Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше
Изтегляне 0.92 Mb.
|
| - Хаджи, днес имаме ясно време.
Той отговаряше: - Много ясно време, Ненчо. - Май каквото гледам, идат облаци от Балкана, хем са дъждовни. - Дъждовни облаци идат, Ненчо. - Ще завали и ще побърка на хармана. - Ще завали, Ненчо, без друго ще завали, хем едър. - Господ знай пак, има вятър от запад, та ще разнесе и дъжда - кажеше Ненчо, като изгледваше облаците. - И аз това казвам, ще го разнесе, Ненчо. - Ба, дъжд няма да има - свърши Ненчо, като се прозине и тръгне към хьрмана. - Нито капка, Ненчо - потвърдява Хаджи Смион и потегля към кафенето. Любопитен беше разговорът му с един студент, дошъл от Москва, върху Сибир. - Близо ли е Сибирия до Москва? - питаше Хаджи Смион - той по любопитство не падаше по-долу от Кона Крилатия. - Няколко хиляди версти. - Зная, зная. А с железница или с пампор? - Помилуйте, просто с кола. - Зная, зная, както в Молдовата; аз сявга с бричка ходех от Ботушан до Нямцу, макар че са четири-пет пощи. А зимата там студена, а? - Чорт побери! - Се сняг цяла година? - Ужас. - Там снегът засипа Бонапарта, знам: много сняг вали там. На 53 в Молдовата валя сняг дълбок пет педи. Там колко педи е? - В Сибир? Та чорт го знай, аз ти казвам, че ужасна зима владее там. - Сибирска зима, дето го рекли. - Да. Хаджи Смион помълча няколко секунди и после пак попита с нисък глас: - А що? Русия готви ли се на бой? - С кого? - С него... - С кого? - С нашите де, с чалмата. - Неизвестно - каза подир малко двоумение студентът. - Как неизвестно? Напротив, известно... - На какво основание мислите това? - Аз? - Да. Хаджи Смион го изгледа опулено. - Но вие искате да кажете, че е неизвестно? - Да, поне за мене е неизвестно - измънка студентът. - Речи го, че и за мене е неизвестно. Имаш право, руската политика е много тайна, а? Горчаков? Но понеже в това време се зададе онбашият, той изведнъж промени разговора: - Рошкове обичате ли? - Не обичам. - Но те са много ползователни. - Как? Рожковете? - Рожковете. - А защо? Те вредят зъбите. - Така, така, зъбите вредят. Аз ми паднаха три зъба едно време, когато бях момче, но не само от рожкове, а защото чупех с тях лешници. Ти ходил ли си на лешници в планината? - Не, вие? - Никога. Но да ги видите само, като гора растат. И Хаджи Смион отдаде чест и стори път на онбашията. V. Посещение Хаджи Смион допуши цигарата си, хвърли поглед в огледалото, понатисна си феса на челото и излезе, за да иде на гости у Миронча, с когото бяха стари приятели още от Молдовата и далечни роднини и Хаджи Смион му викаше халоолу1. Когато Хаджи Смион влезна у Мирончови, той завари там, на одърчето сред, градината, и бай Мича Бейзадето у Миронча по роба, с шарени чехли и на глава със знаменитата си нощна качулка, която изразяваше философско-епикурейското мировъззрение на Миронча. Именно пюскюлчето на тая нощна шапка зарад Миронча имаше разни значения - спроти посоката, на която виси: когато висеше отдире, означаваше: "Лъжовен свят", отстрани тя говореше: "Няма файда от кахър", отпреде - "N'am grigea de nimani"2 Сега пюскюлчето казваше: "Лъжовен свят." И наистина Мирончо имаше характер твърде безгрижен и весел и не искаше да знае никого на тоя свят, даже и първия влиятелен Карагьозоолу. Когато беше сватбарин, а Миронча го канеха на всичките сватби и на всичките пиршества на "Силистра йолу"3, той нарочно прекарваше тъпаните под прозореца на чорбаджията, за да го ядосва; а по-лани, на сватбата на Никола Джамджията, той изсипа мангал с гореща пепел въз главата на Цочка чорбаджи за едно докачение на чест. Цочко чорбаджи го тегли на съд и го наклопа като бунтовник пред турците, но не можа да му стори нищо, защото Мирончо извади руски паспорт. От тоя знаменит ден славата порасна на дръзновения Миронча, когото никой не смееше да докачи явно, а Иванчо Йотата, не без тайна завист, казваше: - Да имах и аз неговата патента, да видите вий тогава кой е Йотата! Ще направя тука цяла республика!... А как чудно Мирончо свиреше на флаута! Вечер например седнеше на чардака, надуеше я и тя писнеше из небесата, и всякой, който чуе, кажеше: Мирончо свири. При това Мирончо беше на 44 години, хубевелек, песнопоец, ерген и страшно обичаше тъпаните и възточния въпрос. Хаджи Смион полека и усмихнат пристъпи към Мирончо: той чистеше разглобената си флаута с едно дълго гъше перо и слушаше невнимателно бай Мича Бейзадето, чорбаджия и голям обожател на Русия, който му гълчеше нещо твърде разпалено за Русия, види се, с вестник в ръка. - Добрутро, драги господине мой - каза Хаджи Смион. - Заповядай, любезни приятелю драгий, заповядай. Тия любезности се размениха по влашки, по който език се разговаряха обикновено двамата приятели. Мичо Бейзадето стори място на Хаджи Смиона на одърчето, клюмна му с глава приветливо и продължи думата си. - Та ще ти кажа, Мирончо, че политиката днес, както отива, ще изкара вярно пророчеството... Аз и даскал Калиста питах, но той не можа да вземе разума.... но покойният поп Станчо го тълкуваше, и аз гледам - политиката там отива... Хаджи Смион, като видя, че се говори за политика, взема сериозен тон и пресече бай Мича: - Политиката, чорт го взел, днес каква политика има? Аз едно време в Молдовата... Та това политика ли е?... Когато Менчиков на 52 отиде в Цариград и каза на султана с две думи: щеш или не щеш? - тогава всички рекохме: ах! Както се и случи: отвори се боят... Бай Мичо изгледа недоволно Хаджи Смиона като человек, който се меси, без да знае за какво е разговорът, и подзе пак с тайнствен вид: - Тук има заплетена работа... Не е край... Аустрия трябва да е направила союз с Русия, тя още има страх от маджарина, макар и да крепи Турция. Байст е дълбок дипломат - и с Горчакова са едно. А Франца и Англия не смеят да помръднат - прусианецът казва: стой! Както и да е, политиката се заплита... Хаджи Смион го пресече, като си изу калеврата. - Право, на, черковний въпрос още не се разплита!... Толкова години се борим, аз вчера пак убеждавах Хаджи Атанасия да се отметне от патрика и му казах право в очите: ако си българин, българин бъди, господине, ако си грък, то... Нямам ли право ? Човек на вярата си да стои!... - Поврага ти черковний въпрос!... Попски и калугерски комедии. Ти гледай възточний въпрос, него гледай ти! - изкрещя сърдито Мирончо, като си навиваше ожесточено флаутата. - Та и аз това исках да кажа я, възточний въпрос, сиреч, всичко друго е вятър - издума Хаджи Смион поверително. Бай Мичо сне очилата си, тури ги в кутийката им и прибави, като се готвеше да си иде: - Помни ми думата, Мирончо, че на тия хъшове, що са сега в Балкана, войводите им са се руски генерали. Ти недей слуша вестниците... Две и две четири: това е руска работа, сиреч възточний въпрос... сега се повдига. Пророчеството не лъже... "Десятая индикта... и возстанет бран силная от Севера... и будут кровопролития и пламен, и бедствiя великiя по всей земле... и погинет проклятое племя измаилтянское! Горе тебе, о дщер вавилонская" - това е за Цариград, - а бран силная - Русия - забележи бай Мичо Бейзадето с важен тон и стана. -------------------------------------------------------------------------------- 1 Братовчед (по турски) 2 "Не ме е грижа от никого" (влашки) 3 Сенчеста местност извън градеца, обикновено място за ядене на гювечи и гуляи. VI. Какво казваше една нощна качулка Мирончо се повдигна малко, подаде ръка на госта си и когато той излезе из градината, попита Хаджи Смиона любезно: - Какви известия, драгий приятелю жаркий! - по български вече. Хаджи Смион отговори също по български: - Известията са важни, които казуват новините: Филип трепи ли, трепи "зелките" из Балкана... Аз, каквото ми се варди, ще се освободим, но само турската сила, а?... Чорт! Па и тоя дяволски, като кайш, черковен въпрос, не се решава... замотани работи... Мирончо се намръщи изразително и извика, като замахна с флаутата: - Ти, Хаджи, да си блъскаш о главата тоя твой черковен въпрос! Не искам да го зная... На филибелийските чорбаджии трябват владици... Свобода, свобода, това ми дай ти, пак руският калъч ще свърши всичкото... Чети "Горски пътник"! Чел ли си "Горски пътник" ти? Хаджи Смион се посмути малко, но отговори решително: Право, право, кога да е Русия ще превземе Цариград. Бай Мичо има право и Мартин Задека право казва: в "десятата индикта" ще стане, а сега сме, да речем, в 1868 лято, и без друго ще се сбъдне. Руските генерали са непобедими... Щом прегазят Дунава, аз познавам пътеките през Балкана, двайсет пъти съм минувал през Карнарския балкан. Страшно царство, майки, Русията... доде се чак простира! Аз по-преди ми разправяше Гьочката за Сибирия, да те побие страх: царство ли е, та земя ли е? А бе, добре, каиш... доде ми на ума... Виж, политиката, и в политиката също, сиреч... Прусия и Аустрия се биха при Садова. Биха се, та се поразиха! И защо? - За земя... Защото един цар, за да бъде истински цар, трябва да има земя в царщината, сиреч казано по простому, и един мъж, за да бъде истински мъж, трябва - разбираш? - да си вземе жена във фамилията... Сиреч искам да кажа, Мирончо, време е вече, аз ти казвам като на приятел, време е вече. Мирончо го изгледа учуден. Хаджи Смион му клюмна приятелски. - Да се оженя? - Брр... не е зле да се ожени човек. - Не е зле, не е зле - каза Хаджи Смион. Мирончо се замисли пак. - Сиреч ти, драгий жаркий - каза той навъсено, като сложи флаутата на коленете, - казваш да си увра врата в женския хомот? - Пази, Боже! - Да има кой да ме води за носа? - Ама чувай! - Да стана още отсега роб на някой шарен малакоф? - Не, не, не! - викаше Хаджи Смион, който вече се разкайваше, че политиката неволно го увлече в препирня по тоя дяволски въпрос. - Ти вярваш ли, че Мирончо е толкова простак? - Кой вярва? - Мирончо няма нужда от жена, драгий ми приятелю. Какво ми липсва? Ето моята булка сладкогласна, с нея веселя и мене си, и хората - тя чува ли се чак у вас? - Всяка вечер я слушаме с булката... тя много обича оная, влашката; но не дай, Боже... - Какво не "дай, Боже"? - Да се мисли за старини, за старини да се мисли, драгий ми приятелю - каза отечески Хаджи Смион. - Е? - Човек е добре да си има дечица. - За това ли? Браво, любезний мой приятелю драгий, браво! Сега ако храня мене си - Миронча, тогава да храня рояк сополиви Мирончовчета! Аз не съм Селямсъзът! Кой закон пише това? - Как кой закон пише това? Православний наш закон - отговори храбро Хаджи Смион. - Вятър - закон! А моят закон е написан на качулката ми: лъжовен свят и суета сует! Всичко е дим! - То се знае, всичко е вятър и дим - каза убедено Хаджи Смион. - Женен бил, неженен бил, се ще се мре, нали? - И аз това щях да кажа. - Чувай, драгий мой приятелю любезний, каква е моята философия, ти знайш, аз съм философ? - Ти си философ? - И има нещо в тая (Той посочи главата си.) - Има, знам. - Нито жена, нито злато, нито сребро не правят человека благополучен в тоя свят, а знайш ли кое? - Знам. - Свободата. - Американски. - Па друго не ти трябва... И той се наведе внимателно над флаутата си, като се мъчеше да запецне една клапа... - Да, па друго не ти трябва. Хаджи Смион видя пак, че губи полека-лека бойното поле пред необоримите доказателства на философа. Но той се престраши и направи едно доблестно и последно усилие, за да се закрепи на позицията си, та като отстъпи, да му е чиста съвестта. Той подхвана бодро: - Но виж, халоолу, човек, ако е спокоен в къщата си... а кой дава спокойствие в къщата? Пак жената. Например аз, ти питай мене, става осем години как водя Гинка, а за нищо не се грижа... нито на влакно грижа нямам, разбираш? А като не си спокоен, как ще бъдеш благодарен? Мирончо все стоеше наведен над флаутата си и не отговори. Хаджи Смион се одързости. - Неженен - добро... Но хората по нас, знайш... не можеш да им вържеш езика... Виж, ти ходиш например у калугериците, совсем невинно, да кажем, но светът, разбираш? Не иде хубаво, разбираш?... Без фамилия. Не, не, не е хубаво, нито е пък прилично... Какво ще кажат хората? Мирончо се намуси, тръсна силно главата си и пюскюлчето на качулката се преметна отпреде. - Виждаш ли какво казва това? "Не ме е грижа от никого!" Хаджи Смион се смути от тоя неопровержим аргумент и каза, без да ще: - Качулката има право, и тя е философ. - Жената, аз да ти кажа ли тебе? Тя е змия в пазва, с която лягаш да спиш. - Право, право, и аз понякога, когато ме ядоса нещо булката, викам си: их, чорт го взел, да бях сега Мирончо! - Е, и ти видиш, я? - Как не виждам? - А идеш, па казваш: драгий приятелю, ожени се ? А сам знаеш... - Не за това, аз само тъй, приятелски... ти, харно правиш, ти си философ. VII. Двете батареи Хаджи Смион взе сбогом от приятеля си и се упъти към дома си ухилен. Кога възви из Селямсъзовата улица, той съгледа голям куп любопитни, които се трупаха пред вратните на Копринарката и на Селямсъза и с наслаждение слушаха клетвите, що си пращаха двете съседки, които делеше стоборът. Скоро любопитният Хаджи Смион разбра, че снощи Варлаам, подир вечеря, като чул злодейския смях на Селямсъза и на цялото му "яково" поколение, побеснял от гняв, та излязъл, та закачил оголения рибен гръбнак на портата му в същото време, когато Селямсъзът вапцвал котката в кюпа му. Заранта обаче, когато Селямсъзът видял пред вратнята си куп дечурлига, които зяпали учудени пред обесения гръбнак, а Варлаам и жена му съгледали, че котката се оваляла в халищата им, оцапала възглавниците и копринената рокля, както била сложена вечерта на. ковчега, те разбрали изведнъж всичко - и най-ужасната кавга на света се почнала между злобствуващите съседи. Между това виковете и трясъците от миг на миг ставаха по-силни. - Гърнясала сланино! Дано да се въвонейш! - викаше булка Варлаамица от крушата. - Дървенице, кръвопийке! Дано да пукнеш! - викаше булка Салямсъзка от покрива при коминя. - Да те порази Господ! - Да те убие чумата! - Да те прокъсне! - Да се вампирясаш! - Огън да гори тебе и децата ти! - Живеница да ви изяде двама ви! - Гиди свиньо, дванайсеткиньо! - Гиди ялова кукувица! - На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката! - На кол набит да видя твоя и самодиви да играят хоро около него! - Дано ръцете, дето ми вапцаха котката, да изсъхнат и да почернеят, като твойта черна душа, жълта циганко! - Дано гръбнакът, дето го окачиха на вратнята ми, да се задърнеше в гърлата и на двама ви и да ви задави, поразена тахтабо! Селямсъзът седеше на шестото стъпало на стълбите, гологлав, изпотен, разядосан, морав-червен и с мустаци, наострени кръвожадно. Той не викаше, а само клюмаше одобрително на всяка сполучена клетва на жена си и грухтеше отвреме-навреме. Приличаше на един генерал, който е поставил батареята си на една ближна могила и наблюдава действието на огъня. Види се, че същата тактика следваше и противният генерал, чиято батарея от своята стратегическа точка бълваше огън и смърт. Залповете ставаха почести и посмъртоносни. На трескателните гранати-поразии от батареята на генерала Варлаама батареята на генерала Селямсъза отговаряше с пукателни бомби-проклетии, от които тряскаха небесата и керемидите! Най-подире батареята на генерала Варлаама хвана чувствително да предрезнува; това като съгледа неукротимият Селямсъз, след минутно съвещание с шапията си реши да прати тозчас няколко анадолски гюллета попръжни и с тоя кръстосан огън да нанесе последния удар на неприятеля. И извади емфявата си кутийка и смръкна емфие, както направи френският пълководец при Аустерлиц. Свети пръв Трифоне Зарезане, какво съвпадение? Изведнъж Йотата се промуши из навалицата и се озова отпреде му. VIII. Иванчо Йотата Втори път читателите се срещат с Иванча Йотата.
Иванчо Йотата, както казахме, е твърде честолюбив човек, не позволява никому да го обижда, бои се от турците и се води все с учени хора. Той взема участие във всичките сериозни въпроси, които се възбуждат в Джаковото кафене, и може да се препира успешно с учител Гатя по филологията, с Хаджи Атанасия, който още припознаваше гръцкия патрик - по черковния въпрос, а с Хаджи Смиона, дори и с по-учени хора - по външната политика. Прочее Иванчо беше ученолюбив и не се мислеше за прост човек. Той преди няколко време например, в кафенето беше казал на господин Фратя по повод на българското правописание: - Време е, ние, учените, тоест, да се соберем и влезнем в соглашение... трябва да оправим язика и прочия. Той се изразяваше по книжовно и говореше на мющериите си: - Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена. Иванчо преди години четеше дамаскини и житиета от амвона; еднъж прочете житието на "Алексия божий человек" и всичките баби плакаха. Той даже бил съчинил три слова: за Неделя Вайа, за мученичеството на св. Георгия Новий и за грехопадането Адамово. Те, както и житиетата, били от него саморъчно писани с черковни букви - черни и червени - и с лози, и с образи, и толкова прилични на печатни, щото покойният дядо поп Станчо напразно гуждал и двата си чифта очила да ги разпознае, но не можал. За жалост, всичките тия съкровища, не знам как, изгорели и той често в кафенето, като разказваше за това славно поприще, свършваше със сърдечно съкрушение: - Кешки аз да изгорях, та не списанието ми... За народа загуба велика. Затова често караше дъщеря си Андроникия, или Мужепобедителка, както я наричаше в български превод мусикословеснейши Хаджи Атанасия, да му пее известната патриотическа песня: Де са нашите славни списания? И наш'те славни списатели? И той повтаряше все тия тъжни думи: - За народа загуба велика. Но Иванчо Йотата и днес не отстъпва никому в учението и е страшен привърженик на i-то (йотата), която учител Гатю злодейски изгони из класовете на училището. Той и днес записва в бакалския си тефтер с твърде красиви черковни букви: Нikitа Пiшiкат: четiрiдесе др. сiлiмikia - 3 гр, Дiмitpia Пiнtiяta: пiл пitie - 20 гр. Освен това Иванчо Йотата беше бъбрица сплетник, дръзновен и блажеше през коледни пости - скришом от жена си; но това не му бъркаше да мрази ужасно патриката и гони простаците като Варлаама. -------------------------------------------------------------------------------- IX. Миролюбие на един мироносец - Е, сега кажи ми как стана това приключение, от що, защо сиреч и прочия? - каза Иванчо, като подир много сигнали и псувни генерал Селямсъз направи да млъкне батареята му. За голямо чудо, същото се случи и с противната батарея. - Какво приключение? - изпъхтя отчаяно Селямсъзът. - Никакво приключение и отключение! Аз откак съм човек на света, а викам се на седем-десет-осемдесет години... Такова куче краставо да се подиграва с моя честни дом... Иванчо, как го приимаш това? Какво му прави портата ми на тоя унгурин и манастирско магаре? Аз, човек с жена и с фамилия и с четиринайсет деца, плащам деветстотин и деведесе и един грош данък, долни пари, на царщината, на старо време да ме обезчести, и защо? Я го питай защо, я?... Не, аз това го не возприимам, проклет да е Селямсъзът, ако возприима това!... Иванчо изслуша търпеливо, па го пресече: - И прочия... Сега, бай Иване, да дойдем на историята. - Историята, историята, историята е тая: обесил ми гръбнака на портата, хърватинът проклети, та кой отде замине, да гледа и да се подиграва с моята честна порта. И Селямсъзът плюна. - Тогава ти? Потопи котката и прочия? - Каква котка и кой потопи?... Та искам да ти кажа, че аз откак съм на света, а викам се човек на осемдесет и пет години, такова грешно и срамотно нещо не съм видял да направи христиенин на христиенин, та той, това куче, Тарилйомът, не е и христиенин, ами същий цинцарин, дядо му е бил дошъл от Воскополи, из арнаутлука, с една торба на гърба и е продавал пуканици и халва! - А защо Варлаам ти е направил това презрение? - Кой? Тарилйомът ли? Аз ти казвам, Иванчо, че такава поганска работа нито съм видял, камо ли да съм чул!... Стар човек ме гледаш, ама дето го рекли: пази, Боже, от зло... Джанъм! Първица ли е човек да се скара? Живи сме. Човек не е дърво я, виж децата ми, що се викат - деца са, па и те се карат и бият и всяка вечер ставай кадия, та ги разправяй... оная вечер щях да потроша Маноля с бой. А не съм вчерашно пеленаче... Помня едно време, когато се скараха, пак за капчук, Хаджи Петко и Хаджи Папурко, влачиха се по кадии и по мюфтии запалиха си един друг копните, а Хаджи Петко и Хаджи Папурко бяха донейде си сватове: Хаджи Петко водеше лелината дъщеря, Рипсимия, на Хаджи Папурка; той беше, Хаджи Папурко, най-старият син на дяда Бенча, от Сюлюменовий род, и имаше къща, кажи, цял конак... Та когато се сбиха по заговезни Хаджи Петко и Хаджи Папурко, тебе лъжа, мен истина, извадиха калъчи... - И прочия... сега чуй-прекъсна го Иванчо, - да си поприкажем сърце откровено... Ти си баща и прочия... Е? Тогава? Ти потопи котката във вапцилката, от разярение душевно. А пък котката, когато Варлаам легнал с булката и прочия... отишла, та направила всеобще злоупотребление, разбирам, животно е. Селямсъзът изгледа свирепо Иванча, па каза сърдито: - Е, добре, котката аз я потопих, кръстих я! И аз я пуснах да иде да им се погали в гащите... та какво? - И Селямсъзът се изпули на Иванча още по-застрашително. Иванчо само клюмна с глава. Селямсъзът си отри с шапката потното чело и продължи: - Какво бива от една котка и от един Тарилйом? Нищо. Котката се измива и дрехите се изпират. Ами това леке, дето го залепи той на вратнята ми и на лицето ми, кръв го измива! Кръв, знайш ли, Иванчо? - Не, не, преговерете се. Виж, сто души народ ви гледа на портите и се смеят великогласно, не подобава, прегърнете се и прочия. - С Тарилйома ли? Та той не струва колкото едно добрутро! - И двамата. Аз знам, че ти имаш пълно право. Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин! Не може още името си да запише, и епитроп! Срам за българския народ. И Иванчо тупна с крак. - Имам ли право? - Имаш. Опростете се. - Тебе да бяха ти окачили на вратнята гръбнак от шаран, един лакът дълъг, какво щеше да направиш? - Кой ще ми го окачи? - Кой и да бил. - Гръбнак от шаран? - Нека бъде биволски. Иванчо се ядоса. - Казвай, де? - попита натъртено Селямсъзът. - Кой смей? Някой, да кажем Тарилйомът. Иванчо погледна страшно събеседника си, махна с ръка из въздуха и издума тържествено и ниско: - Той няма да е жив. Смерт! Горд человек беше тоя Иванчо. -------------------------------------------------------------------------------- X. Убедителност на един сладкодумник Хаджи Смион от своя страна пък утешаваше Варлаама Копринарката. Батареята, още в безпорядъчно състояние от трескавото движение, което и беше дала силата на огъня, смъкнала се беше от високата си позиция и клечеше замислена, но още димяща, при барата, с поглед отчаяно впит към стряхата. Там, провесена на малакофа си, съхнеше на слънце и меланхолически се полюляваше праната рокля. Генерал Варлаам, блед, презеленял, запенен, с наострени подстригани мустаци, с изложена Сахара на слънцето, която сега лъщеше заслепително от пладнешките лъчи, ходеше бързо назад-напред по двора, последван от Хаджи Смиона, който чакаше да му отмине малко гневът, за да се не оплете в някоя безполезна, разправия. - Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? - попита изведнъж Варлаам, като се извърна. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора Изтегляне 0.92 Mb. Сподели с приятели:
|