Валентина Йотова
Изтегляне 258.73 Kb.
|
| Валентина Йотова
КЪЩА ЗА АНГЕЛИ Някой ангел несръчен в Господния храм разпиля дълъг наниз от перли и ледени сини мъниста. И над стария град се прихлупи – и дълго валя тих снежец – и написа живота ни сякаш начисто. После плете дантели в стъклата ни потни среднощ. Престрашено врабче свойте крачки припрени остави. И се любихме дълго – и дълго! – под лунен разкош, в барабанния тропот на всички сърдечни октави. Аз не си пожелах да сме винаги заедно с теб. Само утре да бъдем кълбо от кълчища и възли. Непознатият вън, който иде да ни разплете, дълго в храстите шипкови, смаян, издраскан ще зъзне. Върху печката къкреше чайник със билки и мед, на липа и на лайка ухаеше здрачът безплътен. Ще увисне над мене оловно, бездънно небе – подир няколко мига, когато поемеш по пътя. А сега остави ме – да ти шия наново крила! – да отлитнеш оттук. И послушай – недей се завръща... Остани в оня свят – там, където снегът наваля върху покрива чер на смълчаната срутена къща. Юлия Дивизиева Сложи вода за две кафета и чаши две за вино донеси. Сега до мене приседни - да пием... Да изпреварим времето, в което едната чаша празна ще стои... АНЖЕЛА ДИМЧЕВА БЕЗСЪНИЦИ СЛЕД ВЕК Приказката свърши мигом в кошче от гротескни илюзии. Ръката не прегръща книга, а виртуален колаж от боклуци. По кожата не играе вода, а мъглата рисува самотност. Каквото почувствах, продадох, съблякох дори и дъгата над моста. „Върни се“, ми шепнат очите ти. Но думите заключиха ключа и всяка възможност изчистиха. Въздишките в ехо мълчат и режат дните на порции... И Дяволът снове безработен в този век на клоуни-пророци, дето дъвчат от екрана Ботев. Щом някой спомене за вятър, включва се измамен вентилатор... Щом някой заговори с нежност, дали пък дрехите не са му женски? Не за хляб – за власт се молят пред иконите свои продажни тези партийни доволници, уж демократи, уж граждани. Зад цялата тази Вавилонска гмеж от обещания и реклами прогнили как да искам от един невеж да бъде внук на Яворов и Лилиев? Този свят е повече от виолетов – и кръв, и песен, и вода, и слънце – докато вярваме в поетите, ще скитат нощем техните „Безсъници“. Трета награда на Националния литературен конкурс "В полите на Витоша" (2014). Надежда Тричкова nefelibata винаги бягат от нея, понеже е луда, луда за връзване ходи сред облаците и казват, че никак не помни (спомени от девет живота трудно се помнят) никак не помни например кварталните банди момчета да подвикват след нея, да й одумват късата подстрижка, котешкия глас, мустаците от мармалад, нито странната й майка и подпийналия й баща, нито да се смеят, задето все си разлива прясното мляко точно пред киното („лудата дали сега ще го изпие?“) помни само пред себе си локвата мляко („няма, не съм жадна вече“) и калните крака, в които много иска да се сгуши. майка й от третия етаж мяучи тихо... казва й, че я обича.
черно-бялата Едит Пиаф, в чието кадифено име се умилква. помни онзи послевкус на сладост, чува как мъжът пред нея тихо пее, сякаш идва от пазар, а на мрака козината му настръхва...
и съвсем случайно в облаци потъва с лапи, гони птичи мишки и разприда слънчеви кълба.
(и съвсем случайно вече носи си косата горе, на опашка. котешка опашка.)
не спира да бяга. Първо снегът се стопява и тялото му става по-отчетливо. После дърветата се разлистват и от него остават само краката, които не спират да бягат.
Листата мигновено се разсипват по алеите. Тя се подпира на оградата. Мускулите на бягството се свиват и разпускат. Той не спира да бяга. Ботушите й затъват в калта. Снегът се завръща.
ябълка или извинение. --
Тъй времето, подобно на река, снишава всеки бряг от по-висок към малък, или от цветен в хоризонт. Да. Тъй времето. Децата,
жълтите листа събират. 
Силвия Стефанова След ехото, избягало от мене – настигна ме на ехото гласа. Не беше моето ехо, а от тебе изтичаше на глътки тишина. Когато всички звуци замълчаха, а ехото засрамено замря, от бялата уста на тишината, душата ти за мене зашептя. Душата ми на твоята отговори - омаен миг – затворен в тишини. Сега отново ехото говори. Затова и аз, и ти – мълчим. Иглика Дионисиева Фар изпращаш погледа си надалече а знаеш ли къде достига
По някакъв неписан, но естествен закон на жената нещо и става, като влезе в този диапазон. А бе направо пощурява. Например: Може да не си хареса тялото и да спре да яде. Може да стане поетеса. Може и да се разведе. Може да се помъкне с някой хлапак, дето хич не и е по мярка. Може да си хване и някой дъртак, но с имот. И, в джоба, с хилядарка. Може да спре да готви, да чисти, да глади и да пазарува. Може да и дойдат странни мисли и вече да не ти слугува. Може да потърси реализация, да си зареже мъжа, децата, да тръгне по курсове за преквалификация, да не я устройва работа, заплата. Да почне да учи чужд език, да се мъчи над учебник, над дебела книга. И да забрави, че животът е миг, който за нищо не стига. Тези 10 години може да са и съдбовни. Един стръмен бързей между "след" и "преди". Може успоредно да си има и мъж, и любовник. Докато влезе в по-спокойните води... Виктория Иванова MODUS VIVENDI Виното, дето светеше за двама ни, сама си го изпих. А тебе те няма - ни телефонен, ни жив... Да събудиш не смееш дори и съня ми - от страх, че няма да оживееш на щастието от нежния мах. / То е трепкане от шарени крила на пеперуда и много кратко в умерен климат вирее./ Ти пиеш своята прозрачна Керацуда. А аз - моята. И така бледо живеем. Мина Кръсева М И Г Вярваш ли в прераждането на душите и в безкрайното кармично предопределение, че сме пили от един и същи извор, някога във някакво безвремие, някъде във някаква космична необятност, безтегловно влюбени, безпричинно весели и истински,... някъде, без грам предубеждения ? Вярваш ли, че вече сме се срещали в звездното ни, непонятно минало и сме искали и сме постигнали хармонично съвършенство в мислите, в трепетите на нестихващо привличане, на негласното и шеметно вибриране, в цветното ухание на истини в безпределното пространство на всемира? Вярваш ли, че днешният ни миг е едно напомнящо подсещане, затова, че в нас е проектиран космосът и цялата Вселена... Борис Жогов На залез На залез пустинята става на жар Прелива е в злато, във мед и србро Лумва в небето безумен пожар И ни пречиства от всякакво зло
На залез пустинята става поема В мастило превръща се вековният пясък Когато ще пиша от него ще взема Та моите рими да се раждат във блясък
На залез пустинята става на песен И сякаш всяка джамия запява Потъвам в молитва слушам унесен Само пепел от кръвта ми остава
На залез пустинята става на вино И слънцето черпи с него за сбогом Небето пияно е с воал от коприна В която втъкани са нишки от огън
На залез пустинята става магия Във топка кристална заключва ме тя Тъй своите стихове не мога да скрия Когато потъна във вечността.
...Ако търсиш булка, вземи си съседка, колежка, приятелка. Само да не се случи от петата десетилетка - между 40 и 50. По някакъв неписан, но естествен закон на жената нещо и става, като влезе в този диапазон. А бе направо пощурява. Например: Може да не си хареса тялото и да спре да яде. Може да стане поетеса. Може и да се разведе. Може да се помъкне с някой хлапак, дето хич не и е по мярка. Може да си хване и някой дъртак, но с имот. И, в джоба, с хилядарка. Може да спре да готви, да чисти, да глади и да пазарува. Може да и дойдат странни мисли и вече да не ти слугува. Може да потърси реализация, да си зареже мъжа, децата, да тръгне по курсове за преквалификация, да не я устройва работа, заплата. Да почне да учи чужд език, да се мъчи над учебник, над дебела книга. И да забрави, че животът е миг, който за нищо не стига. Тези 10 години може да са и съдбовни. Един стръмен бързей между "след" и "преди". Може успоредно да си има и мъж, и любовник. Докато влезе в по-спокойните води... Милена Иванова В твоята изнурена прегръдка пред взора ти изпълнен със смиреност и тъга, застивам преклонена без думи, без надежда, без молба. С тъгата си ме милваш, предчуствайки виновните слова. Но думи вече нямам, Майко. Предаде се едно от твоите хулителни чада. Остъпих след порой от гняв, ненавист и обида. Погубвайки те в злост – тебе, Майко на всички деца. Отстъпвам преизпълнена с празнота – без вяра, обвита в хлад и мъгла. А, ти готова си сякаш отново да ме помилваш. Срещаш ме, като че в преди миг излязла от твойте недра. С какво ли заслужавам таз обич, твоите обещаващи прошка слова? Притихнала съм вече на колене и в блага тишина шептя без глас. Прости ми, майко на моите деца. Весислава Савова хризантеми най-красивите цветя в ковчега The 2014 Fourth Vladimir Devide Haiku Award Grand Prize първа среща бели цветчета навсякъде по черната й коса International Sakura Award, 2014 Албина Опанасенко Пейзаж В девет вечерта градът се е натаралежил. От разтворените прозорци се чуват гласове – свлачища от думи – смешни, грапави, хрипливи или лепкави и сладки сякаш захарен памук, приканващ за десерта след вечеря. Бабите са седнали пред входа, облечени в басмени рокли на цветя, плодчета и друга фауна и флора – спомени от младостта на село, когато по полета на калинката са гадаели къде ще пуснат котва. В градинката върху тревата, скръстила крака по турски, циганка предрича бъдещето според наклона на челата. Покрай нея в слепота минават въздишки на вдовици и на влюбени – дълбоки като ехото от кладенец. Лято е.
Радка Миндова игра на семейство - около пръста на момичето зелена тревичка листопад - всеки ден мета по малко сянката на ореха първа награда от Седми национален хайку конкурс за 2014 г. Борислав Ждребев илюстратор Гравюрата на Дюрер
Гравюрата на Дюрер оживя С оловен грохот конниците слязоха, земята под небето потъмня, обвита в грозен мрак и адска задуха.
И горе сводът завъртя се с гръб, зездите тъжно своите очи обърнаха, с крилата си понесли смърт и скръб, отново падналите Ангели се върнаха.
Животът се продра като завеса, отвътре страшният Апокалипсис зейна, а Боговете с кикот се изнесоха и Черна дупка вместо слънце грейна.
Накрая възцари се Тишината светът покри се с люспи обгорели, и върху Дюрер хвърлихме вината, да беше ни оставил листи бели.
