В тъги, в неволи младост минува



Дата31.03.2018
Размер281.64 Kb.
Христо Ботев
БОРБА

В тъги, в неволи младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува,

погледът мрачен, умът не види

добро ли, зло ли насреща иде...

На душа лежат спомени тежки,

злобна ги памет често повтаря,

в гърди ни любов, ни капка вяра,

нито надежда от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди!

Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

"Богат е", казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтарят бога изамамил

с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват;

нему се кланя дивак учител,

и с вестникарин зайдно мъдруват,

че страх от бога било начало

на сяка мъдрост... Туй е казало

стадо от вълци във овчи кожи,

камък основен за да положи

на лъжи свети, а ум човешки

да скове навек в окови тежки!

Соломон, тоя тиран развратен,

отдавна в раят найде запратен,

със свойте притчи между светците,

казал е глупост между глупците,

и нея светът до днес повтаря -

"Бой се от бога, почитай царя!"

Свещена глупост! Векове цели

разум и совест с нея се борят;

борци са в мъки, в неволи мрели,

но кажи, що са могли да сторят!

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

тежка желязна ръка целува,

лъжливи уста слуша с вяра:

млъчи, моли се, кога те биять

кожата ти да одере звярът

и кръвта да ти змии изпият,

на бога само ти се надявай:

"Боже, помилуй - грешен съм азе"

думай, моли се и твърдо вярвай -

бог не наказва, когото мрази...

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ - вечно тук преминува.

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби - зло безконечно!

кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своят свещени конец...

Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"


Стихотворението "Борба" е излязло за пръв път във в. "Дума на българските емигранти" (1871) без последните десет стиха. Цялото е публикувано в "Песни и стихотворения".

Делба


По чуства сме братя ний с тебе
и мисли еднакви ний таим,
и вярвам, че в светът за нищо
ний няма с теб да се разкаем.

Добро ли сме, зло ли правили,


потомството назе ще съди;
а сега - дай ръка за ръка
и напред със стъпки по-твърди!

Спътник ни са били в животът


страдания, бедност в чужбина,
но тях сме ний братски делили
и пак ще ги делим двамина...

Ще делим ний хорски укори,


ще търпим и присмех глупешки,
ще търпим, но няма да охнем
под никакви мъки човешки.

И глава ний няма да сложим


пред страсти и светски кумири:
сърцето си вече казахме
с печалните наши две лири...

Напред сега с чуства и мисли


последната делба да делим:
да изпълним дума заветна -
на смърт братко, на смърт да вървим!

Христо Ботев


ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ

Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова -

млад съм аз, но младост не помня,

пък и да помня, не ровя

туй, що съм ази намразил

и пред тебе с крака погазил.
Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз - вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!

Забрави ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди

там, де скръб дълбока владее,

де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито!

Ти имаш глас чуден - млада си,

но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено,

там, де е се с кърви облено!

О, махни тез думи отровни!

Чуй как стене гора и шума,

чуй как ечат бури вековни,

как нареждат дума по дума -

приказки за стари времена

и песни за нови теглила!

Запей и ти песен такава,

запей, девойко, на жалост,

запей как брат брата продава,

как гинат сили и младост,

как плаче сирота вдовица

и как теглят без дом дечица!

Запей, или млъкни, махни се!

Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро, - свести се!

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни...

Там... там буря кърши клонове,

и сабля ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!

Ах, тез песни и таз усмивка

кой глас ще ми викне, запее?

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея!...

Първата редакция на стихотворението е печатана във в. "Дума на българските емигранти" (1871 г.) под заглавие "До либето ми". Творбата има автобиографичен характер. "Наръчник за социално вслушване" е определението, което дава на тази твобра изследователят на Ботев Валери Стефанов.

Христо Ботев


ЕЛЕГИЯ

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз рабска люлка люлее?

Тоз ли, що спасителят прободе

на кръстът нявга зверски в ребрата,

или тоз, що толкоз годин ти пее:

"Търпи, и ще си спасиш душата?!"
Той ли, ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда,

кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!

Глухо и страшно гърмят окови,

не чуй се от тях глас за свобода:

намръщен само с глава той сочи

на сган избрана - рояк скотове,

в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело

кървав се лее над камък гробен;

кръстът е забит във живо тело,

ръжда разяда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!

Речник:

с ю р т у к - горна мъжка дреха

р е с и` - мн. число от расо
Стихотворението е публикувано за първи път във в. "Свобода" през 1870 г.

Христо Ботев


ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица

и вълк му кротко раната ближе;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, -

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже -

и той я гледа, - мила, зесмена!

Кажи ми, сестро, де - Караджата

Де е и мойта вярна дружина

Кажи ми, пък ми вземи душата, -

аз искам, сестро, тук да загина!

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, -

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, -

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли - пече!

Творбата е печатана за първи път във в. Независимост, 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в Песни и стихотворения. Тук се публикува последната редакция, който се смята за нормативна.

