Вероника решава да умре

на седмица.

- Не разбирам защо го е направила - ридаеше жена-

та пред него. - Ние толкова я обичаме, опитахме се да

й дадем най-доброто образование с цената на толкова

жертви... Макар и да имахме проблеми, запазихме се-

мейството, за да й дадем пример как да устоява на изпи-

танията. Тя има хубава работа, не е грозна и въпреки то-

ва...

прекъсна я д-р Игор. - Не се учудвайте, госпожо, така

става. Хората са неспособни да осъзнаят, че са щастливи.

Ако искате, мога да ви покажа статистиката за Канада.

- Канада ли?

Жената го погледна изненадано. Д-р Игор видя, че е

успял да я поразсее, и продължи:

- Ето, вие идвате тук не за да научите как е дъщеря

ви, а за да се оправдаете, че тя е направила опит за са-

моубийство. На колко е години?

- На двайсет и четири.

- С една дума, зряла жена с опит, която много доб-

ре знае какво иска и е в състояние сама да избира. Как-

во общо има това с вашия брак и с жертвите, които вие

и мъжът ви сте правили? От колко време живее сама?

- От шест години.

- Виждате ли? Независима до мозъка на костите. И

само защото един австрийски лекар - доктор Зигмунд

Фройд, сигурно сте чували за него - е писал за нездра-

вите отношения между родители и деца, до ден-днешен

всички се самообвиняват за всичко. Нима индийците

смятат, че детето, което е станало убиец, е жертва на

родителското възпитание? Отговорете ми!

- Нямам представа - отвърна жената с нарастваща

изненада. Дали пък лекарят не се бе заразил от собстве-

ните си пациенти?

- Тогава аз ще ви кажа отговора - продължи д-р

Игор. - Индийците смятат, че е виновен убиецът, а не

обществото, нито родителите, нито прадедите. Нима

японците се самоубиват, ако някое от децата им реши да

се дрогира и да излезе да стреля на улицата? Отговорът

е същият: не! И забележете, всеизвестно е, че японците

се самоубиват за щяло и нещяло; оня ден дори проче-

тох, че някакъв младеж се самоубил, защото не издър-

жал кандидатстуденския изпит!

- Ще мога ли да говоря с дъщеря си? - попита жена-

та, която очевидно не проявяваше никакъв интерес към

японци, индийци и канадци.

- Веднага— каза д-р Игор, леко раздразнен, че тя го

прекъсва. - Преди това обаче искам да разберете едно

нещо: с изключение на някои тежки патологични слу-

чаи, хората полудяват, когато се опитат да избягат от

рутината. Разбрахте ли ме?

- Разбрах ви много добре — отговори тя. - Ако мис-

лите, че не съм способна да се грижа за нея, можете да

бъдете спокоен: никога не съм се опитвала да променям

живота си.

- Много добре - каза д-р Игор с видимо облекче-

ние. - Представяли ли сте си такъв свят, в който да не

сме длъжни да повтаряме всеки ден от живота си едно и

също нещо? Ако решим например да ядем едва тогава,

когато сме гладни, как ще успеят да се организират до-

макините и ресторантите?

„По-нормално би било да ядем тогава, когато сме

гладни" - помисли си жената, но нищо не каза от страх

да не й забранят да говори с Вероника.

- Ще настъпи голямо объркване - отвърна тя. - Аз

съм домакиня и разбирам какво искате да кажете.

- И тъй, имаме сутрешното кафе, обяда, вечерята.

Трябва всеки ден да се будим в определен час и да си по-

чиваме един ден в седмицата. По Коледа си разменяме

подаръци, а по Великден прекарваме три дни край езе-

рото. Доволна ли ще бъдете, ако мъжът ви поиска да се

любите в трапезарията, само защото го е обзело вне-

запно желание?

„Но какви ги говори тоя човек? Дошла съм тук, за да

видя дъщеря си!"

- Ще ми стане тъжно - отговори тя предпазливо, на-

дявайки се да е улучила.

- Много добре! - извика д-р Игор. - Мястото, къде-

то се прави любов, е леглото. В противен случай ще да-

дем лош пример и ще предизвикаме анархия.

- Мога ли да видя дъщеря си? - прекъсна го жената.

Д-р Игор се примири с факта, че тази селянка нико-

га няма да разбере за какво й говори. Не проявяваше ни-

какъв интерес към обсъждане на лудостта от философ-

ска гледна точка, въпреки че дъщеря й бе извършила

много сериозен опит за самоубийство и бе изпаднала в

кома.

Натисна звънеца и секретарката му се появи.

той. - Онази с писмото до вестниците, в което обясня-

ва, че се самоубива, за да покаже къде се намира Слове-

ния.
— Не искам да се виждам с нея! Вече съм прекъс-

нала всички връзки със света.

Не й беше лесно да изрече това в салона, в присъст-

вието на всички. Ала и санитарят не бе проявил диск-

ретност, съобщавайки на висок глас, че майка й я чака,

сякаш това интересуваше и останалите.

Не искаше да се вижда с майка си, защото и двете

щяха да страдат. По-добре да я смята за умряла; Веро-

ника открай време мразеше сбогуванията.

Човекът се върна обратно и тя отново се загледа в

планината. След едноседмично отсъствие слънцето

най-сетне се бе върнало - тя бе научила за това още

предишната вечер, луната й го бе казала, докато свире-

ше на пиано.

„Но това е лудост, губя контрол над себе си. Небес-

ните тела не говорят, тоест казват нещо само на астро-

лозите. Ако луната е разговаряла с някого, то е било с

оня шизофреник."

Вероника едва бе довършила мисълта си, когато по-

чувства остра болка в гърдите и едната й ръка изтръп-

на. Таванът се въртеше: бе получила сърдечен пристъп.

Изпадна в нещо като еуфория, сякаш смъртта я осво-

бождаваше от страха. Най-сетне всичко щеше да свър-

ши! Може би щеше да изпита лека болка, но какво са

пет минути агония срещу цяла вечност в тишина? Един-

ственото, което направи, бе да си затвори очите: изпит-

ваше ужас от мъртвите с отворени очи, които бе вижда-

ла във филмите.

Но сърдечният пристъп като че ли се различаваше от

това, което си бе представяла; беше й все по-трудно да

диша и с ужас откри, че й предстои да преживее нещо,

от което много се страхуваше: задушаване. Щеше да

умре така, сякаш е погребана жива или внезапно потъ-

ва на дъното на морето.

Олюля се, падна, усети как някой я удря по лицето,

правеше върховни усилия да диша, но въздухът не й

достигаше. Най-лошото бе, че смъртта не настъпваше,

Вероника беше в пълно съзнание за всичко, което ста-

ваше около нея, продължаваше да различава цветовете

и формите. Трудно й бе единствено да чува какво казват

другите - виковете и възклицанията й се струваха мно-

го далечни, сякаш идваха от някакъв друг свят. Но с из-

ключение на това всичко останало бе реално, въздухът

не й достигаше, чисто и просто не се подчиняваше на

заповедите на дробовете и мускулите й, а тя продължа-

ваше да бъде в съзнание.

Почувства, че някой я хвана и я обърна по корем, но

вече не можеше да контролира движението на очите си

и те се въртяха, като изпращаха до мозъка й стотици

различни образи, добавяйки към усещането за задуша-

ване пълно объркване на зрението й.

Постепенно образите също се отдалечиха и когато

агонията й достигна връхната си точка, въздухът най-

сетне влезе в дробовете й, издавайки толкова силен

шум, че всички в салона се вцепениха от страх.

Вероника започна да повръща и дълго не можа да

спре. След като критичният моментът отмина, някои от

лудите започнаха да се смеят на тази сцена и тя се по-

чувства унизена, безпомощна, неспособна да реагира.

Една сестра влезе тичешком и й постави инжекция в

ръката.

- Но аз не умрях! - развика се тя и тръгна към оста-

налите пациенти, повръщайки върху пода и мебелите. -

Продължавам да стоя в тази скапана болница и съм

длъжна да съжителствам с вас, да изживявам хиляди

пъти смъртта, всеки ден, всяка нощ, без да има кой да се

смили над мен!

Обърна се към сестрата, издърпа спринцовката от

ръката й и я захвърли към градината.

- Какво иекаш? Защо не ми инжектираш отрова,

след като знаеш, че наистина съм осъдена да умра? Ня-

маш ли чувства?

Не можа да се сдържи, седна отново на пода и се раз-

плака неудържимо, като крещеше и шумно ридаеше, а в

същото време някои от пациентите се смееха и комен-

тираха изцапаните й дрехи.

- Дайте й успокоително! - каза някаква лекарка, ко-

ячк^се бе втурнала в салона. - Трябва да овладеете по-

ложението!

Сестрата обаче стоеше като парализирана. Лекарка-

та излезе и се върна с двама санитари и нова спринцов-

ка. Мъжете хванаха истеричното създание, което буйст-

ваше в средата на салона, и лекарката инжектира в из-

цапаната ръка на Вероника успокоителното до послед-

ната капка.

Намираше се в кабинета на д-р Игор, легнала в

безупречно чисто легло със съвсем нови чаршафи.

Той прослушваше сърцето й. Вероника се престори,

че още спи, но нещо в гърдите й я бе издало, защото ле-

карят заговори с увереността, че тя го чува.

- Бъди спокойна - каза той. - Със здраве като твое-

то можеш да живееш сто години.

Вероника отвори очи. Някой я бе преоблякъл. Дали е

бил д-р Игор? Дали я е видял гола? Главата й бе размъ-

тена.

- Какво казахте?

- Не, казахте, че ще живея сто години.

Лекарят отиде до бюрото си.

- Казахте, че ще живея сто години - повтори натър-

тено Вероника.

- В медицината нищо не е окончателно - измъкна се

д-р Игор. - Всичко е възможно.

- Как е сърцето ми?

- Все така.

Това й бе достатъчно. Когато се сблъскват с тежък

случай, лекарите казват „ще доживееш до сто години",

или „не е нещо сериозно", или „сърцето и кръвното ти

са като на младеж", или „трябва да направим нови из-

следвания"... Сякаш ги е страх, че пациентът ще изпочу-

пи всичко в кабинета им.

Тя се опита да стане, но не успя: стаята бе започнала

да се върти.

- Полежи още малко, докато се почувстваш по-доб-

ре! Не ми пречиш.

Чудесно, помисли си Вероника. А дори и да му пре-

чеше, какво от това?

Д-р Игор бе опитен лекар - замълча и се престори,

че чете документите, които бяха на писалището му. Ко-

гато сме заедно с някой друг и той нищо не казва, това

ни дразни, атмосферата става напрегната, непоносима.

Д-р Игор се надяваше момичето да заговори - така той

щеше да събере още данни за доктората си върху лу-

достта и да доразвие метода на лечение.

Но Вероника не казваше нито дума. „Може би е до-

стигнала много висока степен на отравяне с витриол",

помисли си д-р Игор и реши да наруши мълчанието, ко-

ето ставаше напрегнато, дразнещо, непоносимо.

- Като че ли обичаш да свириш на пиано - каза той,

избирайки съвсем произволно тема за разговор.

- А лудите обичат да слушат. Вчера един не се отле-

пи от пианото.

- Сигурно е бил Едуард. Той споделил с някого, че

много му харесало. Кой знае, може пък да започне да

яде като нормален човек.

- Нима един шизофреник може да обича музика? И

да споделя това с останалите?

- Да, може. Обзалагам се, че в момента не знаеш

какво говориш.

Този лекар - който с боядисаната си черна коса при-

личаше повече на пациент - имаше право.

- Лечимо ли е? - поиска да узнае тя нещо повече за

шизофрениците.

- Контролируемо е. Все още не е добре известно

какво става в света на лудостта; всичко е ново, за десе-

тина години процесите са се изменили. Шизофреникът е

човек с естествена тенденция към отчуждаване от този

свят до момента, в който някакъв факт - сериозен или

незначителен, зависи от индивидуалното състояние - го

накара да създаде действителност само за себе си. Слу-

чаят може да се влоши до пълно отчуждаване - което

ние наричаме кататония - или да има подобрение, кое-

то позволява на болния да работи и да води нормален

живот. Това зависи само от едно: от околната среда.

- Да създадеш действителност само за себе си - по-

втори Вероника. - Какво е всъщност действителността?

- Това, което болшинството от хората са решили, че

трябва да бъде. Не е непременно най-добрата, нито най-

логичната, а тази, която се е приспособила към колек-

тивното желание. Виждаш ли какво имам на врата си?

- Вратовръзка.

- Точно така. Отговорът ти е логичен, свързан, като

на съвсем нормален човек: вратовръзка!

Един луд обаче би казал, че имам на врата си сме-

шен, ненужен, завързан по сложен начин шарен парцал,

който затруднява движенията на главата и изисква по-

голямо усилие, за да влезе въздухът в дробовете. Ако

застана близо до някой вентилатор и не внимавам, мога

дори да се удуша с този парцал.

Ако някой луд ме попита за какво служи вратовръз-

ката, ще трябва да му отговоря: за абсолютно нищо.

Дори и за украса не служи, защото в днешно време се е

превърнала в символ на заробване, власт, отчуждение.

Вратовръзката служи единствено за това - като се при-

береш вкъщи, да я махнеш с усещането, че си се отър-

вал от нещо, за което дори не знаеш какво е.

Но нима чувството на облекчение оправдава същест-

вуването на вратовръзката? Не, разбира се. Въпреки то-

ва, ако попитам един луд и един нормален какво е това,

за здрав ще бъде смятан оня, който отговори: врато-

връзка. Не е важно кой е отговорил вярно, важно е кой

има право.

- И вие стигнахте до извода, че не съм луда, понеже

казах правилната дума за шарения парцал.

Не, не си луда, помисли си д-р Игор, известен специ-

алист по въпроса, с много дипломи, окачени на стената

в кабинета му. Присъщо е на човешкото същество да

посяга на собствения си живот - познаваше много хора,

които го правеха, но се преструваха на невинни и нор-

мални и не ги прибираха в клиниката само защото не са

избрали скандалния метод на самоубийството. Само-

убиваха се постепенно, тровейки се с това, .което д-р

Игор наричаше витриол.

Витриолът бе токсичен продукт и той бе идентифи-

цирал симптомите на отравяне с него в разговори с мъ-

же и жени - негови познати. В момента пишеше дисер-

тация на тази тема, която щеше да предаде за обсъжда-

не в Словенската академия на науките. Тя представлява-

ше най-важната крачка в полето на лудостта, откакто

д-р Пинел бе изхвърлил от употреба веригите, с които

връзваха болните, предизвиквайки ужас в медицински-

те среди с идеята си, че някои от лудите могат да бъдат

излекувани.

Подобно на либидото - химична реакция, предизвик-

ваща сексуалното желание, която д-р Фройд бе открил,

но нито една лаборатория не бе успяла да изолира, - и

витриолът се произвеждаше в човешкия организъм при

страх, въпреки че съвременните спектрографски тесто-

ве не го отчитаха. Лесно се разпознаваше обаче по спе-

цифичния си вкус, който не беше нито сладък, нито со-

лен, а горчив. Д-р Игор - непризнатият все още откри-

вател на тази смъртоносна отрова - й бе дал името на

една друга отрова, която в миналото често е била из-

ползвана от императори, крале и разни любовници в

случаите, когато им се е налагало да отстранят оконча-

телно някоя неудобна личност.

Хубави са били тези времена на императори и крале:

хората са живеели и умирали романтично. Убиецът по-

канвал жертвата на богата вечеря, влизал слугата с две

големи чаши, в едната от които имало витриол: колко

вълнения са предизвиквали жестовете на жертвата, коя-

то вземала чашата, казвала няколко нежни или остри

думи, отпивала, сякаш са й поднесли поредното вкусно

питие, поглеждала изненадано към домакина и падала

поразена на пода!

Но тази отрова, която в днешно време струва скъпо

и трудно се намира на пазара, била заменена с по-сигур-

ни начини на изтребване като револвери, бактерии и т. н.

Д-р Игор, романтик по природа, бе избрал това почти

забравено име, за да означи с него психичната болест,

която бе диагностицирал и чието откриване скоро щеше

да изплаши света.

Любопитното в случая беше това, че никой никога

не бе споменавал за витриола като за смъртоносна от-

рова, ако и повечето от заболелите пациенти да бяха

идентифицирали нейния вкус, наричайки самия процес

на отравяне горчилка. Горчилката се среща в организ-

мите на всички човешки същества, така както почти

всички сме носители на бацила на туберкулозата. Ала

тези две болести атакуват пациента само когато орга-

низмът му е отслабнал; в случая на горчивката, благо-

датна почва за поява на болестта е страхът от така на-

речената .действителност".

В стремежа си да създадат свят, в който не би могла

да проникне никаква външна заплаха, някои хора насоч-

ват всичките си защитни сили към външния свят - сре-

щи с непознати, нови места, необичайни преживявания -

и оставят вътрешния си свят неохраняван. От този мо-

мент горчилката започва да причинява необратими ув-

реждания.

Горчилката (или витриолът, както предпочиташе да я

нарича д-р Игор) взема на прицел най-вече волята. Хо-

рата, засегнати от тази болест, постепенно изгубват же-

лание за каквото и да било и след няколко години вече

не са в състояние да излязат от своя свят, понеже са из-

разходили огромно количество енергия, за да издигнат

високи стени и да направят действителността такава,

каквато те искат да бъде.

Тези хора не само избягват външните атаки, но огра-

ничават и духовното си израстване. Продължават да хо-

дят на работа, да гледат телевизия, да се възмущават от

уличното движение и да създават деца, ала това става

автоматично, без особени вътрешни емоции, защото

всичко у тях е под контрол.

Основният проблем на отравянето с горчилка се съ-

стои в това, че силните чувства - омраза, любов, отча-

яние, ентусиазъм, любопитство — също престават да се

проявяват. След известно време у отровените с горчил-

ка изчезва всякакво желание - нито им се живее, нито

им се умира, и точно в това се състои проблемът им.

Ето защо за тях винаги са били особено привлека-

телни героите и лудите: те не се страхуват нито от жи-

вота, нито от смъртта. Както героите, така и лудите не

обръщат внимание на опасностите и продължават на-

пред въпреки предупрежденията на останалите да не го

правят. Лудият се самоубива, а героят се обрича на мъ-

ченичество в името на някаква кауза. И двамата обаче

умират, а отровените с горчилка прекарват много дни и

нощи в разговори за абсурдното и славното у двата ти-

па. Това е единственият момент, когато те намират си-

ли да се изкачат до върха на защитната си стена и да

погледнат за малко зад нея; но скоро ръцете и краката

им се изморяват и те се връщат към ежедневието си.

Засегнатият от хронична горчилка забелязва болест-

та си само веднъж седмично: в неделния следобед. Тъй

като този ден той не е на работа, нито пък е достатъчно

опитен, за да облекчи симптомите, разбира, че нещо не

е наред - през тези следобеди спокойствието е ужасно,

времето сякаш спира и той проявява постоянна раздраз-

нителност.

Но идва понеделникът и болният веднага забравя за

тези симптоми, дори мърмори, че никога не му стига

времето за почивка, и недоволства, че уикендите мина-

ват прекалено бързо.

От социална гледна точка единственото голямо пре-

димство на тази болест се състои в това, че тя се е пре-

върнала в правило; ето защо не е нужно постъпване в

болница, с изключение на онези случаи, при които отра-

вянето е толкова силно, че с поведението си болният за-

почва да пречи на околните. Ала повечето засегнати от

болестта могат да си живеят извън болниците, без да

представляват заплаха за обществото, тъй като поради

високите стени, които са издигнали около себе си, са на-

пълно изолирани от света, макар и да изглежда, че са

част от него.

Д-р Зигмунд Фройд бе открил либидото и лечението

на проблемите, свързани с него, създавайки психоана-

лизата. Д-р Игор бе открил съществуването на витрио-

ла, но трябваше освен това да докаже, че лечението му

е възможно. Искаше името му да остане в историята на

медицината, въпреки че си даваше сметка за трудности-

те, които ще трябва да преодолее, за да наложи идеите

си. „Нормалните" бяха доволни от живота си и никога

нямаше да признаят болестта си, а „болните" движеха

огромна индустрия от клиники, лаборатории, конгреси

и прочие.

„Знам, че светът няма да признае труда ми сега", ка-

за си той, горд от това, че е неразбран. В края на краи-

щата това е цената, която гениите трябва да плащат.

- Какво ви стана? - попита го момичето, което седе-

ше срещу него. - Като че ли влязохте в света на ваши-

те пациенти.

Д-р Игор не обърна внимание на непочтителната за-

бележка.

- Вече можеш да си ходиш - каза той.

Игор осветлението бе включено, ала лампите си светеха

всяка сутрин. Но когато излезе в коридора, видя луната

и си даде сметка, че е спала по-дълго, отколкото пред-

полагаше.

По пътя към стаята си забеляза на стената една

снимка в рамка: представляваше централният площад

на Любляна, когато все още не е бил издигнат паметни-

кът на поета Прешерн, и семейства, които се разхождат -

вероятно през някой неделен ден.

Погледна датата на снимката: лятото на 1910 г.

Лятото на 1910 г. На снимката бяха уловени в няка-

къв миг от живота им хора, чиито деца и внуци вече

бяха умрели. Жените носеха тежки рокли, мъжете до

един бяха с шапки, дълги сака, вратовръзки (или шаре-

ни парцали, както ги наричаха лудите), гамаши и чадър

в ръка.

А горещината? Температурата сигурно е била съща-

Ако се появеше някой англичанин по бермуди и риза -

облекло, по-подходящо за горещината, - какво ли щяха

да си помислят хората от снимката?

„Този е луд!"

Отлично бе разбрала какво искаше да каже д-р Игор.

Както бе разбрала и това, че в живота й винаги е имало

много любов, топлота, грижи, но й е липсвало нещо, за

да се превърне всичко това в благодат: трябвало е да

бъде малко по-луда.

Родителите й пак щяха да я обичат, но тя не се бе ос-

мелила да плати цената на своята мечта от страх да не

би да ги нарани. Онази мечта, която бе погребана дъл-

боко в паметта й, въпреки че изплуваше от време на