Венцислав енчев бутик за поезия
Изтегляне 0.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Бавна мълния /Картини от една изложба/
- .............................................. ...............................
- Синтаксис на носталгията
- По пътеките на романтичната любов
- Цървули и гъдулка В настроение
- 1. Чалга
- Завещаните портрети
| ВЕНЦИСЛАВ ЕНЧЕВ
БУТИК ЗА ПОЕЗИЯ Съдържание
71.Temporary 72. Водната арфа 73. Залезът на постмодернистичния клоун 74. Махалото 75. Рецитал 76. Между другото 77. Изречения 78..
Бавна мълния
Художнико, предай ми образ, който да ме води в определено настроение. Извади от харемите на въображението това, което ще остане в кладенеца дълбок на паметта ми.
Една запомняща се мисъл, един-единствен характерен щрих, мотив един в нощта, нашепващ мелодия на необятната ми вътрешна вселена. Нюансите на цветовете и цялата перспектива. Това е артистизъм.
И не картина, а поезия това е, свободен стих, метрична проза, където римата е заменена от словесни фойерверки, а ритъмът - от мелодия шептяща.
Картините ти как да нарисувам, о, бедна е цялата фонетика на чувствата. И аз се чувствам поразен от мълния с тежки оловни криле, мълния толкова бавна, толкова бавна...
............................................................................ Да пишеш стихове е като да вършиш престъпление, за всяка твоя грешка ще те хванат и наказание определено е, от него няма как да се избяга.
да хвърлиме разменните монети във водни лилии от пяна Да чуем шепота на тихата вода
Сега е времето на мъдри мравки и неуморните пчели издигат хълмове от кехлибар Пустинни плажове отекват със звън на бели раковини и белотата им напомня за нежно време за цветчета пролетни тъй бели като първи сняг
И минало изстинало шуми с ветровете есенни които ни отнасят в сезони други невидими лодкари по тихите води с крилати ладии на любовта екстаза замълчан Целувките Целувките на устни, които утешават, самотен странник през света.
О, те са като дъжд над пясъци пустинни, шумят със нежен звук, солени като сълзи, отварят те врата към догорели въглени, студени в пустата камина, строена с тухли тигрови, с оранжеви ресни.
И ето, тъжната тръстика, чете Паскал, подобно флейта в езерото свири и смътните талази на чувствени вълни обливат каменисти пясъци.
С намордници от страх, кръжат подобно гарвани лица на хора някакви, в миналото важни.
Целувките са като йод за рана на коляно детско, лекуват с болки щипещи.
И плува вятърът в полет над полето с янтарни криле, и някакво човече със саламени крака, със сламени коси, явява се пресечна точка на успоредни линии, които невъзможно се събират.
Целувките - те са печат на цялото възможно земно щастие. Сняг Снежинките пристъпват на стъклени пантофки, летят подобно ангели с невидими крила, завихрят се в хоро, танцуват те със вятъра и с нежна белота обгръщат със щрих пейзажа.
Играйте пред очите ми, лудейте с радост детска, върнете ме в минало на щастие обикновено. Далеч от сметки криви, далеч от хора прави и техните дела. Прозрачни стават хората, прозрачни като вятър, като изваяни стъкла.
Снежинките целуват с мокри капки устните, на облачни криле летят по двойки сгушени, полагат фон дьо тен по лицето на земята. Шепот С устни до ухото шептя неща немаловажни, шумят, като листа в горски гъсталак косите. Листата са езиците на вятъра и шепнат те, любима.
Гласът e като тиха музика , догаря - светулка в негата на лятна нощ.
О! (най-сладкият лиричен звук).
Портите на битието са отворени пред теб, врати към дюни от натрошен кристал, под лирата на древен музикант, нощта шепти и трескаво пулсира
и шепотът е малко кръстовище, след което излизаш на главния път. Синтаксис на носталгията Вървя към теб и връщам се към детството. Горя отново с пламъка на младостта. И като старо вино ме опиват спомени, за случки преживени, за казани неща. И твойто име е печат на всичко характерно, особен вкус между езика и небцето, запомням аромата на твоето дихание, о, сладка мъка – синтаксис на носталгията.
Под Шипка. Град, излязъл като от народна приказка, на Ран Босилек бялата къщурка, липи и кафенета под липите и паметник в реката, и дърво на пътя, с космос на земята, и кораб в леса. Стоя пред акварелите на изгрева и вдишвам алкохолите на горската нега, зелени свежи сокове пулсират в габъра, най-мъдрото дърво в гората.
