Важни бележки из живота си на цвятко якимов от 1886 Г. До 1955 Г



страница2/3
Дата14.01.2018
Размер0.49 Mb.
#46448
1   2   3

4. ПО ТРУДНИЯ ПЪТ НА ЧАСТНИЯ БИЗНЕС
След завръщането от Америка ние на село заживяхме селския живот и със земеделската работа.

Но мойта майка баба Цвята и баща ми дядо Яким почнаха да ми искат парите, които съм донесъл от Америка. Тук ази забравих да кажа, че още като бях в Америка, всички борчове и задължения, които бях взел на два пъти за Америка, ази ги изпратих. Първо в Дикили таш и второ в с.Вискьой, Тутраканско на батюви и така нивите ми останаха за мене. За да ми искат парите причината е следната – да са у тях, дане би да ги напустя и заловя някоя търговия и да не напусна земеделието. Ази им казах , че парите съм спечелил много трудно и далеко и не ги давам, а и техния имот не искам докато са живи да си го имат.

И така работейки това лято през 1910 г. прекарахме трудно и на зимата още по-лошо. Сърдити те продадоха долното дворно място на Сърънчя бай Недялко Пенчовски. Но и ази не им се сърдих. Напролет помолих да го продадат по-скъпо. Той го купи на зетя си Гутю Симеонов, който по-сетня направи къща. Баща ми и майка ми казаха, че и ний ще имаме пари и наистина те имаха около 100 наполеона златни, които ази бях ги заменил и др. всичко около близо 3000 три хиляди лева или 150 наполеона и 110 въпрака.

През тази зима ази мислех какво да направя и каква работа да заловя. В нашото село имаше един мой приятел, казваше се Кою Ненов Коювчин. Той беше отворил содо- лимонадена работилница в селото през 1910 г. Като си поговорихме с него той ми разправя, че е добра работа и да отида в гр. Преслав, тъй като там нямало лимонадена работилница. Ази като мислих през зимата и през лятото какво и как да направя и реших сам, без да знае у дома някой, даже и жена ми не знаеше. През есента , при един добър ден, като се нахранихме на софрата, аз предложих на баща си и на майка си , дядо Яким и и баба Цвята, за да не се гълчим и да се имаме добре. Ази казах на баща си : „ Тате , Мамо, вие сте стари , откажете се вече, недейте ходи на нива и лозе, предайте на мене всичко. Ази ще работя , ще ора, ще сея и ще се мъча да храня и вази и моите деца”. Тати каза :” Ами конете да ти дам, ти ще ги умориш гладни”. Тогава ази му казах, че ще ги оценим и аз ще ви ги платя, а той баща каза: „ Че ти ще ни умориш гладни и затова аз нищо не ти давам”.

Тогава аз му отговорих: „Слушай тате, щом като е така , аз ще напусна нашия , твоя дом и ще ида да тьрся как ще изхранвам себе си и децата си”.

Тогава той баща ми си каза тежката дума: „Ти Цвятко никьде няма да идеш и нищо няма да направиш.” Но ази пак му повторих, че ще заловя някоя работа и после и да ме викаш, не мога я напусна. А той ми каза : „Да се махнеш един вол ще заколя и една бъчва вино ще купя и на чътърлъка ще сложа и с хората ще ядем и ще пием, дето съм се оттървал от тебе”.

Това е било след Димитровден , къде Архангеловден. Тогава ази ми много домъчня, че баща ми не може да ме разбере и че ази говоря всичко в негова полза.

И така ази замислих да отида в гр.Преслав. Същата есен в 1911 г. къде 15-20 ноември заминах за гр. Преслав . За другар вземах нашия зет Митю Симеонов от с. Дикили таш, който води сестра ми Пена. Качихме се на трена от гара Разград за гр. Шумен. Вечерта ази там намерих фелдфебела Вълчо Гочев, който беше писар в щаба на дивизията и е от с. Мараш, а жена му е от гр.Преслав и е бил писар по-рано в Преслав.

С него ази говорих какво той ще ми каже, бива ли да отворя там работилница или не . След като познава хората да ме упъти . Като говорихме цяла нощ той ми даде някой адрес , за да се явя при тези хора и те да ме упътят за неща , тъй като те познават добре града и околията. На другата сутрин с трена заминахме за гр Преслав и направо отидохме у Митю Сланев. Човекът беше добър, прие ни в гостната си стая. Ази му разправих кой ни е пратил при него. Той поблагодари и ни говори за града и околията. Обаче от него ние нищо не разбрахме.

Пообиколихме града, за да търсим място, за да поставим машината и намерихме в Стоян Илчев( Дели Ченю), в неговите дюкяни две стаи. Първата е голяма , а втората е малка. Първата беше кръчма и я държеше Еню Добрев Чолаков. Във втората Кръстю Дяков продаваше бакалия. И двамата ми отстъпиха доброволно дюкяните . Първата вечер ние се запознахме с брата на Вълчо Гочев, Марко Гочев. Той в това време държеше бакалски дюкян в зданието на молата. Той ни покани тази вечер да отидем да спиме у тях и вечерта като гости спахме и се хранихме у тях, за което му благодарихме.

На другия ден ази трябваше да замина за София, за да заплатя и донеса содовата машина. Зетя Митю Симеонов ще си замине за село. Но той като видя , че ази залавям една по-голяма работа, той зетя Митю, пожела да ми стане ортак и да работим двамата задружно.Но за жалост той нямаше хич пари и ази като не можех да му откажа, му казах , че съм съгласен, но да потърси в село пари , за да ги вземе под лихва . Казах му и в кои хора има пари . И така той Митю замина за с. Дикили таш , а ази за София.

Пристигнах благополучно. Явих се при фирмата Д-Р ДОБРЕВ & КОМАНДИТНО ДРУЖЕСТВО ЗА ВЪГЛЕНА КИСЕЛИНА. От същия купих и содовата машина с 2500 лимонадени стъкла и 50 малки содови и един цилиндър от 20 кг. голям. Броих сумата , като малко остана да се доплаща, за което подписах полица. Отидох в работилницата на д-р Добрев, който ме и занимава как се прави лимонада и сода.Там стоях два дена на учение и след това заминах за Преслав. Поех кръчмата от Еню Добрев Чолаков с всичкия инвентари и станах кръчмар за първото полугодие на 1912 г. Другата стая Кръстю Дяков я опразни и аз я приех и чакам машината да дойде. Но тя не доди , а пристигна чак къде 15 февруари 1912 г. До тогава ази я чаках и си карах кръчмарството , а Митю си беше в с. Дикили таш. След като доди машината ние циментирахме малката стая и я поставихме там. Почнахме да изкарваме сода и лимонада . Доди и Митю от село и така ние почнахме да работим. Но в Преслав се доставяше сода и лимонада от гр. Шумен от лимонадената фабрика на Михаил Ив.Михаилов. Той беше доста заможен човек и понеже дълги години нашите кръчмари работили с него, не искаха да го напускат. Така ние много мъчно продавахме в града сода и лимонада.В селата почнахме веднага да даваме стока, понеже нямаше кой да им носи по-рано. През пролетта на 1912 г. заминахме за с. Дикили таш , Разградско. Тогава взехме от Колю Ненов Мандажиев 600 лв. полица с 12 % лихва. Аз поръчител , а Митю платец. Също и от Петър Великов Банков пак взехме 200 лв. – аз поръчител , а Митю платец.Това беше така, защото той Митю нямаше пари и ги вземахме за негова сметка. Продавахме едно стъкло лимонада 250 гр. , ¼ кило, за 10 стотинки, а също и содата половин литрови.

Едва се запролети и почнахме да се движим из селата и да търсим мющерии. По едно време една сутрин дойде при мене Жеко Попов, тогава търговец житар, каза ми да отида в неговата кантора, че ме викат двама души. Аз не знаех кои са те и за какво ме викат. Като отидох, там намерих двама непознати, запознахме се. Единият се каза Митю Добрев( Куру Митю) от с. Осмар, по професия търговец житар на гара Хан Крум, а другият, Димо Иванов, държавен бирник в гр. Преслав. Тези двама души ми зададаха въпроса и казаха така: Ние мислехме да отворим содова работилница двамата , но вие ни преварихте и затова искаме да станем ортаци във вашата работилница. Ази като си помислих малко веднага им отговорих, че и да станете на нази ортаци приемам, но вие няма да намерите сметка, защото първо тука е малък района и работата е малко. Вие няма да работите вътре , парите ви няма да се изгубят, но няма и да спечелите. Тъй или иначе, те настояваха и ние се съгласихме да ги приемем и ги приехме за пълни ортаци с равни части като нази. Така ази Цвятко Якимов ставам главен управител , касиер и отговарен за всичко. Митю Симеонов, моят зет, е слуга при работилницата с месечна заплата 50 лв., ази с 80 лв. месечна заплата. Но понеже ние бяхме заедно и ази за да не се сърдим един на друг, 50 и 80 лв. ги събрахме и ги делихме по равно или по 65 лв. на човек. Така карахме през пролетта на 1912 г. Работата се увеличи. Ние отворихме клон в с. Смядово. Там отиде Митю. Той започна да се мъчи да изкарва пивоквас сам там , ние от Преслав карахме лимонада и сода. Това трая до есента , докато се обяви войната с Турция къде месец септември и ние двамата заминахме за Турската война.

5. ПО БОЙНИТЕ ПОЛЕТА НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

БАЛКАНСКАТА ВОЙНА 1912- 1913 Г.

Ази отидох в 4-та Полева болница на 4-та Преславска дивизия. Семейството ми беше в с. Дикили таш и ази без да си ходя да се сбогувам със семейството си , направо заминах за фронта. Митю замина с с 19 пехотен Шуменски полк. Лимонадената работилница оставихме на Димо Ив.Бирника, но той не работеше и беше затворена.

Войната с Турция се обяви , когато ние вече бяхме в Ямболско. От Шумен през Преслав, с. Върбица, през Стара планина. Минахме гара Стралджа, от там през границата, пропускателен пункт Кайбилари и право в гр. Лозенград. Когато минавахме през лозята на Лозенград , имаше много войници убити от 5 пехотен Дунавски полк на 5 –та дивизия. В града открихме болницата в училището само за 1-2 дена. Веднага след това потеглихме пак за фронта.Тук ще поменем и нашите доктори , които бяха в болницата – д-р Иларион Буров от гр. Русе от прочутата фирма Бр.Бурови и д-р Сереков – добър човек и руски възпитаник. От Лозенград се движехме по шосето , което води за гр. Бунар Хисар – Виза и Странджа.През нощта срещнахме много бежанци и казаха , че големип боеве се водят. Нашата част се оттеглихме на ляво. Минахме с. Колиби – Кара Агач. Там е минала нашата 4-та Преславска пехотна дивизия. На това място между с.Колиби и Кара Агач е станало голямо сражение. От 8-ми Примирски полк имаше заровени около 200-300 войници в един гроб. От 7-ми Пехотен Преславски полк, от 19 Пехотен Шуменски полк и от 31 Силистренски Пехотен полк бяха заровени в един гроб 250- 350 войника. Без да построяваме болницата минахме през село Чонгара. Минахме през село Черкезкьой и се отправихме къде Чаталджа. Минахме през гара Синикли. Там имаше няколко хиляди тона дървен кюмюр, но беше запален и гореше.Черквата на селото беше също обгоряла. Минахме през едно село, където живеят кюрди , които са се занимавали със скотовъдство. Отидохме в с. Ерменикьой с гръцко населениеи там открихме болницата.. Започнахме да приемаме болни. Цялата войска беше напред към гара Кабакчя и Чаталджа и беше много изморена. Беше дошла от България чак до Чатабджа, близо да Цариград все пеша.. Нашата войска се зарази ат турците от болестта холера и на ден мряха от девет до 45 войника. Това мрене продължи близо един месец. Там умряха от с. Дикили таш Тихо Начев , кръчмар и Неделчо Герчев Герджика и др. Оттам ние закрихме болницата и заминахме по-напред към Чаталджа и стигнахме в чифлик Фортуна на някой си бей Имения. Имаше воденица с три камъка и едно голямо здание на два етажа за бубарница. Преди да напуснем с Ерменикьой, д-р Сереков ни каза на фелдшерите , които бяхме 24 души , че болестта по войниците е холера, защото той е бил в Русия и добре я познавал. По-късно излезе заповед по армията , в която действително се обявяваше епидемия от холера. Смея да кажа , че в тази Турска война от холера и др. болести умряха повече войници отколкото от куршуми.

И така ние открихме болницата в този чифлик и цялата зима прекарахме там.През пролетта , къде 10-15 февруари 1913 г. дойде заповед нашата болница да се върне назад. Тука забравих, че ази Цвятко Якимов заболях и д-р Сереков ми каза , имам хронически катар на червата. Болен напуснах чифлика и и вечерна заедно с болницата стигнахме на гара Синиклий. Там разгънахме най- голямата палатка, която имахме и която хваща 45-50 войника. Набрахме папрат , послахме си и спахме добре. Времето беше тихо и топло и на другия ден заминахме още назад и дойдохме в с. Черкезкьой. Открихме болницата в голямата джамия. Там стояхме не повече от 10 дена. Оттам се дигнахме и отедохме в гр. Чорлу в кавалерийските турски конюшни. Там открихме болницата. Забравих да кажа , че в Черкезкьой на гарата бяха престолонаследникът княз Борис и брат му принц Кирил. Те бяха малки и по гарата си играеха и биеха и се возеха на една малка вагонетка. Открихме болницата и започнахме да приемаме болни. Болестта холера беше намаляла, но болшинството от войниците бяха много отслабнали и имаше доста болни. Войниците имаха много въшки, като на човек имаше стотици. Никога в живота си не съм и виждал толкова въшки. Ходехме и гр. Чорлу. Той е малък градец и повечето е населен с гърци и търговията беше в ръцете на гърците – основно тютюн и спиртни напитки. Тука ази бях пак болен , явех се при доктора и заедно с него отидохме в канцеларията на началника да го помолим да ме изпрати назад към България в друга болница. Началникът не се съгласи, като каза че има много работа и няма кой да ме замени. Тогава д-р Сереков каза на началника, амчи ако умре Цвятко Якимов , кой ще го замести. Началникът пак не се съгласи. Като минаха 2-3 дена сам началникът ме извика и ми каза да си прибера нещата и ще замина за гр. Лозенград в болницата. Като отидох там имаше много болни но леко. Пристигнах в Лозенград и се явих на комисия от доктори и след като им разправих за болестта си и дадох писмото от д-р Сереков, лекарят ми даде пълна свобода да правя разходки, да не пия ракия, кафе и да не пуша, а вино по една чаша на ядене два пъти на ден. Храната беше по една порция месо, и зеленчуци. Това почнах да изпълнявам и се почувствах по-добре . Там стоях докато падна гр. Одрин. Това беше пролетта , през март 1913 г.. Тогава се явихна комисия и ми дадоха два месеца домашна отпуска за поправяне. Тръгнах с каруца до гр. Ямбол, после с трена до Пловдив и София и от София за Дикили таш. Семейството ми беше там. Ходих и до Преслав ,постоях без да работя.

След това имаше заповед всички болни и ранени в отпуск да се явят в Шумен на комисия.Тази комисия беше дивизионна от д-р Батанов ( Куция) и майор Бояров – строеви офицер и командир на 5-ти артилерийски полк. Вземаха ми отпуската и ме пратиха в Първостепенната Държавна болница в гр. Шумен, а другите пратиха на фронта, понеже почнаха да се бият българи и сърби, българи и гърци.

(В Балканската война от септеври 1912 г до март 1913 г).


МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА 1913 Г.
По това време от юли 1913 г. аз работих около 6 месеца като медицински фелдшер в Шуменската болница до демобилизацията. Върнах се в гр. Преслав. Преди да отида в шуменската болница аз вземах от с.Дикили таш Станчо Илиев Якимов да работи в содовата работилница, да продава из селата и града лимонада и сода. Тогава той беше малко момче и аз съм го учил на сододжилъка. Като се завърнах във фабриката преместихме се от Дели Ченюви (от Стоян Илчев) в Жеко Алтънков , на горния край при Мересчиевата чешма. Настанихме се да живеем със семействата си в къщата на Вичо Наков Къров. Тогава той беше в Америка. Мойта жена дойде с децата и Митю с Пена и децата и така карахме до есента на 1914 г. На Митю твърде не му се работеше и пожела аз да му купя неговата 1/ 4 част и той си замина със семейството си за с. Дикили таш. Аз се преместих да живея в Друми Юрданов Русев, който беше срещу лимонадената работилница. В последствие той продаде къщата си на брат си Руси Юрд. Русев. Итака ази заработих заедно с бирника Димо Иванов и с Куру Митю Добрев. Те обаче не работеха , а бяха само ортаци. Ази изкупих от тях дяловете им , но чак след войната , която се обяви в 1915 г.

( В Междусъязническата война от юли 1913 до декемвли 1913 г.)



ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

През есента на 1915 г. ние заминахме по частите си. Ази оставих жената сама с малкия ни син Велико, който беше на 3-4 години. Тя сама жена работи и продава лимонада колкото може. Имаше и един тек кон. Другите два ги мобилизираха. Ази отидох в 19-ти Пехотен Шуменски полк в гр. Разград и ме назначиха фелдшер на картечната рота. След 3-4 дена заминахме за с.Дущубак, сега с. Ясеновец и там прекарахме цяла зима и през лятото. В това село беше щаба на полка с командир полковник Дяков и една дружина от 4 роти. Бяхме на землянки, но аз бях в една одая с Йовчо Коцалиев, Иван Колчев, Колю Цвятков и др. Като дойде есента заминахме на лагер в с.Топчии , Разградско. Към 1-ви септември 1916 г. заминахме целия полк за с.Балбунар , сега гр. Кубрат. Само след 2-3 дена се обяве войната с Румъния и на 4-ти срещу 5-ти септември минахме границата при с. Кованджилар, където ни прочетоха заповедта за обявяването на войната. Вървяхме без жертви по направление между селата Дензлер и Меше махала срещу с. Дъндър. През деня прелетяха няколко фугаса и шрапнела, но без жертви. На вечерта бяхме на една полянка срещу една чешма в Дъндърското землище. Ако се не лъжа селото Дъндър беше на около 500 м. През нощта като лежахме да спиме стана голяма стрелба от страна на румънците – гърмежи с картечници, пушки и бомби. Това продължи от вечерта до сутринта цялата нощ. Аз станах и взех да ходя. Беше много тъмно. Видях още един прав да ходи като мене. Запитах го и той ми се обади. Той бил нашия ротен командир поручик Бърдаров. Запитах го каква е тази стрелба. Той ми каза, че и той се чуди, но свръзката му била при командира на полка и още не е дошла да му каже нещо. На сутринта като се съмна научихме , че румъннците – противника , се уплашили да не ги атакуваме и затова от страх стреляли цяла нощ. На сутринта нашата българска войска атакува главните крепости срещу селото, минахме селото и се спряхме чак до гората, която се казва Боблата. Там пренощувахме и на сутринта тръгнахме през гората. В средата на гората се срещнахме с противника – румънците. Там обаче стана по-слабо сражение. А предния ден, докато минахме позициите им пред селото Дръндар до чешмата , дадохме много жертви. На Първа дружина Дружинният командир майор Чорбаджийски и на 4-та дружина командира бяха убити. На 2-ра и 3-та дружина командирите бяха ранени, както и много други офицери, подофицери и войници. Същата тая вечер влязохме в гр.Тутракан. Там всички румънски войници бяха край Дунава, други из града, а други се мъчеха да плават и да избягат в стара Румъния. Вобще войската им беше деморализирана.След това дойдоха много румънски офицери и казаха, че имат трима бригадни командири и много техни по-низши офицери пожелаха да се предадат. Това беше на 6 септември 1916 г.. Същата вечер нашият 19 полк започна да ги приема горе на Шереметя . Приехме около 28 000 двадесет и осем хиляди офицери, подофицери и войници. На сутринта определиха 3-та дружина от 19 пехотен полк да ги закара до село Балбунар. Разделиха ги на четири камари и всяка рота взема по една група и ги откараха. Ние полка с трите дружини заминахме по шосето към Силистра.На 15 километра спахме до село Вискьой( сега Царев дол). Пуснахме каруците в една моя собствена къшла (нива) до един орех. Ази казах на войниците този орех е мой, да го оберете, а те ми се изсмяха и ме запитаха откъде е твой. Тогава ази им обясних, че ази съм родом от това село и имам тука около 50 декара земя. Вечерта ази спах у батьови Господинови и те ме опраха дрехите. Същата вечер се срещнах със всички роднин. На сутринта рано заминахме през с. Чауш махле ,сега Софийци, за с. Сърджилари. Вечерта спахме в с.Ак-каданлар. На сутринта се обърнахме и минахме точно на изток и открихме противникав селата Азаплар и деведжикьой. Това беше през деня. След обед се почна сражението.Бригадният командир полковник Кметов заповяда на нашия 19 пехотен полк на полковник Дяков да атакува противника. Нашият командир му обеснява, че сега ще се дадат много жертви, нека да се мръкне и да разузнаем какъв противник имаме и с какво той разполага и на сутринта рано, както винаги ще го атакуваме. Но той, бригадният командир настоява на същото, да се атакува непременно. Тогава полковник Дяков, командир на 19 Пехотен Шуменски полк вика знамето да се развее и музикантите да засвирят. Той дава заповед целият полк да стане напред и да се атакува противника. В този момент , когато всички стават, пада един фугас пред командира и едно голямо парче земя го удря в сърцето, то спира да работи и веднага издъхва, умира. Предават на Бригадния командир, че е убит полковник Дяков от 19 пехотен полк. Той се уплашил и казва мълчете. Този бригаден командир беше много страхливец и не беше добър човек. Аполковник Дяков беше герой , той не беше го страх и затова се изложи. Това трябва да е било 15-16 септември 1916 г. След това през нощта нямахме командир на полка, понеже нашите офицери бяха избити. Остана един поручи и той стана полкови командир. През нощта дойде он 47 пехотен резервен полк майор Сърмаджиев и стоя няколко дена докато дойде подполковник Васил Миланов от Шумен. След това минахме старата граница и веднага в сражение при с. Кюселер, срещу голямата крепост Кубадън. Там се сражавахме цял ден и вечерта по заповед на главното командване отстъпихме на около 25-30 км назад. През нощта имаше малка месечина и по време на отстъплението ми казаха , че нашия зет Митю Симеонов е тежко ранен и го носят , но ази не можах да се отделя от частта си. Като се настанихме на сутринта го потърсих, но ми казаха, че е предаден в дивизионния лазарет под селото. Отидох в лазарета и го потърсих, не го намерих, а намерих Иван Хр. Бозаджиев, фелдшеер в лазарета и проверихме по книгата. Намерихме , че е изписан и заминал с волска кола за село Байрям деде . Там нямало болница и лекари и там е умрял без помощ, храна и легло най – мизерно.

