена масивна трапецовидна конструкция. Отзад и отгоре тя завършваше с конусовидна издатина. Височината на двореца бе минимум 500 метра.
Докато снимах, си дадох сметка, че сянката ще влоши качеството на изображението. С просто око се виждаха повече детайли, затова ги отразих върху скицата.
Зад двореца, по-близо до Кайлас, се забелязваше овално обра-зувание, което отначало възприех като най-обикновена планина. После, като го сравних с естествените хълмове, разбрах, че и то е древна конструкция, висока около 350 метра. „За какво ли са изграждали такива монументални конструкции?" - питах се аз, мaкар предварително да знаех, че няма да намеря отговор.
През следващите три дни срещнахме още няколко двореца без прозорци и врати, които ще ви опиша съвсем накратко, скъпи читатели. Ще ви призная също така, че докато ги фотографирах и рисувах, вътрешно негодувах, че нищо не разбирам от обектите. Просто сляпо си изпълнявах експедиционните задължения, поразен от величието на древния разум. Единствено ме топлеше надеждата, че някога в бъдеще ще разкрием тези уникални загадки.
Един от дворците представляваше сложна комбинация от плавно извити повърхности, върху горната част на които стояха пирамида и полукълбо. Височината на монумента бе около 150-200 метра. Естествено не можех да отговоря що за съоръжение е това, също както повечето хора не са в състояние да си обяснят предназначението на древните монументи.
Вторият дворец приличаше на комплекс от куполи с две огромни - по около 100 метра, вертикални плочи, поставени точно под ъгъл 90 градуса една спрямо друга. От главата ми извираха ред въпроси: „Каква е ролята на тези каменни куполи? Може би събират определен вид фини енергии? Каква роля играят плочите, които приличат на огледални отражатели? Каква енергия отразяват и накъде я насочват?" Нямах отговор. Следващият монумент, също разположен върху висок хребет, напомняше старинен испански замък. По нещо приличаше и на пирамида, но очертанията й бяха твърде странни -отвесни странични повърхности, релефни вдлъбнатини и т.н. Плътно до едната страна на замъка бяха прилепени две плочи. На върХа на едната от тях се "различаваха четири полуразрушени купола. Друг монумент приличаше на спирала, която се стесняваше към края си. Както повечето, и той съчетаваше в себе си комбинация от плоски конструкции, които образно бяхме започнали да наричаме огледални отражатели.
Скицирайки последния обект, логически доизмислях доста от неговите участъци, защото бяха покрити със сняг или разрушени от времето. Все пак беше безспорно, че заради неизвестна нам цел древните хора са построили тук гигантска каменна спирала. - Може би е прототип на ДНК? - продума тихо Равил. В крайна сметка към обектите от този тип можехме да причислим редица конструкции, разположени близо до монумента Гомпо-Панг. Зад него отлично се виждаше нещо като тесен жлеб с приповдигнати стени, който се спускаше надолу от полукръглото разклонение на Гомпо-Панг. Веднага зад него в източна посока се открояваше островърха структура, на чиято външна стена личаха две полукръгли вдлъбнатини под формата на пчелни пити. Зад нея съзряхме подобие на две стълби, покрити с арки и перила с фигурки, които грациозно се спускаха от върха на сферично каменно образу-вание. Още по-ната-тък в източна посока се забелязваше друга двойна редица от фигури или скални образувания, зад които се разполагаше споменатото вече огледало на самия Кайлас.
При вида на тези „жлебове", „пчелни пити", „стълби" и т.н. в главата ми започнаха да се прокрадват все още неясни мисли за тяхното предназначение. Хрумна ми да прокарам аналогия със строежа на човешкия организъм. Изоставих обаче идеята, защото не познавах докрай пространствената структура на човешките молекули. Все пак сравнението ми се стори интересно, макар да нямах никакви основания да твърдя, че чрез изграждането на разнообразни и необикновени мону-менти древните са създавали тук човешки същества. Аз просто усещах смазващото несъвършенство на своя разум пред въображението и могъществото на древните монументи.
Спомних си мисълта на Сергей Селиверстов: „Всички са слушали приказки за дворци без прозорци и врати, а ние ги виждаме със собствените си очи."
И си помислих: „Приказката не е фантазия. Тя е история, съхранила забравеното величие на човека."
КАМЕННИТЕ ОГЛЕДАЛА В ГРАДА НА БОГОВЕТЕ
Колкото по-дълго пребивавахме в Града на боговете, толкова по-силно в мен се затвърждаваше впечатлението, че това е някакъв неразбираем и невероятно грандиозен механизъм, вътре в който в строг ред бушуват неизвестни за нас енергии. Затова свидетелстваха отчасти каменните конструкции, които приличаха на от-ражатели. Много от съоръженията бяха снабдени с тях. Някои вече видяхте, скъпи читатели, на поместените снимки и рисунки. Позволете обаче да ви покажа още няколко каменни огледала, за да ви докажа, че Градът на боговете е бил конструиран за регулиране и сливане на тези непознати енергии, за да бъде създадено нещо изключително важно.
О, как ме измъчваха мислите за енергийната същност на човека! И колко много неща не разбирах тогава! Дори представа си нямах, че в тялото на човека има два фантома - на времето и на ефира. Но за това, скъпи читатели, ще поговорим в следващия том на книгата.
Един от тези каменни отражатели се състоеше от пет вдлъбнати огледала (№ 46), поставени върху солиден фундамент, който приличаше на сандък. По височина всяко от огледалата беше приблизително колкото четириетажна сграда. Огледалният комплекс се възвисяваше или на планински връх, или върху полуразрушена пирамида и беше ориентиран на северозапад.
Видяхме го на смрачаване. Равил започна трескаво да снима, а аз се хванах за молива. Стори ми се, че последното от петте огледала има някаква вдлъбнатина в основата си. Тя ме заинтригува. Почти на бегом (и то на височина 5000 метра!) заобиколихме хълма, върху който се мъдреше този монумент, за да огледаме последното каменно огледало не отстрани, а отпред. В основата му въпреки полумрака доста ясно личеше нещо, което ми напомняше вече видяната порта към Шамбала върху Дома на щастливия камък, затворена отвътре с каменна плоча. Височината на тази порта беше около три метра. Тя също се намираше там, където предполагахме, че времето трябва да е сгъстено.
Нашите опити да заснемем огледалния монумент от тази гледна точка завършиха с неуспех - беше прекалено тъмно. Нанесох портата върху рисунката - окото се оказа по-силно от фотоапарата.
Друг монумент от тази серия представляваше огромна правоъгълна каменна плоча, висока колкото триетажна сграда. Тя се намираше върху скалист хълм. Широката й част беше ориентирана в посока север-юг.
Следващият монумент от серията огледални отражатели също приличаше на огромна каменна плоча с размерите на пететажна сграда и бе разположена на върха на полегат хълм. Имаше формата на не съвсем правилен паралелепипед с отвор в средата. Плоската страна на плочата беше ориентирана в посока запад-изток.
Веднъж се натъкнахме на каменно огледало, което приличаше на листо от дърво. При размери приблизително 100 на 100 метра това листо беше толкова тънко, че се чудихме как не се е разрушило след толкова хилядолетия.
Понякога отражателите бяха построени в една линия, както например в групата монументи в западната част на Града на боговете. Трите каменни огледала, с височина 70-80 метра, се спускаха от високия склон едно след друго, като се комбинираха в рамките на една линия с пирамидални конструкции и конус. Всички каменни огледала бяха насочени на запад.
