Великата борба между Христос и Сатана

3.Истината - отхвърлена

Във второто си послание към солунците апостол Павел предсказва голямото отстъпничество, което ще настане след установяването на папската власт. Той заявява, че Христовият ден няма да дойде, “докато първо не дойде отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение, щото той седи както Бог в Божия храм и представя себе си за Бог” (2Сол. 2:3-4). А по-нататък апостолът предупреждава братята си, че “тайната на беззаконието действа вече” (2Сол. 2:7 - Ц.П.). Още в онова време Павел видя вмъкващите се в църквата заблуди, които щяха да подготвят пътя за развитието на папството. Малко по малко, отначало мълком, а след това и по-открито, с нарастваща сила и печелейки контрол над умовете на хората, “тайната на беззаконието” напредваше в своето измамно и богохулно дело. Почти незабелязано обичаите на езичеството намериха място в християнската църква. Духът на компромис и съобразяване бе задържан за известно време от жестоките преследвания на езичеството срещу църквата. Но когато тормозът престана и християнството навлезе в царските дворове и палати, църквата замени скромната простота на Христос и апостолите с великолепието и надменността на езическите свещеници и владетели; замени изискванията на Божия закон с човешки теории и традиции. Външното обръщане на Константин към християнската вяра в началото на IV в. предизвика голяма радост. Светският начин на живот, прикрит с измамна праведност навлезе в църквата. Сега вече делото на покварата започна бързо да се развива. Макар да изглеждаше, че езичеството е победено и изчезнало, то се оказа всъщност победителят. Духът му завладя църквата. Ученията, церемониите и суеверията му бяха въведени във вярата и богослужението на изповядващите се за последователи на Христос.

В резултат от компромиса в свързалото се с езичеството християнство се разви “човекът на греха”, предсказан в пророчеството като противопоставящ се на Бога и възвишаващ се над Него. Тази гигантска система на фалшива религия е един шедьовър на силата на Сатана, паметник на неговите усилия да се настани на трона, за да управлява цялата земя според волята си.

Той се опита веднъж да направи компромис с Христос. В пустинята на изкушението дойде при Божия Син и като Му показа царствата на света и тяхната слава, предложи да даде всичко в ръцете Му, само да признае върховенството на Княза на тъмнината. Христос смъмри наглия изкусител и го принуди да се оттегли. Но Сатана се радва на успех, когато същите изкушения представя на човека. За да си осигури светски изгоди и почести, църквата бе подведена да търси благоволение и подкрепа от великите мъже на земята. Но като отхвърли по този начин Христос, тя бе изкушена да отдаде вярност на представителя на Сатана - римския епископ.

Една от главните доктрини на римокатоличеството е, че папата е видимият глава на всесветската църква на Христос, облечен с върховна власт над епископи и пастори от всички части на света. Нещо повече, на папата са били давани титли, принадлежащи само на Божеството. Бил е именуван “Господ Бог папата” (виж Приложението) и е обявяван за непогрешим. Той претендира за почитта на всички хора. Сатана все още предявява изискванията си от пустинята на изкушението, но сега върши това чрез църквата в Рим и много хора са готови да му се поклонят.

Но тези, които се боят от Бога и Го почитат, посрещат дръзкото и богохулно присвояване на чужди права, както Христос посрещна настояванията на коварния враг: “На Господа моя Бог да се кланяш и само Нему да служиш” (Лука 4:8). Бог никога не е правил в Словото Си и най-малкия намек, че е определил някой човек да бъде глава на църквата. Учението за папското върховенство е съвсем противоположно на ученията в Писанието. Папата няма никаква власт над Христовата църква, освен ако си я присвои.

Римокатолиците винаги са обвинявали протестантите в еретизъм и съзнателно отделяне от истинската църква. Но обвиненията подхождат по-скоро на тях самите. Те смъкнаха знамето на Христос и се отклониха от “вярата, която еднаж завинаги бе предадена на светиите” (Юда 3).

Сатана добре знаеше, че Свещените писания биха дали на хората възможност да схванат неговите измами и да се противопоставят на властта му. Точно чрез Словото Спасителят на света отблъсна сатанинските атаки. При всяко нападение Христос поставяше щита на вечната истина с думите: “Писано е!” На всяко предложение на противника Той противопоставяше мъдростта и силата на Словото. За да може да владее над хората и да наложи авторитета на папския похитител, Сатана трябваше да ги държи в невежество по отношение на Писанието. Библията би възвеличила Бога и би поставила ограничените смъртни хора на истинското им място. Затова нейните свети истини трябваше да бъдат скривани и задушавани. Ето каква логика възприе римската църква. В продължение на стотици години не бе разрешено разпространяването на Библията. На хората бе забранено да я четат или да я имат в къщите си. А на безчестни свещеници и прелати бе предоставено да тълкуват нейните учения, за да подкрепят твърденията си. Така папата трябваше да стане почти всеобщо признат заместник на Бога на земята, с власт над всяка църква и държава.