И спомням си акрилната боя на залеза планински, между хълмовете Градище и Баждар, бръшляна по дърветата в парка, о, слънцето с бакърения цвят.
Разчоплям раните на миналото щастие, с акорд тържествен и потаен и ритъма на първите щурци.
О, рошави момчешки дни с погледи на влюбени момичета. Училището на Априлов с небето и среднощните звезди.
Очите ми са в плувката на въдицата на стария рибар на перилото на моста, лови пъстърва между камъните речни и аз съм просто котка без опашка, която гледа там, където има риба. Рамо Животът - океан, той има своите пристанища и те са силно рамо за моряците, когато в окото на торнадото, сред пустошта от облаци и пенести вълни, те чуват онзи глас, посоката изправил, да заповядва: „Плувай и главата над водата дръж.”
пулсираща в плътта, мишена полукръгла с точките по нея, отсреща арбалета, спусъка, стрелата, сред бурите житейски надеждата е силно рамо за очакващия.
И като речен рак под камък спи със щипки дебнещата грижа и аз съм този камък, и тежи ми умората подобно преспа зимна. О, ще дочакам минзухарите на слънцето, кокичетата с цвят на сетен сняг и песента, която чуруликат птиците, облегнати на слънчевото рамо.
Ти – рамо си, река, която свързва движение и сила в равновесие, ти си това, на което умората с нежност обляга своята тежест. Убежище за пътника самотен в нощ, когато косите побеляват едва чуто промълвил: ”Всеки има нужда от рамо, от рамо, на което да остави част от грижите.” и още : „Обичам, трудно ми е, но обичам.”
Когато дойде любовта, настава голямото объркване, защото – чуй, говори тя с граматиката на илюзиите.
Желанията тичат влюбено по детелинови ливади и търсят пухкави глухарчета в бъдещето да ги отведат. А там ги чака шибой и овчарска торбичка, и репей, магарето с бодила му, и тропащият му характер.
После идва дъждът, този тъжен певец, който ромони по стрехите, стъклата и покривите, който ромони в очите, виното, политналата птица. После идва дъждът, този тъжен певец.
Къде е огънят на гаснещия залез, нощта, която приютява спомени, жътварят на отминалото време в игра ги вкара, игра - в която трудно се печели.
Събиране в едно на две тенденции. Едно – тъй цялостно и тъй самотно. И ето – пусти булеварди, неонов стон на улична реклама и в края - гара с ежедневни коловози.
Допиваш си кафето, а захарта е свършила. Горчи. Цигареният дим люти в ноздрите, а там над слепоочието избиват ти проблемите в тънки нишки сребърни.
И тича любовта по детелинови ливади, подобно зайче пухкаво, подобно тигър гладен, подобно птица Феникс, подобно пеперуда и търси си глухарчета в бъдещето да я отведат.
Лъчите – слънчевите лапички, подхващат парашутчетата на цветчетата и те изгряват по полянките, и между дърветата, подобно златни накити в съкровище, и чувствам се, макар и беден, като Али Баба пред пещера Сезам. Цървули и гъдулка
Финансови отчети не чета, макар че те са наште утринни молитви. Изгрява слънцето със руса светлина. Природата трепти със всички фибри.
Поетите фалшиво пеят днес, на три акорда със бръснарски терци, към живописта загубих интерес, защото сме мишени срещу мерници.
Ще трябва да се стегнем здраво (в кръста). Ще трябва истински да ни боли. Ще трябва да развържем някои връзки и да затегнем други с повече възли.
О, рими, рими с припеви наивни - батерии за електрически светулки, къде да литнете, къде да приземите, аз искрено ви смятам за ненужни.
И ето ме – в такова настроение, че даже и мастиката не ми върви, заради Вас написах туй стихотворение и нека припевът му да звучи :
Ще трябва да се стегнем здраво (в кръста). Ще трябва истински да ни боли. Ще трябва да развържем някои връзки и да затегнем други с повече възли.
О, рими, рими с припеви наивни - батерии за електрически светулки, ако ще пиша да съм сред поетите, онези първите – с цървули и гъдулка.
Целувките на юнските малини, които леко сгряват устните, със онзи сок омаен, като младо вино. Небето - синкав целофан, обгръща цялата природа и нежно ръководи я, по всички кръстопътища на времето. Защото любовта отключва тежки порти и връща ме в дворове, опасани със здравец и бръшлян, и лястовици на мегдана танцуват в кръг хоро около селска кръчма, където днеска само вятър свири.
И ето – цап-царап, царят на сборове и седенки съвсем като илюстрацията на щуреца, излязъл от народна приказка, проверява акустиката на дървото изсушено, гърбът изопнат опрян върху сърцето, ръката, лъка и опънатите струни.
Свири без ноти – ухото контролира всеки звук и ъгълът, под който движи лъка – на музиката златното сечение, и всеки ученик на веселбата подхваща танц от тука до полето сред жътвени ръкойки.
Свири без ноти, за целувките на юнските малини, за младостта, за жътвата, за зимата, за покрова на небето и очите теменужни. Свири без ноти по начина, по който вятър духа.
Вятърът дава крила на предметите, вятърът, силният вятър дава крила на телата и ето - във въздуха танцуват те, във въздуха танцуват те, танцуват те. Дълга вечер
Дъждът разпръсква от цветчетата пролетна нега. Един скитник стои на ъгъла с дрехи безцветни, като очи в тъмнината. Оставям му монета някаква. Какво е преживял? Как е стигнал до ъгъла на вечерта. Сърцето е аршин, с който мерят бурите. Какво ли има в него, в сърцето на корабокрушенеца.
Геврекът на луната скоро ще изгрее и ще захапе лимонът кисел на разваленото ми настроение. Вали дъждът и музиката му не спира сред вятъра, комините и котките на покрива. Рано е да пиша спомени, искам да напиша реч, като мъдър бухал в горска приказка.
И изведнъж – камбаните забиха за вечернята, и ехото – огледало на звука, заглуши дъжда и музиката му, и мислите ми дремещи. „Хвала за всичко, Богу.”
Твърде дълго вървях и много внимателно по пешеходна пътека, указана със знак, по пешеходна пътека, която не води до друг тротоар.
Твърде дълго мълчах и много деликатно изслушвах речта, която трябва да слушам, изслушвах речта, която означава само – дрън-дрън.
И ето ме, виж – закъснял минувач, стоя под луната, този жълт ятаган и в тъмното сенките гледам.
Сенките – гатанки средполунощни. Ако можех уста да отворя, гласът ми ще изскърца като изметнат паркет, ще нарисува фигурки като на стар тапет, ако можех уста да отворя.
Светлината удължава силуета или пък го смалява, танцува, със него играе.
Светлината – подарък за сянката. И всички очакваме пладне, по пладне стават истински предметите - по пладне сенките изчезват. Сумрачни очи
Аз никога не ще забравя сумрачните очи с нежност на сърна, защото те са сладкото в нектара, което лепне по отминалите дни. Очи, прибулени от тайнствен мрак, тъй тъмни, че поглъщат всяка светлина. Когато се загледаш в тях, искри игриви пламват в светлосенки, като илюзии навяващи печал. Очи като маслини и техният мистичен чар.
Казват - „любовта е сляпа”, но на любовта очите са големи.
И ако паднат снеговете на мълчанието по арфата на моята душа, ще запечатам очите ти сумрачни в малка песен, кратък рецитал. Защото дните ни отмиват - като сапунени мехури върху дланите. Часовниците нямат път назад, разделя пътищата думата „напред” и глъхне цялата акустика на чувствата. Сумрачните очи – преминат пътен знак, сумрачните очи – адреналин във вените...
Казват - „любовта е сляпа”, но на любовта очите са големи. Странникът по залез И ето го - градът, щом слънцето залязва, дебне като рижа котка не с очи, а със светофари. До мене не достига сирената тревожна на близкото пристанище. О, тук е тихо, като в мидена черупка.
С небце изцапано със сладолед, стоя и гледам като играчка детска, счупена в ъгъла. Отмина лятото и ще отмине есента, пустеят плажове, като арената на цирка след дълго представление.
Какво ли правя още тук? Почивка ли? Любов? Любов - какво ли трябваше да означава тази дума. Защо?
Защо е не въпрос, а опит за манипулация.
И тъй - с очи безизразни, като панелени фасади, изкачвам се на стария таван.
Таваните са жилища на паяци. Дъвка
Тя се движи, като бял кит в океани от слюнка, с леко приплясване и кадифен аромат. Между небцето, езика и зъбите леко танцува и надува балончета с аерозоли в розово, които се пукат с "Пляс-пляс."
Движения ритмични на начервени устни разливат вълните на чувствена наслада, приличат на врати, като в каубойски бар, движат се натам, където ги побутнеш и ъглите превръщат във овали.
Красотата е все пак въпрос на морал... Красотата все пак е въпрос на желание... И дъвката ти, и дъхът ти, и устата се озовават в мойте устни, и мойте уста, и очите си леко притварям.
Но какво да прави бедното момче, освен да пише стихове. (Бедното момче.)
1. Чалга
О, аз съм един самотен тираджия по среднощна магистрала някъде в България. Кюфтетата със лук и лютеница, които хапнах на крайпътно капанче - не подлежат на смилане. Но всяка циганка, която ме спира, и онази на плаката - о, те са моите асфалтови русалки.
Пусни ми чалга, хей, пусни ми чалга. (Носи си слънчевите очила "на диадема".)
А пък аз работих цяла седмица за алчния си шеф и ето - петък вечер, еднаквите лица с изкуствени усмивки ще се стопят сред късите поли и дълбоки деколтета. Две проститутки ме наричат "сладък", а на бара други дремят и чакат някой да ги почерпи "един бейлис". Но на мен не ми пука, моята платинена блондинка седи пред мен в поза "баба бере гъби".
Пусни ми чалга, хей, пусни ми чалга. (Татуирай си котва, тигър и дракон.)
И тя ми пее колко ме обича и как иска да го правим. Запей ми за пари и за луксозни марки. О, те не могат да пеят, но затова пък пеят фалшиво. И как да не изпиша имената им със златни букви върху кожа леопардова.
Пусни ми чалга, хей, пусни ми чалга. Ще си сложа новия анцуг със златния ланец
и белите хавлиени чорапи... 2. Поп фолк
Учудвам се, че в супата ми няма женски косъм, (Направо съм приятно изненадан). На бензиностанцията хапнах къдрав сандвич, о, вкусен е, не е съвсем пластмасов. И ето ме – на път отново. Една прекрасна магистралка ми махва, докато минавам, а онази на плаката, дали е забравила да си свали сутиена, или е забравила да си облече роклята. Охо!
Пусни ми поп фолк, пусни ми поп фолк, добрата стара чалга с нежен диско гланц.
Градът е пълен с mallове и mallци, и ето - всички пазаруват, пазаруват, една изкуствена блондинка, с истински бижута и фалшиви оргазми, гледа в мене като през стъкло. (Дори не ме прережда на опашката). А онзи там не е никакъв мъж, защото няма джип като моя. (Затова съм доволен).
Пусни ми поп фолк, пусни ми поп фолк, добрата стара чалга с нежен диско гланц.
Минаха ли тировете? Минаха. И всички много са щастливи, работят „в офис” и правят „бизнес” с „висок професионализъм”.
освен да пише стихове... (Бедното момче.)
И ето ме отново в бабиния дом, след толкова години. Тук всичко е оставено почти непроменено. И сякаш току-що се е разтопила, захарта в чаша чай от очукан порцелан. И сякаш току-що в огледалото на тоалетката с изтъркан лак, е гледало лицето със загара слънчев и бръчките по него.
И ето ме отново в бабиния дом, след толкова години и той е код на цялата вселена, тъй както в азбуката се съдържат всички книги и тази нощ луна загадъчно жълтее, като тиква в недорисуван натюрморт. Вериги от причини и от следствия задвижват се пред мене и целия живот предишен, довел ме тук - отново в бабиния дом.
И снимки от стената приветливо ме гледат, фиксирали щастливи часове в дни на мъки, труд, усилия и бури. И ето ги константите в алгебрата на живота ми – решаване на трудни уравнения с много неизвестни. Стърчат тържествено портретите, тържествени, като всички черно-бели снимки. Очите им ме гледат, очи така далече от безплодните игри на търсене на щастие. Очите са езикът, на който най-красиво се мълчи.
И гледам ги, подпрян на ремъка на шевната машина, пред мен стои тераса със саксии от глина, пълни с пръст, но без цветя. „Помени, Господи, всичките ми сродници по плът, отишли си...” „Помени, Господи, всичките ми сродници по дух, отишли си...”
Вървя по черги от преди персийските килими, на полицата на стария диван стой рапон до корабче лакирано, до тях - китара с две-три струни. Оттатък - печка нафтова и ролков магнетофон, тигани без тефлон, а в ъгъла – на сестра ми – кукла розова, останала без никакъв перчем.
И всичко вече за изхвърляне е... освен портретите. Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата todo -> Работни дела Изтегляне 0.69 Mb. Сподели с приятели:
|