Най-вече в западната част се срещаха също така равни склонове на речни долини. Отначало ми се стори, че скалите са полирани от вятъра. После разбрах, че полираните участъци най-вероятно са своеобразни огледални отражатели. Когато обаче го разбрах, вече беше прекалено късно. Много от тях не бях нито скицирал, нито заснел. Както се казва, бях ги проспал.
Понякога каменните огледала в западната част на Града на боговете се намираха високо над речното ниво и представляваха нещо като плоски ограничители - или на разклонения на хребета, или на вече разрушени сложни пирамидални конструкции.
Ако сте физик, който се е заинтригувал от каменните огледала, прелистете наново книгата и обърнете внимание, че много от монументите са снабдени с плоски или вдлъбнати конструкции, които сигурно са отразявали и контролирали непознати енергии. Може би тогава ще ви хрумне оригинална идея, която ще ви завладее напълно и ще ви призове да се опълчите срещу многобройния хор от консерватори и завистници. И може би някога, след много-много поколения... ще стане основа за енергетиката на бъдещите хора, доказвайки принципа, че човекът е „микрокосмос на макрокосмоса". Помислете, скъпи читатели! Тук се крие нещо наистина съществено.
Тогава в разположения високо под небето Град на боговете стоях върху един от хълмовете и разсъждавах за неизвестните ни енергии, които в строг ред и според гениален план се движат стремително в пределите на този град, като създават нещо... или вече са го създали. Разбирах, че човечеството, сдържано от консерватизма и просмукано с вонята на бензин, все още знае твърде малко за тези енергии. Напълно ясно си представях, че бъдещето принадлежи на тях. А древните са ги познавали! И тъй като човечеството се развива спираловидно, то няма как да не стигне до тях. Една мисъл не ми даваше мира - за енергията на времето. Бях се отдалечил от баналната представа за времето като за тиктакане на часовник. Вече си представях, че то е най-мощната и... мислеща енергия. И ненапразно още сега ще ви кажа, скъпи читатели, че телата ни се управляват от доминиращия фантом на времето - от увисналата в пространството енергия на времето.
Сгъстеното време вероятно се движи в пределите на Града на боговете, като се регулира от каменните огледала. Сигурно затова нито един от свещените монументи не е достъпен за обикновения човек. Енергията ще го изгори заради наличието на лоши мисли в душата му.
Бях изпълнен със сили и здраве. Предстоеше ми да се сблъскам с черната страна на Кайлас.
ЧЕРНАТА СТРАНА НА КАЙЛАС
- Кой цвят ви допада най-много? - обърна се Сергей Селивер-стов към Рафаел Юсупов, когато в късния следобед се бяхме разположили уютно върху рехавата тревичка край палатката, разпъната под северната (черната) страна на Кайлас.
- Намекваш за черното ли? - учуди се Юсупов.
- А, не! Но съм забелязал, че в Уфа често носите черна риза с черни панталони. Мъж в черно, както се казва - изхили се Сели-верстов.
- Черната риза не се пере всеки ден. Нали съм ерген...
- А аз ги пера всеки ден! - вирна нос Селиверстов.
- И черните ли?
- Черно не нося. Още по-малко като вашите - с някакви идиотски бродерии по яката и реверите.
- За сметка на това аз пък не нося небесносини. А ти, Сергей, май ги употребяваш.
- Цветът на ризата не е критерий за сексуалната ориентация. Хайде без евтини намеци! Всеки носи цвета, който го възбужда. В творческия си порив човек винаги изпада в състояние на възбуда. А възбудата събаря условностите, за да разкрие онези пластове духовна енергия, които наричаме талант. Талантът, Рафаел Гаязович, трябва да набъбне...
- Като цирей?
- Като духовна енергия - невъзмутимо отвърна Селиверстов. - За да се напипа пластът...
- Кое?
- Пластът талантлива енергия...
- Каква енергия?
- Талантлива.
- А-а-а...
- Искам да кажа - намръщи се Селиверстов, - че за да се напипа пластът талантлива или духовна енергия, която таи в себе си...
- Не ми стана ясно все пак кой пласт?
- Накратко казано, без възбуда няма талант - сряза го Селиверстов.
- И коя възбуда според теб разкрива таланта най-пълно? - не отстъпваше и Юсупов.
- Всяка! Всяка възбуда е в състояние да разкрие таланта. Всеки го притежава, но не всеки умее да се възбужда.
- Значи несъобразителните и незабележимите са хора, които не умеят да се възбуждат, така ли?
-Да.
- А това отнася ли се за секса?
- Разбира се.
- И как може да се възбуди човек?
- Ами дори и от цветовете - позасмя се Селиверстов.
- От цвета на спалното бельо? - на свой ред се захили Юсупов.
- И от него. Или от цвета на стените, на...
- На ризата?
- Защо не!
- А кой цвят възбужда най-силно? - запита Юсупов. Лицето на Селиверстов стана сериозно.
- Обяснявам. Черното не е цвят. То е цвят, който не съществува. Затова ако се облечете от главата до петите в черно, никого няма да възбудите. Ще изглеждате като черна дупка.
- А ако се облека изцяло в бяло?
- Ами виждам, Рафаел Гаязович, че сте с бяла маска. Впрочем, защо? Тук няма пясъчни бури!
- Ами по навик.
- Така изглеждате като смъртта.
- Като кое?
- Като смъртта. Пък отгоре на всичкото сте си сложили и черни очила!
- Вече прекали!
- Бялото - Селиверстов вдигна показалеца си - обединява всички цветове на дъгата. То не е индивидуален цвят. Странно, че комунистите са избрали за символ червеното, а не бялото - нали всичко им е общо? Добре, че Троцки са го заклали. Ако беше взел властта, и жените щяха да станат общи. Затова, Рафаел Гаязович, бялата маска ви лишава от индивидуалност. Ето защо е доста трудно някой да се възбуди при вида ви. Все едно да се възбуди от цяла тълпа. За съжаление сред нас, за разлика от йогите, няма хора, способни да обичат човечеството изобщо - предпочитат се индивидуалностите ...
- Каква връзка има това с цветовете?
- Тази, че всеки си харесва определен цвят и се възбужда от него. Шефът например - посочи ме Селиверстов - се възбужда от оранжевото, а аз...
- От синьото,може би?
- Нищо подобно. Харесвам розовото. -Ха!
- Моля без намеци! Розовото е цвят на нежността, на ласките, на утринната зора. Всеки е настроен на своя индивидуална вълна и тя се определя от предпочитания цвят. Той му придава индивидуални качества - точно онези, които се пробуждат при вида на любимата багра.
- Значи ти, Сергей, си нежен и ласкав човек - подсмихна се Юсупов.
- Да. И какво от това?
- Ами нищо. Просто понякога...
- Понякога не е винаги - гордо заяви Селиверстов.
- Добре тогава.
- Физиците твърдят - присви очи Селиверстов, - че съществува фантом на организма, който се състои от разпространяващата се в пространството фина енергия...
- Не разпространяваща се, а структурирана в пространството - уточни Юсупов.
- Така да е. Каква е разликата? Искам да кажа, че енергията на фантома проявява склонност да се разлага на отделни цветове...
- Разлагат се само труповете - пак го прекъсна Юсупов, - а в дадения случай протича процес на дифракция.
- Ама не ме прекъсвайте! И тъй, фантомът може да се разложи... - Селиверстов хвърли боязлив поглед към Юсупов - на цветовете на дъгата: червено, оранжево, жълто, зелено, небесносиньо, синьо и виолетово, които се отличават по дължината на вълната си. Червеното е с най-дълга вълна, а виолетовото - с най-къса. Най-важното се състои обаче в...
- В кое?
- В това, че разложеният на отделни цветове фантом при определени условия може да създаде материя съгласно принципа за преминаване на живата енергия в жива материя.
- А кой го е доказал? - скептично попита Юсупов.
- Не помня кой. Но съм го чел някъде. Някакъв знаменит физик беше. Та онази част от фантома, която се характеризира с червения спектър, е способна да изгражда най-грубите живи тъкани, а виолетовата - най-нежните.
- Като тебе ли? - нелепо се пошегува Юсупов.
- Ето защо - невъзмутимо продължи Селиверстов - цветовете имат съзидателен характер. И там, където има цветове, има живот. А където няма - няма и живот... или има нищо. Нищото не е просто смърт. То е духовна смърт. И какъв извод можем да си направим?
- Какъв?
- Ами че северната страна на Кайлас ненапразно е наречена черна. Тя олицетворява нищото, тоест страховитата духовна смърт. Йогите, които притежават фино-енергийно зрение, го знаят.
- Ами... - проточи глас Юсзшов, иронично присвил очи.
- Какво „ами"? Да бяхте носили по-рядко черната риза с женски бродерии - рязко подхвърли Селиверстов.
- А ти - небесносинята - отвърна му Юсупов.
Обърнали си гръб, двамата приятели се загледаха в различни посоки.
Разбирах, че щом ламите и йогите са нарекли тази страна на Кайлас черната, тук очевидно се таеше нещо загадъчно и страшно. Кетсун Зангпо ми беше разказал легендата за борбата между Миларепа-йога и Бонпо-йога, когато Миларепа-йога хвърлил от върха Бонпо-йога и така привлякъл божието възмездие - демоничните сили. После северната страна на Кайлас почерняла.
Повдигнах глава и погледнах към нея. Тя искреше с белотата на снега и изобщо не изглеждаше черна. Помолих Сергей да ми позира и заснех заедно с него черната страна на Кайлас, след което започнах да я скицирам.
Личеше, че северната страна е сипей или може би много стръмен склон под ъгъл около 80-85 градуса, изпъстрен с едва видими триъгълници. Имаше формата на широка чаша. Успях дори да измеря с компас кривината й - беше горе-долу 30 градуса. Вгледах се във върха на Кайлас, покрит със снежна шапка. Подозирах, че под нея има равна площадка. Натрапчивите, но същевременно хаотични мисли бродеха из главата ми, сякаш подчертаваха значимостта на тази площадка, с която завършваше Кайлас.
По онова време все още не знаех, че след експедицията ще направим подробни и трудоемки разчети, които ще ни подтикнат към извода за съществуването на тази квадратна площадка. Анализирането й от гледна точка на различните древни митологии ни даде възможност да възстановим приказната, но напълно възможна (кой знае?!) история за оцеляването на човечеството от световните катаклизми.
Тогава и представа си нямах, че искрящият пред мен Кайлас е бил изграден в системата на легендарните пет елемента като петият елемент, тоест като...човека. Но за това... моля да ми простите, скъпи читатели, че отново ще се наложи за кой ли път да го повторя, ще прочетете в следващия том. Надявам се да го напиша, за да направя равносметката на всички данни, свързани с Града на боговете.
Вечерният хлад премина в сковаващ тибетски студ. Зъзнех. Колко малко знаех тогава! Все още само разсъждавах, че демоничните или черни сили от северната страна на Кайлас ненапразно са тук. В нашия триизмерен свят понятието прогрес е заложено като борба между добрите и тъмните сили, като последните дори са своеобразен стимулатор. Прехвърлих в главата си различни случаи от научната си кариера и внезапно осъзнах, че без своите научни опоненти, завистници и зложелатели сигурно щях да се успокоя и да си въобразя, че съм гениален и велик.
Благодаря ви, мои завистници и зложелатели! Чудесно е, че ви има! Вие мъкнете на гърба си тежестта на вътрешното негодувание, породено от вашата научна непълноценност. Тежко страдате от успехите на омразния ви учен. Не спите, измисляйки за него смъртни наказания. И всичко това заради общочовешкия прогрес! Само за да изпълните предсказаната ви от кармата функция -да бъдете стимулатор за някого, когото Бог е дарил със способността да твори.
Скъпи завистници, за мен вие сте еталон какъв не бива да бъде човек. Но такава е вашата карма - някога, в някой друг живот толкова сте се омърсили, че Бог ви е приготвил сурово наказание в следващото прераждане - да се измъчвате цял живот от своята безполезност. Но вас също умно и хитро ви използват в името на прогреса. Благодаря ви, скъпи завистници! И вашата не е лека в нашия тленен триизмерен свят.
Отново погледнах към Кайлас. Свечеряваше се. Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше като жив. Осезаемо усетих, че моят разум е нищожно слаб пред неговия. Но не му завиждах. Възхищавах му се. Ех, ако можех да видя четириизмерния или петизмерния Кайлас! Интересно, как ли изглежда?! И какъв ли е четириизмерният свят? А петизмерният?
Романтично замигах, усещайки сладостта от любопитството си. Дори дръпнах нагоре бейзболната си шапка, за да усетя дееспособността на възрастния човек, запазил детския си възторг от света, в който ти, пъпчивият младок, вече можеш да свършиш нещо.
„Може би, може би... - шавна нещо в душата ми - в онзи чети-риизмерен свят няма нито завист, нито злоба?! Навярно необходимостта от постоянен прогрес е внедрена в съзнанието на загадъчните четириизмерни хора като естествено състояние, както в нас е внедрена необходимостта да дишаме и да се храним. Може би там няма нещастни и лишени от достойнство завистници, съществуващи единствено за да стимулират другите?!"
На сутринта се пробудих с тревога в душата. Потърках подутите си клепачи и отидох да се измия. Студената вода ме ободри. В главата ми изплуваха думите на лама Кетсун Зангпо, че черното и небесносиньото са цветовете, ориентирани към водата. Изтрих лицето си с хавлиената кърпа, която приличаше вече на парцал за под, и погледнах към ручея, в който се миех. Той течеше покрай черната страна на Кайлас. Водата му не ми се стори лоша -подскачаше весело по едрите камъни, разплисквай-ки вълнички. Ромонът й галеше ухото. А на душата ми беше тъжно.
Прокарах ръка по хлътналите си бузи. Лицето ми беше топло. Край слепоочието си усетих пулсирането на артерията. Тя поддържаше равномерен ритъм и ми напомняше, че все още съм жив.
Сложих встрани прокъсаната найлонова торбичка с тоалетните принадлежности и сапуна, пъхнах ръце в джобовете на анорака и се загледах в една точка, обърнал гръб на Кайлас.
- Шефе, стой така! Ще те снимам на фона на Кайлас! - провикна се Равил.
Опитах се да придам по-весел и бодър израз на лицето си, но не се получи. Нещо ме притискаше отвътре и ми навяваше тъга. Опитах се да разбера причината, но така и не можах. Тъгата продължаваше да ме обсебва.
Отново прокарах ръка по бузата си, усетих топлината на собственото си тяло и изведнъж осъзнах, че днес ще тръгна към Долината на смъртта.
В ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА
Приближих се към палатката и мрачно засъбирах раницата си. Погледът ми падна върху спалния чувал. „Хубав, топъл чувал беше", помислих си с примирение. После се взрях в изпокъсаните си туристически обувки. „Съвсем се прокъсаха. Сигурно за последно ще ги използвам."
Без да искам, повдигнах дланите си и се взрях в тях. Ръцете ми не се отличаваха с елегантност - не бяха като на пианист. Бяха дебели, подобни на лопата, предназначени за груба и упорита работа. Размърдах късите си пръсти с мръсни нокти, с които в професионалния си живот извършвах най-фини очни операции, учудвайки дори американците с „фокусите на руската хирургия". „Добре ми послужихте", помислих си пак в минало време.
Сподели с приятели: |