Вероника решава да умре

лям масов бунт. Имаше само една фикс-идея: смъртта.

Ако не успееше да избяга, щеше да намери начин да се

самоубие тук, на място, и то колкото се може по-скоро.

Ала жената повтори същия въпрос, който тя самата

бе задала на надзирателката:

- Не знаеш ли какво значи да си луд?

- Коя си ти?

- Името ми е Зедка. Върви до леглото си; После, ко-

гато надзирателката помисли, че си си легнала, наведи

се ниско и ела при мен.

Вероника се върна на мястото си и изчака надзира-

телката да се зачете отново в книгата. Какво значи да си

луд? Нямаше никаква представа, понеже тази дума се

използваше по много архаичен начин: казваха напри-

мер, че някои спортисти са луди, защото искат да чупят

рекорди. Или че артистите са луди, защото живеят неси-

гурно, по необичаен начин, различен от „нормалния".

От друга страна, Вероника бе виждала по улиците на

Любляна много хора, които през зимата ходеха леко об-

лечени, предричаха края на света и бутаха пред себе си

колички, пълни с чанти и парцали.

Не й се спеше. Според лекаря бе спала цяла седми-

ца - твърде дълго за човек, свикнал да живее без голе-

ми вълнения и да си ляга по едно и също време. Какво

значи да си луд? Може би ще е най-добре да попита ня-

кой от тях самите.

Вероника се наведе, извади иглата от ръката си и

отиде при Зедка, опитвайки се да не обръща внимание

на гаденето в стомаха си; не знаеше дали й прилошава

от сърдечна слабост или от усилието, което правеше.

- Не знам какво значи да си луд - прошепна Верони-

ка. - Но аз не съм луда. Аз съм неуспяла самоубийца.

- Луд е този, който живее в някакъв свой свят. Като

шизофрениците, психопатите, маниаците - тоест това

са хора, различни от останалите.

- Като теб ли?

- Впрочем - продължи Зелка, като се престори, че

не е чула въпроса - сигурно си чувала за Айнщайн, кой-

то казвал, че не съществува нито време, нито простран-

ство, а съвкупност от двете. Или за Колумб, който на-

стоятелно твърдял, че от другата страна на океана няма

бездна, а континент. Или за Едмънд Хилари, който бил

сигурен, че човек може да се изкачи на Еверест. Или за

Бийтълс, чиято музика, както и начинът им на обличане

са били съвсем различни за времето си. Всички тези хо-

ра, както и стотици други, също са живели в някакъв

свой свят.

„Тази луда казва смислени неща", помисли си Веро-

ника и си спомни разказваните от майка й истории за

светци, които твърдяли, че са говорили с Исус или с Де-

ва Мария. Дали и те не са живели в някакъв свят, разли-

чен от този на останалите?

- Веднъж по улиците на Любляна видях да се раз-

хожда една жена с деколтирана червена рокля и изцък-

лен поглед, а термометърът показваше пет градуса под

нулата. Помислих, че е пияна, и поисках да я наметна с

палтото си, но тя не прие.

- Може би в нейния свят е било лято, а тялото й е го-

ряло от желание по някого, когото е очаквала. Дори и

тази личност да съществува само в нейния делириум, тя

има право да живее и да умре така, както й харесва, не

мислиш ли?

Вероника не знаеше какво да каже, но думите на лу-

дата бяха съвсем смислени. Дали пък полуголата жена,

която бе срещнала по улиците на Любляна, не е била са-

мата тя?

- Ще ти разкажа една приказка - каза Зедка. - Мо-

гъщ магьосник поискал да разруши едно царство и из-

лял вълшебна течност в кладенеца, откъдето пиели

всички поданици. Който пийнел от водата, полудявал.

На другата сутрин от кладенеца вече били пили и по-

лудели всички с изключение на царя и семейството му,

които имали отделен кладенец само за тях и до който

магьосникът не успял да се добере. Загрижен, царят се

опитал да овладее положението и взел редица мерки за

опазване на сигурността и здравето на поданиците си.

Полицаите и инспекторите обаче също били пили от от-

ровната вода, ето защо указите на царя им се сторили

абсурдни и те решили да не ги прилагат.

А когато жителите на царството научили за тези де-

крети, помислили, че техният владетел е полудял и е. за-

почнал да диктува безсмислени неща. Втурнали се с

крясъци към двореца и поискали от владетеля си да аб-

дикира.

Отчаян, царят бил готов да се откаже от трона, но

дем до кладенеца и да пием. Така ще станем като тях."