Хайдути

Баща и син

Я надуй, дядо, кавала,


след теб да викна - запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи -
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода -
синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки;
юнаци по планините,
и мъже в хладни механи:
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Ах, че мен, дядо, додея
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея,
за тегло, дядо, сюрмашко,
и за свойте си кахъри,
кахъри, черни ядове!
Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
ала засвири - не бой се, -
аз нося сърце юнашко,
глас имам меден загорски,
та‘ко ме никой не чуе,
песента ще се пронесе
по гори и по долища -
горите ще я поемат,
долища ще я повторят,
и тъгата ми ще мине,
тъгата, дядо, от сърце!
Пък който иска, та тегли -
тежко му нима ще кажа?
Юнакът тегло не търпи -
ала съм думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти -
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, -
пък ще си викна песента!

I

Кой не знай Чавдар войвода,


кой не е слушал за него?
Чорбаджия ли изедник,
или турските сердари?
Овчар ли по планината,
или пък клети сюрмаси!
Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!
Затуй му пее песента
на Странджа баир гората,
на Ирин-Пирин тревата;
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета...
Един бе Чавдар войвода -
един на баща и майка,
един на вярна дружина;
мъничък майка остави,
глупав от татка отдели,
без сестра, Чавдар, без братец,
ни нийде някой роднина -
един сал вуйка изедник
и деветмина дружина!...
Хлапак дванайсетгодишен,
овчар го даде майка му,
по чужди врата да ходи,
на чужд хляб да се научи;
но стоя Чавдар, що стоя -
стоял ми й от ден до пладня!
И какво да ми спечели?
Голям армаган на майка -
тез тежки думи отровни:
"Що ме си, майко, продала
на чуждо село аргатин:
овци и кози да паса,
да ми се смеят хората
и да ми думат в очите:
да имам баща войвода
над толкозмина дружина,
три кази да е наплашил,
да владей Стара планина,
а аз при вуйча да седя -
при тоз сюрмашки изедник!
копилето му да бавя;
час по час да ме нахоква,
че съм се и аз увълчил,
че човек няма да стана,
а ще да гния в тъмница,
и ще ми капнат месата
на Кара баир на кола!...
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко - казвам ти,
не ща при него да седя,
копилето му да бавя
и крастите да му завръщам.
Яли ги свраки и псета!
При татка искам да ида,
при татка в Стара планина;
татко ми да ме научи
на к’ъвто иска занаят."
Зави се майка, замая -
камък и падна на сърце;
гледа си в очи Чавдара,
във очи черни, големи,
глади му глава къдрава
и ръда клета, та плаче.
Чавдар я плахо изгледа,
и с сълзи и той на очи,
майка си бърже попита:
"Кажи ми, мале, що плачеш?
Да не са татка хванали,
хванали или убили,
та ти си, мале, остала
сирота, гладна и жъдна?"...
Прегърна майка Чавдара,
в очи го черни целуна,
въздъхна, та му продума:
"За тебе плача, Чавдаре,
за тебе, дете хубаво,
писано още шарено:
ти ми си, синко, едничък,
едничък още мъничък,
а лоши думи хортуваш; -
как ще те майка прежали,
да идеш, синко, с татка си,
хайдутин като ще станеш!
Татко ти й снощи доходял,
за тебе, синко, да пита -
много ме й съдил и хокал,
що съм те, синко, пратила
при вуйча ти, а не при него -
да види и той, че има
хубаво дете юначе;
далеч ли да го проводи,
на книга да се изучи,
или хайдутин направи,
по планината да ходи.
Триста й заръци заръчал,
в неделя да те проводя
на хайдушкото сборище...
Ще идеш, синко Чавдаре,
едничко чедо на майка!
Ще идеш утре при него;
ала те клетва заклинам,
ако ти й мила майка ти,
да плачеш, синко, да искаш,
с дружина да те не води,
а да те далеч проводи,
на книга да се изучиш -
майци си писма да пишеш,
кога на гурбет отидеш..."

Рипна ми Чавдар от радост,


че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище;
а майка ядна, жалостна,
дете си мило прегърна
и... пак заръда, заплака!...

Към брата си

Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя,


неговият завет пазя;
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя.

Мечти мрачни, мисли бурни


са разпалили душа млада;
ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда?

Никой, никой! То не знае


нито радост, ни свобода;
а безумно как играе
в отзив на плач из народа!

Често, брате, скришом плача


над народен гроб печален;
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо! Отзив няма


на глас искрен, благороден,
пък и твойта й душа няма
на глас божий - плач народен!
Христо Ботев
МАЙЦЕ СИ

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?
Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво -

мечти и мисли - от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тук вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах - що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана...

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

Речник:

я з в е н а - покрита с рани, наранена

ж е л б и - желания
"Майце си" е една от първите творби на Ботев и първото обнародвано негово стихотворение. Публикувано е за първи път във вестника на П.Р.Славейков "Гайда" през 1867 г. По-късно се появява отново във в. "Свобода" (1870 г.) и в "Песни и стихотворения".

Моята молитва


"Благословен бог наш..."


О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят


калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил


от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал


царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът


да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,


на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,


защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!


любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,


та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине


буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...

Христо Ботев

На прощаване

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина -

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал,

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с онази тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше,

там дето баща и братя

черни чернеят за мене!...

