Ваше Високопреосвещенство, Високи гости, Благородно великотърновско гражданство и възторжено събрание



Дата02.06.2018
Размер59.01 Kb.




Реч на проф. Андрей Пантев, произнесена във Велико Търново, на 13 септември 2008 г., в залата на Великото народно събрание,
по случай 100 години от провъзгласяването
на Третото българско царство на 22 септември 1908 г.


Ваше Високопреосвещенство,
Високи гости,
Благородно великотърновско гражданство и възторжено събрание,
Намираме се на особено място, по особена дата и поради това сме в особено настроение. Има много дати, свързани с романтика, с пролята кръв, с красива митология в нашата история. Тази дата е запомнена с мъдрост, с цивилизованост и с едно усещане за сигурност, което означаваше културно превъзходство на България в края на 19-ия век, най-динамичното развитие в балкански мащаби, сравненото вече само по темп с японците културно и стопанско развитие отново и най-вече 100 000 бойни щика. Така беше провъзгласена една Независимост, която за мнозина, дами и господа, още остава неразбираема дотолкова, доколкото все още сме слабо запознати с особения поетапен процес, по който се изграждаха нововъзникналите в началото на 19-и век балкански страни. Това е един особен правен прецедент в световната история. Може би само в италианските кралства и княжества преди Обединението в 1871 г. има такъв момент, в който на новите държави се дава независимост „на час по лъжичка”, малко по малко. И в това отношение дори и латиноамериканските страни получаваха ад хок, незабавно пълна независимост, а балканските страни никой не избегна от този статут, в най-къс период в това отношение претърпя Гърция, при който се приемаше, от една страна, да се спаси малко гордостта и престижа на султана, от чиито европейски територии и провинции се откъсваха отделни държави, от друга страна, перфидната идея да се запази коридори и средства за влияние в новите балкански страни от страна на Великите сили. И затова ние днес избягваме да казваме „Независимостта на България от турско робство”, защото тази „зависимост” беше правно регламентирана и от Берлинския диктат, и от коварната идея, че младите балкански държави не могат да се самоуправляват толкова зряло и толкова постъпателно и поради това им се налага този режим на постепенно, постепенно узряване. Самата декларация на княз, вече цар, Фердинанд се казва „формално независими”. Това е вярно, защото вие ще се удивите колко много самостоятелни стъпки и постижения, престиж беше натрупала България в условията на правно гарантирана зависимост. И колко правилни бяха решенията, независимо от тази зависимост.
И все пак, тази зависимост тежеше като едно особено угнетение върху нашите глави и като че ли все още правеше неспокойни сенките на революционери, на книжовници, на свещеници, на бунтари, на патриоти, истински.
Какво не можеше да прави България до 1908 г.? Тя не можеше да сключва самостоятелно никакви външнотърговски, политически, правни, митнически конвенции и споразумения без разрешението и санкцията на Портата. Тя не можеше да има собствени представители – те се наричаха агентства и агенти. Тя не можеше да екстрадира чужденец, дори и напълно осъден вътре в страната. Има даже един случай – Гастон Шадурн – френски журналист, който пише за „Таймс”, прави една доста комична карикатура и Стамболов го изгонва, но всички сили протестират, защото България няма право на това. Което беше много важно, България не можеше да си избира княз, ако не съществуваше тази формална зависимост. Умопомрачителните години на т. нар. българска криза – от август `86-а до август `87-ма година, в който с толкова омраза вътрешнополитическа вътре в страната нямаше да се състои тази криза, защото Народното събрание избираше и това ставаше новият княз в съответствие поради абдикацията на княз Александър Батенберг. Не, Българското народно събрание избираше, но то се санкционираше от Портата, която беше доста уязвима от внушения императивно от страна на Великите сили. Даже когато се избира Валдемар Датски за български княз и той праща телеграма – „Да, но ако ми разреши това да направя Русия”, тогава Захари Стоянов се провиква – „Не щем ний княз, който не може и сам гащите си да върже.” Неизискана фраза, дебелашка фраза, но тя символизира едно угнетение, което имаше и правно материални съдържания. Общо взето имаме едно такова духовно мрачно угнетение, че за всичко България трябваше най-напред да покаже почит към Портата, личностна почит към султана.
Но повече или по-малко това дава перфектна формална причина, при която е обявена една независимост, който се очаквала, която е била неизбежна и другите балкански страни тя става след кръвопролитни, а често пъти и продължителни, войни.
