Ванга – ясновидката Красимира Стоянова

Свекър ми пък - учител и самоук художник и цигулар -беше решил да нарисува Ванга - портретът му и до ден днешен стои във Вангиния дом в Петрич. Но докато я рисуваше, сестра ми му каза няколко пъти: „Чичо Борисе, каквото и да се случи, не си продавай нито пристройката към къщата, нито цигулката.” Свекър ми беше озадачен от тази препоръка, но тя не му каза нищо повече. И ето какво се случи десетина години след това. Къщата ни в Сандански беше стара и един следобед, когато свекър ми държал цигулката в ръцете си, изведнъж тя се срутила и от стаята, в която той бил, и съседната на нея остана само купчина тухли. Но странното е, че свекър ми не беше пострадал и се отърва само с уплахата. Остана непокътната и пристройката, която тогава съветът използваше за фурна. Тази пристройка ни служи после дълго време, докато се устроим.

Преди години с група жени, в която беше и свекърва ми, Ванга отиде на Рилския манастир. Помня много добре, че беше 1.III.1950 г. Щом службата в църквата свършила, беше празникът на св. Иван, Ванга станала много неспокойна и започнала да подканя упорито жените и намиращите се около тях богомолци незабавно да си отидат. Казвала им, че след малко там щяло да стане страшно. Не я разбрали жените. Смятали, че ще стане страшно при излизане от църквата, защото вътре имало много хора, и уговаряли Ванга да остане още малко, тъй като чак в 17 часа имало автобус за Сандански. Дотогава можели да се поразходят още и да поразгледат. Ванга отново настоявала, но жените не я послушали и тя си заминала с кола с познати хора. Най-неочаквано към 14 часа се задал огромен облак и започнал да вали такъв страшен дъжд, че за кратко време Рилската река придошла и заляла всички пътища. Никой вече не можел да напусне двора на манастира. Близкото село било залято и къщите му отвлечени. Багажът на посетителите и той бил отвлечен от силните води на реката. Свекърва ми и групата жени с нея едва успели да преминат върху някакви греди, сложени от пожарникарите, за да се оттеглят застрашените от отвличане хора. Свекърва ми се върна само с роклята на гърба си, мокра до кости и доста уплашена, после се разболя.

Развива се лентата на човешкия живот пред „очите” на Ванга, докато стигне до фаталния край - смъртта. Ванга не знае защо при нея се получава така, това е информация за лицето, която идва сама, без тя да е извикала такава картина. Но твърди, че е процес, който не може да контролира и не може да го спре или да не го види.

Довеждат при Ванга една млада булка, която не се чувствала добре и клепачите й непрекъснато падат надолу. Просто не може да държи очите си отворени. Ванга й казва: „Увредена ти е тимусната жлеза. Веднага иди на лекар!”, а после на близките й: „Идете на лекар, колкото да знаете, че сте направили всичко възможно. Но момичето няма да оздравее и ще умре.”

Помня и един друг човек. Беше дошъл с още две жени от София. Беше здравеняк, ходеше изправено и с много самочувствие. Като го гледах, не можех да определя на колко години е и колкото и да не беше учтиво, го попитах за възрастта му. Човекът се засмя, помоли ме аз да го определя и ми каза, че е бил офицер още през Първата световна война. Изненадах се и му казах, че е невъзможно на тази възраст да изглежда толкова добре, а той ми отговори, че е така, защото цял живот се е грижил само за себе си и не е поемал никакви ангажименти и няма да поема и в бъдеще. А Ванга го слуша мълчаливо през цялото време и после тропна с крак и каза: „Е, стига ти толкова, дотук!” Не разбрахме какво значи тази реплика. На тръгване човекът пожела да опита и гозбата ни, защото от кухнята се носеше приятна миризма, похвали яденето и каза, че чрез нея се е върнал в детството си. Замина си човекът, а след три дни ни съобщиха, че е починал. Ето какво е значело Вангиното „Дотук!”.

Дарбата на Ванга дълго време беше отричана от медицината. Допреди години в тези среди я наричаха шарлатанка и ловка спекулантка, която пуска сред хората свои „съгледвачи” да подслушват и така получава информация за тях. Помня като дете, че имаше деца на съседи, които ми се смееха, защото съм „племенничка на гледачката”. После обаче нещата се промениха. Хората разбраха, че тук има нещо сериозно, което засега не можем да обясним, и насочиха вниманието си към нея. Д-р Георги Лозанов и неговият екип започнаха систематични изследвания, поставени на научна основа. Събраха много данни и описаха хиляди случаи.

Аз като лекар би трябвало да съм по-скептично настроена към това явление, но и до ден днешен по отношение поставяне на диагноза или лечение на дадено заболяване Ванга ме поставя, както се казва, „на колене”.

Като зная, че не разбира от медицина, как ги „вижда” и как достига до тези неща - не знам. Но засега тя поставя една голяма въпросителна именно пред научното познание и то е длъжно да отговори. Ние само можем да се гордеем, че в нашата страна съществува такъв феномен, и сме длъжни да положим усилия, наистина всички необходими усилия, за да го изучим.

След всичко, прочетено дотук, у човека се поражда един основателен въпрос: как така, кога и защо тъкмо във Ванга се е появил този феномен?

Може би в биографията й ще намерим разковничето, което ще ни помогне да проникнем в тайната...

Какво необикновено има в нея, та съдбата я дарява с такава необикновена дарба.

Ванга е родена на 31 януари 1911 година в град Струмица, Югославия, в семейството на дребни земеделци. От баща си наследява физическата издръжливост, чувството за справедливост и любов към онеправданите, а от майка си - веселия характер, отношението към ред и чистота, които у Ванга са издигнати в култ.

Родила се е два месеца преждевременно, била доста хилава, със залепени за главата уши и залепени пръстчета на ръцете и краката. Никой не знаел тогава дали това дете ще оживее, затова го сложили близо до печката, увито във волско шкембе и непрана вълна, та дано дочака деветия си месец. Една нощ през месец март бебето силно изплакало и вещите „баби” казали на разтревожената майка, че всъщност бебето сега се е родило. И понеже в Струмишкия край имало обичай да не се дава име на дете, за което не се знае дали ще живее, на другия ден, пак според обичая, бабата на детето излязла на улицата и казала на първата жена да каже едно име за новородено момиченце. Жената казала „Андромаха”. По онова време в Струмица много жени носели гръцки имена, но на бабата то не се харесало и тя попитала за име втора жена, която сложила на новороденото името Вангелия - носителка на блага вест. Това име е също гръцко, но в този край то е толкова популярно, че бабата го приела съвсем като „тяхно” и го одобрила.

Бащата Панде Сурчев бил още младеж, когато станал четник и тръгнал да се бори против турското робство. Заловен от турците, бил изпратен с доживотна присъда в турския затвор „Йеди куле” и жестоко инквизиран и без надежда за спасение излязъл оттам през 1908 година, когато „младотурците” обявили Турция за конституционна монархия и новото правителство освободило затворниците. Върнал се у дома, разбрал, че четите не са разтурени, и отново се включил в борбата. Малко след това четите се разформировали и всички се върнали по родните си места.

Панде се върнал в родното си Ново село, но вкъщи не заварил никого.

Родителите му били починали, а брат му се бил запилял някъде по другите села. Дни наред се въртял безцелно и се чудел с какво да се залови. Тогава разбрал, че общината в град Струмица дава изоставени турски къщи и земя на преселници, и решил да отиде и да живее там.

Дали му стара къща накрай града. Почти всички къщи били стари и паянтови и махалата повече приличала на село, отколкото на част от града. Уличките били тесни, кални, мръсни и вечер тъмни като в рог. Дворчетата били малки, оградени с тръни или жив плет, по които се разхождал добитък, който вечер затваряли в долните катове на къщите или стопаните живеели редом с него. Те всички били дошли от околните села да търсят препитание в града и били предимно земеделци или дребни занаятчии и търговци. Колоритът на махалата, която всички наричали Светико, защото била скупчена около църквата „Свети Петнадесет мъченици”, се допълвал от няколко шумни семейства цигани и от семейството на един ходжа, който не пожелал да се изсели в Турция и всички го наричали „Гюлбаба”, защото имал най-красивата розова градина в цялата околност.

Новият заселник заживял с новите си съседи в мир и разбирателство. Взел малко земя и започнал да я обработва. Отначало сам. После срещнал дребната като момиченце, пъргава и весела мома Параскева и си я харесал за невеста.

Вангелия, нека вече за по-кратко я наричаме Ванга, била едва на 3 години, когато при раждането на второто дете майка й починала. Една година след това - 1915, след като била обявена Първата световна война - бащата бил мобилизиран и заминал да воюва в редовете на българската армия (Първата световна война е обявена през 1914 г., но мъжете от Струмишкия край са мобилизирани и се включили във войната през 1915 г.). Ванга останала при съседката Асаница - много добра и състрадателна туркиня. Близо три години от бащата не. дошло никакво известие и съседите решили, че Ванга е останала „кръгло сираче”, когато един ден бащата, отслабнал до неузнаваемост, се върнал жив и здрав.