Ах, мале - майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

пък... каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!

А ти, 'га чуеш, майнольо,

че куршум пропей над село

и момци вече наскачат,

ти излез, майко - питай ги,

де ти е чедо остало?

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

и тогаз, майко, не плачи,

нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

"Нехранимайка излезе", -

но иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

земята, майко, черната!

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват...

Ако ли, майко, не можеш

от милост и туй да сториш,

то 'га се сберат момите

пред нази, майко, на хоро

и дойдат мойте връстници

и скръбно либе с другарки,

ти излез, майко, послушай

със мойте братя невръстни

моята песен юнашка -

защо и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта си и пред дружина...

Тъжно щеш, майко, да гледаш

и на туй хоро весело,

и като срещнеш погледът

на мойто либе хубаво,

дълбоко ще ми въздъхнат

две сърца мили за мене -

нейното, майко, и твойто!

И две щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади...

Но туй щат братя да видят

и кога, майко, пораснат,

като брата си ще станат -

силно да любят и мразят...

Ако ли, мале, майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав с байряк във ръка,

под байряк лични юнаци,

напети в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и с саби-змии на кръстът,

о, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Берете цветя в градина,

късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки!

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко прегърни

и в красно чело целуни -

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

А аз ще либе прегърна

с кървава ръка през рамо,

да чуй то сърце юнашко,

как тупа сърце, играе;

плачът му да спра с целувка,

сълзи му с уста да глътна...

Пък тогаз... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина...

Но... стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...
ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
web
О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш?


Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.


Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.


Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.


Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.


ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА
Христо Ботев
web
"Дали се зора довърши, или се двенощи смесиха?"
Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския райстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия1 - тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, - пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.
Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бахусу. Г-н Бисмар възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за "бог да прости" славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и, наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пърчле на солените, възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика "Аман от пияни хора". Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческия род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.
А ти, българин и патриотин, гледаш на всичкото това с особено недоверие и думаш: "суета сует и всяческая суета". Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и на сън да виждаш лятото на Балканския полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърба си и благодариш всевишният таван, че по негова непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти не те мъчи, парите ти не се губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона, над главата ти виси портретът на н. в. султанът, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен фермана с 11-те точки на българското щастие, а във фермана волята на негово императорско величество, небесният представител на влашкките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните им царски поядания, които полагам за достигание до по-висока степен на моето затлъстяване и за благоденствието на моята обширна кочина." А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорския Саул.
- Но какво дяволите? Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!
- Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паяка. Само - црррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50 - 60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т.е. - в Диар Бекир и в Акия, тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши.
- Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини - имаме младо поколение...
- Да, да! Имаме! Кой ви казва,че нямате? Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската литература се появи съзвездието "Блъсков" и "Дружеството за разпространение полезни знания", оттогава науката, поезията, педагогиката и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите, откакто цариградските ханъмки родиха литературно-политическото списание "Ден", то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България; откакто "Училище" роди богобоязливия редактор на "Градинка", то нашите учени младежи престанаха вече псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие "Век", то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато "Право" се кръсти на "Напредок", то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее "аман, аман", а откогато "Levant Times" се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народа от политическия студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато най-после "Читалище" се обеща, че от нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баира на българския напредок; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за "упокой" на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т.е. - по бит пазар) на нашето умствено развитие, произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотини зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме "светлото Христово възкресение".
И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свърша, зимата се не изминува и патриотите лежат в своите топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.
Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довеждат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюрбето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощат на припек; а аз ще да излеза из своя палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: "Гледайте, очи, ненагледайте се!"
И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последна дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите.
А ти... О! ти си българин и патриотин! Запей песента "Гъби, мои гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко, попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
М и х а л

БЕЛЕЖКИ:
1. Тютюн за наргиле. [обратно]

ХРИСТО БОТЕВ
Смешен плач

Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани - за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб, - плачете! - лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!

Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си и днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжие и избавят от вертепа на разврата! Хвъргайте кал и камъни връх гроба на Домбровски, защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на велика идея, на висока цел и с гърди твърди се опря на предателите на Франция и виновниците на толкова злочестини в човещината.

Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното.Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства. Като че Наполеон, в името на цивилизацията и Вилхелм, в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разума му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки само затуй, защото им са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник, низък и варварин! Такива бяха и комунистите.

Християнството има своите мъченици, доде нарече роба "син божий, син человеческий"; има ги и революцията, за да "направи скитника гражданин"; има ги и ще ги има и социализмът, който "иска да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града". Християнството, революцията и социализмът - монархията, конституцията и републиката - те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството.

Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от социален преврат - училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона - и училището житейско.

Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. "И свободата ще има свойте езуити", казва Гейне.

Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската - за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба? ... И ще бъде ден - ден първий.


Памфлетът "Смешен плач" е публикуван в бр. 2 на вестник "Дума на българските емигранти".

--------------------------------------------------------------------------------

В механата

Тежко, тежко! Вино дайте!


Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,


бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,


гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,


граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!


Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни


и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,


забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува


и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!


На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,


на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница