В търсене на смисъла роден съм през 1958 г в Молдова



Дата06.02.2018
Размер49.93 Kb.
#55369
Презвитер Иван Вълков е бесарабски българин. Завършил е Одеския Библейски колеж. Богословските му търсения са тясно свързани с душегрижителска работа. Много години полага съществени усилия за освобождаването на хора, страдащи от окултна обремененост.

През периода 1984-1994 г. работи в Украйна като благовестител и същевременно ръководи новосъздадената църква в гр. Южний. Зад гърба си има духовно-просветителска дейност в Молдова, Украйна и Русия. От 1994 година заедно със семейството си (баща е на една дъщеря и четирима сина ) живее за постоянно в България. Председател е на фондация “Светлина на Балканите”.

От месец юни 2001 г. негови лекции се излъчват на руски език по Транссветовното радио. Автор е на две книги: "От вяра във вяра" и "Постът, който Аз избрах".

В ТЪРСЕНЕ НА СМИСЪЛА
Роден съм през 1958 г. в Молдова, в ортодоксално семейство, пострадало от политическите репресии по времето на сталинизма. След женитбата си баща ми е изпратен в Сибир, а майка ми - оставена в Молдова. С надежда в Бога тя тръгва след съпруга си. Те прекарват там заедно осем години. Техните разкази за Божиите милости, които изпитват по време на изгнанието, оказаха голямо влияние върху мирогледа ми, който се формираше през годините на атеизма. Една от тези милости е завръщането им в родното място. Очевидните факти за Божията помощ говореха повече от атеистическата пропаганда, която царуваше във всичките сфери на живота и се опитваше да се наложи дори и в семействата - подобно кръстник, отговорен за изграждането на мирогледа на детето.

Още през ранните си години усещах противоречието между обществения строй с неговата идеология и атмосферата вкъщи с вярата в Бога. Вярата на майка ми се предаваше на нас, четирите и деца. Тя топлеше сърцето ми и освещаваше ума ми. Усещах вътрешен уют от сигурността, че над мен има Бог, който ме наблюдава и контролира нещата. Майка ми, макар да беше православна християнка, преди да се омъжи е посещавала домашна група към баптистката църква в селото, което оказва голямо влияние върху вярата и. Там и подаряват Библията на български език, с която тя не се разделя през всичките години на изгнанието. От тази Библия тя ни четеше, стремейки се да ни опази от развращаващото влияние на света.

Първоначалната ми вяра се основаваше върху доверието в родителите ми, по-късно започнах да търся отговори на въпроса за първоначалната реалност. Вглеждах се в небето, което ме привличаше с величавостта си. Не зад него, а в него виждах аз Висш Разум. На дванадесетгодишна възраст посетих една евангелска църква. Богослужението много ме впечатли и аз твърдо реших, че когато порасна, ще стана вярващ като тези хора и ще докажа на всички неверници-атеисти, че има Бог.

Минаваха години, животът протичаше както във всяко обикновено светско семейство. На църква повече не ходех, Библията не четях, молитвено общение с Бога нямах. Понякога посещавахме манастир или православен храм. При такива посещения пак възникваха въпроси за Бога - кой е Той? Каква е Неговата природа? Въпросите нахлуваха и отново се губеха в дълбочината на естеството ми, очаквайки като че ли времето, когато ще отекнат с по-голяма сила и ще ме събудят. Когато бях на седемнадесет години, пак се сблъсках с проблема за вярата и неверието. Брат ми, по-голям от мене с четири години, благодарение на художествената литература, описваща социализма в сияйна светлина, в някаква степен бе повярвал в идеалите му. Но в казармата се бе сблъскал със суровата действителност и се бе разочаровал. Започна да търси Библията, за да разбере повече за Бога. Намери една атеистическа книга "Библия за вярващи и невярващи", в която бившият православен свещеник Ярославски опровергаваше Библията, а за целта използваше цитати от нея. Чрез четенето на цитатите брат ми придобиваше все повече вяра в Бога. По същото време в мен бе започнал един процес на сериозно търсене смисъла на живота, защото всичко около мен губеше смисъл. Завършвах средно образование и по време на уроците открито изказвах несъгласието си с преподавания материал, особено с теорията на еволюцията. По време на изпита по обществознание предизвиках спонтанен диспут. Оспорвах материалистическата философия. Не се притеснявах за последствията, важно беше да спечеля битката. Мисля, че ми се отдаде да го направя. Няколко месеца преди това бях започнал да посещавам баптистката църква. В обществото се надигаше вълна от възмущение: как може един млад човек, образован при това, да повярва в Бога и да отиде при баптистите? На дискусията се събраха много преподаватели и ученици, за да видят това зрелище. Доводите си аз черпех от нелегалната тогава литература за креационизма. Те се оказаха по-силни и по-аргументирани от доводите на преподавателя ми. И до днес виждам лицата на вбесените от безсилието учители. Те, заедно с идеологията си, останаха в историята като ехо на едно заблудено и излъгано поколение. Същото поколение сега жъне плодовете от тази идеология.

Дискусията свърши, аз получих добра оценка. Бях победител, обаче в сърцето ми продължаваше войната със съмненията. Бях се покаял на едно от богослуженията, но това беше формално покаяние и вместо да се съединя с Бога, аз още повече се отдалечавах от Него. Нагласеното донякъде покаяние ми струваше три години и половина мъки и отчаяние, когато разумът ми, подложен на всевъзможни съмнения, се хвърляше от вярата към неверието. Бях почти натуралист с християнски морал. Задавах си въпросите: защо живея, къде отивам, какъв е смисълът на всичко? Започнах да чета атеистическа литература с цел чрез атеизма да постигна истината за Бога, за Вселената, за човека като личност и за бъдещето. Така стигнах до нихилизъм. Вътрешната неудовлетвореност и безизходицата ме водеха до отчаяние. Разглеждах посоките, по които хората вървят към постигането на щастие: образование, положение в обществото, слава, пари, удоволствия. Вглеждах се в лицата на онези, които вече се спускаха от върховете си и в залеза на живота им още по-трагично звучеше викът на душите им: няма смисъл. Този вик все повече влизаше в синхрон с моите изводи: просто няма смисъл да живея. Това подклаждаше желанието ми да се освободя от всичко, като направя фаталната крачка.

След казармата пак посещавах църквата, но това много ме отегчаваше. Чудех се: защо се радват тези хора, какъв повод имат да бъдат щастливи? Тормозех ги с въпросите: "Имате ли факти и лични свидетелства за връзката ви с Този, в Когото вярвате? Проявява ли се Той в живота ви?" Много скърбях, когато слушах все същите стандартни отговори, понякога доста примитивни. Тогава казах: " Господи, ако Ти съществуваш, ако Ти чуваш и виждаш и ако се интересуваш от мен, открий ми се и почни да се проявяваш реално в живота ми. Искам да виждам свръхестествената Ти намеса в живота си и съм готов да Ти служа. Ще слушам това, което Ти ми кажеш и ще отида там, където Ти ме пратиш." След немного време започнах да чета книгата "Библия и наука" на Платон Харчлаа. Но тежките думи и аргументите на видните учени не можеха да изместят камъка от сърцето ми. Господ ми дойде на помощ чрез Словото: "Можеш ли ти с изследване намери Бога" (Йов 11:7)1? Бях пронизан от едно озарение. Предадох се, отпуснах ръце и казах: "Край. Сега, Господи, направи нещо за мен". Стигнах до голямо смирение - аз съм нищо, голям грешник съм и се нуждая от Божието спасение. Същата Библия, в която досега се съмнявах, възприех безапелационно.

Така започна следващият етап от живота ми - живот с Бога.



1 Синод. Изд.





Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница