Вероника решава да умре

Взе от нощното шкафче четирите опаковки с приспи-

вода, реши да ги изпие едно по едно, тъй като между на-

мерението и изпълнението има дълъг път, а тя искаше

да бъде в състояние да се разкае по средата. Но след

всяко погълнато от нея хапче убедеността й нараства-

ше: пет минути по-късно опаковките бяха празни.

Понеже не знаеше колко време точно ще мине, дока-

то изгуби съзнание, бе оставила на леглото си едно френ-

ско списание - „Ом", от този месец, току-що пристигна-

ло в библиотеката, където работеше. Въпреки че не се

интересуваше особено от информатика, прелиствайки

списанието, откри една статия за някаква компютърна

игра (един от онези оптически дискове), измислена от

бразилския писател Паулу Коелю, с когото случайно се

бе запознала по време на една конференция в кафенето

на хотел „Гранд Юнион". Двамата бяха разменили ня-

колко думи и след това неговият издател я бе поканил

на вечеря, но компанията бе голяма и нямаше възмож-

ност да разговарят по-обстойно върху някаква тема.

Фактът, че се бе запознала с автора, я навеждаше на

мисълта, че той е част от нейния свят, и ако прочетеше

някакъв материал за работата му, времето щеше да ми-

не по-бързо. Докато чакаше смъртта, Вероника започна

да чете за информатиката - тема, която ни най-малко не

я интересуваше, но това отговаряше на начина й на жи-

вот; тя винаги бе търсила онова, което е най-лесно, най-

достъпно. Като това списание например.

За нейно учудване обаче първият ред на текста я из-

вади от обичайната й пасивност (приспивателните още

не се бяха разтворили в стомаха й, но Вероника беше

пасивна по природа) и я накара за пръв път в живота си

да повярва на една фраза, която беше на мода сред при-

ятелите й: „Нищо на този свят не става случайно."

Защо точно този първи ред, и то в момента, когато

бе започнала да умира? Какво послание се криеше в то-

ва, което бе прочела, ако наистина съществуват скрити

послания, а не просто обикновени съвпадения?

Под картинката, илюстрираща въпросната компю-

търна игра, журналистът започваше статията с въпро-

са:

„Никой не знае къде се намира Словения - помисли

си тя. - Дори това не знаят.

Но въпреки това Словения съществуваше, беше на-

вън, вътре, в околните планини и на площада пред очи-

те й: Словения беше нейната родина.

Захвърли списанието, не искаше точно сега да се

възмущава от един свят, който не знаеше, че съществу-

ват словенци: честта на нацията й повече не я засягаше.

Бе настъпил часът да се гордее със самата себе си, да

разбере, че е в състояние да напусне този живот, че най-

сетне се е осмелила: каква радост! И вършеше това по

начина, за който винаги бе мечтала - с хапчета, които не

оставят следи.

Вероника бе търсила хапчетата почти шест месеца.

Тъй като все не успяваше да си ги набави, накрая бе за-

почнала да обмисля дали да не си пререже вените, ма-

кар и да знаеше, че стаята й щеше да се напълни с кръв

и монахините щяха да се смаят и притеснят. Но само-

убийството изисква от хората първо да помислят за се-

бе си, а после за другите. Бе склонна да направи всичко

възможно смъртта й да не причини голяма суматоха,

ала щом като единственият начин бе да си пререже ве-

ните, не й оставаше нищо друго - а монахините щяха да

почистят стаята и скоро след това да забравят история-

та, защото в противен случай щеше да им е трудно да я

дадат отново под наем. Дори и в края на XX век хората

все още вярват в призраци.

Тя би могла, разбира се, да се хвърли от някоя от

малкото високи сгради в Любляна, но нали подобна

постъпка щеше да причини допълнителни страдания на

родителите й? Освен че щяха да бъдат шокирани от

смъртта на дъщеря си, щеше да им се наложи да иден-

тифицират обезобразеното й тяло: не, това разрешение

на въпроса бе по-лошо, отколкото от нея да тече кръв,

докато умре, защото щеше да остави неизлечими трав-

ми у двама души, които желаеха единствено нейното

добро.

сигурно ще им е невъзможно да забравят размазания й

череп.

Да се застреля, да скочи от сграда, да се обеси -

гато решат да се самоубиват, жените избират по-роман-

тични начини - прорязват си вените или гълтат свръх-

доза приспивателни. Изоставените принцеси и холивуд-

ските актриси са дали много примери в това отноше-

ние.