И затова ви казвам, че ако Съединението е дело на порив, на емоция, на романтика, това обявяване на Независимостта е триумф на цивилизования, равновесния, балансирания разум. България няма не само войничета, които да гинат при Сливница и Гургулят, България вече няма само бунтари, които да посрещат противника с чела, България вече имаше екип от изкусни дипломати, от партийни политици, които ставаха държавници тогава, когато вземаха кормилото на държавния организъм и апарат и това условно се нарича единство, не униформеност, не еднаквост, не тъпашко единомислие, а онова ситуационно единство, при което преодоляваш дори и личностна неприязън, ако щете и партиен принцип, в името на едно дело, което ще се сгромоляса върху главите на всички, ако бъде провалено.
И в такъв смисъл може да кажем, че Независимостта е уникално постижение в историята на българското управление и на Българската държава. Пак е щяло да стане един прекрасен ден – в крайна сметка всички балкански държави преодоляват този статут, но не по този, колкото елегантен, толкова и изпълнен с почит към европейския свят, начин. Естествено, че тук трябва да споменем с признателност и с поклон имената на целия български дипломатически апарат, който казва, сега е моментът, Турция е в криза, започва поредната балканска криза, Русия търси реванш, в момента има ясни сигнали, че Австро-Унгария ще анексира вече окупираните Босна и Херцеговина – една позиция не много привлекателна като славянска кауза, но това е друга тема. Всичките министри от мъдрия Александър Малинов до тогава още младия Андрей Ляпчев, но не с оглед на аудиторията, пред която съм изправен, а с оглед на историческото равновесие, трябва да кажем, че тази заслуга, в по-голямата си част, е на тогавашния български монарх. Ние не можем да скриваме, когато трябва да се каже, че Хамлет е датски принц. Не може да се промени историята с премълчаване, прескачане и заобикаляне на имена.
Защо става така? Защото по това време дипломацията е особен приоритет на потомствената аристокрация. Свалената от пряка политическа власт европейска аристокрация, в резултат от социално-политическата революция от 18-ти и 19-и век, е така да се каже реабилитирана с възможно най-престижната, най-изисканата дейност – външната политика. И до скоро, в Англия мисля, че последният беше Дейвид Хюм, потомствени, а не титулувани, защото титулувани има и сега, потомствени аристократи им е предоставена възможността със своя престиж, със своята фамилна генеалогия и прочее да финансират дискретно външнополитически акции, начинания и изяви. Нека да не забравяме, че по това време всички монарси, включително и английският, вече бяха в бойни униформи. Те се обличаха като хусари, защото се чуваше вече тътенът на приближаващата война, на както се е нарекло всесветския конфликт. И в това отношение много голямо значение имаше тази близост между монарсите, която предотврати Първата световна война, но допринесе много за цивилизованото уреждане на някои от конфликтите, които я отлагаха, без да я предотвратяват. Аз смея да твърдя, че това е ерата на тайната дипломация. Не беше толкова важно кой договор как е написан, поне до там, където ставаше дума за територия – да, по тази и тази линия Алжир на Франция, Египет на Англия, всичко беше експонирано договорно и като текст, но уговарянията, което беше много важно, на тази дата срещите в Равал, срещите между Франц Йосиф в Будапеща и княз, все още тогава, Фердинанд, идеята, че да се договорим, а не след това да се справяме с последствията. Защото политиката, дами и господа, тя не решава проблеми. Истинската политика предотвратява проблеми. Тъкмо това беше историческият съвет на обявяването на нашата Независимост. Защото нашият монарх тогава, независимо от по-сетнешните му прояви и изяви, беше най-авторитетният не само балкански монарх, той беше един от най-авторитетните европейски монарси изобщо. Той говореше като равен с равни с императори и кайзери. В някои отношения той произхождаше от по-старинен род, отколкото много лордове. И в това отношение цивилизованото договаряне в този случай беше изцяло в полза на българите, на българската държава и на българския народ. Затова тази свещена зала е най-подходящо място за отбелязване на това четвърто усилие – Априлско въстание, Опълченците, Съединението, това беше четвъртото усилие по изграждането на българската държавност. Може би след това ни се сгромолясаха много беди и разочарования, но поне до 1908 г. надеждата се вееше като знаме над нас и ние очаквахме, че това, което другите очакваха от нас – да бъдем един своеобразен Пиемонт на Балканския полуостров, вече е зад върха, съвсем наблизо. То ни даде и малко чувство за безнаказаност, за всемогъщие, затова че можем сами всичко отведнъж. Но това е минимален негативен отсек и резонанс от това, което се случи 1908 г. България вече окончателно махна и духовния фес от главата си. България каза на света – „Тука сме и тук оставаме завинаги”.
Благодаря за вниманието!




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница