Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше
Изтегляне 0.92 Mb.
|
| Хаджи Енчо, вечният школски епитроп, който имаше глас на един Полифем, но не знаеше риторика. Това не му бъркаше да заляга за славата на училището. Един ден присъствуваше на урок по риторика. Син му Нечко, накаран да даде един противоположен период, озърна се, помисли и каза:
- Това училище или ще процъфти още повече, или ще пропадне съвсем. - Лъжеш, магарски сине! - изрева баща му бесен, като изглеждаше стените. - Доде съм аз жив, няма да падне! Ката година харчим по две хиляди гроша за поправка! Хаджи Цолю Пискунът, черковният епитроп, голям чревоугодник, който весден зяпаше пред касапницата. Той крадеше черковни пари и приличаше на возилница, за което поп Ставри справедливо казваше, че не вярва да може Хаджи Цолю да мине през тесните райски врата. Варлаам стоеше в средата по калцуни и без пояс: той беше вдигнат ненадейно от послеобедния сън. Селямсъзът стоеше зад него, близо до входа. Зад них голям куп зрители: заптиета и народ. Беят с тържествен вид положи кехлибареватацигарка на ореховото лъскаво ковчеже, тури си очилата и разгърна една голяма написана хартия. Гробно мълчание. Той я подаде на седящия до него чорбаджия. - Чорбаджи, чети! Карагьозоолу, който дотогава стоеше на едно коляно, сложи и другого, направи покорно темане и скръсти ръце на гърди. - Опростете, бей ефендим, не възприемам. Беят подаде хартията на втория чорбаджия. Но дядо Матея сгърна по-хубаво предницата на кожуха си, погледна смирено надолу и изрече: - Опростете, бей ефендим, моите очи да не видят такова нещо, не възприемам. - Гердан чорбаджи! - обърна се беят към мършавия и с умен поглед чорбаджия. - Виж, що има тук! Гердан чорбаджи коленичи всепокорно, стори темане и каза: - Бей ефендим, такива работи изгарят ръцете на человека, не възприемам - и пак се поклони. Беят покани Бейзадето, но той се извини, че е забравил у дома очилата, с които чете. - Кой ще ми прочете тогава тая мръсота?-извика беят, а като съгледа Фратя чорбаджи насреща си, който си гуждаше очилата, прибави: - Заповядай, чорбаджи! Фратю чорбаджи свали очилата си, гуди ги в кутийката и с обикновения поклон отговори: - Бей ефендим, имам две малки деца; ако ме питат: "Що ги остави слепи?" - Ще кажа: да не могат никога да прочетат такава измама. Не възприемам! - Вземи ти - продума беят, като съзря Павлакя чорбаджи че се крие зад рамото на Цачко чорбаджи. Но и Павлаки отказа. Беят се намуси гневно. Карагьозоолу взема пак почтително положение и продължи: - Да го чете, бей ефендим, комуто е трябвало. Беят впи очи във Варлаама. Но Варлаам стоеше като вкаменен и гледаше в носа на бея. Цачко чорбаджи пошушна нещо на Павлакя, Павлаки пошушна на Фратя чорбаджи, който климна с глава одобрително и се обърна към бея: - Бей ефендим, не бива ли да повикаме даскала? Това е даскалска работа. - Даскал Гатя! Даскал Гатя! - извикаха едногласно. Карагьозоолу взе съгласието на бея и заповяда: - Хасан ага! Иди доведи тука даскал Гатя! Беят сгъна добре прокламацията, сложи въз нея табакерата си и се обърна с учуден поглед към Варлаама. - Как те викат, чорбаджи? - Фарлам. - Копринарката - забележи Карагьозоолу. - Тарилйомът! Цялото име кажи - изръмжа Селямсъзът. - Отде си намерил тая книга, чадо? Варлаам мълчеше. Карагьозоолу направи темане и пошушна: - Има ли воля? Беят клюмна с глава. - Бей ефендим, негова милост слабо разправя турските... Позволяваш ли на слугата си да поиска няколко отговори? Беят изгледа свирепо Варлаама. - Не знае турски? Та тоя керета е от Влашко?... - Не, бей ефендим, в царството е живял. - В царството? - попита беят в изумление, после прибави спокойно: - То се знае, гони царя, гони и езика му. Пезевенк! - Евет - пошушна Цачко чорбаджи, като несъзнателно си гуждаше очилата. Карагьозоолу изпъхтя, наведе глава, помисли и с тържествен тон начна: - Варлааме, беят пита: от кой комита имаш тая прокламация? Варлаам се посъвзе от уплашването, като видя, че го пита българин, поизтегли си гащите с вапцаните ръце и отговори смутено: - Чорбаджи, какво да кажа? Стари хора казват: змия да ти влезе в пазухата, зло да не ти влезе в къщата... Е, какво ще кажеш сега? Ако дойде някой си, ама кой? Някойси, един някой си, не го знам кой е, и без друго поиска и пожелае, без да ти поиска и решението, ти отде да му познаваш какво му има на стомаха? То се разумява от само себе си, според желанието на челяка. Но има човеци и човеци: един лош, други - добър; но пословицата го рекла: доброто с нейде-нейде, а злото е във всяка къща. Тъй е и Фарламовата работа. И Варлаам си отри с ръкава потта от челото. Беят погледна въпросително Карагьозоолу. Карагьозоолу погледна с недоумение, па попита пак: - Ние те питаме друго: от кого си приел тая прокламация? - Казвай по-отворено, Варлааме - забележи Мичо Бейзадето. Варлаам ги изгледа всички безстрастно и начна: - Кой ми я даде? Добре че питаш! Кой ми я прати дар, не ми се обади. Кой е... Дявола го попитали: - Как ти е името? - Дявол - рекъл. - Как те викат? - Дявол, рекъл. - Как са те кръстили? - Дявол пак. - Ама кой те е кръстил? - Сатаната! Дядо Матея се намръщи, осекна се гръмливо и каза строго: - Тебе, господине, за друго те питат: не знайш ли кой ти даде тая книга? Разбери! - Отде да го знам? Когато някой ти хвърли в градината от пътя една проста папурвина или магия например, та па те попитат: как му е името? Какво отговаряш? - Не знам. - Знайш, знайш много хубаво ти! - избъбра Селямсъзът. Беят погледна Карагьозоолу. Карагьозоолу повдигна рамената. - Искаш да кажеш-пое пак Карагьозоолу - че ти са хвърлили книгата в двора или са ти я пъхнали в джоба, без да усетиш? - Това, това, хвърлили я в двора... Кой? Не знам. Кога?... Днес по пладне. Карагьозоолу обясни на бея положителния отговор на Варлаама. - Знайш, знайш, много хубаво знайш - изръмжа зверски Селямсъзът. - Селямсъз, ти не отговаряй! - забележи му Карагьозоолу строго. - Ти мълчи, кога те питат, тогава кажи - прибави Митето. Карагьозоолу пак се обърна към виновника. - Добре, като я намери в двора си, чете ли я? Разбра ли какво казва? - Сиреч, разгърна ли я? - допълни дядо Матея. - Питайте кюпа ми какво разбира Фарлам и той ще ви каже. - Как не разбра? Ти ли не разбра? Предателю! Нали я залепи на лицето на вратнята си? - изрева Селязмсъзът, когото хвана нетърпение, задето не бързаха да обесят Тарилйома на лозата. - Мълчи, Селямсъз! - изкрещя Текерлекът свирепо. Карагьозоолу продължи изпитването: - Хубаво, не си разбрал. Хай да кажем, че не си разбрал, но като не си я разбрал, защо я залепи на портата твоя? Варлаам ги изгледа учудено и каза: - И на това вопрощении Фарлам ще отговори. После, като се обърна към Селямсъза и го изгледа презрително, прибави: - Отде да зная, че е прокламация. Аз познах там образа, та по причина на образа я залепих. Грях ако има, кажете и докажете. - Образът на Тотя - пошушна Фратю