Така и сторили: царят и царицата пили от водата на

лудостта и веднага започнали да говорят безсмислени

неща. Поданиците им начаса се разкаяли: след като тех-

ният цар говори така мъдро, защо да не го оставят да

управлява страната?

И царството заживяло спокойно, въпреки че подани-

ците му се държали съвсем различно от съседите си, а

царят управлявал до края на дните си.

Вероника се засмя и каза:

- Не ми приличаш на луда.

- Но съм луда, въпреки че почти съм излекувана.

Моят случай е прост: достатъчно е да вкарат в организ-

ма ми определена химическа субстанция. Надявам се

впрочем тази субстанция да излекува само хроничната

ми депресия; искам да си остана луда, да изживея живо-

та си така, както си мечтая, а не както другите желаят.

Знаеш ли какви същества живеят извън стените на „Ви-

лет"?

- Точно така - каза Зедка. - Мислят, че са нормални,

защото всички правят едно и също. Ще се преструвам,

че също съм пила от тази вода.

- А аз наистина пих, и в това е проблемът ми. Нико-

га не съм изпадала в депресия, нито съм изпитвала го-

ляма радост или тъга, която да трае дълго. Проблемите

ми са като на всички останали.

Зедка замълча за известно време.

- Казаха ни, че ще умреш.

Вероника се поколеба за миг: можеше ли да се дове-

ри на тази непозната? Трябваше да рискува.

- Чак след пет-шест дни. Тъкмо си мислех дали ня-

ма начин да умра по-рано. Сигурна съм, че ако ти или

някой друг оттук успее да ми намери хапчета, този път

сърцето ми няма да издържи. Помогни ми, представи си

само колко ще страдам, докато чакам смъртта!

Преди Зедка да успее да отговори, се появи сестрата

с една инжекция и каза:

- Мога да ви я поставя и сама. Ако се противите оба-

че, ще извикам на помощ пазачите отвън.

- Не си хаби енергията напразно - каза Зедка на Ве-

роника. - Пази си силите, ако искаш да постигнеш това,

за което ме молиш.

Вероника се изправи, върна се в леглото си и позво-

ли на сестрата да й сложи инжекцията.

зе от манипулационната, пи кафе в голямата трапеза-

рия, където мъжете и жените се хранеха заедно. Забеля-

за, че противно на това, което показват по филмите -

скандали, крясъци, хора, правещи странни жестове, -

всичко изглеждаше потънало в потискащо мълчание;

сякаш никой не искаше да сподели вътрешния си свят с

непознати.

След кафето (което беше сравнително хубаво, лоша-

та слава на „Вилет" не се дължеше на храната) всички

излязоха, за да правят слънчеви бани. В действителност

нямаше никакво слънце - температурата беше под ну-

лата и градината бе покрита със сняг.

- Тук съм не за да запазя живота си, а за да го изгу-

бя - каза Вероника на един от санитарите.

- Въпреки това трябва да излезете за слънчевите

бани.

- Но вие сте луди! Изобщо няма слънце!

успокоят. За съжаление зимата в нашата страна е мно-

го дълга; ако не беше така, щяхме да имаме по-малко

работа.

то се оглеждаше наоколо и тайно търсеше начин да из-

бяга. Стената беше висока, отговаряше на изисквания-

та към предприемачите, строящи казарми, но будките

на часовоите бяха празни. Градината бе заобиколена от

сгради в казармен стил, в които сега се помещаваха

мъжка и женска манипулационна, канцеларии на адми-

нистрацията и пристройки за обслужващия персонал.

След първоначалното бегло разузнаване Вероника забе-

ляза, че единственото наистина наблюдавано място бе

главният вход, където двама пазачи проверяваха доку-

ментите на онези, които влизаха и излизаха.

Сякаш всичко в главата й отново се връщаше на мяс-

тото си. За да упражни паметта си, се опита да си спом-

ни някои подробности, като например мястото, където

оставяше ключа от стаята си, плочата, която наскоро си

бе купила, последната книга, която бяха взели от библи-

отеката...

- Аз съм Зелка - каза някаква жена, приближавайки

се до нея.

През нощта не бе успяла да види лицето й - докато

разговаряха, стоеше клекнала до леглото. Жената изглеж-

даше на около 35 години и имаше вид на съвсем нор-

мална.

много силен. С времето организмът привиква и успоко-

ителните не му действат.

- Чувствам се добре.