върху седем хълма съм живял! Пада слънцето във гърлото на най-далечния, там, където вечер те е страх дори да мислиш, че си минал, пада и във вътрешния двор на „Ламартин”, на върха на кулата с часовника пръста си убожда, пада с топлината на въздишките от камък, пада, пада
и градът прелива от безоблачни момичета... Колко ли слънца минават денем тук?! Совата на времето прелита и припада въърху шапката на Златювата къща. Мислите ми бавно се протягат – Пловдив е! Можеш в него всичко да си мислиш и да си измисляш, можеш да си ти и да не бъдеш – никой няма да познае. Толкова градът е вечен, светъл и безгрижен, толкова полето е заслушано във птиците, че дори да минеш сам по пътя на живота, няма сам да се почувстваш. Илияна Делева надсвирване – шума на дъжда и филхармонията без автобуси и пътници старата спирка чакат само некролозите Милена Катошева Паяжина С черни пръсти обгръща ме мракът, паяк своята мрежа плете и изплита съдбата ми някак, с нишки тънки от мойто сърце. Тишината със глас ми говори, с твоя глас – като ромон на ручей и унасям се в тъмни простори, без да зная какво ще се случи. Стъпвам гола, ефирна и бяла по пътека от смели мечти, а душата ми – като в огледало търси твойта душа, но уви… Мракът с черни очи ме поглежда, спира пулса на мойто сърце и отнема ми всяка надежда, че ще бъда щастлива въобще. Ала паякът тегли с жестокост от сърцето ми нишка по нишка и плете в тъмнината, усърдно, и нехае, направи ли грешка. И когато се съмне, ще видя мрежа чудна, за мен изтъкана – от мечти, от копнеж и от нежност, и ще бъда щастлива изцяло. Тя за тебе ще бъде подарък, не, не във нея за да те хвана. Ще те топли, когато ме няма, тази мрежа от любов изтъкана. Кристиана Добрева - Станкова Все още събирам лятото в куфар нищо, че дните дълги сенки бележат. С пясък в джобовите и слънце в косите ще те повикам да ме намериш.
Все още приижда във мене морето. За отлив все още на мен ми е рано. Ще оседлая най – топлия вятър и ще му седна на дясното рамо.
В мида прозрачна ще скрия небето, за да ми носи зимна утеха – точно такова – нетърсещо слава – просто небе за летни поети.
И ще се пръсна на морски копнежи – цялата себе си във тебе ще вложа, като вълна укротила брега си кротко до себе си ще те положа.
Петър Чухов В ПОЛИТЕ НА ВИТОША (steampunk) Седят биволите на ливадата край селото като изоставени локомотиви на историята Някакъв дядо и някаква баба се карат в двора на последната къща до останките на любовта си – ръждясал Москвич отдавна спрян от движение От гнездото на покрива литва щъркел като струя дим над параход През прозореца сънено надниква внучката отпива глътка кафе с цвят на петрол пали първата си цигара за деня и бавно започва да бели ябълка с часовников механизъм Втора награда на конкурса „В полите на Витоша” 2014 г. Атанаска Топалова ВЕРОЯТНО Вероятно ще тръгна на Север. Или на Юг. Вероятно по Изгрев. Ще се махна оттук. Ще ме срещат по пътя дървета, подредени в редица. Като моите братя, родени от бяла вълчица. Разпилени от вятър, от глад или смърт. Като смърт на Родина. Като Христо Ботева смърт. Вероятно ще скитам по чужди улици и площади. И ще сещат край мене дъх на ягодови ливади. Вероятно ще плача. Ей-така, без причина. Аз самата сега съм живо късче Родина. Детелина Тихолова в ръцете на циганин две ябълки по-хубавата за коня крайпътни макове проститутката си плете венец
все сънувах денем и нощем онзи, който ще бъде до мен, във чиито очи ще се вглеждам и ще пее в душата ми кос.
Цветове и пчели, малко зрънце − летни тайни... Но кой разгада, как за него към пътя се взирах и потрепвах при всеки нов звук?
Есента ми го връща изваян − всеки грозд нежно в коша реди. Моя дар е приел. Вече зная: бях лоза, вместо вино преди! С част от мене сега си отива, съпровождам го като берекет. Нека бавно на глътки отпива на тежка сватба, на кръщене... Нека има за лек, за разтуха ! Да си спомня все празнични дни! Да почерпи, северняк щом задуха и на помена да не скърби.
всички тези цигари конфетки нещица в шумящи хартийки главички чесън разпарчетосани опипвани харесвани отхвърляни
срещаните по пътя ми наведените над чашите разредена ракия пред малките магазинчета или подпрените на стоборите или викащите по кучетата те отдавна не ми казват нищо нито аз на тях не ми трябват и стъпките не ги броя отдавна здравословните 10000 както твърдят японците отхвърлям ненужните покупки оглеждам къпините примамливи надвесени над улицата подават се от двора на Марика съседката в Отвъдното потърсила убежище отдавна
и потича сок по устните ми по ръцете ми... Стефка Андерева ОГЛЕДАЛО Огледалото ме повтаря - всяка мимика, поглед. Отразява походката, жеста, усмивката. Двойник някакъв наднича през него - подозрително тъжен, неестествено весел. Замахвам с ръка да го изтрия. И той замахва да ме изтрие. Досадно се взира, нещо мърмори, надсмива ми се. Обръщам му гръб. И той гръб ми обръща. Кой е по-истински питам. Огледалото повтаря въпроса ми. А си мислех, че съм неповторима. ЛИСТОПАД Ронят се, ронят листата. Довява тъга вятърът. Корените дишат с упоение - жилава изповед от дълголетие и смирение. Отронва се и последният лист - детски бял спомен от знойно лято като въгленче мигом парва душата. И полита надолу, към корените в земята. След време всичко пак ще се повтори - магията на есента и листопада. Зорница Харизанова Задушница. Татко ни казва „Наздраве!” от последната снимка... /Отличие от Седмия национален конкурс за хайку на свободна тема, 2014/ Парламентарни избори. Гласувам със знака за анархия...
тежък сняг върху нацъфтелите вишни...
бавна раздяла- държи ръката й до следващия светофар модно кафене върху цветната й рокля състезание на погледи
Христина Панджаридис домашно сладко от ягоди лятото върху препечена филийка чай
в стаята публикувано в руското списание за хайку Улитка ДиянаТенева *** без резервен план... зимата все по-дълга и по-дълга *** прогноза за сняг синоптичката с къси ръкави и токчета Мария Гюзелева ***
Зимна ваканция – книжни лястовици в стаята. ***
Детска стая. Гумата от автомобилчето – под възглавницата.
„Чайка” от Чехов ...вятър люлее перце на завесата ***
цъфнала вишна ...в люлката на самолета бял бял йероглиф
33 ЕГ „Св. София” 12 клас ВЯРА И МИЛОСЪРДИЕ ВЯРАТА Е СИЛА ИЗВЪН ФИЗИЧЕСКАТА НАДАРЕНОСТ, МИЛОСЪРДИЕТО Е БИСЕР В БОЖЕСТВЕНАТА СЪВЪРШЕНОСТ. Животът натежава с грехове човешки, но с вяра тръгнеш ли по пътя свой, на Бога доверявай сълзите си жежки и милостта Му ще ти донесе покой. Животът ни е ценен, дар неръкотворен! Във вярата укрепваме сами! Без нея сме като само’ дърво без корен... тъй чужди, боси, гневни... мъртви сме дори! В живота отеква човешката ни същност, а Бог-творец над рожбите си бди: приканва ги към праведност и съпричастност! Заветът Негов е любов и добрини! Дванадесети национален конкурс „Бог е любов” Соня Аргирова 33 ЕГ „Св. София” 12 клас
Стихийни води не могат да я укротят. Морски дълбини не могат да я затаят. В свят, изпълнен с глад, смърт, злост, нищета... В свят на толкова много разбити сърца един-единствен лек е обичта. Обичай и ще бъдеш обичан! Вярвай в идното! Падай, но ставай и в Бога твой не се съмнявай! Вярата ми дава сили, На любовта живота ми се врича, Господи, благослови ме да вярвам и обичам! Единадесети национален конкурс „Бог е любов” Димитрина Ганчева ПОНЯТИЕ ЗА БЛАГОДЕНСТВИЕ Икономиката галопира, работата хич не спира, заплати, пенсии- валят пачки от стотачки. Народът сит, пийва, хапва, сладко мляска, Европа му ръкопляска. ДЪЛГА ПОЧИВКА- ДЪЛГА РАЗПИВКА И Бай Ганьо се научи на дестинации и то на чужди накции, на СПА придобивки, на алкохолни разпивки, на звездни хотели, на завивките с дантели- въобще на разкош и плаща в еврогрош.
На семейния матрак да заспиваш с ортак. Две думички- начало и край, между тях един цял живот. Илеана Стоянова ФОРМИ НА ЛЮБОВ вчера се обясних в любов на Госпожица Орхидея а тя отвори цикламени устни да се засмее с жълти тичинки, пуснах й Чайковски, Лебедово езеро;
влюбена в лилавите заоблености на планината гледам как поклаща ханшове привечер, очите ми залепват, мислено я галя;
януари премина с любовно чувство – корида от разстояние, Ловецът ми е късоглед затова галя въздуха с крило и фантазирам;
миналата зима се влюбих в бреза, канех я денонощно в болничната стая а през лятото се сринах – отсякоха любимото ми дърво;
известна е любовта ми към Буковски – този похотливец се пъха в леглото ми и ме разсмива когато ме окупира тъга;
държа да запазя в тайна интимните си отношения с Модилиани, Ван Гог, Гоген, Пикасо и Матис – с тях имаме почти денонощно съжителство;
влюбена съм в пъстра птица дошла от друг свят и затворена в моя кафез – опитва нощем да излиза, пускам я да лети и после я връщам в сърцето…
има разни форми на любов, важното е да обичаш. Румяна Лякова *** Думи с светулки творят пъстри лехички цветенца хайку *** Чух тишината и ромона на стиха с моето сърце Емилия Скарлатова ТОПОЛАТА НИ – МОЯТ ТАДЖ МАХАЛ Среброто на тополата мени цвета си непрекъснато - тъй както мрамора на Тадж Махал - прославения Паметник на Любовта. Той сутрин нежнорозов е - лелеяна мечта. По обед – снежнобял - любовен блян узрял. А вечер аленее от кръвта на залеза, преди Луната в сребърно видение да го превърне. Така и тук пак Слънцето играе си с листата сребърни на стройната топола пред прозореца ми. Искри проблясват в ясния безветрен ден, трептят при вятър, после къпят се в позлата. разголва раните си надвечер, преди да дойде мракът чер, и цялата игра любовна на листата се скрива плахо в тъмнината. А в нея някога целуваше ме ти. Под нашата топола - моя Тадж Махал... НЕ СЕ СНИШАВАМ Аз тръгвам срещу вятъра
Розов спомен - розова блуза от коприна, фино бродирана с розови листа, цветя и птици розови. Майка я е метнала на стола. Аз съм малка в стаята огромна - аз съм гола! И ръце протягам блузата да взема, в меката коприна да се скрия. Облак лек и розов нежно ме обвива, до земята стига, цяла ме покрива... После татко влиза, вдига ме високо и цветя и птици в стаята политат, аз се смея звънко, той ме залюлява, ставам въртележка в розовата дрешка. Майка ми се мръщи, едно „Ех!” ме гони, „новата ми блуза, розовата блуза!” Розов спомен сълзи по бузата рони: „Мили, хей, къде сте?! – празен е балконът, стаята е празна, чарът е изчезнал, розовият изгрев вече е залезнал... Блузата я няма – вече съм голяма! Светлина Фотева любимият с деитнско настървение прогаря паяжината на любовта под стъпките сенки от неговото тяло тихо скрибуцат и скимтят на чувствата и ножа и острието ще легне сам в студеното легло за нея ще си мисли повярвал че небето не е раят образа и ще изтрие лъжовна жрица бе любимата земя и суха и гореща пустиня без оазис по-мъдро от старците е само времето целувка за раздяла върху снимано сърце тръпне от измяна на природата живеца тлее не ще разказва за гърдите и и как
