Вероника решава да умре

- Ти винаги си давала най-доброто от себе си и

имаш право да избираш каквото пожелаеш - каза той

без следа от лошо чувство в гласа. - Все пак смятам, че

при подобни случаи работата е най-доброто лечение.

Попътувай, опознай света, бъди полезна там, където

мислиш, че имат нужда от теб, но знай, че вратите на

кантората са отворени и ще чакаме да се завърнеш.

След като чу това. Мари избухна в плач - напосле-

дък често го правеше по най-дребен повод.

Съдружникът й изчака тя да се успокои. Като добър

адвокат не я попита за нищо: знаеше, че има по-голям

шанс да получи отговор с мълчанието си, отколкото с

въпрос.

Така и стана. Мари му разказа всичко - от случило-

пред мъжа си, който толкова й помагаше.

- Луда съм - каза тя.

- Това е една от вероятностите - отвърна той с вид

на човек, който всичко разбира, но и с нежност в гласа. -

В този случай можеш да направиш две неща: или да се

лекуваш, или да продължаваш да боледуваш.

- Няма лечение за това, което чувствам. Запазила

съм напълно умствените си способности и съм напрег-

ната, защото това положение трае вече твърде дълго.

Нямам класическите симптоми на лудостта, като на-

пример самоизключваме от действителността, дезинте-

ресираност, неконтролируема агресивност. Само страх.

- Всички луди твърдят, че са нормални.

Двамата се разсмяха и тя направи още чай. Разгова-

ряха за времето, за успеха на словенската независи-

мост, за напрежението, възникнало понастоящем между

Хърватия и Югославия. Мари по цял ден гледаше теле-

визия и бе много добре информирана за всичко.

Преди да се сбогува, съдружникът й отново се върна

към предишната тема.

- В града наскоро са открили нов санаториум - каза

той. - С чужди капитали, а лечението наистина е пър-

вокласно.

- Лечение на какво?

- Да го наречем психично разстройство. А прекале-

ният страх е вид психично разстройство.

Мари обеща да размисли, но не взе никакво решение

в тази насока. Паническите пристъпи продължиха още

един месец и накрая тя разбра, че не само личният й жи-

вот, но и бракът й е на път да Се провали. Поиска отно-

во да й изпишат успокоителни и се осмели да излезе от

къщи - за втори път през последните шейсет дни.

Взе такси и отиде до новия санаториум. По пътя

шофьорът я попита на свиждане ли отива.

- Казват, че бил много луксозен, но лудите много

буйствали и им прилагали шокова терапия.

- Да, на свиждане отивам - отвърна Мари.

Достатъчен бе само едночасов разговор и двумесеч-

ните страдания на Мари приключиха. Директорът на

болничното заведение - висок мъж с боядисана черна

коса - обясни, че се касае за поредния случай на пани-

чески синдром, болест, която отскоро фигурира в ана-

лите на световната психиатрия.

- Това не означава, че болестта е нова - обясни той,

стараейки се да бъде добре разбран. - Но засегнатите от

нея хора я крият от страх да не ги помислят за луди.

Става дума за нарушаване на химичния баланс в орга-

низма, какъвто е случаят с депресията.

Д-р Игор й написа рецепта и я посъветва да се при-

бере вкъщи.

- Не искам да се прибирам сега - отвърна Мари. -

Въпреки всичко, което ми казахте, няма да имам сме-

лостта да изляза на улицата. Бракът ми се превърна в

ад, трябва да оставя съпруга си да се съвземе след тези

месеци, през които се грижеше за мен.

И както ставаше в подобни случаи - нали акционери-

те искаха санаториумът да функционира с пълен капа-

цитет, - д-р Игор се съгласи да я хоспитализира, давай-

ки обаче да се разбере, че не е необходимо.

Мари вземаше предписаните лекарства, получаваше

психологична подкрепа и симптомите намаляха, а на-

края съвсем изчезнаха.

През това време обаче новината за постъпването

на Мари в санаториума обиколи малката Любляна.

Съдружникът й, неин стар приятел, с когото бе дели-

ла безброй часове на радост и страх, дойде да я види

във „Вилет". Поздрави я за смелостта, която бе проя-

вила, приемайки съвета му да потърси помощ. Ала

веднага след това изложи причината, поради която бе

дошъл:

- Може би наистина е време да се пенсионираш.

маше да иска да повери делото си на адвокатка, която е

била лекувана в психиатрия.

- Ти каза, че работата е най-добрата терапия. Аз

трябва да се върна, макар и за кратко.

Изчака реакцията му, но той нищо не каза. Мари про-

дължи:

- Ти ме посъветва да се лекувам. Когато аз самата

воля, като човек, който се е реализирал. Не искам да за-

режа работата си по този начин, като победена. Дай ми

поне една възможност да възвърна самоуважението си

и тогава ще се пенсионирам.

Адвокатът се изкашля.

- Посъветвах те да се лекуваш, а не да постъпиш в

психиатрия.

- Но това беше въпрос на оцеляване! Не можех до-

ри на улицата да изляза, с брака ми почти бе свършено.

Мари знаеше, че хвърля думите си на вятъра. Какво-

то и да кажеше, не би могла да го разубеди - в крайна

сметка ставаше дума за престижа на кантората. Въпре-

ки това тя направи още един опит.

- Тук съжителствам с два типа личности: едните ня-

мат никакъв шанс да се върнат в обществото, а другите

са съвсем излекувани, но предпочитат да се преструват

на луди, за да избягат от отговорностите на живота. Аз

имам нужда и искам отново да започна да харесвам се-

бе си, трябва да се убедя, че съм в състояние да вземам

решения. Не искам да ме подтикват към неща, които не

съм избрала самата аз.

- Можем да допускаме много грешки в живота си, с

изключение на една: онази, която ще ни унищожи - ка-

за адвокатът.

Нямаше смисъл да разговарят повече: според него

Мари бе допуснала фаталната грешка.

Два дни след това й съобщиха, че е дошъл да я посе-

ти друг адвокат - този път от друга кантора. Беше техен

бивш колега и го смятаха за най-опасния им съперник.

Мари се зарадва: сигурно бе разбрал, че тя е свободна и

може да приеме нова работа, а това щеше да й даде

шанс да възвърне мястото си в света.

Адвокатът влезе в залата за свиждания, седна срещу

нея, усмихна се, попита я дали вече е по-добре и извади

от чантата си разни документи.

- Става дума за вашия съпруг - каза той. -Това е

молба за развод. Той, разбира се, ще поеме разходите

по престоя ви в болницата за времето, през което сте

тук.

като опитен юрист да знаеше, че би могла да протака

делото до безкрайност. После отиде при д-р Игор и му

каза, че симптомите на паниката са се появили отново.

Д-р Игор разбра, че тя лъже, но удължи престоя й за

неопределено време.

ше да стои до пианото.

- Изморена съм, Едуард. Имам нужда от сън.

Би искала да продължи да свири за него, да извади от

притъпената си от лекарствата памет всички сонати,

реквиеми и адажиа, които знаеше, защото той умееше

да се възхищава, без да е твърде взискателен. Но тяло-

то й не издържаше повече.

Той беше толкова красив! Ако можеше да излезе поне

за малко от своя свят и да погледне на нея като на жена,

то тогава последните й нощи на тая земя щяха да бъдат

най-хубавите в живота й, защото единствено Бдуард раз-

бираше, че Вероника е артистка. С този мъж бе създала

връзка, каквато никога по-рано не бе имала - посредст-

вом чистата емоция на една соната или един менует.

Едуард бе идеалният мъж. Чувствителен, възпитан,

той бе разрушил един скучен свят, за да го създаде от-

ново в главата си, този път с други цветове, персонажи,

истории. И в този нов свят влизаше и една жена, пиано

и луна, която продължаваше да се пълни.

- Бих могла да се влюбя в теб, да ти дам всичко от

себе си - каза му тя, знаейки, че той не може да я разбе-

ре. - Ти искаш от мен само малко музика, ала аз съм

много повече от това, което мислех, че съм, и бих же-

лала да споделя други неща, които осъзнах.

Едуард се усмихна. Дали беразбрал? Вероника се из-

плаши - в учебника за добри маниери пишеше, че не

трябва да се говори за любов по толкова директен начин

и никога с мъж, когото е виждала само няколко пъти. Но

реши да продължи, защото нямаше какво да губи.

- Ти си единственият мъж на земята, в когото мога

да се влюбя, Едуард. И то само защото няма да чувст-

ваш липсата ми, когато умра. Не знам какво изпитва

един шизофреник, но едва ли е мъка по някого.

Може би в началото ще те учудва това, че нощем ня-

ма да има музика, но винаги когато изгрее луната, ще се

намери някой, който да свири сонати, особено в санато-

риум като този — нали всички ние сме „лунатици".

Не знаеше каква е връзката между лудите и луната,

но сигурно бе много силна, след като използваха подоб-

на дума, с която да назовават душевно болните.

- И аз няма да чувствам липсата ти, Едуард, защото

ще съм мъртва, далеч оттук. И тъй като не се страхувам,

че ще те изгубя, а и ми е все едно какво ще си помислиш

за мен, днес свирих за теб като влюбена жена. Беше чу-

десно! Това бе най-хубавият момент от живота ми!

Погледна Мари, която все още бе навън. Спомни си

думите й. И пак се обърна към младежа пред нея.

Вероника си съблече пуловера и се приближи до

Едуард - ако трябва да направи нещо^ то нека бъде се-

га. Мари няма да издържи дълго вън на студа и скоро

ще влезе в салона.

Той отстъпи. Въпросът в очите му бе друг: кога ще

се върне на пианото? Кога ще изсвири някоя нова мело-

дия, за да изпълни душата му със същите цветове, стра-

дания, болки и радости, вдъхновявали онези луди ком-

позитори, чиито творби се слушат от толкова поколе-

ния?

най докъде искаш да достигнеш.** Дали ще мога да оти-

да по-далеч оттам, докъдето винаги съм достигала?

Тя го хвана за ръка и поиска да го отведе до дивана,

но Едуард любезно се възпротиви. Предпочиташе да

стои прав там, където е, до пианото, очаквайки търпели-

во тя да засвири отново.

Вероника се смути, но веднага си даде сметка, че ня-

ма какво да губи. Беше мъртва, какъв смисъл имаше да

подхранва страховете и предразсъдъците, които открай

време поставяха ограничения в живота й? Свали си блу-

зата, панталона, сутиена, бикините и застана гола пред

него.

Едуард се засмя. Тя не разбра защо, само забеляза,

стави върху клитора си; ръката му остана там, непод-

вижна. Вероника се отказа и я отдръпна оттам.

Имаше нещо, което я възбуждаше много повече от

желанието за физически контакт с този мъж: фактът, че

може да прави каквото поиска, че не съществуват огра-

ничения - сигурно всички спяха, с изключение на жена-

та отвън, която можеше да влезе всеки момент.

Кръвта й започна да кипи и студът, който бе почувст-

вала, след като се съблече, постепенно изчезна. Двама-

та стояха прави, един срещу друг, тя бе гола, а той -

съвсем облечен. Вероника спусна ръката си към клито-

ра и започна да мастурбира. Правила го бе и преди, са-

ма или с някой партньор, но никога в подобна ситуация,

където мъжът не проявяваше ни най-малък интерес към

това, което ставаше.

И точно това бе много възбуждащо. Права, с разтво-

рени крака, Вероника докосваше клитора, гърдите, ко-

сите си, отдавайки се на желанието така, както никога

досега, и то не толкова за да накара този младеж да из-

лезе от далечния си свят, а защото никога преди не го бе

правила.

то биха се сторили на родителите, на приятелите, на

прадедите й най-мръсните на света. Дойде първият ор-

газъм и тя прехапа устните си, за да не изкрещи от удо-

волствие.

Едуард я гледаше. Блясъкът в очите му бе по-разли-

чен, като че ли нещо все пак достигаше до него, дори и

това да беше само енергията, топлината, потта и мириз-

мата, които тялото й излъчваше. Вероника все още не

бе задоволена. Коленичи и пак започна да мастурбира.

Искаше да умре от наслада, от удоволствие, мисле-

ше и правеше всичко онова, което винаги й е било за-

бранявано: помоли мъжа пред нея да я погали, да я об-

ладае, да прави с нея каквото пожелае. Прииска й се

Зелка да е тук, защото една жена знае по-добре от кой-

то и да е мъж как да гали тялото на друга, тъй като по-

знава всичките му тайни.

Коленичила пред този мъж, който стоеше прав, тя се

чувстваше обладана и милвана и си послужи с непри-

лични думи, за да му каже какво би искала той да й на-

прави. Дойде нов оргазъм, по-силен от всеки друг път,

сякаш всичко наоколо щеше да избухне. Сети се за сър-

дечния пристъп, който бе получила сутринта. Няма зна-

чение, ще умре от наслада, ще експлодира. Поблазни я

мисълта да хване члена на Едуард, който се намираше

пред лицето й, но не искаше да рискува и да развали то-

зи момент; бе на път да стигне далеч, много далеч, точ-

но както бе казала Мари.

Представяше си, че е кралица и робиня, властна и

покорна. Във въображението си правеше любов с бели,

негри, жълти, хомосексуалисти, просяци. Принадлеже-

ше на всички и всички можеха да правят с нея каквото

поискат. Изпита още един, два, три последователни ор-

газма. Представяше си всичко онова, което никога по-

рано не си бе представяла, и се отдаде на най-низките и

най-чистите страсти. Не можеше да се сдържа повече и

започна да крещи от удоволствие, от болката от много-

бройните оргазми, от многото мъже и жени, които бяха

проникнали в нейното тяло през вратите на разума й.

Легна на пода и остана да лежи там, обляна в пот, а

в душата й цареше спокойствие. Бе крила от самата се-

бе си най-съкровените си желания, без никога да знае

защо, и не се нуждаеше от отговор. Стигаше й това, ко-

ето бе направила: бе се отдала.

Постепенно Вселената се върна на мястото си и Ве-

роника се изправи. Едуард бе стоял неподвижно през ця-

лото време, но като че ли нещо в него се бе променило:

в очите му имаше нежност, много близка до този свят.

„Толкова е хубаво, че виждам любов навсякъде! До-

ри в очите на един шизофреник!"

Започна да се облича и усети присъствието на трети

човек в салона.

Мари беше тук. Вероника не знаеше кога бе влязла,

какво бе чула или видяла, но въпреки това не изпитваше

нито срам, нито страх. Само я изгледа така, както по-

глеждаме някой, който е дошъл твърде близко до нас.

- Направих каквото ме посъветва - каза й тя. - Оти-

дох далеч.

Мари нищо не отговори: току-що си бе припомнила

най-важните мигове от живота си и се чувстваше потис-

ната. Сигурно бе дошъл моментът да се върне към външ-

ния свят, да се справя с проблемите, да убеди хората, че

всички биха могли да станат членове на едно много-

людно Братство, без никога да са били в психиатрия.

Като тази хлапачка например, която се намираше

във „Билет" само защото бе посегнала на живота си. Тя

никога не бе страдала от паника, депресия, мистични

видения, психози, ограничения, измислени от човешкия

разум... Може и да е била с много мъже, но не бе успя-

ла да задоволи най-скритите си желания - и в резултат

на това бе пропуснала поне половината от живота си.

Ех, да можеха всички хора да опознаят скритата си лу-

дост и да заживеят в хармония с нея! По-лош ли ще ста-

не светът? Не, хората ще бъдат по-справедливи и по-

щастливи.

- Защо никога по-рано не съм го правила?

- Той иска да му изсвириш още една мелодия - каза

Мари, поглеждайки към Едуард. - Мисля, че заслужава.

- Ще му изсвиря, но преди това ми отговори: защо

никога по-рано не съм го правила? След като съм сво-

бодомислеща, защо винаги съм избягвала да си пред-

ставям забранени ситуации?

- Забранени? Чуй ме: бях адвокат и познавам зако-

ните. Бях също така католичка и знам наизуст голяма

част от Библията. Какво искаш да кажеш с това „забра-

нено"?

вера.

Има само две неща, които са забранени: едното от чо-

вешкия закон, другото - от Божия. Никога не принуж-

давай някого да се люби, тъй като това се смята за из-

насилване. И никога недей да имаш сексуална връзка с

дете, защото това е най-тежкият грях. Свободна си да

правиш всичко останало. Винаги съществува някой,

който желае съвсем същото, което искаш и ти.

На Мари й липсваше търпение да разкрива основни

истини на някой, който скоро щеше да умре. Усмихна

се, каза „лека нощ" и се оттегли.

Едуард не се бе помръднал в очакване тя да му по-

свири още. Вероника трябваше да го възнагради за ог-

ромното удоволствие, което й бе доставил, независимо

от това, че само бе стоял пред нея и бе наблюдавал

безумната й постъпка без страх или отвращение. Седна

на пианото и засвири.

На душата й бе леко, дори и страхът от смъртта ве-

че не я измъчваше. Беше изживяла това, което винаги

бе крила от самата себе си. Бе изпитала удоволствието

да бъдеш девственица и проститутка, робиня и кралица -

повече робиня, отколкото кралица.

И тази нощ като по чудо си спомни всички мелодии,

които знаеше, и достави на Едуард почти толкова голя-

мо удоволствие, каквото бе изпитала и тя самата.
Когато включи осветлението, д-р Игор се изнена-

да, заварвайки момичето да седи в чакалнята пред каби-

нета му.

- Много е рано. Освен това днес съм твърде зает.

- Знам, че е рано - каза тя. - Работният ви ден още

не е започнал. Трябва да говоря с вас, само за малко...

Нуждая се от помощ.

Имаше сенки под очите и лош тен - типични симп-

томи за това, че не е спала цяла нощ.

Д-р Игор реши да я приеме.

Покани я да седне, светна в кабинета си и вдигна за-

весите. Щеше да съмне след по-малко от час и тогава

можеше да направи икономия на тока; акционерите дър-

жаха сметка и за най-дребните разходи.

Погледна набързо бележника си: на Зелка й бяха на-

правили последния инсулинов шок и тя бе реагирала

добре, тоест бе успяла да оцелее след тази нечовешка

терапия. Добре че специално за този случай д-р Игор бе

поискал от Управителния съвет на болницата да подпи-

ше декларация, че поема отговорността за резултата от

лечението.

Разгледа рапортите. Двама-трима пациенти са се

държали агресивно през нощта според рапорта на сани-

тарите - измежду тях и Едуард, който се прибрал в ста-

ята си в четири сутринта и отказал приспивателните.

Налагаше се д-р Игор да вземе мерки; колкото и либе-

рален да беше режимът във ,3илет'\ трябваше да се

поддържа впечатлението, че е консервативна институ-

ция със строги порядки.

- Искам да ви помоля за нещо много важно - каза

момичето.

Но д-р Игор не й обърна внимание. Взе слушалката

и започна да прослушва дробовете и сърцето й. Прове-

ри рефлексите й и огледа очните й дъна с помощта на

джобно фенерче. Видя, че вече почти няма признаци на

отравяне с витриол - или горчилка, както всички оста-

нали предпочитаха да я наричат.

После се обади по телефона и поръча на сестрата да

донесе някакво лекарство със сложно име.

- Като че ли си пропуснала инжекцията - каза той.

- Но се чувствам по-добре.

- Вижда се по лицето ти: сенки под очите, умора, за-

бавени рефлекси. Ако искаш да се възползваш от мал-

кото време, което ти остава, прави, ако обичаш, това,

което съм наредил.

- Точно затова съм тук. Искам да се възползвам от

малкото време, но по свой начин. Колко ми остава?

Д-р Игор я погледна над очилата си.

- Можете да ми отговорите - настоя тя. - Вече не

изпитвам нито страх, нито безразличие, нищо. Имам

желание да живея, но знам, че това не е достатъчно, и

съм се примирила със съдбата си.

- Какво искаш тогава?

Сестрата влезе, носейки инжекция. Д-р Игор й даде

знак с глава; тя внимателно запретна ръкава на пулове-

ра й.

докато сестрата й биеше инжекцията.

- Едно денонощие. Може би и по-малко.

Тя наведе очи и прехапа устни, но успя да се овладее.

- Искам да ви помоля за две неща. Първото е да ми

изпишете лекарство, инжекция или каквото и да е, само

да ме държи будна, за да използвам всяка минута от жи-

вота си. Много ми се спи, но не искам да спя повече,

имам много работа - неща, които винаги съм отлагала

за в бъдеще, когато смятах, че животът е вечен. Неща,

към които бях загубила интерес, когато започнах да

мисля, че не си струва да живея.

- Каква е втората ти молба?

- Да изляза оттук и да умра вън от „Вилет". Трябва

да се изкача до замъка на Любляна, който е толкова

стар, а никога не бях изпитвала желание да го видя от-

близо. Трябва да поговоря с жената, /която през зимата

продава кестени, а през пролетта — цветя; толкова пъти

сме се срещали, а никога не съм я питала как е. Искам

да се разходя в снега без палто, да ми стане много, мно-

го студено, защото винаги съм ходила навлечена от

страх да не настина.

И накрая, д-р Игор, искам дъждът да намокри лице-

то ми, да се усмихна на всички мъже, които ми харе-

сат, да пия кафе с всеки, който ме покани. Трябва да це-

луна майка си, да й кажа, че я обичам, да си поплача в

прегръдките й, без да се срамувам, че издавам чувст-

вата си, защото винаги съм ги изпитвала, но съм ги

крила.

Може би ще вляза в църквата, ще погледам стенопи-

сетне ще открия нещо в тях. Ако някой интересен мъж

ме покани на заведение, ще приема и ще танцувам цяла

нощ, докато падна от умора. После ще легна с него, но

не така, както съм го правила с другите - или се опит-

вах да се сдържам, или се преструвах. Искам да се от-

дам на един мъж, на града, на живота и накрая - на

смъртта.

Когато Вероника спря да говори, настъпи тежко

мълчание. Лекар и пациент се гледаха в очите, погълна-

ти, разсеяни може би от многото възможности, които

едно денонощие предоставяше.