- Снощи говорихме за... спомняш си какво ме помо-

ли, нали?

- Отлично си спомням.

Зедка я хвана за ръка и тръгнаха заедно между ого-

лелите дървета в двора. Зад стените се виждаше плани-

ната, забулена в облаци.

- Студено е, но утрото е красиво - каза Зелка. -

Странно, ала никога не ме е обземала депресия в дни ка-

то този - облачни, сиви, студени. Когато времето беше

такова, чувствах, че природата е в хармония с мен, из-

разява душата ми. И обратното, когато се покажеше

слънцето, а децата излизаха да играят на улицата и

всички се радваха на хубавия ден, аз се чувствах много

зле. Струваше ми се, че е несправедливо цялото това

изобилие да бъде изложено на показ, а аз да не мога да

се възползвам.

Вероника внимателно се освободи от ръката на же-

ната. Не понасяше физически контакти.

- Прекъсна мисълта си. Говореше за молбата ми.

- Тук има една група... Мъже и жени, които отдавна

биха могли да бъдат изписани и да си отидат вкъщи, но

не искат да излязат оттук. Поради много причини. Във

„Вилет" не е толкова лошо, колкото се говори, въпреки

че не е и петзвезден хотел. Тук вътре всички могат да

казват това, което мислят, без никой да ги критикува:

нали са в лудница в края на краищата... По време на

държавните инспекции тези мъже и жени се държат та-

ка, сякаш степента на лудостта им е опасна за околните,

тъй като някои от тях са на държавна издръжка. Лекари-

те знаят за това, но като че ли съществува негласно на-

реждане от страна на собствениците нещата във „Ви-

лет" да не се променят, защото има незаети легла.

- Те могат ли да ми намерят хапчета?

- Помъчи се да се свържеш с тях: групата се нарича

И Зедка посочи една жена с бели коси, която разго-

варяше оживено с други, по-млади жени.

- Казва се Мари и е от Братството. Попитай нея!

Вероника тръгна към Мари, но Зедка я спря:

- Не сега. В момента тя се забавлява и няма да пре-

късне разговора, който й доставя удоволствие, от лю-

безност към някаква непозната. Ако не те приеме добре,

никога няма да успееш да се сближиш с нея. Лудите ви-

наги се доверяват на първото си впечатление.

Вероника се засмя на интонацията, с която Зедка

произнесе думата луди. В същото време изпита безпо-

койство - всичко изглеждаше нормално, прекалено ху-

баво. След като толкова години бе ходила на работа,

после на бар, след бара в леглото на някой мъж, от лег-

лото в собствената си стая, оттам - в бащината си къ-

ща, сега тя изживяваше нещо, което никога не си бе и

представяла: психиатрията, лудостта... Тук хората не се

срамуваха да признаят, че са луди. Тук никой не прекъс-

ваше онова, което му доставя удоволствие, само защо-

то трябва да е любезен с някого.

Започна да се съмнява дали Зедка говори сериозно,

или това е просто начин, който душевно болните бяха

възприели, за да се преструват, че живеят в един по-до-

бър свят. Но имаше ли някакво значение? В момента тя

изживяваше нещо интересно, различно, неочаквано:

представете си само някакво място, където хората се

правят на луди, за да вършат това, което искат!

Точно в този миг Вероника усети остър бодеж в об-

ластта на сърцето. Разговорът с лекаря веднага изплува

в съзнанието й и тя се изплаши.

- Искам да продължа разходката сама - каза Веро-

ника на Зедка. В края на краищата тя също беше луда

и не бе нужно да се старае да се хареса на когото и да

било.

Жената се отдалечи и Вероника се загледа в планина-

съвсем слабо желание да живее, но тя решително го от-

блъсна.

„Трябва веднага да си намеря хапчета!"

идеално. Дори да й предоставеха възможност да изжи-

вее всички лудости, които пожелае, нямаше да знае как-

во да прави.

Никога не бе изпитвала желание да си позволи ня-

каква лудост.

* *

След като постояха в градината, отидоха в трапеза-

рията и обядваха. После санитарите заведоха мъжете и

жените в някаква огромна всекидневна, пълна с мебе-

ли - маси, столове, дивани, пиано, телевизор и големи

прозорци, през които се виждаше сивото небе и ниски-

те облаци. На нито един от прозорците нямаше решет-

ки, защото всекидневната гледаше към градината. Вра-

тите бяха затворени заради студа, но бе достатъчно чо-

век да натисне бравата, за да излезе и отново да се раз-

хожда между дърветата.

Повечето пациенти застанаха пред телевизора. Дру-

ги гледаха в пространството, някои разговаряха тихо

със самите себе си - но кой не го е правил в даден мо-

мент от живота си? Вероника забеляза, че възрастната

жена. Мари, се бе присъединила към една по-голяма

група в ъгъла на огромния салон. Някои от пациентите

се разхождаха недалеч от Вероника и тя се опита да се

приближи до тях: искаше да чуе какво си говорят.

Помъчи се да го направи незабелязано, ала когато

застана до тях, всички млъкнаха и впериха очи в нея.

- Какво искате? - попита я един възрастен мъж, кой-

то сигурно бе водачът на Братството (ако наистина съ-

ществуваше такава група и Зедка не бе по-луда, откол-

кото изглеждаше).

- Нищо, само минавах оттук.

Спогледаха се и започнаха да правят налудничави

жестове с глава. Някой каза на съседа си: „Тя само ми-

навала!" Друг го повтори на висок глас и скоро всички

закрещяха това изречение.

Вероника не знаеше какво да стори, направо се пара-

лизира от страх. Един от санитарите, едър мъж с непри-

ятна външност, дойде да разбере какво става.

- Нищо - отговори един от групата. - Тя само мина-

вала оттук. Сега се е спряла, но ще продължи да минава!

Цялата група избухна в смях. Вероника се усмихна

иронично, обърна се и се отдалечи, за да не забележи

никой, че очите й са пълни със сълзи. Излезе в градина-

та без връхна дреха. Някакъв санитар се опита да я убе-

ди да се върне, но веднага се появи друг, който му про-

шепна нещо, и я оставиха на спокойствие вън, на студа.

Нямаше смисъл да се грижат за здравето на осъден чо-

век.

Бе объркана, напрегната, ядосана на самата себе

бе разбрала, че в непозната ситуация трябва да си при-

даваш студен, безразличен вид. Тези луди обаче я бяха

накарали да изпита срам, страх, ярост, желание да ги

убие, да ги нарани с думи, които не бе посмяла да про-

изнесе.

бяха подложили, за да я извадят от кома - я бяха пре-

върнали в слаба жена, неспособна да се защитава. През

юношеството си вече бе попадала в много по-лоши си-

туации, ала сега за пръв път не успя да сдържи плача си!

Трябваше да стане отново такава, каквато е, да отвръща

с ирония, да се преструва, че обидите не я засягат, защо-

то стои по-високо от другите. Кой от тази група бе имал

смелостта да пожелае да умре? Нима някой от тях мо-

жеше да я научи на нещо повече за живота, след като

всички те се бяха скрили зад стените на „Вилет"? Нико-

га няма да потърси помощ от тях за нищо, дори и ако

трябва да чака пет или шест дни, докато умре.

„Един ден вече мина. Остават само още четири-

пет."

Повървя малко, за да може студът да проникне в тя-

й, което се бе разтуптяло.

„Добре, ето ме тук, часовете ми са преброени, а от-

давам значение на забележките на хора, които никога не

съм виждала, нито пък ще видя някога отново. И на

всичко отгоре страдам, дразня се, искам да нападам и

да се защитавам. Защо трябва да си губя времето с то-

ва?"

което й оставаше, за да си отвоюва собствено про-

странство в една особена среда, където трябва да се

съпротивляваш, иначе останалите ти налагат техните

правила.

„Не може да бъде! Никога не съм била такава! Нико-

га не съм се борила за дреболии!"

Спря се по средата на замръзналата градина. Имен-

но защото мислеше, че всичко е дреболия, бе започнала

да приема това, което животът й налагаше от само себе

си. През юношеството си смяташе, че е твърде рано да

избира; после се бе убедила, че вече е твърде късно, за

да се променя.

И за какво бе изразходвала енергията си досега? Бе

се опитвала да живее така, че всичко да е винаги едно и

също. Бе пожертвала много от желанията си, за да про-

дължат родителите й да я обичат така, както са я обича-

ли като дете, макар и да знаеше, че с времето истинска-

та обич се променя, израства и открива нови начини,

чрез които да се изрази. Един ден, когато майка й през

сълзи й каза, че ще се развеждат, Вероника отиде при

баща си, плака, заплашва го и накрая изтръгна от него

обещанието, че няма да си отиде, без да има представа

за високата цена, която родителите й трябваше да пла-

тят за това.

Когато реши да си търси работа, отхвърли много

примамливо предложение в една чужда компания, коя-

то наскоро се бе установила в току-що създадената дър-

жава. Предпочете да започне работа в обществената

библиотека, където заплатата беше ниска, но сигурна.

Всеки ден ходеше на работа в един и същи час, като ви-

наги се стараеше да докаже на шефовете си, че не пред-

ставлява заплаха, доволна е и няма намерение да прави

кариера: единственото, което иска, е да получава редов-

но заплатата си в края на месеца.

Нае си стая в манастира, защото монахините държа-

ха всички наемателки да се прибират в определен час,

след което заключваха вратата: която останеше навън,

трябваше да спи на улицата. Така тя винаги имаше ис-

тинско оправдание пред любовниците си и не бе длъж-

на да прекарва нощта в хотел или в чуждо легло.

А когато мечтаеше за брак, винаги се виждаше в

представите си в малка вила извън Любляна с мъж,

много по-различен от баща й, който да печели само тол-

кова, колкото да издържа семейството си, и да е щаст-

лив, че двамата са заедно в една къща със запалена ка-

мина и гледат планината, покрита със сняг.

Научила се бе да дава на мъжете точно определена

доза удоволствие - нито повече, нито по-малко, а само

необходимото. Не изпитваше омраза към никого, защо-

то това би я накарало да действа, да се бори с някакъв

враг, а после да търпи непредвидени последствия, като

отмъщение например...

Когато бе постигнала почти всичко, което искаше от

живота, дойде до заключението, че Съществуването й

няма никакъв смисъл, понеже всички дни са еднакви. И

реши да умре.

Вероника влезе в салона и се отправи към групата,

събрана в ъгъла. Хората оживено разговаряха, но щом

се приближи, млъкнаха.

Запъти се право към най-възрастния мъж, който, как-

то изглежда, бе водачът. И преди някой да успее да я

спре, му зашлеви звучна плесница.

- Няма ли да реагираш? - попита тя високо, така че

всички в салона да я чуят. - Няма ли да направиш нещо?

- Не. - Мъжът прокара ръка по лицето си. Тънка струя

кръв потече от носа му. - Няма да ни пречиш дълго.

Тя излезе от салона и се отправи към стаята си с тър-

жествуващ вид. Бе сторила нещо, което никога през жи-

вота си не бе правила.

Три дни изминаха от инцидента с групата, която Зед-

ка наричаше Братството. Вероника се разкая за плесни-

цата - не защото се страхуваше от реакцията на мъжа,

а защото бе направила нещо различно. Скоро можеше и

да повярва, че си струва да живееш - излишно страда-

ние, след като, така или иначе, щеше да си отиде от то-

зи свят.

Единственият изход бе да се дистанцира от всичко и

от всички, да се опита на всяка цена да стане такава, как-

вато беше преди, да се подчини на лекарските нарежда-

ния и правилника на „Вилет". Приспособи се към нало-

жения от болничното заведение режим: събуждане рано

сутрин, кафе, разходка в градината, обяд, престой във

всекидневната, отново разходка в градината, вечеря, те-

левизия и - в леглото.

Преди да заспи, винаги се появяваше сестра с лекар-

ства. На всички останали жени даваха хапчета, само на

нея слагаха инжекция. Тя не протестираше, поиска само

да узнае защо й дават толкова приспивателни, след ка-

то никога не бе имала проблеми със заспиването. Обяс-

ниха й, че инжекцията не съдържа приспивателно, а ле-

карство за сърцето й.

И тъй, след като се подчини на режима, дните й в

болницата започнаха да стават еднакви. А когато са ед-

накви, минават по-бързо: още два-три дена, и вече ня-

маше да е необходимо да си мие зъбите и да си сресва

косата. Вероника чувстваше все по-голяма сърдечна

слабост: лесно се задъхваше, имаше болки в гърдите,

изгуби апетит, а след всяко физическо усилие й се зави-

ваше свят.

След инцидента с Братството на няколко пъти си по-

мисли следното: „Ако имах избор, ако бях разбрала по-

рано, че дните ми са еднакви, защото аз самата съм ис-

кала да бъдат такива, може би..."

Но отговорът бе винаги един и същ: „Няма може би,

защото няма избор." И тя си възвръщаше вътрешния

мир, защото всичко бе вече решено.

През това време завърза по-близко познанство със

Зедка (не приятелство, защото приятелството изисква

да опознаваш някого с години, а това не би могло да

стане). Редяха пасианси - така времето минаваше по-