в задните крила на къщата се любеха до края на ноща телефона да звъни ще чака ден два три и после пътя си ще продължи в нестройната проточваща се върволица от палачи и герои Генка Петрова Добрич АЗБУЧНО И БИБЛЕЙСКО ЗА КИРИЛИЦАТА Анна,Света Анна, а как иначе, мила Анна, Българска, по-българска жажда по българско Вдянахме точно когато от себе отрекли се, Гуру ни станаха светците праведни, Кирила и Методия. Де бяхме тогава, бидейки до извора, до книгите им, до Евангелието от Матея, Марко, Лука и Йоана ? Живота измервахме, слънчасали в пистите му Звездни послания търсехме далече от нищите. И се присмивахме на Екселиаста – Нищо ново под слънцето?! Йов не ни стряскаше ни преди, ни след страданията си. Камъче в зъбите бяха уроците във училище. Люпехме ги тъй кротки, при все че бяха пълни с измислици. Много ли, малко ли беше, което искахме, питай патило. Някъде срещахме себе си, но повечето се бяхме разминали. Още ни парят под езика бодливи, но горди мълчанията. Петър Светията дали един ден ще ги отмери като греховност! Разпнати нощите ни между ези и тура Следваха страсти, нагорнище им бе патриархата. Толкова беше желана, обетована, земята на инките, Утре едва ли ще е различно, Анна! Фарисеи ли бяха нощите ни или ангелогласни. Христос отвисоко ни гледаше сеир и на бедни, и на властници.. Царят далеко бе, после тъй близко слезе и бръкна в душите ни, Че не българско, прабългарско взе си! Шибани станахме за новите вождове. Ще ли пребъдем, уж сме отколе дялан камък! Ъ дори не казваме вече, че и защо ли – все тая е, обръгнахме. Юнак без рани не ходи…Душите си оплакваме на кирилица. Яли ни псета и вълци нас, с никнеймите на латиница. Лидия Лечева С удоволствие Ви изпращам едно от новите си стихотворения за Поетичния Салон, с който радвате многобройна публика.(И още едно за всеки случай:). Изкушена съм да Ви пратя и хайку, тъй като в началото на 2014 бях щастлива да бъда избрана от Международната организация ЕВРО ТОП 100 между 100-те най-креативни автори на хайку в Европа. Прилагам сертификата. Струва ми се обаче, че класическата поезия звучи по-добре за мащаба на Салона. Вали Във влажната вечер вали... Небето е пълно с души, пришпорили облаци.
Вятърът връзва въздуха в букет лъчи.
засядат в косите. Вяра вали.
колко са ме зазиждали, в колко любови се спъвах, докато заседна в теб. Не си ли ти вечният скитник, дето кръстосва душите, нарамил набързо луната, натъпкал в джобове звездите... Страстта си губя по тебе и цялата се изливам в ония потайни поточета, които стискат очите ти. .
Радост –Лилия Рачева Прогоряла есен. Шумата пресича пътя.
Приседнала тишина... в очакване. Резенче пъпеш сладко пълзи по небето.
разсъбличат нощното небе.
насред фонтана люлее съня си.
една чаша чай с тебе. Людмила Балабанова бягство с книжна лодка мислеше да отплува мислеше за хартиена лодка (обожава всичко направено от хартия) малка лодка като тази на Емили …така не разбраха големите кораби – че моята лодка потъна… все едно е забравила оттогава толкова време но как лодката да тръгне от нейния град който няма море който няма море Каталог: userfiles userfiles -> Седмичен информационен бюлетин userfiles -> Седмичен информационен бюлетин userfiles -> Доклад на нпо за напредъка на България в процеса на присъединяване към ес, 2004 userfiles -> Специална оферта за сезон 2015/2016 в Евридика Хилс Пампорово Нощувка със закуска userfiles -> Закон за бюджета на доо- 2012 г., Кодекс за социално осигуряване, 6 наредби,свързани със социалното осигуряване userfiles -> Правила за условията и реда за предоставяне на стипендии за специални постижения на студентите във висшето училище по застраховане и финанси userfiles -> Автоматични предпазители базови конструкции и основни характеристики на автоматичните предпазители userfiles -> Отчет 31 март 2008 г. Междинен Баланс Изтегляне 258.73 Kb. Сподели с приятели:
|