Заживели отново с Ванга в старата къща, но това не се оказало толкова лесно за бащата. Ванга, вече 7-годишна, била слабо, синеоко и русокосо, но много буйно и своенравно дете. Личало си, че й липсва майчина ласка и строгост.

През това време, в края на войната, в Струмица се установила сръбска власт и новите местни управници въвели строги порядки и различни ограничения. Не били обаче малко онези струмчани, които не разбирали въпросните разпоредби и заживели в страх и безпокойство. С голямо безпокойство живял и Панде, искрено се чудел какъв ли ще е животът на Ванга, когато порасне.

А тя била жива, весела, общителна и децата с голямо удоволствие идвали да играят в техния двор. Любимата й игра била да накара децата да легнат на двора - те били нейните „пациенти”, а тя била докторът и ги лекувала. Късала разни треви и ги налагала с тях по корема. После ги карала да преметат чисто двора - не можела да търпи да е мръсно - и сядала в средата на една рогозка. Децата я заобикаляли, а тя им разказвала безкрайни, измислени от нея истории. Децата я слушали в захлас.

След години, когато бил в настроение, бащата разказвал на другите си деца весели истории от тогавашното Вангино „домакинстване” и всички се смеели до сълзи.

Ванга много обичала да слага всеки предмет на сигурно място. Един ден бащата решил да отиде за риба и помолил съседа си да почака само за секунда, за да си вземе въдиците. Търсил, търсил из къщи, но от тях нямало и следа. Ванга наблюдавала с удоволствие цялата суетня и чак след време попитала баща си какво търси, а после му казала, че въдиците са забодени на шапката му. По същия начин той си търсил и цървулите и въпреки че дълго време обикалял около обърнатия казан, не се сетил, че те са отдолу.

Смятайки, че няма да може да се справи сам и с детето, и с домакинстването, Панде решил да се ожени повторно. Нямал големи изгледи за успех, защото бил беден, вдовец и с дете, но бързо си намерил стопанка.

Танка Георгиева била една от най-красивите моми в града, която си заплитала дългите плитки покачена на стол. Тя била годеница на български офицер, но събитията осуетили предстоящата женитба и за да не бъде посрамена, родителите й набързо и тихомълком я оженили за Панде. Макар и нещастна от този неочакван обрат на събитията, Танка срещнала в лицето на съпруга си добър и работлив човек, а той в нея грижлива стопанка и грижовна майка за детето си.

Занизали се дни на благополучие и разбирателство. Панде бил добър земеделец и грижлив стопанин, затова Лека-полека земята му започнала да нараства и достигнала 100 декара. Даже наемал ратаи през по-усилната полска работа и хората започнали да се обръщат към него с почтителното „чорбаджи Панде”.

Но това благополучие било краткотрайно. „Най-усърдните” привърженици на новата власт не могли да простят на Панде миналото му. Един ден го арестували и повели. После му взели цялата земя. Било през усилното жътвено време, когато хората прибирали хляба от полето. От благополучие семейството изпаднало в крайна мизерия и тя го съпътствала дълги години.

Когато бащата се прибрал от участъка пребит и измъчен, станало ясно, че трябва да се цани някъде ратай, за да може да прехранва семейството си, което се било увеличило. През 1922 година Танка родила момче, което нарекли Васил. Бащата станал овчар в село Босилово, а после в село Дабиля. Овчар, ратай и последен бедняк останал до края на живота си.

Вкъщи останала жена му с двете деца - Ванга и Васил - и Ванга много вещо й помагала в домакинстването. Тя била вече 11-годишна. Бавейки братчето си, измисляла такива игри, че да си играе и тя. Само че от около половин година време си измислила игра, която обезпокоила родителите й... Отвън на улицата пред къщата или на някое по-далечно място в двора поставяла някакъв съд или предмет, после се връщала до къщата, затваряла очи и започвала като сляпа с опипване да се движи и да търси предмета. Упорито, отново и отново си играела така на „сляпа” и заплахите и забраните на близките не можели да я спрат...

През 1923 година семейството се преместило в Ново село при брата на Панде - Костадин. Той бил станал заможен, оженил се, но нямал деца и като разбрал в какво тежко положение е изпаднало братовото му семейство, решил да ги повика при себе си, за да гледат заедно добитъка и за да не гладуват в Струмица. Бащата приел.

Като най-голяма, вече 12-годишна, Ванга имала задължение всеки ден да ходи с магарето до кошарите извън селото и в два гюма да донася млякото. В един летен ден тя се връщала към селото с две свои братовчедки и трите момичета решили да се отбият до Ханската чешма, която се намирала в полето, но била наблизо до пътя. И как станало, никой не разбрал...

Изведнъж се извила страшна буря. Небето притъмняло и, задухал ужасяващ вятър, който чупел клоните на дърветата, изтръгвал младите фиданки и заедно с буци пръст ги запращал далече в полето. Вдигнал се огромен прашен стълб до небето. Прах, буци пръст, клони и листа се смесвали в невъобразима вихрушка, която смразила онемелите от ужас момичета и повалила двете братовчедки близо до чешмата, а Ванга изблъскала на около два километра навътре в полето, чак в местността Търнака. Колко време е продължила тази буря? Никой вече не си спомня. Но когато потърсили Ванга, едва я открили в една нива, затрупана с пръст, камъни и клони. Била като обезумяла от страх, но много по-страшна била жестоката болка, която прорязвала напрашените й очи и тя изобщо не можела да ги отвори. Когато я отвели вкъщи, всички се мъчели да облекчат мъките й, плискали я с вода, промивали очите й с отвара от билки, но нищо не помагало. Обърнали се към разни баячки и знахарки, давали й „баяни и светени води”, правили й компреси, мазали я с мехлеми, но и те не донесли облекчение. Само до вечерта очите й се напълнили с кръв, а по-късно заедно с ирисите побелели.

Отчаяният баща решил веднага да се върнат в Струмица и да потърсят лекар. Всъщност в Ново село те стояли много малко, около три месеца, не били кой знае колко добре и като че ли били дошли само за да заболеят очите на Ванга.

В махалата бързо се разчуло за нейното нещастие и през целия ден идвали съседки, които препоръчвали разни билки и мехлеми, разказвали какви ли не случки за излекувани с тези билки, но всъщност го правели само от съчувствие, защото никой не знаел ефикасно средство за такова заболяване.

Завели Ванга на лекар и той казал, че положението е сериозно, защото възпалението се увеличава и трябва да се направи спешна операция, за да се спасят очите. Но трябвало да намерят много пари...

За кратко време направили в Скопие две операции - за едната бащата намерил пари, а другата я направили по бедност, безплатно, но и двете били неуспешни. Спуснало се „перде” на очите й. Препоръчали на бащата трета операция в Белград и той се съгласил. Определили датата и казали, че за тази операция трябва да платят 5000 динара (около 500 лв.), доста голяма сума за тогавашното време.

Бащата бил съкрушен, защото не знаел откъде и как да осигури тези пари. Той бил много беден, а и съседите не били по-заможни от него и затова никой не можел да му даде необходимата сума. Тогава помолил бившата си тъща да му помогне. Тя била заявила, че една от нивите ще завещае на внучката си Ванга. Панде поискал от нея да продаде тази обещана нива и да осигури парите за операцията. Но след смъртта на дъщеря си - Вангината майка - отношенията между тъща и зет силно се били влошили и бабата отказала категорично да помогне.

Тогава бащата започнал да продава, но какво можел да вземе от оскъдната покъщнина. Продал шевната машина, останала от първата му жена, продал и единствената овца, която гледали вкъщи, и повече нямало какво да се продава. Намерил отнякъде и още малко пари и едвам събрал половината сума, а датата наближавала.

Когато съседът, казвал се Панде Пайвански, спретнат и добре облечен господин, завел Ванга в болницата, изглеждало като че ли богат роднина води бедната си родственица и час по-скоро иска да се отърве от нея. С такова впечатление останал и лекарят, който на другия ден трябвало да извърши операцията. Като видял колко пари му дава придружителят, се ядосал заради неговото скъперничество, повикал вечерта Ванга в лекарската стая и й казал: „Девойко, утре ще те оперирам, но парите, които е изпратил баща ти, са наполовина, затова ще ти направя „половин” операция. Като ми донесете нужната сума ще те оперирам както трябва!” Мисля си, че тези думи са били само моментен изблик на гняв.

Когато се завърнала вкъщи, Ванга виждала, макар и съвсем слабо. Лекарят й казал, че има нужда от силна храна, чистота и спокойствие, за да се възстанови. Разбира се, тези съвети останали само като пожелание, защото животът на семейството си течал както преди в оскъдица и мизерия. През 1924 година се родило и друго дете - момче, което нарекли Томе - и беднякът Панде тръгнал отново да работи като ратай по селата, за да изхранва някак си петчленното си семейство. Жена му, доколкото й позволявали силите, работела на полето, а Ванга наглеждала двете си братчета и домакинствала.

Лошите условия за живот скоро си казали тежката дума. Отново се спуснало „перде”, за нова операция и дума не можело да става и след малко време тя напълно ослепяла. Този път завинаги.

Отчаянието било пълно. По цели нощи Ванга плачела и молела Бога да стане някакво чудо и тя отново да прогледне, но чудото все не идвало. Изминали месеци и тя не можела да се примири, че е в тежест на семейството и с нищо не може да помага, но стояла безпомощна и не знаела как да намери изход от това положение.

Един ден съседи посъветвали бащата да направи постъпки в град Земун, където имало дом за слепи, и да изпрати Ванга там. Ако не друго, поне нямало да гладува, защото се говорело, че там се грижат добре за нещастните деца.

През 1925 година получили известие от дома, че ще приемат Ванга. Тя била вече 15-годишна. Когато разбрала, че ще заминава, до сутринта не мигнала от вълнение. Очаквало я неизвестно бъдеще и колко време ще остане в този дом, никой не можел да каже. Може би завинаги! При мисълта, че повече няма да се „види” със семейството си, сърцето й се свило от мъка и все я избивало на плач.

На другата сутрин Ванга се прощавала с къщата. Дребна и слаба, някак странно притихнала, тя „гледала” настъпващата пролетна утрин. Гледала, разбира се, е съвсем условно, по-точно слушала настъпващия ден. Така, слушайки, възприемала света. Зрящите и не предполагат колко звуци се преплитат около тях... Ето лекият ветрец се провира през живия плет и после погалва здравеца, мушкатото и шибоите. По младата трева пробягват котешките лапички, а слънцето се люлее на най-високия клон на сливата. После се плъзва по лицето й. Тази картина се запечатва в съзнанието и, и Ванга я запомня за цял живот.

В дома за слепи в град Земун всичко било ново и интересно. Веднага облекли новата ученичка в униформата на дома - кафява плисирана пола и блуза с моряшка яка. Обули й красиви бежови обувки. Подстригали прилично русите й коси. Ванга била смутена и много щастлива. После скришом дълго опипвала и приглаждала новите си дрехи и се чувствала като царица, защото никога дотогава не е била толкова хубаво облечена.

Режимът в дома бил строг. До обяд учениците имали много сериозни занимания - учили брайловата азбука, преподавали им различни предмети, учили музика... Новата ученичка имала невероятно развит музикален слух и бързо се научила да свири на пиано. Клавишите сякаш не издавали звуци, а й разказвали за дома - за зелените струмишки поля, за синьото небе над Ново село, за двора с пъстрите шибои и здравец, за веселия ромон на река Тракайна, за детството, за близките, за светлината... Колко жалко, че нямали урок по музика по цял ден.

После започвали практическите занимания. Учели момичетата да домакинстват - да плетат, да готвят, да чистят, да подреждат. Практически това не е много сложна работа, но ако човек има очи. Тук слепите момичета трябвало да се научат да „виждат с ръце” - да придобият чувствителни и гъвкави пръсти. Ванга усвоявала всичко с лекота и нямало преподавател, който да не е доволен от нея.

Неусетно се изнизали три години. Ванга станала осемнадесетгодишна девойка, имала много спретнат вид и от слабото й лице се излъчвало спокойствие и удовлетвореност. От известно време и някаква вътрешна радост я озарявала. Тук сред възпитаниците на дома имало един младеж - Димитър от село Гяото, Гевгелийско - и Ванга усещала, че щом чуе гласа му, сърцето й тревожно и радостно трепвало и цялото й лице се обливало в топлина. Младежът също търсел нейния глас и двамата били неземно щастливи, когато били заедно. Един ден той й признал, че я обича, и й предложил да се оженят. Родителите му били богати и нямали нищо против да ги гледат и двамата.

По цял ден Ванга си представяла как ще изглежда като булка с дълга бяла рокля и нежен като дъх воал. Просто не стъпвала на земята от щастие. Изпратила хабер на баща си и зачакала неговата благословия. Занизали се дни на нетърпеливо очакване...