каш най-подходящия момент, за да действаш. Случи се

така: двама нейни приятели, трогнати от оплакванията

й, че напоследък не може да спи, я снабдиха - всеки по-

отделно - с по две опаковки от някакъв силен наркотик,

който вземаха музикантите от едно местно заведение.

Цяла седмица Вероника държа четирите опаковки на

нощното си шкафче, като флиртуваше с наближаваща-

та смърт и се сбогуваше - без никаква сантименталност -

с това, което наричат Живот.

Сега бе доволна, че е отишла докрай, и скучаеше, по-

неже не знаеше какво да прави с малкото време, което й

оставаше.

Отново се замисли върху абсурдното изречение, ко-

ето току-що бе прочела. Как е възможно статия за ком-

пютри да започне с такъв идиотски въпрос: „Къде се на-

мира Словения?"

Но тъй като не си намери по-интересно занимание,

реши да изчете материала докрай. От статията разбра,

че заради по-евтината работна ръка въпросната игра се

произвежда в Словения - тази странна държава, за коя-

то сякаш никой освен хората, които живеят в нея, не

знаеше къде се намира. По случай лансирането на про-

дукта преди няколко месеца френската фирма произво-

дител бе организирала коктейл за журналисти от цял

свят в един замък в Блед.

Вероника си спомни, че бе чула за коктейла, който се

бе превърнал във важно събитие за града. Не само за-

щото замъкът бил украсен така, че максимално да се

доближи до средновековната атмосфера на въпросната

игра, но и заради последвалия в местната преса спор:

присъствали немски, френски, английски, италиански,

испански журналисти, а не бил поканен нито един сло-

венец.

за пръв път в Словения за сметка на редакцията и с на-

мерението да ухажва журналистки, да говори неща,

смятани за интересни, да яде и да пие безплатно в замъ-

ка - бе решил да започне материала с една шега, която

вероятно много би се харесала на дълбокомислещите

интелектуалци в неговата страна. Сигурно е разказвал

на приятелите си в редакцията неверни истории за мест-

ните нрави или за старомодния начин на обличане на

словенките.

Негова си работа! Вероника умираше и би следвало

да се замисли за други неща, като например дали съ-

ществува живот след смъртта, или в колко часа ще от-

крият тялото й. Въпреки това обаче - или може би точ-

но заради това, заради важното решение, което бе взе-

ла - тази статия я дразнеше.

Погледна през прозореца на манастира към малкия

площад на Любляна. „След като не знаят къде е Слове-

ния, то тогава Любляна за тях сигурно е мит", помисли

си тя. Като Атлантида, Лемурия и изгубените континен-

ти, които съществуват във въображението на хората.

Никъде по света не би се намерил човек, който да започ-

не статия, питайки например къде се намира връх Еве-

рест, дори и никога да не е бил там. В центъра на Евро-

па обаче един журналист от известно списание не се

срамуваше да зададе подобен въпрос, защото знаеше,

че на повечето негови читатели не им е известно къде се

намира Словения. Както и Любляна, нейната столица.

Именно в този момент Вероника откри начин да за-

пълни времето - бяха изминали вече десет минути, а

все още не бе забелязала никаква промяна в организма

си. Последната постъпка в живота й щеше да бъде да

напише писмо до списанието и да обясни, че Словения

е една от петте републики, създадени след разпадането

на бивша Югославия.

Щеше да го остави вместо предсмъртно писмо.

Впрочем нямаше да даде никакви обяснения относно

истинските причини за смъртта си. И когато откриеха

тялото й, щяха да стигнат до извода, че се е самоубила,

защото в някакво списание не знаят къде се намира ро-

дината й. Засмя се при мисълта за предстоящата поле-

мика във вестниците, за хората, които щяха да са „за"

или „против" самоубийството й в защита на национал-

ната кауза. Изненада се от бързината, с която бе проме-

нила желанието си. Само преди миг си бе мислила точ-

но обратното - че светът и неговите географски пробле-

ми вече не я засягат.

Написа писмото. В този момент бе в хубаво настро-

ение и се замисли дали наистина е необходимо да уми-

ра, но вече бе глътнала хапчетата и бе твърде късно да

променя решението си.