На тази позиция бяхме около 19 септември 1916 г. и стояхме още около един месец и ни смени турската армия, понеже ние и турците бяхме съюзници. На същия този ден 19 септември 1916 г. стана голям бой. 31 пехотен полк отстъпи в безпорядък при село Кокарджа. Той и 7-ми пехотен полк дадоха много жертви.

След като напуснахме тази позиция , заминахме на дясно къде Черно море за село Байрям деде. Като се настанихме след 2-3 дена стана ужасно сражение от нашата позиция. Ние , 19 полк не можахме да настъпим и дадохме много жертви. Него ден бях много близо на фронта и ази и фелдшера Кадиев превързахме 73 ранени войника.

Вечерта , от ляво на нас настъпи 7пехотен полк и тогава нашата позиция сама падна и много руснаци паднаха в наши ръце в плен. Тая вечер, когато щяхме да настъпим, пристигна от Германия капитан Шопов, ротен командир на 9-та рота и понеже бяха избити офицерите, него го назначиха за дружинен командир на 3-та дружина. Сутринта , къде 9 часа, го убиха. Така падна убит капитан Шопов, който беше само около 12 часа дружинен командир.



От там заминахме напред , минахме с . Билбюл буюк и там стана голямо сражение. Падна убит Цанко Коев Йошимов от с.Дикили таш. Оттам заминахме за гр.Меджидия. Влязохме в града и там имаше много вино и ракия. Войниците повечето се напиха, но града падна без бой. Там видях двама войника, влезли в един склад за шевни машини близо до гарата и като удрят с приклада шевната машина и тя се счупва. Запитах ги защо правите това, а те ми отговориха, като са здрави ще дойдат тиловите герои и ще ги занесат у тях си. Ази ги оставих и като минах гарата, която иде от Черна вода – Меджидия – Кюстенджа, заминахме за с. Кеар чешма. На утрото застигнахме село Късъмча. Добро село и по план и с хубави къщи. Има една махала българи , преселени от Еленско преди много години.. Пристигнахме там и посред нощ дойде заповед да отстъпим назад около 40 км..Спряхме на позиция при село Балтажещи, с. Сътъшкьой и с. Саража. В последствие стана едно генерално сражение, в което участваха руски войски. Там паднаха убити много наши войници – от Преслав поручик Стоян Симеонов Ламбантов. След това сражение пак потеглихме на изток из Добруджа в направление с. Циганка, Кокош манастир. Обаче ние 19 пехотен полк се отправихме към с. Пчелина. В гората преди да минем с. Пчелина , стана голямо сражение. В него падна убит Иван Ненов Пробозанов и Наню Варчев, Иван Гатев. След като преминахме с. Пчелина, останахме да прекараме нощта в гората. Там спахме два вечера. На втората вечер настъпихме пак в гората, но без да знаем къде е противника.Затова бяха дадени на ротния командир Желязков на 6-та рота ракети и като насъпят, ако противникът отстъпи , да хвърли синя ракета. Ако противникът настъпи, да хвърли червена ракета. Ротнияат на 6-та рота сбърква и хвърля червена ракета. Тогава нашата артилерия почва да стреля и избива половината от 6-та и 8 -ма рота. В тоя момент, докато съобщят на артилерията да спре, нашият ротен поручик Бърдаров отива , намира командира на шеста рота и му шляпва два шамара, защото е сбъркал ракетите. На утрото сутринта излязохме от гората и бяхме срещу село Жижила. Там 12 рота даде много жертви. На другия ден стигнахме Дунава в село Гарван, което е разположено на шосето от гр. Мачин, с.Жижила ,с. Гарван, с. Вакарени, с Никулицел и гр. Тулча. В село Вакарени (Векерен) презимувахме. Сетне отидохме в гр. Мачин и есента минахме Дунава при гр. Браила и се настанихме в с. Питолаци нарека Серет. Там позицията беше лоша. Не се преместихме до м. Октомври. Оттам ни дигнаха със шлепове по Дунава, пътувахме 4-5 дена от гр. Браила до гр. Лом паланка. Слязохме там тъкмо по гроздобер и заминахме през София за гр Ниш и гр. Скопие. След това с теснолинейката до гара Бук и оттам пеш за Кичево, гр. Струга и оттам на Мокра планина - кота 1705 в Албания . Това беше към средата на м. декември 1917 г. Там стояхме до есента на 1918 г. Аз замествах старши фелдшера на полка Ив.Йонев, когато си ходеше на два пъти. Старши лекар на полка беше майор Ангелов. Ази ходех за лекарства в Охрид 2-3 пъти в месеца с моторни лодки от с. Лин през езерото. Навигацията по езерото беше австрийска с австрийски моторни лодки. Езерото е дълго 32-36 км и широко около девет километра, дълбоко 95 метра. Нашият полк държеше от езерото по Мокра планина до Лесица планина, до реката Шкумба. Ази бях в 1-ва картечна рота. През есента се поскарахме с ротния си командир поручик Брайков и то не по моя вина. На Велик ден ази бях в отпуска и през този промеждутък са избягали наши войници и се предали на французите. Търсеше се кой ги е подбутнал и кой е виновника. Смениха ротния ни поручик Драганов и дойде поручик Брайков. Тука ще отбележа, че още като дойдохме през есента на 1917 г. стана едно силно нападение от страна на французите и в този бой падна убит нашия ротен командир капитан Бърдаров, родом от гр. Разград. Тогава го замести поручик Димитър Калчев, по-сетня стана поручик Драганов , докато и него смениха с поручик Брайков, който дойде от 3-та рота и понеже не познаваше хората на ротата, той слушаше други хора. Като фелдфебела ни Ангел Василев, който беше човек без характер. Ако има да го поиш и храниш, добър си му , ако не, не. Тако по-сетня смениха и него от нашата рота и на негово място дойде фелдфебел Стоян Михов от с.Дикили таш- много по-достоен от Ангел Василев. Една сутрин ме вика в канцеларията си поручик Брайков и ме попита ти ли си фелдшера на 1-ва картечна рота. Казах ази. Ами защо си подбуждал войниците да бягат при французите. Казах му , че това не е вярно, но той ме обсипа с хули. Ази не можех да се стърпя, но той не ми позволи да се изкажа. Това беше през есента на 1918 г.След това ази с докладна записка донесох до него , че не съм виновен. Отидох да видя и да попитам в полковия приемен покой старши фелдшер Иван Йонев мога ли да се преместя. Той ми каза, че вие сте подчинени на ротния си командир само по строева служба , а по друго при нази и може когато пожелаеш да ви преместим. Ази пожелах да отида във 2-ра картечна рота при капитан Мумджиев, но пак се въздържах. Не ми се делеше от приятелите в ротата. Подир няколко дена ме повикаха в полковия лазарет , като ми съобщиха да взема всичкия си багаж и като слязох долу от Мокра планина, ми казаха , че ме пращат в 4-та полева болница на 4 дивизия. Тя беше разположена под кестените до гр. Струга с управител лекар д-р подполковник Стойчев и помощник капитан Петров. Там имаше и други фелдшери и започнахме да работим докато дойде заповед да отстъпим. Това беше , ако се не лъжа, през месец септември - октомври 1918 г. Минахме от Струга за гр. Дебър по едно дефиле, където тече реката Черни Дрин, който изтича от Охридското езеро и се влива в Адриатическо море. От гр.Дебър ние пътувахме по едно старо развалено шосе, още от турско, по направление на Мавровите ханчета. Като стигнахме там, нашият управител на болницата поиска да замени някои от воловете от местното население. Но селяните упорстваха и не си дават воловете. Тогава подполковник д-р Стойчев и ние разбрахме, че за нази войната е загубена и ние българите ще пострадаме много. До вечерта слязохме в гр. Гостивар. То е малко градче и са само сърбомани.Пътувахме цяла нощ и стигнахме гр. Тетово. Малък градец в полите на планината. В него повечето са албанци и българи , има и малко сърби. Там се събрахме с много германци. Почти цялата долина беше засинила с германци, защото дрехите им бяха сини. На другата вечер те започнаха да продават кой каквото има.. Техните военни лавки разпродадоха всичко и казаха , че ще бягат. Счупиха мерниците на оръдията, дулата пръснаха и много други работи унищожиха и изгориха –коли, файтони, автомобили и камиони. През нощта качиха конете с амуницията , без каруца и заминаха по шосето за гр.Качаник , в лево на гр. Скопие към албанската граница. Така те можаха да избягат и да се оттърват от французите. Ние обаче разбрахме , че сме вече обкръжени от противника , но още не сме пленени. Така стояхме почти месец без да ни някой плени. Настанихме се в училището, развърнахме и открихме болницата. Имахме малко болни. Тогава ние по-видните фелдшери казахме на началника на болницата , че искаме да избягаме. Но той ни каза съветвам ви момчета, че ще бъдем пленени от французите. Те са добри хора и до сега сме се запазили. Само да не ви вземат сърби или гърци и да ви убият. И не се излагайте на опастност. Ние, ази Цвятко Якимов и Иван Козаров от гр. Попово, организирахме една команда за бягство. Ние именно не успяхме и се върнахме в гр. Тетово. Там беше сборната дивизия с генерал Кантарджиев, 6-та дивизия на генерал Христов, части от 1-ва Софийска дивизия, или почти три бойни дивизии с всички родове оръжияи с около 120 хиляди души. От България аеропланите пуснаха афиши , че всички войски в ляво на р . Вардар за доброто на България предайте се. Вие ставате заложници и до 2-3 месеца ще бъдете освободени. И така ние попаднахме и станахме пленници на французите, които ни плениха къде Димитров ден.. Чакахме ги и оттам с коли , каруци, кабриолети и файтон, с всичкия багаж и персонал отпътувахме за Скопие. Оттам за Велес.Между гр.Скопие и гр. Велес, отсам Вардар уж щяхме да бягаме, но никой не избяга и през Бабуна планина, гр. Прилеп , стигнахме в гр. Битоля. Там нашият началник подполковник д-р Стойчев отиде да моли французите да открием болницата и да лекуваме наши болни. Коменданта не му позволи и му каза , че довечера да докара всичко на гарата в гр. Битоля. Ще оставим там всичко, войниците и ние всички ще заминем за гара Сурович в Гърция. Тогава ние по-видните фелдшери се съветвахме кой път да хванем. В този момент дойде един френски сержант, старши подофицир по български, и говори нещо с началника..След това той каза, че иска 8 души фелдшери за един френски лазарет. Ние се съгласихме да идем. Вечерта, като додахме на гарата и изпрегнахме волове , коне , имаше и овце. Заваля малко дъжд, воловете реват, конете цвилят, овцете блеят, кучета лаят, една много грозна покъртителна и трогателна картина. Ние осемте фелдшера се отделихме, Взема ни един французин. Другите отиват на гарата. А плячкаджиите почнаха да ограбват колите. Имахме само два прибора хирургически за операции. Захар, лекарства, одеала, легла , ризи, гащи, болнични пелерини, кревати и др. какво ли не, всичко отиде в ръцете на палачите, за милиони загуба. Ние отидохме и се настанихме във френския лазарет, който беше разположен в Битолската държавна болница. Това беше през м. декември 1918 г.

Там на утрото ни разпределиха кой къде ще работи. Ази бях настанен в едно отделение с леко болни и първите дни минаха добре. Но на моите другари им бяха дали черна работа и те не бяха доволни. После ние се оплакахме на началника на лазарета – французин и той ни даде фелдшерска работа. Така те останаха много доволни, потеже им казахме , че сме помощници на лекаря. А то си е и така. Те в армията нямат фелдшери, разбраха , че им помагаме много в последно време. Ази бях преместен в друго отделение, в което имаше болни от грип. Там правех скарификации режех ги на гърба, дращех да пусне кръв и после на същото място слагах вендузи- по 3- 4 – 5, както нареди лекаря. Вендузите изтеглят венозната кръв и болният оздравява.

Така работихме ние докъде Коледа, като на втория ден на Коледа избягаха няколко български войници, които бяха прислуга. Те бяха от 24 пехотен полк и бяха от Татар .Пазарджишко. Викаха и мене но ази отказах. След това този лазарет се закри и замина за Солун. Нас ни пратиха в лагера на 35 и 36 пехотни полкове. Хората им бяха от гр. Враца, Ломско, Видинско, Фердинантско и др. от 6-та Бдинска дивизия със седалище гр. Враца. Те бяха настанени в срината турска казарма, изгоряла в гр. Битоля. Французите я викаха Казарма де руж(червената казарма). Когато всички вече се огледахме, имахме около 6 600 човека от най-различни войскови части, но главната съставна част беше от 35 и 36 пехотни полкове. От нази някой си взе да куца, други си пуснаха бради , да изглеждат стари, други се писаха , че уж са от1-ва Софийска дивизия, понеже се беше пуснало слух, че тях ще ги пуснат по-рано. Ази се заех да помагам на един доктор от гр. Свищов да преглеждаме болните и да им давам лекарството. Така карахме доста време. И дойде заповед всички български офицери да се изпратят в Солун, в местността Зехтинли, лагер за български офицери.

При нази имаше 4-5 души – майор Узунов, двама капитани и един български лекар. Този български лекар ме предаде на френския лекар и с него почнахме да работим. Като се опознахме с него , той ме обикна и ми каза няма да бягаш и няма да желаеш да си отиваш. Аз ще гарантирам за твоя живот. И така аз знаех, че тези които отиват в гр.Солун, всички не си заминават, а от тях отделят за гърците и сърбите за пленници.

Така изкарахме цялото лято на 1918 г. в гр.Битоля. На всеки две седмици имаше комисия и френският доктор преглеждаше записаните болни войници. У мене беше списъка, разделен на три категории 1-ва, 2-ра и 3-та.Първа значи остава в частта здрав, втора – болен , пращаме го в болницата , а трета – заминава за Солун. Те бяха много отслабнали и не ставаха за работа и като идат в Солун, пращат ги прочутия български лагер за пленници – МИКРА. На много останаха костите там.Някои от тях друга комисия пращаше в България като слаботелесни и др. Като научили, че ние от Битоля ги пращаме в България, почнаха да идват войници при мене и да ме молят да ги пиша еи тях. И наистина понеже списъка е у мене, ази мога да пиша в 3-та категория който пожелае, макар докторът да го е посочил във втора или първа. Така много войници сполучиха да си дойдат чак в България. Така от Преслав пуснах Райко Костадинов и от Нови пазар Илия Х.Марков и много други. И така изпращайки хората , от 6600 войника останаха около 600. Ази взех да се страхувам да не би да ни предадат на сърбите, казах на доктора, че желая да отида при него в гр. Лерин, Гърция, понеже там му беше седалището. Той нареди да ме отчислят, каза ми да си вземе всичкия багаж и да отида при автомобила, с който той пътуваше. Същата вечер преминахме границата и стигнахме в болницата в гр. Лерин.

Тука ще разкажа няколко думи за моя живот в Битоля.. От с. Осмар , Преславско , дойде при мене Пеню Енчев, фелдфебел от 66 полк, който се е крил известно време в града. Като разбрал , че ще го изловят , дойде при нази. Той работеше обувки на господа офицерите и те му плащаха добри пари. С него излизахме из града като си вземахме по един негър - сенегалец да ни пази. Инак имахме доверия и да излизаме и сами , но като ни видят сърбите ще вземат да ни тормозят. Така с Пеню Енчев имаме добри спомени. Една сутрин бях излязъл сам с един сенегалец и видях от далеко, че идва нашия български лекар капитан д-р Петров, с който бяхме заедно в 4-та полева болница. Спрях се на моста да го дочакам. Той пристигна и като се здрависахме, той заплака. Каза, че било наредено от сръбския генерал да го убият до 2-3 дена. И то само затова защото чак от гр. Струга са идвали жени да го обиколят, видят и да му донесат подарък от благодарност. А той , докторът, беше временно командирован да гледа българските пленници при сърбите. Аз му казах, че щом е така ти си пратен от французите временно, избягай пак при тях. Той така и направи. Същата вечер французите го пратиха в Солун. На другия ден идва сръбският генерал с адютанта си да го дирят в лагера и французите му казват, че са го пратили в Солун. Той е бил предаден на тях и те имат право да го вземат, когато пожелаят. Така си спаси живота капитан д-р Петров, който е от Ловеч и е жив и сега и е хирург в гр.Варна



След моето отиване в гр.Лерин стоях там само няколко дена. Докторът ме повика и ми каза, че иска да ме прати на гара Леринв едно тяхно интендантство за фелдшер. Той ще идва 1-2 пъти да подписва билетите за по тежко болните, а ази ще ги изпращам за Солун или другаде. Ази ще имам право да давам на болните почивка от 1 до 4 дена и да подписвам за това. Така работих там. Докторъгт ми беше дал едно РЕКОМАНДЕ и още щом пристигнах го занесох на интенданта. Той отвори плика, взема ключа, заведе ме и отключи аптеката. Остави ми всичко на мое разпореждане. И така карах службата добре. Обслужвах френски войници, негри-сенегалци, индокитайци-тонги и много български войници пленници. Идваше и много цивилно население, които говорят чисто български и гръцки чиновници.Вече се беше заесенило и през декември ни съобщиха че ще ни освободят. Тука имам пак добри спомени от гръцки чиновници по ЖП линията и от много българи, на които ази давах помощ. Сбогувахме се с гр. Лерин, отидохме с трена до Солун, оттам с един параход, с който пътуваха и българските офицери от Солун до Дедеагач. От там по железницата през Одрин стигнахме в България. На нашата граница ни прие българска комисия и ни отправиха за София и оттам всеки за дома си. Ази пристигнах 3-4 дена преди Коледа януари 1919 г. На гара Хан Крум ме посрещнаха жена ми Руса, Иванка Жекова Алтънкова и Йорданка Русева Йорданова , заедно с малкия ми син Велико, който беше на около 7-8 години.Оттам заминахме с моята каруца с тек кон за Преслав. Вечерта прекарахме весело с посрещачите и домашните. По това време жевеехме под наем в Руси Юрданов Сърусев. След почивка от няколко дена ази започнах да работя пак същия си занаят.
( Цвятко Якимов изкарва на Първата световна война от есента на 1915 г. до януари 1919 г.)


Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница