Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше
Изтегляне 0.92 Mb.
|
| - Даскале, хай на конака с мене, вика те беят! - каза някой груб глас по турски. Всички с ужас се отстраниха пред заптието, което се промъкна между тях.
XIV. Въздухът трепери Ораторът все стоеше прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея! Хаджи Смион се сгуши зад дебелия дънер на ореха; Хаджи Атанасия се затули зад Миронча, комуто бравото замръзна на устата; останалите зяпаха смаяни. Заптието повтори заповедта. Учител Гатю се посъвзе малко от първото смайване, облече се, пошушна на подидаскала: "Всичко прикрий", и продума твърдо: - Да вървим, Хасан ага. И тръгнаха. Изпоплашенята дружина се поокопити малко; подидаскал Мироновски удари през лозята и се изгуби. Сбраха се на куп и се съветваха. - Защо викаха даскала? - попита Иван Капзамалинът с побелял нос. - Как защо? Глух ли беше? Аз добре рекох да се каже слово за пост... Ето ви вам едно "въздухът трепери!' и "да живей България!" - каза мрачно Хаджи Атанасия. - Не вярвам да е за словото - каза Мирончо. - Как? Ами? - Беят, за да можеше да чуе словото от конака, трябваше да има уши, малко по-длъжки от магарешките, а Хасан ага да е някой магесник да хвъркне тъй скоро тука. Па и Фратя щяха да вземат. - Друго е, даскалът ще е забъркал някоя каша - пошушна важно Пощянката... - Тоя човек го вземаха от пътя, без да попитат кой е и отде е, и го направиха даскал... Ще изгорят селото. Прости работи. - Не се бойте, братя, кураж! - каза господин Фратю, като се озърташе плахо. - Де Хаджи Смиона? - попита един. Всички се огледаха. - Бегал е някъде. - Ето го! Хаджи Смион се показа от дънера на ореха, гологлав и побелял. - Отидоха ли? - попита, а като се озърна, прибави: - Е, сега? - Казвайте! - обади се Мирончо със сериозен вид. - Аз бягам - издума Хаджи Смион. - Бягаш? - Няма защо да бягам; който е надробил попарата, той да си я яде - каза Хаджи Атанасий сурово. - Аз нищо нямам на душата си, политиката не ми трябва - проговори Иван Капзамалинът покорно. - И аз също - продума Иван Бухалът с безгрижен вид. - Моята политика е записана на качулката ми, нека дойде беят, и той ще я прегърне, сакраменто дио! - каза Мирончо. Иванчо нищо не продума; но господин Фратю се обади: - Не се грижете, братя, свободата иска жертви... - Какво дириш там, Хаджи? - попита Мирончо. - Феса си. - Сега до него ли е останало? Ела! - Защо? - Да се съветваме какво да правим. - Аз бягам. - Бягаш ли? - Бягам. - Ти си полудял! - Не съм полудял! - Ами ние всички остаяме. - Аз бягам. - Сам? - Не, с феса си - каза той, като диреше. - Как? Ами булката и децата? - попита Хаджи Атанасия. Хаджи Смион го погледна смаяно. - Коя булка и кои деца? - Твоите! - Моите? Ах, добре каза, не бягам никъде; дето обесят тях, там и мен... Но де ми фесът? Чорт! И той хвана да гледа по главите на другарите си, после каза: - Трябва да го е откраднал оня. - Да, даскалът го взе - отговори Головратът. - Ами неговият? - Ей го там на клона... вземи го, Хаджи, па да вървим - каза Мирончо. - Аз? Пази, Боже. - Вземи го, се едно. - Луд ли съм? Фесът на бунтовник! Ух! - И той се хвана за главата. - Що е? - попита Мирончо, като видя бледавината му. - Та той сега е с моя фес пред бея, загубен съм!... - Хаджи, кураж, свободата скъпо се купува - продума зловещо господин Фратю. Хаджи Смион го изгледа смаяно и попита съвсем смутено: - Ами ако ни хванат? - Ако ни хванат, ще ни вържат - отговори кисело Мирончо - Ще ни вържат? - После ще ни турят клупа. - После? - После ще го теглят, и свършено. - Разбира се. - Аз бягам. - Накъде? - В балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра, и ще се бия. При всичката сериозност на положението, другарите се изкискаха на тая внезапна войнственост у Хаджи Смиона. Но Иван Стамболлият го поуспокои: - Да ни обесят - не вярвам, какво сме сторили, та да ни обесят? Може само две-три нощи да нощуваме в гълъбарника, додето се изпита работата. - То нищо - каза Хаджи Смион понасърчен, - чисти сме, слава Богу, да вървим, че щото Бог даде... не бойте се. Но завчас се спря и се обърна към Йотата. - Иванчо! - Що е? - Дай да променим фесовете, тоя е окалъпен и по ти мяза. - Не ща го - отговори благоразумно Йотата. - Вярвай Бога, мяза ти. Иванчо си тури ръцете и отбягна от посегателната ръка на Хаджи Смиона. - Нa го тебе, Хаджи Атанасия. - Молим, молим, молим! Аз, стар човек, с такъв фес? - И на мене не става - каза Хаджи Смион и погледна грабителски към Иванча, па прибави: - А бе, какво има? От един фес ли се боиш? През гъсталака се съгледа, че идат хора. - Заптиета! - извикаха неколцина. - Сакраменто дио! - каза Мирончо със сериозен вид. - Тия агарянци са големи скотове, може да ни спримчат и да ни съсипят по съдове, поразено време!... Па тогава иди гледай Цочка чорбаджи. - Тебе що ти е? Имаш патенто, ами ние, горките - каза плачевно Хаджи Атанасия... - Ах, "въздухът трепери" де ги сега да ги видя - каза той, като диреше с поглед учител Гатя и господин Фратя. По лицето на Миронча веднага се появи някаква нерешителност. Той побледня. - Ако би да идат за нас, елате да се затворим в манастира - каза той, като се взираше в гъсталака. Всички го изгледаха като изумени. - Да се затворим в манастира и да се браним - продължи той, - кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска... Цял Севастопол е тук! Нека само да посмеят тия магарета... ще ги натъркаляме като кучета, па тогава в планината... Изражението на Мирончовото лице беше станало страшно. Всички гледаха с ужас Миронча. - Де Фратя? - попита той, за да вземе мнението му. Господин Фратя го нямаше. Той беше се изгубил като дим из средата им. Едвам след една минута съгледаха само пискюла на феса му, който ту се подмяташе нагоре, ту изчезваше там някъде из бостаните. - Бяга! - всички извикаха с негодувание - "Въздухът трепери!" Де го сега? - викна побеснял Хаджи Атанасий. XV. Господин Фратю И наистина господин Фратю, като един африкански ураган, като един буен вихър, който се носи лете по полето, летеше върло през бостаните, през нивята, през ливадите, и оставяше подире си някакво шумене из разклатения въздух. Той не усети как прескочи две широки воденични вади, няколко грамади - огради на лукови бостани; той премина на два скока Дълга могила, не видя исполинския Карачомаков орех, който го зашлевуши с клоните си, и приближи до селото. Но се спря и се озърна слисан накъде да удари. Веднага някаква мисъл го обзе и той хукна пак. Дългото му сетре се развяваше като едно победоносно знаме, а пюскюлът му все показваще вид, че се стреми да хвъркне към небето. При чорбаджи Цочковата кошара го спогнаха овчарски псета, понеже подплаши стадото. Но господин Фратю им остави за плячка един къс от полата си и продължаваше бега си. Когато дойде запъхтян до край селото, господин Фратю остави царския път, зави и влезна в село през чорбаджи Цачовата градина, двата зида на която взема с пристъп, от нея той се хвърли в Хаджи Димовия гюл и се вмъкна в Шашовия двор, след люд бой със затрънения плет, който остави славни рани на сетрето му, покачи се по ниската стреха на дядо Постоловата къща и скокна в една потулена, тясна сляпа уличка, която опираше на Баторовата вратня. Баторовият двор само го делеше от дома му, но Баторът и Баторката бяха сълудничави и страшно се мразеха с Фрятюви, и когато го видяха на двора си, спогнаха го, Баторът с шестака, а Баторката с хурката и с кучетата, и с гъските, но господин Фратю се покатери чевръсто по стълбата, която беше опряна на лозата им, хвърли се на керемидите, които изпротестираха под краката му, и се спусна у тях си по клона на Баторовата череша, който се пак вдигна, като отнесе със себе си хвъркатия пюскюл, във вид на транспортен откуп. Оттам се покатери по стълбите, мина през пруста на чардака със същия урагански вид, втурна се в новата соба, отвори раклата, дето стояха неизпразнени от две години бащините му сребърни кобури, което като видя майка му, която го подири уплашена, изписка, но господин Фратю не пипна оръжието, а измъкна из ъгъла една книга с пепелява завехтяла корица, с надслов "Горски пътник"; после друга една зелена брошурка с название "Хайдут Янчо"; после два сплути вече от четене броя "Бъдащност"; после "Глас едного българина"; после "Райна Княгиня"; после един брой и половина "Народност"; после картината на окована България, от Мутевски; и най-после няколко ръкописни бунтовни песни, между които и "Поискал гордий Никифор", като свали от стената и портрета на покойния Хаджи Нонча, който, казваха, приличал много на Тотя. И всичкото това го смачка, сви, сграбчи и хвърли в огъня под котела, в който варяха вапцилка от орехови кори. Като се свърши това аutо-da-fе, господин Фратю се възкачи и скри в сламника, като поръча през една дупка на слугинята-бабичка да иде на кладенеца и да разбере каква е политиката, а ако я попита някой за него, да каже, че е отишъл нанякъде, например - на баните.
XVI. Варлаам пръска прокламации На поляната пред манастира дружината стоеше нащрек. Вместо заптиета, зададе се Димо Казакът. - Казак! Казак! - всички се развикаха и го посрещнаха. - Помия - каза той запъхтян. Всички се изгледаха уплашени. Той си отдъхна и прибави: - Тарилйомът я оцапа!... Поразеникът! - Ха, то ще е за гръбнака, нали? - попита бързо Хаджи Атанасий. Казакът го изгледа свирепо: - За него, зер, вземал, та си го намъкнал в гърлото и се удавил - каза той сурово. - Не вярвам нарочно да го е направил това - забележи Хаджи Смион. - Но защо викаха даскала? - попита Иванчо Йотата. - Вързаха ли го? - попита Хаджи Смион. - Защо ще го вържат даскала? - изрева грубо Казакът. - Даскала го вика за друго беят... - Знам, знам - пресече го досетливият Хаджи Смион, успокоен вече, - да му прочете някоя вехта тапия, и той е къс в учението като мене. - Каква тапия вехта? - изгърмя зверовито Димо казакът. - Каква тапия? Прокламация! Прокламация от букурещкия комитет! Всички се втрещиха. И Димо Казакът взе да им разправя развълнувано, че днес подир пладне Варлаам залепил извън на вратнята си една прокламация с образа на Тотя войвода, както разправят, и Селямсъзът, като разбутал любопитните, които я чели, отишъл, та я занесъл тичешком на бея. Това страшно учуди всичките, защото никога не би помислили, че тоя смирен Варлаам бил такова опасно същество; най-паче Хаджи Смион се уплаши, като си науми, че днес беше у Варлаама, който му иска даже и пушката, което и обади на другарите си. Мирончо се разкрещя и изпсува "предателя" Селямсъз, като се закле, че кога да е ще го обеси на портата му, като Варлаамовия гръбнак; Иванчо също изказа негодуванието си против "народното предателство" на Селямсъза, като изруга и невежествения Варлаам, който не е роден за бунтовник, но биде страшно поразен, когато Казакът му каза, че онбашият го търсил, защото нощеска до заранта светяла свещ в стаичката му над бакалницата, което породило съмнение. Другарите си зашушнаха и погледнаха подозрително на гузните двама души, съвсем като листо разтреперани от страх. Подир минутно съвещание дружината промени плана и реши да иде в града. - Направете се да ви няма, доде се разбере работата. Сбогом! - каза Мирончо строго на двамата души, като им посочи къде Стара планина. Двамата приятели останаха няколко време поразени и се гледаха в очите, без да си продумат. Хаджи Смион с учител Гатювия фее на глава, смутен, замаян и изгубен, хвърли най-сетне бърз поглед към посоката, дето бяха изчезнали другарите, и наведе глава още по-отчаяно. Иванчо Йотата пръв наруши мълчанието. - Дай совет, Хаджи. Хаджи Смион го изгледа упорито. - Какъв совет? - попита той сопнато. - Къде да се крием? - С тебе? Да ми изгориш душичката! - Слушай, любезний приятелю - каза тоя път с покорен вид Иванчо. - Какъв любезен и какъв приятел? Аз те не познавам! - Ама чувай бе, брате, не се бой от мене. - Ами какво пишете нощеска? - Не прокламация, брате мой? - Кому ги продаваш? Иди си! - Не бе, брате мой, чакай да ти обадя. Хаджи Смион го изгледа високомерно и недоверчиво. - Казвай, нямаш ли пръст в прокламацията? - Нямам, нали ти казвам? - каза Иванчо с шепнене. - С Варлаама не си ли едно? - Не, брате мой - каза убит Иванчо. Хаджи Смион помисли. - Закълни се, че нямаш пръст. - Заклевам се, на! - И Иванчо се прекръсти. - Закълни се според закона. - Как? - Речи: да ми капнат и двете очи, ако зная нещо. Иванчо се закле, па попита тайнствено: - Ами ти нямаш ли някакво известие и прочия?... - Отнюд... Ами аз какво да правя сега? - Да бягаме бе, брате, да бягаме! - Да бягаме? - Да бягаме в планината - каза Иванчо плахо. - Добре, в планината. Ами булките? Не, не тогава ще речат: истински бунтовници... Па ако ни хване Филип? Пази, Боже, трябва да се бием с турците! - Ами к'во? Не се страхувай от мене, бе, брате мой. Хаджи Смион щеше да каже нещо, но изведнъж помисли и продума: - Закълни се пак. Иванчо пак се закле. - Ела сега да идем да се крием в "Дупката".Оттам се гледа навсякъде, тя е до планината. Па ако ми изгориш душицата... И тръгнаха бързо през ливадите към Бели яр. XVII. Не само инженерите правят лоши мостове На запад от ливадата, оттатък каменливата река, се издига един висок, изронен от пороите, изяден от времето бряг, който поради белината на пръстта си се нарича "Бели яр". На най-горния край на тоя яр, дето той се скача със Стара планина, видеше се една дупка, колкото человешка глава, гледана от ливадата. Беше произлязла от мотиките на сиромахкините, които там бяха намерили жилата на най-хубавата бяла глина, с която пълнеха скъсаното си бреме, за да набият къщите си срещу големите господски празници. Към това отстранено и сгодно прибежище бързаха сега двама гузни приятели. Реката беше пришла доста голяма и яростно блъскаше пенливите си мътни талази о огромните валчесто-гладки камъни, довлечени там от пороите из самите недра на планината. Грозно и диво бучаха вълните и препречваха пътя на двамата бежанци, които се спряха в недоумение. Няколко едри камъни, на еднакво разстояние един от друг и които водата позаливаше, стояха пред Хаджи Смиона и Иванча като един случаен и премеждлив мост за минуване отсреща. - Мини, Иванчо! - каза Хаджи Смион, като гледаше настръхнал водата. Иванчо също се озърташе замаян и в нерешителност. - На, стъпи на тоя камак - подзе пак Хаджи Смион, - после тури крак на оня камък, дето го залива малко водата, оттам прескочи на острия камък, после е-тъй-е, хвърли се на синята плоча, дето стои накриво, и оттам - хоп на брега. Па ако се заклатиш, ти извикай, аз така минах една много по-лоша река в Молдова... Но Иванчо не чакаше да го убеждава Хаджи Смион. Той се престраши и стъпи на първия камък, после на втория; тогава Хаджи Смион захвана да го ободрява и насърчава, но талазите заглушаваха гласа му. Иванчо се застоя неподвижно на четвъртия камък, водата удряше буйно и заливаше краката му; достраша го, но той чу отдире си ободрителния глас на приятеля си, засили се и скочи благополучно на острия камък, на който едвам имаше място да се закрепят нозете му. Тука той видя премеждието, на което се изложи, защото само един Крали Марко можеше да прескочи мътната яма, която гърмеше между двата камъка. Гръмовният рев на реката го зашемети и замая. Стори му се, че камъкът и той плуват нагоре срещу течението. Помисли да се върне назад, но беше късно. Изведнъж той се залюля като пиян и му се стори, че Хаджи Симон измъкваше камъка изпод краката му, и той се хвърли въз синята плоча, но падна сред вълните, които го повалиха в буйността си. В това време Хаджи Смион правеше всевъзможни усилия, за да помогне на бедния си приятел: викаше, махаше му с ръце, скачаше отчаяно, хвърли си феса на Иванча, за да се хване за него, и псуваше построителите на този калпав мост. Иванчо едвам се извлече на брега вир-вода, без обуща, без фес. Из ръкавите и из крачолите му шуртяха мътни чучури, а в това време Хаджи Смион, като помисли за по-умно да се не къпи тоя път, диреше по-долу брод. Напразно Иванчо му махаше знаменателно с ръка да мине по същия път, той обаче намери по-лесен мост, мина и като приближи до Иванча, каза: - Добре че се избави; и аз щях да мина по тебе, но ти ме спря. - Не! Кой? - извика злобно Иванчо. - Нали ми махаше с ръка да ми кажеш, че, не може се мина? Ами де ти феса? Тюх! И моят отиде! - извика Хаджи Смион, като си стисна главата. Между това Иванчо си изтърсваше дрехите, като попържаше. - Добре че те насърчих, аз какви големи реки съм минувал в Молдовата, пази Боже! Това нищо не е.... Ами хората, които се давят в морето? - продължаваше състрадателно Хаджи Смион да утешава приятеля си, като се катереха вече нагоре по яра; Иванчо само пъхтеше и се напъваше силно да крачи, защото мокрите му дрехи затрудняваха вървежа му. Хаджи Смион често се извръщаше назад, за да види дали ги не гледа някой. Те бързаха и се хващаха за жилави корени и буреняк, а понякъде пълзеха. На едно много стръмно място и двамината се подхлъзнаха и неволно простряха ръце да се хванат за един зеленикав корен. Хаджи Смион обаче превари и се улови за спасителния предмет, но изведнъж се оттегли назад в ужас; той беше докопал опашката на змия. Когато Иванчо видя измененото лице на онемелия си другар, той се приближи, грабна камък и цапна в главата змията, свита малко по-далечко на търкало. Змията се сгърчи безобразно и остана на мястото си; само опашката й още шаваше. Хаджи Смион изу тозчас калеврата си и неустрашимо смаза немирната опашка. После погледна тържествуващ другаря си: - Светих й водата... Добре, че я не хвана ти, щеше да се уплашиш. Най-после се дотътразиха до входа на дупката, която им даваше убежище. Из входа, широк два лактя, гледаше се вътре дупката, издълбана доста правилно и прилична на една пещера със свод, а по земята имаше свидетелства за присъствие на кози.Бежанците се вмъкнаха бързешком вътре и си отдъхнаха от тоя труден и пълен с премеждия вървеж. XVIII. Палатът на Мунчо Хаджи Смион се сгуши навътре, а Иванчо остана до входа на дупката, за да се суши на косвените лучи на слънцето, което вече завиваше. Хаджи Смион от дъното на дупката наставляваше Иванча накъде да гледа и го питаше час по час: не види ли някого, я онбашият, я... Иванчо все отговаряше, че няма никой. Той беше мрачен. - Иванчо кажи ми правото: ти ли сочини прокламацията? - Не се бой бе, брате! - Да не пострадаме нещо? - Нищо. - Ами защо бягахме тука? - питаше Хаджи Смион. Иванчо хвърли на приятеля си меланхоличен поглед. - Ние сме народни мученици - каза той ниско. Хаджи Смион хвърли учуден поглед на Иванчо. - Ами тука ли ще спим? - Аз викам тука да спим - отговори Иванчо. - Ами зверове да няма? - Няма зверове - отговори Иванчо. После помълчаха малко време. - Да, да, няма зверове, може да идат мечки, ама само ноще... Аз да бях сочинител като тебе - бъбреше Хаджи Смион несъзнателно, като изглеждаше свода на дупката - щях да си опиша историята... Ние сме сега като Геновева и детето и в пещерата, знайш?... Иванчо не отговори. Той се услушваше внимателно. - Какво се услушваш? Иванчо му направи знак с ръка, за да слуша. И двамината затаиха дихането си. Чуваше се шум от пясъка, който се ронеше. Гаче нещо се катереше с мъка по урвата и идеше очевидно към дупката. От миг на миг роненето на пясъка се чуваше все по-близо. Кой беше? Двамата бежанци не смееха да погледнат; гърдите им страшно тупкаха и очите им бяха приковани към входа. Едно диво, нечовешко измучаване направи да настръхнат космите им; пясъкът и глината се ронеха надолу със силна шумотевица от чаткането на дребните камъчета. Навярно пак невидимите стъпки бяха причина на всичко това. Чу се изново един звук непонятен, едно грозно и глухо мукане като на затворено говедо или звяр в гората и пак събаряне на сухата пръст, и пак чаткане на камъчетата, които се търкаляха възло надолу из урвата. - Идат! - пошушна Хаджи Смион. Мученето се обърна на подземно пъхтене и след малко на страшно хъркане. - Звяр! -извика Хаджи Смион и се потули зад гърба на Иванча. Внезапно Иванчо го огря луча от вдъхновение. Той реши да подплаши животното: разширочи си устата, изпули си страшно очите, сбърчи си мъченически челото, изкриви безобразно долнята челюст и нададе един ужасен нечовешки вик, в който се смешаше ревът на мечката, музиката на магарето и виенето на вълка. Дупката заехтя, а след нея всичките пущинаци. Хаджи Смион беше поразен. Напразно той махаше отчаяно на Иванчо, щипеше го по лакътя, мущкаше го в гърба да млъкне, за да не чуе онбашият. Иванчо все ревеше, очите му се бяха изпулили до страхотия и образът му не приличаше вече на человешки... Балканските долове ехтяха. Хаджи Смион беше унищожен. Из един път нещо като глава се подаде на входа и погледна. Тая глава беше човешка, но невъобразимо ужасна. Продъненото й и зверовито лице, дето светяха две очи безумни, които се въртяха и пулеха свирепо, се свършваше с една остра изместена челюст, която млящеше и пущаше лиги като на преживните животни; коса нестригана, сплъстена разрошавена, на дълги, засукани сиви висулки падаше на врата му и на лицето му. Тая глава приличаше на чумата, както е изобразена във въображението на децата. Странно нещо: тоя зверски поглед се изхили на Иванча. - Лудият! - из вика той. - Мунчо! - извика Хаджи Смион. Лудият все се хилеше на входа и гледаше към гостите си. Защото те не знаеха, че тая запустяла дупка от няколко време насам служеше за отдихателна стая на идиота, който всеки ден след пладне излизаше из манастира и идеше тук да спи на хлад. - Хай, дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? - каза усмихнато-кисело Хаджи Смион защото му се беше случило, без да ще, едно пропроизшествие, което никак не искаше да обади на Иванча Йотата. Малък ли бъбрица беше този Йота! - Жа ма бий! - изрева Мунчо, като се тътрузеше насам. Иванчо изгледа настръхнал Мунча. - Невинен человек е, бе, боиш ли се? - Ами ако ни обади? - попита той. - Добре кайш, може да е шпионин - продума замислено Хаджи Смион. Но Мунчо не обръщаше внимание на всичко това. Той се вмъкна цял в своя палат, така безцеремонно захванат от чужденци, приятели впрочем. Тая фамилиарност на Мунчо спечели му изново доверието на двамата бежанци. - Няма да ни издаде, невинен человек е - издума Хаджи Смион, като гледаше любопитно на Мунча, който, опулен, кълчеше пръстите си и въртеше глава. - Дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? - каза си Хаджи Смион на ума, като се усмихваше кисело. И Иванчо Йотата се успокои. Той даже захвана да гледа с любознателност на звяра, който го накара да издаде оня страшен кралимарковски глас, притежанието на който Иванчо никак не подозираше досега и сам се чудеше. Мунчо, и той ги гледаше дружелюбно. Млащеше, въртеше очи и глава и се хилеше на гостите си. Той се радваше, дето са му направили тая чест. Изведнъж Иванчо се сети и предложи да пратят Мунча с писмо до дяда игумена да го молят да им прати шапки, калеври и хляб и да извести у тях тайно. Хаджи Смион одобри. - Жа ма бий! - изрева Мунчо, като чу името на дяда Амвросия. - Няма да те бий, Мунчо - каза Хаджи Смион и подаде къс хартия и моливче на Иванча. - Напиши ти, аз съм цял кален, плюй, магарешки живот! - каза Иванчо с жалко изражение на лицето - Не, не, ти напиши с попски слова, дядо Амвросия е руснак и по руски само чете. Аз колко руски съм слушал в Молдовата, че хортуват, но писмено не знам по руски - каза Хаджи Смион. Иванчо клюмна утвърдително, почти горделиво, и написа руско писмо, което прочете с глас и поиска с поглед одобрението на приятеля си. - Сущото - каза Хаджи Смион. Но той забележи, че ако се хване това писмо, и на руски още, спукана е работата и се подписа под Иванчовия подпис (цялото име на Хаджи Смион беше Хаджи Смион Хаджи Кунин Кондрачиоглу, но той имаше обичай да го съкращава: X. Смион К.). Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора Изтегляне 0.92 Mb. Сподели с приятели:
|