Вероника решава да умре

никога не спираше да чете. Освен това не бе прието да

се свири в този час на нощта - нали щеше да събуди

всички наоколо.

Вероника се разсмя. „Наоколо" имаше само стаи,

натъпкани с луди, а лудите на свой ред бяха натъпкани

с приспивателни.

Въпреки това продължаваше да изпитва вътрешно

спокойствие. Стана и отиде до леглото на Зелка, но тя

спеше дълбоко, може би така се възстановяваше от

ужасното си преживяване.

- Върни се в леглото си! - каза сестрата. - По това

време добрите момичета сънуват ангелчета или люби-

мия си.

- Не се дръжте с мен като с дете! Не съм от кротките луди, които се боят от всичко. Буйствам, имам пристъпи на истерия, не ме е грижа нито за собствения ми живот, нито за живота на другите. И тъй, днес съм в криза. Съзерцавах луната и искам да разговарям с някого.

Сестрата я погледна, изненадана от реакцията й.

- Страх ли ви е от мен? - продължи Вероника. - Ос-

тават ми един или два дни, докато умра, нима имам как-

во да губя?

- Защо не се поразходиш, девойче, и не ме оставиш

да си дочета книгата?

- Защото тук е затвор и има тъмничарка, която се

преструва, че чете книга, само за да покаже на остана-

лите, че е интелигентна. А в действителност тя следи

всяко движение в стаята и пази ключовете от вратата,

като че ли са някакво съкровище. Сигурно в правилни-

ка така е наредено и тя се подчинява, защото по този на-

чин може да демонстрира авторитета, който й липсва в

ежедневието, когато е с мъжа и децата си.

Вероника трепереше, без да осъзнава защо.

- Ключове ли? - попита сестрата. - Вратата винаги

е отключена. Как си ме представяш да стоя заключена

тук вътре с толкова душевно болни!

„Как така отключено? Препи няколко дай поисках да

изляза оттук и тази жена дойде да ме пази чак до тоа-

летната. Какви ги говори?'*

- Не ме вземай на сериозно - продължи сестрата. -

Всъщност благодарение на приспивателните няма нуж-

да да ви контролираме кой знае колко. Студено ли ти е,

та трепериш?

- Не знам. Сигурно е от сърцето.

• 
  Иди да се поразходиш, ако искаш.
  

пиано.

никого. Свири, щом искаш.

Треперенето на Вероника премина в тихи, срамежли-

ви, сподавени ридания. Тя коленичи и положи глава в

скута на жената, като продължаваше да плаче. Сестра-

та остави книгата и я погали по главата, изчаквайки

тъжното настроение и плачът да преминат от само себе

си. Двете стояха така почти половин час: едната плаче-

ше, без да каже защо, а другата я успокояваше, без да

знае причината за сълзите й.

Накрая риданията спряха. Сестрата й помогна да се

изправи, хвана я под ръка и я заведе до вратата.

- Имам дъщеря на твоята възраст. Когато те видях

тук, цялата в тръбички и на системи, се запитах защо

това хубаво младо момиче, което има цял живот пред

себе си, е решило да се самоубие.

После до нас започнаха да достигат разни истории:

за писмото, което си оставила - изобщо не повярвах, че

това е истинската причина, - за това, че дните ти са

преброени заради сърцето ти, което е пострадало без-

възвратно. Образът на моята собствена дъщеря не изли-

заше от главата ми: ами ако и тя реши да направи също-

то? Естественият ход на живота е да се бориш, за да

оцелееш по някакъв начин. Защо някои хора се опитват

да му се противопоставят?

- Точно затова се разплаках преди малко - каза Ве-

роника. - Когато взех хапчетата, исках да убия някого,

когото ненавиждах. Не знаех, че в мен има и други Ве-

роники, които бих могла да обичам.

- Какво кара един човек да намрази самия себе си?

- Може би малодушието. Или вечният страх, че гре-

шиш, че не правиш това, което другите очакват от теб.

Преди няколко минути бях весела и забравих за смърт-

ната си присъда, но когато осъзнах положението, в кое-

то се намирам, се изплаших.

Сестрата отвори вратата и Вероника излезе.

„Как можа да ме попита подобно нещо? Какво ис-

ка, да разбере защо се разплаках ли? Нима не знае, че

съм съвсем нормален човек, че изпитвам желания и

страхове като другите хора и подобен въпрос - особе-

но сега, когато вече е късно - може да ме хвърли в па-

ника?"

светлина на лампата в манипулационната, Вероника си

даде сметка, че е прекалено късно и вече не е в състоя-

ние да възпира страха си.

„Трябва да се овладея. Аз съм човек, който довежда

до край всяко нещо, което реши да направи."

Тя наистина докарваше до последния стадий много

неща в живота си, но само такива, които не бяха от го-

лямо значение — като например да продължава да се

сърди, вместо да помоли за извинение, или да престане

да се вижда с някой мъж, в когото е влюбена, защото

смята, че тази връзка няма да доведе до нищо... Беше

безкомпромисна именно към лесните неща, за да дока-

же на самата себе си колко е силна, как не й пука за ни-

що, докато в действителност бе уязвимо момиче, което

никога не се бе изявявало особено в учението или в

спортните състезания в училище, нито бе успяло да за-

пази хармонията вкъщи.

Превъзмогваше дребните си недостатъци, а се про-

валяше във важните, основните неща.. Придаваше си

вид на независима жена тогава, когато изпитваше кре-

щяща нужда от компания. Влизаше в някое заведение и

всички я забелязваха, но обикновено завършваше ве-

черта сама в манастира, гледайки телевизионни програ-

ми, които не си бе направила труда да настрои. Бе съз-

дала у всичките си приятели впечатлението, че е модел

за подражание, и бе изразходила енергията си, опитвай-

ки се да бъде на висотата на представата, която бе из-

градила за себе си.

Поради това никога не й оставаха сили да бъде сама-

та себе си - човек, който подобно на всички хора по све-

та се нуждае от другите, за да бъде щастлив. Но други-

те бяха толкова трудни за разбиране! Реагираха по не-

предвидим начин, живееха, оградени от защитни стени,

държаха се като нея - правеха се, че всичко им е безраз-

лично. А когато се появеше някой по-открит човек, или

веднага го отхвърляха, или го караха да страда, смятай-

ки го за по-нисш от тях, за „наивник".

Чудесно! Сигурно бе впечатлила много хора със си-

лата и смелостта си, но докъде бе стигнала? До пусто-

тата. До пълната самота. До „Вилет". До чакалнята на

смъртта.

опит за самоубийство, и отново решително отхвърли

това чувство. Защото сега изпитваше нещо, което нико-

га по-рано не си бе позволявала: омраза.

Омраза. Тя сякаш присъстваше физически, като сте-

ните, пианото, сестрите - Вероника можеше почти да

докосне тази разрушителна енергия, която излизаше от

тялото й. Бе позволила на чувството да я обземе, без да

се пита дали е добро, или не. Омръзнали й бяха само-

контролът, маските, благоприличието поведение. Веро-

ника искаше през последните два-три дни от живота си

да се държи колкото се може по-непристойно.

Бе започнала, удряйки плесница на по-възрастен от

нея човек, изпуснала си бе нервите пред санитаря; бе

решила да не бъде любезна и да не разговаря с другите,

когато й се прииска да бъде сама, а сега се чувстваше

достатъчно свободна, за да изпитва омраза. Все пак и

достатъчно разумна, за да не започне да чупи всичко на-

около и да свърши живота си, натъпкана с успокоител-

ни в някакво болнично легло.

И в този миг намрази всичко, за което се сети. Себе

си, света, стола пред нея, счупения радиатор в един от

коридорите, съвършените хора, престъпниците... Нами-

раше се в психиатрия и можеше да изпитва чувства, ко-

ито човешките същества крият от самите себе си, защо-

то всички сме възпитавани единствено да обичаме, да

приемаме, да се опитваме да намираме изход, да избяг-

ваме конфликти. Вероника мразеше всичко, ала най-

много мразеше начина, по който бе ориентирала живо-

та си - без никога да открие стотиците други Вероники

в себе си, толкова интересни, луди, любопитни, смели,

склонни да рискуват...

В един момент започна да изпитва омраза дори към

човека, когото обичаше най-много на света: майка си.

Прекрасната съпруга, която през деня работеше, а вечер

миеше чинии, жертвайки живота си, за да може дъщеря

й да получи добро образование, да умее да свири на пи-

ано и цигулка, да бъде облечена като принцеса, да си ку-

пува маркови маратонки и тениски, докато тя самата

кърпеше старата рокля, която носеше от години.

„Как е възможно да мразя някого, от когото съм по-

лучавала само обич?" - помисли си смутено Вероника

и се опита да промени чувствата си. Но вече бе твърде

късно, омразата бе излязла на свобода, Вероника бе от-

ворила вратите на своя личен ад. Мразеше обичта, коя-

то й бяха дали, защото тази обич не искаше нищо в за-

мяна, а това бе абсурдно, нереално, противоестествено.

Обичта, която не искаше нищо в замяна, я изпълва-

ше с вина, с желание да отговори на очакванията й, до-

ри това да означава отказ от всичко, което бе мечтала

за себе си. Тази обич години наред се бе опитвала да

скрива от нея корумпирания свят и неговите предизви-

кателства, бе пренебрегвала факта, че един ден Веро-

ника ще си даде сметка за това, но няма да има сили да

се справи.

А баща й? Мразеше също така и баща си. Защото за

разлика от майка й, която работеше през цялото време,

той знаеше как да живее, водеше я по барове и театри,

забавляваха се заедно, а когато беше по-малка, тайно го

бе обичала така, както се обича мъж, а не баща. Мразе-

ше го и затова, че той винаги бе толкова очарователен,

толкова общителен с всички - само не и с майка й, а

единствено тя заслужаваше най-доброто отношение.

Мразеше всичко. Библиотеката с купищата книги,

пълни с обяснения за живота, колежа, където бе прину-

дена да учи алгебра по цели нощи, въпреки че не позна-

ваше човек - с изключение на преподавателите и мате-

матиците, - който да се нуждае от алгебра, за да бъде

щастлив. Защо я бяха карали да учи толкова алгебра, ге-

ометрия и всички онези абсолютно ненужни неща?

Вероника бутна вратата на салона, отиде до пианото,

отвори капака и с всичка сила удари клавишите. Един

безумен, несвързан, дразнещ акорд отекна в празното

пространство, удари се в стените и се върна до слуха й

под формата на остър тон, който сякаш издраска душа-

та й. Но сега този акорд бе най-верният портрет на ней-

ната душа.

Отново удари клавишите и неблагозвучните ноти

още веднъж се отразиха във всичко наоколо.

„Нали съм луда, мога да правя и това. Мога да мра-

зя, мога да строша пианото. Нали душевно болните не

са длъжни да подреждат правилно нотите?"

Удари по пианото веднъж, два, десет, двайсет пъти -

и всеки път омразата й като че ли намаляваше, докато

накрая съвсем изчезна.

* * *

вие. Вероника погледна пак звездното небе с лунния

сърп — нейния любимец, — който изпълваше с мека свет-

лина мястото, където тя се намираше. Изпита отново

усещането, че Безкраят и Вечността вървят, хванати за

ръка, и че е достатъчно да видиш едното от тях - като

например безграничната Вселена, - за да забележиш

присъствието на другото. Времето, което никога не

свършва, не минава, не се задържа в Настоящето, къде-

то са всички тайни на живота. По пътя между болнична-

та стая и салона тя бе мразила толкова силно, че в сър-

цето й не бе останала никаква злоба. Бе позволила на

отрицателните си чувства, потискани с години дълбоко

в душата й, да изплуват най-сетне на повърхността. Тя

ги бе почувствала и повече не й бяха нужни - можеха

да си ходят.

Остана така, изживявайки своя Настоящ миг, като

остави любовта да заеме празното пространство, което

омразата бе освободила. Когато почувства, че момен-

тът е настъпил, обърна се към луната и изсвири една со-

ната в нейна чест - знаеше, че тя я слуша, и бе горда, а

това предизвикваше завист у звездите. После изсвири

една мелодия за звездите, друга за градината, трета - за

планината, която не можеше да вида през нощта, но

знаеше, че е там.

По средата на мелодията за градината се появи друг

луд - Едуард, шизофреник, който бе неизлечимо болен.

Тя не се изплаши от неговото присъствие: напротив, ус-

михна се и за нейно учудване той също се усмихна.

Музиката бе в състояние да проникне дори в неговия

далечен свят, по-далечен и от луната, и да стори чудеса.
„ Трябва да си купя нов ключодържател", мислеше

си д-р Игор, докато отваряше вратата на малкия си ка-

бинет в санаториума „Вилет". Старият вече се разпада-

ше, малкият метален щит, който го красеше, току-що бе

паднал на пода.

Д-р Игор се наведе и го взе. Какво да прави с този

щит, на който бе изобразен гербът на Любляна? Най-

добре да го изхвърли. Всъщност би могъл да го даде на

поправка и да поиска да му сложат нова кожена каиш-

ка - или пък да го даде на внука си, за да си играе с не-

го. И двата варианта му се сториха абсурдни; един клю-

чодържател не струва нищо, а внукът му не проявяваше

ни най-малък интерес към щитове - прекарваше време-

то си, като гледаше телевизия или играеше с италиан-

ски електронни игри. Въпреки това не го изхвърли; пъх-

на го в джоба си, по-късно щеше да реши какво да пра-

ви с него.

Нали затова бе директор на санаториума, а не ду-

шевно болен - можеше да разсъждава много преди да

вземе някакво решение.

Светна лампите - с настъпването на зимата се съм-

ваше все по-късно. Липсата на светлина, така както смя-

ната на жилището или разводът, бе една от основните

причини да се увеличават случаите на депресия. Д-р

Игор се молеше пролетта да дойде по-скоро и да разре-

ши половината от проблемите му.

Погледна задачите си за деня. Трябваше да види как-

ви мерки да вземе, за да не позволи на Едуард да умре

от глад. Шизофренията го правеше непредвидим - на-

последък бе спрял да яде. Д-р Игор му бе предписал ин-

травенозно хранене, но не можеше да го продължава

безкрайно; Едуард беше на двайсет и осем години, бе-

ше едър, дори и със системите щеше да отпадне и да

заприлича на скелет.

Как ли щеше да реагира бащата на Едуард, един от

най-известните дипломати на младата словенска ре-

публика, подготвил деликатните преговори с Югосла-

вия в началото на деветдесетте години? Този човек

всъщност години наред бе работил за Белград, бе над-

живял клеветниците си - които го обвиняваха, че е слу-

жил на врага - и продължаваше да е част от дипломати-

ческия корпус, само че този път представляваше друга

страна. Бе могъщ и влиятелен и всички се страхуваха

от него.

ди малко го бе обезпокоил щитът на ключодържателя, -

но по-късно изхвърли тази мисъл от главата си: на по-

сланика му беше все едно дали синът му изглежда доб-

ре или зле; едва ли възнамеряваше да го води на офици-

ални приеми или да го взема със себе си, когато пътува

по света като представител на правителството. Едуард

беше във „Вилет" и щеше да остане тук завинаги или

поне докато баща му продължава да получава огромни

заплати.

остави Едуард да отслабне още малко, докато си въз-

върне апетита. А ако състоянието му се влоши, ще на-

пише рапорт и ще прехвърли отговорността върху ле-

карския съвет, който управлява „Вилет". „Ако не искаш

да изпадаш в затруднено положение, винаги разделяй

отговорността", бе го учил баща му, който също бе ле-

кар и много хора бяха умрели в ръцете му, но никога не

бе имал проблеми с властите.

1

След като предписа спиране на лекарствата на Еду-

та се казваше, че пациентката Зелка Мендел вече е при-

вършила лечението си и може да бъде изписана. Д-р

Игор искаше сам да се увери: в края на краищата няма-

ше нищо по-лошо за един лекар от това да получи оп-

лакване от роднините на болните, изписани от „Вилет".

А това почти винаги се случваше - след като пациентът

е бил за известно време в клиника за душевно болни,

рядко успява да се адаптира отново към нормалния жи-

вот.

който и да е от всичките санаториуми - само един Гос-

под знаеше колко са, - разпръснати по четирите краища

на света. И там съществуваше същият проблем с реадап-

тацията на изписаните пациенти. Както затворът не пра-

веше престъпника по-добър, а само го учеше да извърш-

ва още повече престъпления, така и в санаториумите

болните свикваха с един съвсем нереален свят, където

всичко е позволено и никой не е длъжен да поема отго-

ворност за действията си.

Така че оставаше само един изход: да се открие ня-

какво лечение на психичните разстройства. И д-р Игор

изцяло се бе посветил на това, развивайки една теза,

която щеше да предизвика революция в психиатрични-

те среди. У временно пребиваващите в една лудница

пациенти, които съжителстваха с неизлечимо болни,

започваше процес на социална дегенерация. Въпросна-

та Зедка Мендел пак щеше да се върне в болницата -

този път по свое желание, оплаквайки се от несъщест-

вуващи бележки, само за да бъде близо до хората, ко-

ито сякаш я разбират по-добре, отколкото външният

свят.

ола - според него причинител на лудостта, - името му

щеше да остане в историята, а Словения със сигурност

щеше да фигурира върху географската карта. През тази

седмица късметът му като че ли бе паднал от небето

под формата на една потенциална самоубийца и той за

нищо на света не бе склонен да пропусне тази възмож-

ност.

икономически причини да се съгласи с терапии, които

отдавна бяха осъдени от медицината - като инсулино-

вия шок например. „Вилет", пак от финансови съобра-

жения, правеше нововъведения в психиатричното лече-

ние. Освен че разполагаше с време и хора за прочувани-

ята си върху витриола, собствениците нямаха нищо

против той да държи в клиниката групата, наречена

Братството. Акционерите на тази институция бяха поз-

волили да бъде допускано - забележете, не поощрява-

но, а допускано — пациентите да престояват тук по-дъл-

го от необходимото. Аргументираха се с хуманни це-

ли - на току-що излекувания трябваше да се даде въз-

можност да реши кой е най-подходящият момент да се

реинтегрира към външния свят, и това бе позволило на

група пациенти да останат във „Вилет" като в луксозен

хотел или клуб, където се събират хора с общи интере-

си. По тоя начин д-р Игор държеше на едно място и лу-

ди, и здрави, за да може здравите да повлияят положи-

телно на лудите. За да се избегне обратното - лудите

да заразят излекуваните, - всеки член на Братството

трябваше да излиза от санаториума поне по веднъж на

ден.

Д-р Игор разбираше, че причините, които акционе-

вани пациенти в клиниката - дълбокохуманни, както те

твърдяха, - служеха само за оправдание. Акционерите

се страхуваха, че в Любляна, малката и очарователна

столица на Словения, няма да има достатъчно луди, ко-

ито да издържат това скъпо и модерно болнично заведе-

ние. Освен това системата на общественото здравеопаз-

ване разполагаше с много добре уредени психиатрии,

което поставяше „Вилет" в неизгодно положение на па-

зара за психични проблеми.

Когато акционерите превърнаха старата казарма в

санаториум, разчитаха на психически разстроените от

войната с Югославия мъже и жени. Но войната не про-

дължи дълго. Акционерите се надяваха, че ще избухне

нова, но това не стана.

Последните проучвания показаха, че войните наис-

тина причиняват психични разстройства, но в много по-

малка степен, отколкото напрежението, неприятности-

те, наследствените болести, самотата и чувството, че си

отхвърлен от обществото. Когато дадена общност се

сблъсква с някакъв сериозен проблем - като например

война, хиперинфлация, чума, - се забелязва увеличава-

не на броя на самоубийствата, но в замяна на това сил-

но намаляват случаите на депресия, параноя, психози.

Тези последните обаче се връщат към нормалните си

показатели веднага щом съответният проблем бъде

преодолян, доказвайки - поне така смяташе д-р Игор, -

че човешките същества си позволяват лукса да полудя-

ват само когато имат условия за това.

Пред него се намираше друго скорошно проучване,

правено този път в Канада - страната с най-висок жиз-

нен стандарт според някакъв американски вестник. Д-р

Игор прочете следното:

• Според Канадския статистически справочник

• Смята се, че всеки пети жител на страната

• Всеки осми канадец поне веднъж в живота си

„Чудесен пазар, много по-добър от този тук - по-

мисли си той. - Колкото по-големи възможности имат

хората, за да бъдат щастливи, толкова са по-нещастни."

Д-р Игор анализира още няколко случая, като вни-

мателно размисли кои от тях да сподели със Съвета и

кои да разреши сам. Когато приключи, съвсем се бе

разсъмнало и той изгаси осветлението.

После нареди да извикат първия посетител - май-

ката на пациентката, която бе направила опит за само-

убийство.

- Аз съм майката на Вероника. Какво е състоянието

на дъщеря ми?

Д-р Игор се поколеба дали да не й каже истината и

да й спести неприятни изненади - в края на краищата и

той имаше дъщеря със същото име. Но реши, че е по-

добре да я премълчи.

- Все още не знаем - излъга той. - Трябва ни още ед-