чорбаджи на Павлакя. - Евет, на Тотя войвода - притури Павлаки. Карагьозоолу пое, като си гърчеше дясната буза и си чешеше лявата: - Ти познаваш ли чий е образът? Варлаам погледна Карагьозоолу учудено, после Селямсъза и отговори: - Попитали калугерина: познава ли лицето на дявола? Познавам го, зер! - Тоя момък съвсем обърка конците - пошушна Фратю чорбаджи. - Спукана му е работата - отговори Павлаки. Карагьозоолу се наведе към бея и му пошушна на ухото. - Завала гяур-каза беят и се усмихна иронически и съжалително към Варлаама. Чорбаджиите, като видяха това усмихване, счетоха за своя длъжност и те да се усмихнат. - Варлааме, ти казваш, че познаваш образа, добре ли разумяхме? - попита Карагьзоолу, като не искаше да вярва в тая нечута наивност. Варлаам пак потърси с поглед Селямсъза. - Защо гледаш мене? Там отговаряй! - изгрухтя той. - Селямсъзе мирен! Варлааме, отколе ли го познаваш? - От дете, убил го Господ! - От дете ли? - То се знае. В хилядо циганина слепешком ще го напипам тоя капасъзин! При думата "капасъзин" всички си прехапаха устните. - Опропасти се горкият, язък за булката му- продума Фратю чорбаджи. Павлаки клюмна утвърдително глава. Карагьозоолу има доста време съвещание с бея. - Пренощувал ли е у вас някога? - Той ли? - попита Варлаам, като хвърли кръвожаден поглед на Селямсъза. - Кой те пита за Селямсъзина? - извика дядо Матея. - Тарилйом! Чакай сега да му кажа, е - извика. Селямсъзът и се спусна въз него, но заптиетата го оттеглиха. Тогава Фратю чорбаджи взе думата: - Какви са тия работи, Варлааме? Ти се смути: едно те питам, друго отговаряш! - Сe мене гледа с котешките си очи - обади се Селямсъзът. - Сега слушай хубаво какво те питаме - подкачи Цачко чорбаджи, - та което чуеш, на него да отговаряш. Събери си ума, тук сме хора, не сме говеда? Питаме те: като познаваш оногова... образа... санким... Цачко чорбаджи се забърка и млъкна, защото не щя да произнесе името на Тотя войвода. - Та как да не го познавам? - извика с отчаян глас Варлаам. - Познавате го всички! И ти, и аз! Всеки познава тоя смертоубиец - и той посочи Селямсъза. Селямсъзът избухна и изпсува страшно Варлаама, развика се побеснял и каза колко гроша данък плаща на царщината и колко гърла храни, и в заключение предложи да се обеси тозчас Тариойомът, като каза, че купува въжето. В това време Карагьозоолу тихо разправяше усмихнато на бея, че Селямсъзът се е разсърдил, защото Варлаам го оприличил на Тотя войвода, дето е изписан на прокламацията. Беят се ухили, взе прокламацията, за да прегледа внимателно пак образа на страшния хъш. XXIV. Сцена, в която последната роля играе мексиканецът Навалицата се разстъпи и отвори път на учител Гатя. - Чети даскале, тая книга! - каза беят със сардоническа усмивка и му подаде прокламацията. Възцари се общо мълчание. Лицето на учителя, неприятно похлупено от дълбокия фес на X. Смиона, от бледо стана бяло. Додето идеше насам, той има време да съобрази, че е невъзможно за словото да го вика беят. Хрумна му, че друго по-опасно откритие трябва да е станало. Боязънта му се увеличи, като чу знаменателните думи на бея и видя подидаскал Мироновски, когото доведоха уплашен. Той пое хартията, която трепереше в ръцете му. Дълго той се взира в нея, като че не вярваше това, което виждаха очите му. Най-после лицето му придоби по-спокоен вид и даже една усмивка заигра по бледите му още устни. Всички го гледаха с разтупани сърца. Беят беше изпулил страшно очи. Учител Гатю вдигна очи и изгледа присъствуващите. Ненадейно погледът му падна на Селямсъза и той се засмя. - На, и тоя ме гледа, гаче ще ме лапне! - измърмора Селямсъзът отчаяно. Всички се взряха в Селямсъза и се изсмяха, очевидно без причина. Той взе да се озърта учудено да не би да се смеят другиму и смехът се усили. Смаяният бей захвана и той да се смее. Вдигна се общ хохот, в който най-много личеше черковният глас на Варлаама. - Е кажи, даскале, какво пише и кой образ е там - попита Карагьзоолу, когато смехът утихна. - Образът на бай Ивана Селямсъза - отговори учителят, като се усмихна към Селямсъза. - Хе, Фарлам кому казваше? - извика възхитен Копринарката. Селямсъзът се разрева побеснял, като обсипа Варлаама с обвинения в бунтовничество, и че искал да му опропасти къщата, затова го написал в "прокламацията". - Каква прокламация? Това е сатира! - каза учуден учителят: Тази дума беше общопозната тогава, защото често се пръскаха паскливи, които наричаха "сатири". Но Селямсъзът избухна като буря и целият конак заехтя от вика му. Той настояваше да обесят Варлаама. В това време всички бяха настанали и заобиколили бея, та надничаха над сатирата, дето измежду текста беше изписана карикатура на подобие на Селямсъза, качен на гъска, с едър надпис: "Селямсъз настоятел училищни, за многая лета!" - Бей ефендим - развика се пак Селямсъзът, - аз правда искам тук!... Тоя Тарилйом ми почерни честта - да ме качи на гъска; аз храня деветнайсет гърла и съм изморил досега осем аждерхана, и не на гъска, а на магаре не възприемам да се кача!... На, виж го как се смее! Е каква е тая работа! Тука за смях ли са го довели или за въже? Карагьозоолу му махна с ръка да млъкне. - Виж, Селямсъз, Варлаам не е писувал това. - Как не е? Кой не е? Той ли не е? - Виж, тука, на другата страна пък и него са написали, че езди на бухалка... На, чуй какво му пишат и нему: "Тарилйомът,настоятел училищен, Бог да го прости!" - Как? Има ли това? - изкрещя засмян до уши Селямсъзът и надникна над сатирата. - Ах, Тарилйом, Тарилйом! Виж му муцуната - прилича на умряла коза. Варлаам се позна в сатирата, изгледа зверски Селямсъза и се изгуби из навалицата. Между това Селямсъзът пълнеше цял двор с гърлестите си смехове и се здрависваше с всекиго от първенците. Но беят, комуто тая комедия досади най-после, спогони го с мексиканеца. Селямсъзът тогава видя, че процесът се е свършил, и побърза да се намери извън конашката порта. Но едвам беше преминал до кръчмата на Мирката и поздравил само осем души, застигна го заптие и му обяви, че по заповед на бея тази нощ ще лежи в затвор. От Варлаама поискаха само поръчителство, че ще бъде верен на царството. Сатирата беше написана от бакалския слуга на Иванча Йотата. От Иванча бяха само фигурите и диктовката. По една случайност, образът на Селямсъза там имаше огромна прилика с образа на Тотя войвода, както го изобразяваха проникналите и тука бунтовнишки картини. Епилог
На заранта Джаковото кафене беше препълнено с обикновените си посетители, които шумно се разговаряха върху вчерашните извънредни събития, които развълнуваха целия град. Иванчо Йотата, успокоен вече, като сърбаше победоносно кафето си, разказваше им бягството си с Хаджи Смиона, но замълчаваше някои подробности, като корабокрушението и уплашването от Мунча. Хаджи Смион отсреща клюмаше и потвърдяваше думите на Иванча. Само по въпроса за змията дойдоха в малко разногласие: Иванчо уверяваше, че тя била дълга лакат и 2 и половина рупа. Хаджи Смион пак поддържаше, че тя била колкото маркуча на дядовото Нисторово наргеле. Но те се сбутаха сериозно, когато дойде въпросът: кому принадлежи славата за победата, която Хаджи Смион приписваше на себе си. - Да я цапнеш с камък и баба знай! Ами да я хванеш с ръка като мене, де смейш? - каза той на Иванча. А като се извърна към Ивана Капзамалина, пошепна му тихо: - Йотата скри, дето се окъпа в реката като мишка. Ама аз ще ти разкажа после... той бил много страшлив. После, като се наведе и поброи броеницата си, каза на себе си, като че му дойде нещо на ума: - Хай, дявол да те вземе, Мунчо! - Ами ти що бяга? - Попита го Иван Капзамалинът сопнато. Хаджи Смион се посмути, но отговори: - Аз, да не беше фесът, кой щеше да ти бяга? Па аз не бягах, аз, само тъй е, отидох в планината, аз съм американец, ти знаеш. Ама Йотата много страшлив, да те пази Господ... И той хвърли пак съжалителен поглед към Иванча. В това време между кафеджият и неколцина други ставаше дума за сатирите; те се чудеха кой ще е бил съченителят им, когото дядо Нистор изруга безжалостно. - Свинщина! - избъбра строго поп Ставри. - Магария българска! - избърбука главата на Хаджи Христя Молдавът, която кафеджият сапунисваше. Но Иванчо Иотата не чу тия обидни думи за произведението си, както не забележи и предателските нашепвания на Хаджи Смиона: той се беше дълбоко замислил върху вчерашните приключения, които тъкмеше да опише подробно в отделна история, на която търсеше вече названието. Чорбаджи Николаки, мълчалив дотогава, смучеше чибука си в отсрещния кът и поглеждаше сериозно присъствуващите. Изведнъж той изтърси лулата си и се обърна към Мича Бейзадето: - Аз теб нали ти казвах вчера, Мичо, ако чакаме от такива Варлаамовци, тежко ни и горко! Ще станем за поругателство. - Епитропи, срам за българския народ! - каза Йотата. Мичо Бейзадето, от вчера още сърдит на чорбаджи Николакя, кипна. Варлаамовото име подпали борбата за възточния въпрос. Чорбаджи Николаки възхваляваше турската сила и не отстъпваше. Бай Мичо му възразяваше силно, Мирончовият глас гърмеше далеко навън. Не по-малко дързост показваше и Хаджи Смион, който беше виждал русите на 48 лето в Букурещ. Даже и кафеджият остави сапунисаната глава на Хаджи Христа и изруга турското царство. Но и Николаки чорбаджи имаше здрави съюзници, от които най-яростен беше Иван Стамболлият, който беше посетил в Цариград Топхането. А също и ХаджиАтанасия, който от любов към гръцката псалтикия, не можеше да търпи възточния въпрос на Миронча. Но той се стресна тозчас да не би тоя разговор да докара някакво "разтреперване на въздуха" и хвана благоразумно да въдворява мир. Но напразно. Бай Мичо Бейзадето беше извън себе си и всред общия вик и глъчка разпалено разгромяваше Туркия и чорбаджи Николакя и в увлечението си не съгледа, че вратата си отвори и онбашият влезна вътре и седна. Всичките мигом се спотаиха, като сториха темена на турчина. Изведнъж бай Мичо стана прав и запъхтян пред онбашия, когото гледаше кръвожадно. - Та ще ти кажа, Мичо - извика високо Хаджи Атанасий всред гробната тишина, - че тъкмо три недели остават до малкия пост, хващам се с тебе на каквото искаш, не се препирай напразно. - Да, да - потвърди досетливият Хаджи Смион, като си изу лявата калевра и погледна ласкаво онбашия. 20 август, 1884 г. Сопот. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора Изтегляне 0.92 Mb. Сподели с приятели:
|