След като отстрани средството за откриване на заблудата, Сатана действаше вече според волята си. Пророчеството бе обявило, че папството ще “замисли да промени времена и закони” (Даниил 7:25) и не се забави в този си опит. На повярвалите в Христос езичници бе даден заместител на идолите за поклонение. Така се поощри външното приемане на християнството и постепенно в неговото богослужение бе въведено обожаването на образи и мощи. Най-накрая указът на един вселенски събор (виж Приложението) утвърди цяла система на идолопоклонство. За да довърши светотатственото си деяние, Рим се зае да заличи от Божия закон втората заповед, забраняваща почитането на образи, и да раздели десетата заповед на две, за да запази общия брой - десет.

Духът на отстъпки откри пред езичеството пътя за по-нататъшното незачитане на небесния авторитет. Сатана, служейки си с непосветени църковни водачи, посегна и на четвъртата заповед. Опита се да отстрани древната събота - денят, който Бог бе благословил и осветил (Бит. 2:2-3), и на нейно място да възвеличи спазвания от езичниците празник - “почетния ден на слънцето”. Отначало промяната ставаше прикрито. В първите столетия истинската събота се пазеше от всички християни. Те се застъпваха за честта на Бога, вярваха, че Неговият закон е непроменим и старателно пазеха светостта на предписанията Му. Но за да постигне целта си, Сатана работеше много хитро и деликатно чрез своите оръдия. За привличане вниманието на хората неделята бе обявена за празник в чест на Христовото възкресение. В неделя се провеждаха религиозни служби, но тя се възприемаше като ден за развлечение, докато съботата все още се почиташе свято.

За да приготви пътя за работата, която имаше намерение да извърши, Сатана бе внушил на евреите още преди идването на Христос да поставят за съботата най-строги изисквания, обременяващи почитането й. Сега, подпомогнат от фалшивата светлина, в която я бе представил, той хвърли презрение върху нея като еврейска наредба. Докато християните общо взето продължаваха да пазят неделята като празник за веселие, Сатана ги подведе да покажат омразата си към всичко еврейско, да направят съботата ден на пост, ден на тъга и печал.

В началото на четвъртото столетие император Константин издаде декрет, с който обявяваше неделята за официален празник на Римската империя (виж Приложението). Денят на слънцето се почиташе от неговите езически поданици и се спазваше от християните; с подобна политика императорът искаше да съедини противоречивите интереси на езичество и християнство. Затова той бе подтикнат от епископите на църквата, които, вдъхновени от амбиция и жажда за власт, осъзнаха, че ако християни и езичници почитат един и същ ден, това би насърчило езичниците във формалното приемане на християнството, което би увеличило силата и славата на църквата. Мнозина богобоязливи християни бяха постепенно подведени да зачитат неделята като ден, притежаващ до известна степен святост, но въпреки това те приемаха за свята на Господа истинската събота и я съблюдаваха, послушни на четвъртата заповед.

Големият измамник не беше завършил делото си. Той бе решил да събере християнския свят под знамето си и да упражнява сила чрез своя заместник - гордия понтифекс, претендиращ, че е представител на Христос. Чрез полупокаяни езичници, амбициозни прелати и обичащи света църковници, Сатана изпълни намерението си. От време на време се провеждаха големи събори, където се стичаха духовници от целия свят. При почти всеки събор значението на установената от Господа събота се понижаваше малко по малко, а се възвишаваше неделята. Така езическият празник започна да се почита като Божествено постановление, докато библейската събота бе обявена за останала от евреите, а пазителите й - за проклети.

Големият отстъпник успя да се издигне “над всеки, който се нарича Бог или на когото се отдава поклонение” (2Сол. 2:4). Той бе дръзнал да промени единствената заповед от Божествения закон, която посочва на цялото човечеството истинския и жив Бог. В четвъртата заповед Господ е разкрит като Създател на небето и на земята и така е разграничен от всички фалшиви богове. За възпоменание на сътворението седмият ден бе осветен като ден за почивка на човека. Бе отреден да напомня на хората, че Бог е източник на живот и обект на почитание и молитва. Сатана се стреми да отклони хората от тяхната вярност към Бога и от покорство на закона Му, затова насочва усилията си най-вече срещу заповедта, посочваща Бога като Творец.

Днес протестантите твърдят, че възкресението на Христос в неделя е осветило деня за християнска събота. Но в Писанията липсват доказателства за това. Нито Христос, нито апостолите Му са отдавали такава почит на този ден. Пазенето на неделята като християнска наредба води началото си от онази “тайна на беззаконието”, започнало да се развива още в дните на Павел. Къде и кога Бог е осиновил това дете на папството? Какво валидно основание може да се даде за една промяна, която Писанието не потвърждава?

В шестото столетие папството бе започнало сериозно да се утвърждава. Престолът на неговата мощ бе поставен в императорския град, а епископът в Рим бе провъзгласен за глава на цялата църква. Езичеството отстъпи място на папството. Змеят бе дал на звяра “силата си, престола си и голяма власт” (Откр. 13:2; виж Приложението). И тогава започнаха 1260-те години на папско потисничество, предсказани в пророчествата на Даниил и в Откровението на Йоан (Даниил 7:25; Откр. 13:5-7). Християните бяха принудени да избират: или да пожертват честността си и да приемат папските церемонии и богослужения, или да погубят живота си в тъмници, да бъдат избити чрез машини за изтезания, клади или чрез брадвата на палача. Сега се изпълниха думите на Исус: “И ще бъдете предадени и даже от родители и братя, от роднини и приятели; и ще умъртвят някои от вас. И ще бъдете мразени от всички поради Моето име” (Лука 21:16-17). Тормозът над верните избухна с още по-голяма ярост откогато и да било преди и светът се превърна в обширно бойно поле. В продължение на стотици години Христовата църква намираше спасение в уединение и мрак. Така казва пророкът: “Жената побягна в пустинята, гдето имаше място, приготвено от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шестдесет дни” (Откр. 12:6).

Въздигането на римската църква отбелязва началото на Тъмните векове. Колкото повече се увеличаваше мощта й, толкова повече се сгъстяваше мракът. Вярата беше пренесена от Христос - истинската основа, върху папата в Рим. Вместо да се уповават на Божия Син за прощение на греховете и за вечно спасение, хората се доверяваха на папата, на свещениците и прелатите, на които Бог бе дал власт. Бяха поучавани, че папата бил техният земен ходатай, че никой не може да се приближи до Бога, освен чрез папата; и още, че той вместо Бога бил техен защитник. Затова трябвало безусловно да му се подчиняват. Само едно отклонение от изискванията му беше достатъчна причина за най-жестоко наказание на телата и душите на нарушителите. Така умовете на хората биваха отклонявани от Бога и насочвани към грешащи, заблуждаващи се и жестоки хора, дори нещо повече - към самия Княз на тъмнината, упражняващ властта си чрез тях. Грехът бе прикрит под маската на светостта. Когато Писанията се потъпкват и човек започва да мисли за себе си като за най-върховно същество, тогава трябва да очакваме само измама, лъжа, притворство и покваряващо нечестие. С издигането на човешки закони и традиции се откри покварата, която винаги следва като резултат от пренебрегването на Божия закон.

Това бяха опасни дни за Христовата църква. Верните знаменосци бяха в действителност малко. Макар че истината не бе оставена без свидетели, понякога изглеждаше, че заблудата и суеверието ще надделеят напълно, а истинската религия ще изчезне от земята. Евангелието бе почти изгубено от погледа, формите на религия бяха умножени, а хората - обременени със строги изисквания.

Бяха поучавани не само да признават папата като свой ходатай, но и да разчитат на собствени деяния, за да изкупят греха си. Дълги поклоннически пътешествия, дела на покаяние, поклонение пред мощи, изграждане на църкви, храмове и олтари, плащане на големи суми за църквата и много други подобни дейности се предписваха, за да се укроти Божият гняв или да се осигури Неговото благоволение. Като че Бог бе човек, който се разгневява от дреболии и се успокоява с дарове или с дела на покаяние!

Въпреки че порокът преобладаваше даже сред водителите на римската църква, влиянието й растеше постоянно. Около края на осми век папите си присвоиха същата духовна власт, която епископите в Рим са имали през първите векове. За да затвърдят своето домогване, те трябваше да използват някои средства, придаващи авторитет на властта им; и това също бе внушено с готовност от бащата на лъжата. Древни ръкописи се подправят от калугери. Открити бяха декрети на събори, за които не бе и чувано дотогава, но те потвърждаваха всесветското върховенство на папата още от най-ранни времена. Отхвърлилата истината църква лакомо възприе измамите (виж Приложението).

Малкото верни, които градяха на истинската основа (1Кор. 3:10-11), бяха обърквани и затруднявани, защото сметта на фалшивото учение спъваше делото. Подобно на строителите на ерусалимската стена през дните на Неемия някои бяха готови да кажат: “Силата на бременосците вече отслабна, а пръстта е много; ние не можем да градим стената” (Неемия 4:10). Изтощени от постоянната борба срещу преследването, измамата, нечестието и всяко друго препятствие, което Сатана можеше да измисли, за да спре напредъка им, някои верни строители се разколебаха и заради спокойствието и сигурността на имуществото и живота си се отдръпнаха от истинската основа. Други, неустрашими пред съпротивата на враговете, смело обявяваха: “Не се бойте от тях; помнете великия и страшен Господ...” (Неемия 4:14), и продължаваха делото, всеки препасан с меч (Еф. 6:17).

Същият дух на омраза и съпротива срещу истината е вдъхновявал Божиите врагове във всеки век и същата бдителност и вярност са се изисквали от Неговите служители. Думите на Христос към първите апостоли са приложими и за последователите му в последното време: “А каквото казвам на вас, на всички го казвам: Бдете!” (Марко 13:37).

Мракът се сгъстяваше все повече. Поклонението пред образи стана нещо обикновено. Пред икони се палеха свещи и се произнасяха молитви. Най-абсурдни суеверни обичаи вземаха надмощие. Умовете на хората бяха така завладени от суеверие и предразсъдъци, че разумът сякаш бе загубил силата си. Щом самите свещеници и епископи обичаха удоволствията, бяха похотливи и покварени, надяващият се на тяхното ръководство народ можеше ли да очаква друго, освен да затъне дълбоко в невежество и пороци.

Поредна стъпка на папско възвеличаване бе направена в единадесетото столетие, когато папа Григорий VII обяви съвършенството на римокатолическата църква. Между твърденията, които той излагаше, имаше и едно, обявяващо че според Писанията църквата никога не е бъркала, нито някога ще сбърка. Но Писанията не даваха доказателства за това. Гордият понтифекс претендираше също, че има властта да сваля царе, и обявяваше, че никой не може да отмени произнесена от него присъда, нещо повече, той е в правото си да отменя решенията на другите (виж Приложението).

Поразителна илюстрация за тираничния характер на този защитник на непогрешимостта бе постъпката му с германския император Хенрих IV. Понеже дръзнал да не зачете папския авторитет, монархът бе отлъчен от църквата и детрониран. Ужасен от дезертьорството и заплахите на принцовете си, окуражени от папския указ в бунта срещу него, Хенрих се видял принуден да се помири с Рим. Заедно със съпругата си и един верен слуга той прекосил Алпите посред зима, за да отиде и се смири пред папата. Като стигнал до замъка, където Григорий се бил оттеглил, Хенрих бил въведен без стражи в един външен двор и там, в суровия зимен мраз, гологлав и бос, облечен с мизерна дреха, очаквал позволението на папата да се яви пред него. Чак след тридневен пост и изповед понтифексът благоволил да го опрости. Дори и това направил при условие, че императорът ще чака специалното папско одобрение, преди отново да постави на себе си отличителните знаци на своето царско достойнство и да започне да упражнява царската си власт. И Григорий, възхитен от своя триумф, се хвалел, че в неговите длъжности влизало да смирява гордостта на царете.

Какъв поразителен контраст между надменния и надут понтифекс и кротостта и благородството на Христос, Който Се представя като стоящ пред вратата на сърцето, молещ да влезе вътре и да внесе прощение и мир, Който учеше учениците си: “Който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга” (Матей 20:27).

Следващите столетия свидетелстват за постоянно увеличаване на заблудите в доктрините, идващи от Рим. Дори преди да се утвърди папството, ученията на езически философи привличаха вниманието и упражняваха известно влияние в църквата. Мнозина, които изповядваха, че са духовно променени, все още се придържаха към изискванията на езическата си философия. И не само че продължаваха да я изучават, но я налагаха и на други като начин да разширят влиянието си между езичниците. Така в християнската вяра се вмъкнаха сериозни заблуди. Най-явната между тях бе вярата в естественото безсмъртие на човека и в неговото съзнателно състояние след смъртта. Това учение положи основата, върху която Рим въведе призоваването на светии и обожаването на Дева Мария. Оттук произлезе и вмъкналата се от по-рано в папската вяра ерес за вечните мъки на непокаяните.

След това бе подготвен пътят за приемането на още една езическа измислица, наречена “чистилище”. Рим я използваше, за да плаши доверчивите и суеверните. Според нея съществува място за мъки, където душите на хората, незаслужили вечна гибел, се наказват и след като се освободят от нечистотата, биват допускани в небето (виж Приложението).

Още една изфабрикувана измислица бе нужна на Рим, за да се възползва от страховете и пороците на своите последователи. Достави им учението за индулгенциите. На всички, които биха участвали във войните на понтифекса за разширяване на неговата земна власт, за наказване на враговете му или зар изтребване на посмелите да отрекат духовното му върховенство, бе обещавано пълно опрощаване на минали, настоящи и бъдещи грехове и спасяване от следващите ги мъки. Хората бяха учени също, че като изплащат пари на църквата, могат да освободят от греха себе си, а също и душите на умрелите си приятели, задържани в мъчителните пламъци на чистилището. Чрез такива средства Рим пълнеше своите каси, поддържаше разкоша, великолепието и порока на претендиращите, че са представители на Оня, Който нямаше къде глава да подслони (виж Приложението).

Библейската наредба за Господнята вечеря бе заменена с идолопоклонническата жертва на литургията. Папските свещеници претендираха с невъзмутимо лицемерие, че превръщат простия хляб и вино в действително “тяло и кръв Христови” (Кардинал Вайсман. Реалното присъствие на тялото и кръвта на нашия Господ Исус Христос в блажената Евхаристия, доказано от Писанията. Лекция 8, отд. 3, параграф 26). С богохулствена надменност те открито си присвояваха творческата сила на Бога, Твореца на всички неща (виж Приложението). Под страх от смъртно наказание от християните се изискваше да изповядват вярата си в това ужасно, оскърбяващо Небето учение. Множествата, отказващи да се покорят, бяха предавани за изгаряне (виж Приложението).

В тринадесетото столетие бе въведено най-ужасното от всички папски мъчения - инквизицията. Князът на тъмнината работеше заедно с водителите на папската йерархия. Ангелите му владееха тайните мисли на безбожните хора, но сред тях невидимо присъстваше Божи ангел. Той записваше ужасния доклад на неправдивите им декрети и историята на дела, твърде ужасни за пред човешки очи. “Великият Вавилон” се “опиваше от кръвта на светиите”. Обезобразените тела на милиони мъченици викаха към Бога за отмъщение срещу тази отстъпническа сила.

Папството беше станало световен деспот. Крале и императори се прекланяха пред едиктите на римския понтифекс. Временната, както и вечната участ на хората изглеждаше, че са в негова власт. В продължение на стотици години ученията на римокатолическата църква са били всецяло и безусловно приемани, обредите й - благоговейно изпълнявани, празниците й - всеобщо съблюдавани. Нейното духовенство бе почитано и щедро подкрепяно. Никога по-късно римокатолическата църква не е достигала по-голяма почит, великолепие и власт.

Но “обедното величие на папството бе времето на среднощния мрак на света” (Дж. А. Уайли. История на протестантството. Кн. 1, гл. 4). Свещените писания бяха почти непознати не само на народа, но и на свещениците. Както фарисеите в древността, така и папските водители мразеха светлината, която би открила греховете им. Веднъж премахнат, Божият закон, образецът, им даваше възможност да упражняват властта си и да се отдават на пороци без ограничения. Измама, алчност и разврат се ширеха. Хората не трепваха пред каквото и да било престъпление, стига да можеха да спечелят богатство и обществено положение. Палатите на папите и прелатите ставаха сцени на най-низък разврат. Някои от управляващите понтифекси се бяха провинили в такива възмутителни престъпления, че светските управници се стремяха да ги лишат от църковен сан като крайно нечисти изроди, които не могат да бъдат повече търпени. В продължение на столетия Европа не постигна никакъв прогрес в областта на науката, изкуството или цивилизацията. Морална и духовна парализа бе сковала християнството. Състоянието на света под римската власт представляваше ужасно и поразително изпълнение на думите на пророк Осия: “Людете Ми загинаха от нямане знание. Понеже ти отхвърли знанието, то и Аз отхвърлих тебе... понеже ти забрави закона на твоя Бог, то и Аз ще забравя твоите чада.” “...няма вярност, нито милост, нито знание за Бога по земята. Друго няма освен клетва, лъжа и убийство, кражба и прелюбодейство; разбиват къщи и кръв допира до кръв” (Осия 4:6, 1-2). Такива бяха резултатите от отстраняването на Божието слово.