И друг път е била в хубаво настроение - не се само-

убиваше поради това, че е тъжна, огорчена жена, живе-

еща в постоянна депресия. Много следобеди от живота

си се бе разхождала весела по улиците на Любляна, бе

гледала от прозореца на стаята си в манастира как вали

сняг на малкия площад със статуята на поета. Веднъж й

се случи да витае из облаците цял месец, защото няка-

къв непознат й бе подарил цвете на същия този площад.

Вярваше, че е съвсем нормална. Решението й да ум-

ре се дължеше на две съвсем прости причини и тя бе си-

гурна, че ако ги обясни в писмо, много хора ще се съ-

гласят с нея.

Първата причина бе, че всичко в живота й бе едно и

също и след като преминеше младостта, щеше да на-

стъпи разрухата, старостта щеше да започне да оставя

необратими следи, щяха да дойдат болестите, а прияте-

лите - да си отидат. В крайна сметка животът занапред

нямаше да й донесе нищо хубаво, дори напротив, пово-

дите за страдание щяха да се увеличат многократно.

Втората причина бе по-философска: Вероника чете-

ше вестници, гледаше телевизия и следеше това, което

става по света. Нещата вървяха в погрешна посока, а тя

нищо не можеше да стори, за да поправи положението,

и това я караше да се чувства съвсем безполезна.

Впрочем след малко й предстоеше последното съби-

тие в живота й, а то обещаваше да бъде различно:

смъртта. Написа писмото до списанието, спря да мисли

по въпроса и се съсредоточи върху по-важни неща, по-

близки до това, което изживяваше - или доживяваше -

в тази минута.

Опита се да си представи какво е да си мъртъв, но

съвсем безуспешно.

Така или иначе, нямаше нужда да се безпокои за то-

ва, тъй като щеше да го разбере след няколко минути.

Колко ли минути щяха да бъдат?

Нямаше представа. Радваше се обаче, че ще узнае

отговора на въпроса, който всички си задаваха: същест-

вува ли Бог?

За разлика от много хора, това не беше най-голямо-

то вътрешно противоречие в живота й. По време на бив-

шия комунистически режим официалното образование

твърдеше, че животът свършва със смъртта, и тя накрая

свикна с тази мисъл. От друга страна, поколението на

родителите й, а също и на техните родители все още хо-

деше на църква, на поклонения, молеше се и бе абсо-

лютно убедено, че Бог чува това, което хората казват.

На двайсет и четири години, след като бе изживяла

всички позволени неща - а те не бяха малко, - Верони-

ка почти бе сигурна, че всичко свършва със смъртта.

Ето защо бе избрала самоубийството: то бе свобода.

Забрава навеки.

Дълбоко в сърцето й обаче оставаше съмнението: а

ако Бог наистина съществува? Хиляди години цивили-

зация бяха превърнали самоубийството в табу, в пре-

стъпление спрямо религиозните норми: човек се бори,

за да оцелее, а не за да се предаде. Човешката раса

трябва да се размножава. На обществото му е необхо-

дима работна ръка. На семейството му е нужна някак-

ва причина, за да не се разпадне, след като любовта

угасне, а на държавата й трябват войници, политици и

артисти.

не вярвам, ще си даде сметка, че човешките възможнос-

ти за разбиране си имат граници. Именно Той е създал

този объркан свят, изпълнен с мизерия, несправедли-

вост, алчност, самота. Вероятно е имал хубави намере-

ния, но резултатите са много лоши; ако Бог съществу-

ва, би трябвало да е благосклонен към създанията, ре-

шили да напуснат по-рано тази земя, дори би могъл да

ни помоли да Му простим, че ни е накарал да преживе-

ем всички тези неща."

По дяволите табутата и суеверията! Религиозната й

Майка казваше: „Бог знае миналото, настоящето и бъ-

дещето." В такъв случай той я е пратил на този свят с

пълното съзнание, че в един момент тя ще сложи край

на живота си, и нейната постъпка не би трябвало да Го

шокира.

- пенно се усилваше.

Изминаха още няколко минути и тя вече не бе в със-

тояние да задържи вниманието си върху площада, кой-

то се виждаше от прозореца й. Знаеше, че е зима, сигур-

но беше към четири часа следобед, слънцето бързо за-

лязваше. Знаеше, че други хора ще продължат да живе-

ят. В този миг едно момче мина край прозореца й и я ви-

дя, без изобщо да предполага, че тя всеки момент ще

умре. Група боливийски музиканти (Къде се намира Бо-

ливия? Защо вестникарските статии не задават този

въпрос?) свиреше пред статуята на Франце Прешерн,

великия словенски поет, оставил дълбоки следи в душа-

та на народа й.

Дали ще чуе докрай мелодията, която се носеше от

площада? Ще й остане хубав спомен от този живот: за-

лезът, песента, която разказваше за мечтите на хората

от другия край на света, топлата, уютна стая... Красиви-

ят и жизнерадостен младеж, който минаваше, бе решил

да спре и се бе загледал в нея. Тя усещаше, че лекарст-

вото вече е започнало да действа, следователно той бе

последният човек, когото виждаше.

Младежът се усмихна. Тя отвърна на усмивката му -

нямаше какво да губи. Той кимна; тя се престори, че гле-

да в друга посока, за да му покаже, че е прекалил. Скон-

фузен, той отмина, забравяйки завинаги това лице, видя-

но на прозореца.

Но на Вероника й стана приятно, че още веднъж ня-

кой я бе пожелал. Не се самоубиваше поради липса на

любов. Родителите й я обичаха, тя нямаше финансови

проблеми, нито пък страдаше от неизлечима болест.

Вероника бе решила да умре през този хубав след-

обед в Любляна, когато на площада свиреха боливий-

ски музиканти, а един младеж бе минал край прозореца

й. Радваше се на това, което виждаха очите й и чуваха

ушите й. Радваше се, задето няма да се наложи да гледа

същите тези неща още трийсет, четирийсет, петдесет

години, защото щяха да изгубят оригиналността си и да

се превърнат в трагедията на един живот, в който всич-

ко се повтаря, а днешният ден никога не се различава от

утрешния.

Заболя я стомахът и се почувства много зле. „Виж

ти, а аз си мислех, че от свръхдоза приспивателни вед-

нага ще заспя." Вместо това обаче се появи странно бу-

чене в ушите й и желание да повърне.

„Ако повърна, няма да мога да умра!"

Реши да не обръща внимание на коликите, насочи

вниманието си към нощта, която бързо се спускаше,

към боливийците, към хората, които започваха да затва-

рят магазините и да си тръгват. Шумът в ушите й става-

ше все по-оглушителен и за пръв път, откакто бе взела

хапчетата, Вероника изпита страх, ужасен страх от не-

известното.

Но всичко стана много бързо. Тя почти веднага загу-

би съзнание.

Когато отвори очи, Вероника не си помисли: „Си-

гурно съм на небето." На небето едва ли има флуорес-

центна лампа, която да осветява обстановката, а и бол-

ката, която се появи след част от секундата, бе типична

за Земята. Ох, тази земна болка е неповторима, с нищо

не можеш да я сбъркаш!

Размърда се и болката се усили. Появиха се множест-

во светещи точки, ала Вероника разбра, че това не са

звездите от рая, а последица от силните страдания.

- Дойде в съзнание - чу тя женски глас. - В момен-

та сте с двата крака в ада, възползвайте се!

Не, това не можеше да е истина, този глас я заблуж-

даваше. Не беше в ада — усещаше силен студ, а от уста-

та и носа й излизаха пластмасови тръбички. Една от те-

зи тръбички бе напъхала дълбоко в гърлото й и я заду-

шаваше.

Размърда се, за да я извади, но ръцете й бяха вързани.

лошо е от ада, където всъщност никога не съм била. На-

мирате се във „Вилет".

Въпреки болката и чувството, че се задушава, Веро-

ника за част от секундата разбра какво се е случило. Бе

направила опит за самоубийство, но някой се бе появил

навреме и я бяха спасили. Може да е била монахиня или

приятелка, дошла да я посети без предупреждение, или

пък някой, който е решил да й върне отдавна забравена

книга. Така или иначе, бе оцеляла и се намираше във

„Вилет".

„Вилет", прочутата и страховита лудница, която съ-

ществуваше от 1991-а — годината на независимостта на

страната. По онова време група европейски предприе-

мачи, убедени в това, че разделянето на бивша Югосла-

вия ще стане по мирен път (и наистина в Словения вой-

ната бе продължила само единадесет дни), бяха получи-

ли разрешение да открият болница за душевно болни в

бивша казарма, изоставена заради скъпо струващата

поддръжка.

Една след друга обаче започнаха войни: най-напред

в Хърватия, после в Босна. Предприемачите се разтре-

вожиха: парите за инвестицията идваха от капиталисти

от най-различни краища на света, не знаеха дори и име-

ната им, така че бе невъзможно да се срещнат с тях, да

се оправдават, да ги молят да проявят търпение... Разре-

шиха проблема, като въведоха практики, които никак не

бяха препоръчителни за една психиатрия, и за младата

нация, която току-що бе излязла от един толерантен ко-

мунистически режим, „Вилет" започна да символизира

най-лошото от капитализма: достатъчно бе да платиш,

за да си осигуриш място вътре.

И много хора, когато поискаха да се освободят от

член на семейството заради спорове относно наследст-

во (или неморално поведение), даваха цяло състояние и

получаваха медицинско свидетелство, което разрешава-

ше хоспитализирането на проблемните деца или роди-

тели. А други, за да се спасят от дългове или да оправ-

даят някои свои постъпки, които можеха да ги вкарат за

дълги години в затвора, престояваха известно време в

психиатрията и излизаха оттам, освободени от финан-

сови задължения и съдебни процеси.

пял да избяга. Мястото, където истинските луди - из-

пратени там от правосъдието или от други болници — се

бяха смесили с онези, които бяха набедени или се пре-

струваха на луди. В резултат на това бе настъпила ис-

тинска бъркотия и пресата непрекъснато публикуваше

истории за малтретирания и злоупотреби, въпреки че

никога не бе получавала разрешение да влезе и да види

какво става там. Правителството разследваше получе-

ните сигнали, но не успяваше да намери доказателства,

а акционерите заплашваха, че ще разтръбят колко е

трудно да се влагат чужди инвестиции в тази страна, и

институцията продължаваше да съществува, като ста-

ваше все по-стабилна.

- Леля ми се самоуби преди няколко месеца - про-

дължи женският глас. - Живя почти осем години, без да

излиза от стаята си, където ядеше, дебелееше, пушеше,

вземаше успокоителни и през по-голямата част от вре-

мето спеше. Имаше две дъщери и мъж, който я обичаше.

Вероника се опита да обърне глава в посока на гласа,

но бе невъзможно.

- Видях я да реагира един-единствен път: когато мъ-

жът й си намери любовница. Тогава тя започна да вдига

скандали, да чупи чаши, отслабна с няколко килограма.

Седмици наред съседите не можеха да спят от нейните

крясъци. Може да изглежда абсурдно, но ми се струва,

че това бе най-щастливият й период: бореше се за не-

що, чувстваше, че живее, че е в състояние да реагира на

предизвикателството, което се изправя пред нея.

„Какво ме засяга това? - мислеше си Вероника, не-

способна да каже каквото и да било. - Аз не съм леля й,

нямам мъж!"

- Накрая мъжът й заряза любовницата си - продъл-

жи жената. - Леля ми постепенно се върна към обичай-

ната си пасивност. Веднъж ми се обади по телефона и

ми каза, че е решила да промени живота си: спряла да

пуши. Същата тази седмица, след като увеличи успоко-

ителните, за да издържи на липсата на цигари, предупре-

ди всички, че възнамерява да се самоубие.

Никой не повярва. Една сутрин, след като бе остави-

ла съобщение на телефонния ми секретар, в което се

сбогуваше с мен, се самоуби с газ. Много пъти прослу-

шах съобщението: гласът й никога не е бил толкова спо-

коен, никога не е изглеждала така примирена със съдба-

та си. Казваше, че не е нито щастлива, нито нещастна и

повече не може да издържа.

Вероника изпита съчувствие към жената, която раз-

казваше историята и сякаш се опитваше да разбере при-

чините за смъртта на леля си. Как да съдиш онези, кои-

то са решили да умрат, когато е толкова трудно да оце-

лееш в този свят?

Никой не може да ги съди. Всеки сам познава изме-

рението на собственото си страдание, както и живота

си, напълно лишен от смисъл. Вероника искаше да й

обясни това, но тръбичката в устата й я задави и жена-

та дойде да й помогне.

Видя я как се навежда над вързаното й тяло, цялото

в тръбички, защитено от собственото й желание, от сво-

бодната й воля да го унищожи. Раздвижи глава, умоля-

вайки с очи да махнат тази тръбичка и да я оставят да

умре на спокойствие.

- Нервна сте - каза жената. - Не знам дали се раз-

кайвате, или още искате да умрете, а и не ме интересу-

ва. Това, което ме интересува, е да изпълня задължени-