Вещицата от портобело

Предвиждайки, че отново може да се стигне до по­добен сблъсък както през август, на следващата сбирка полицията взе мерки и постави охрана, за да избегне конфликтите. Атина пристигна с осигурени­те от Райън телохранители, но този път чу не само овации. Имаше освирквания и обиди. Една жена, ко­ято я видя да идва с осемгодишно дете, два дни по-късно я обвини в нарушение на Закона за закрила на децата от 1989 г. Твърдеше, че майката вреди непо­правимо на сина си и че грижите за него трябва да бъдат поети от бащата.

Един таблоид успя да открие Лукас Йесен-Петерсен, който не пожелал да даде интервю. Заплашил ре­портера и казал да не споменават Виорел в статиите си, защото е в състояние да извърши всякаква лудост.

На другия ден таблоидът публикува следната ста­тия: „Бившият съпруг на Вещицата от Портобело казва, че е способен на убийство заради сина си".

Същия следобед бяха подадени още две жалби, позоваващи се на Закона за закрила на децата. Този път настояваха държавата да се погрижи за доброто на детето.

Повече сбирки не се провели, въпреки че пред вратата имало групи от хора („за" и „против"), както и униформени полицаи, които трябвало да укротяват духовете. Атина не се появила. Същото се случило и през следващата седмица. Този път групите, както и полицейското присъствие, били по-малко.

На третата седмица на мястото имало само остан­ки от цветя и един човек, който раздавал снимките на Атина на минувачите.

Темата престана да се появява по страниците на лондонските всекидневници. Когато преподобният

Иън Бък реши да обяви, че оттегля обвинението за обида и клевета, опирайки се на „християнския дух, който трябва да проявяваме към покайващите се", не срещна интерес от никое печатно издание. Успя единствено да публикува текста сред читателските писма на един квартален вестник.

Доколкото знам, темата никога не получи нацио­нален отзвук. Така си и остана на страниците, където се отразяват проблемите на града. Месец след като срещите престанаха, пътувах до Брайтън, където се опитах да поговоря за тях с едни приятели, но никой не беше чувал нищо.

В ръцете на Райън бе да изясни проблема. Публи­кациите в неговия вестник щяха да бъдат последвани от голяма част от пресата. Но за моя изненада той не написа нито ред за Шерин Халил.

Според мен престъплението - съдя по отличител­ните му черти - няма нищо общо със случилото се в Портобело. Става дума за едно зловещо съвпадение.

Атина ме помоли да включа диктофона си. Тя самата носеше още един. Не бях виждал такъв мо­дел - с много функции и миниатюрни размери.

- Първо, искам да кажа, че ме заплашват със смърт. Второ, обещай ми, че дори и да умра, ще из­чакаш да минат поне пет години, преди да допуснеш някой да чуе записа. След време ще могат да разгра­ничат истината от лъжата. Кажи, че си съгласен. По такъв начин ще се ангажираш пред закона.

- Съгласен съм. Но смятам, че...

- Нищо недей да смяташ. Ако умра, това ще бъде моето завещание. При условие, че сега не се каже ни­що.

Изключих диктофона.

- Няма от какво да се боиш. Имам приятели на всякакви постове в правителството. Хора, които са ми задължени, които се нуждаят или ще се нуждаят от мен. Ние можем...

- Нали вече ти казах, че имам приятел в Скотланд Ярд?

Пак ли тия приказки? Ако беше вярно, защо не дойде, когато всички имахме нужда от помощта му, когато Атина и Виорел можеха да бъдат пометени от тълпата?

Въпросите изникваха един след друг - дали тя не искаше да ме изпита? Какво се въртеше в главата на тази жена - дали беше неуравновесена и непостоян­на, щом като ту искаше да е с мен, ту отново подхва­щаше темата за несъществуващия мъж?

- Включи диктофона отново - помоли тя. Чувствах се много зле. Започнах да си мисля, че винаги ме е използвала. Искаше ми се да мога да й кажа: „Върви си и никога повече не се появявай в жи­вота ми. Откакто се запознах с теб, всичко се превър­на в ад. Живея в очакване на деня, когато ще дойдеш при мен, ще ме прегърнеш, ще ме целунеш и ще ме помолиш да останеш. Това все не се случва.”

- Сбърка ли нещо?

Тя долавяше, че има нещо сбъркано. По-точно бе­ше невъзможно да не знае какво чувствам, защото през цялото време само това правех - разкривах чув­ствата си. Нищо, че само веднъж бях говорил за тях. Отменях всичко, за да се видим, бях до нея винаги когато ме помолеше, опитвах се да съм близък със сина й, защото смятах, че един ден би могъл да ме нарича татко. Никога не я накарах да се откаже от то­ва, което правеше, радвах се на успеха й и се гордеех с решителността й.

- Защо изключи диктофона?

За миг се озовах между рая и ада, между това да избухна и да се подчиня, между хладния разум и по­губващата страст. В крайна сметка, напрягайки всич­ките си сили, успях да се овладея.

Натиснах копчето.

- Да продължим.

- Тъкмо казвах, че ме заплашват със смърт. Звъ­нят ми разни хора, анонимно, обиждат ме, твърдят, че съм заплаха за света, че искам да върна царството на Сатаната и че те няма да допуснат това.

- Говори ли с полицията?

Нарочно пропуснах да спомена нейния любим - по този начин й показвах, че никога не съм вярвал на приказките й за него.

- Говорих. Те записаха разговорите. Звънят ми от телефонни кабини. Казаха ми да не се безпокоя, на­блюдавали дома ми. Успели са да заловят един от тях - бил с психическо разстройство. Смята, че е прероден апостол и че „този път трябва да се бори, за да не прогонят Христос отново". В момента се нами­ра в психиатрична клиника. Полицаите ми обясниха, че и преди е лежал там, след като заплашвал по съ­щия начин други хора.

- Когато са бдителни, нашите полицаи са най-добрите на света. Наистина няма за какво да се без­покоиш.

- Не се страхувам да умра. Ако се случи днес, ще отнеса със себе си мигове, каквито малко хора на мо­ята възраст са имали шанса да изживеят. Но се стра­хувам и затова те помолих да запишеш разговора, да не взема да извърша убийство.

- Убийство ли?

- Знаеш, че в съда са заведени няколко дела, с ко­ито се опитват да ми отнемат Виорел. Обърнах се към приятели, но никой нищо не можа да направи. Трябва да се изчака решението. Според тях, ако зави­си от съдията, тия фанатици ще постигнат каквото си искат. Затова съм си купила оръжие.

Зная какво означава да отделят дете от майката.

Изпитала съм го върху себе си. Та щом първият по­лицай тръгне към мен, аз ще стрелям. И ще продъл­жа да стрелям, докато патроните ми свършат. Ако не ме застрелят преди това, ще се бия с кухненските но­жове. Ако ми вземат ножовете, ще използвам нокти­те и зъбите си. Но никой няма да успее да ми отнеме Виорел. Само през трупа ми. Записваш ли?

- Да. Но има начини...

- Няма. Баща ми следи делата. Каза, че що се от­нася до семейното право, не може да се направи мно­го. Сега спри диктофона.

- Това ли беше твоето завещание?

Атина не отговори. И понеже аз не помръднах, тя пое инициативата. Отиде до уредбата и пусна онази музика от степите, която вече знаех наизуст. Танцува както по време на ритуалите, изцяло извън ритъма, и аз знаех какво се опитва да направи. Нейният диктофон продължаваше да е включен - беше като някакъв ням свидетел на всичко случващо се. И докато през прозорците нахлуваше следобедната светлина на слън­чевия ден, Атина се гмурваше в търсене на друга светлина, която беше там, откакто свят светува.

Когато усети искрата на Майката, тя престана да танцува, спря музиката, стисна глава между дланите си и за известно време остана неподвижна. После вдигна очи и ме погледна.

- Ти знаеш кой е тук, нали?

- Да. Атина и нейната божествена страна - Агия София.

- Аз свикнах да правя това. Не смятам, че е необ­ходимо, но открих този метод, за да я срещам, и ми стана навик. Ти знаеш с кого разговаряш - с Атина. Агия София - това съм аз.

- Да, знам. Когато за втори път танцувах в дома ти, и аз открих един дух, който ме напътства - Филемон. Но не разговаряме много, не го слушам какво ми казва. Ала зная, че когато присъства, сякаш най-после душите ни се срещат.

- Точно така. Днес Филемон и Агия София ще си говорят за любов.

- Трябва ли да танцувам?

- Не е необходимо. Филемон ще ме разбере, за­щото виждам, че танцът ми го е докоснал. Мъжът, който стои пред мен, страда за нещо, което смята, че никога не е получил - моята любов.

Ала мъжът, който е отвъд теб самия, разбира, че болката, копнежът и чувството, че е изоставен, са из­лишни и детински. Аз те обичам. Не по начина, по който твоята човешка същност го изисква, но по на­чина, по който е пожелала божествената искра. Оби­таваме една шатра, която Тя е издигнала на пътя ни. И в нея разбираме, че не сме роби на чувството си, а негови господари.

Служим и на нас ни служат. Отваряме вратите на нашите покои и се прегръщаме. Може би дори се це­луваме, защото всичко силно, което се случва на зе­мята, дава отражение и в невидимия свят. А ти зна­еш, че аз не те предизвиквам и не си играя с чувства­та ти, като казвам това.

- Какво е любовта в такъв случай?

- Душата, кръвта и тялото на Великата майка. Аз те обичам също толкова силно, колкото се обичат ду­шите от отвъдното, когато се срещнат насред пусти­нята. Между нас няма да се случи нищо, физическо, но никоя страст не е безполезна и никоя любов не е отхвърлена. Щом Майката е събудила това чувство в твоето сърце, значи го е събудила и в моето, макар че може би ти го приемаш по-лесно. Невъзможно е да се изгуби енергията на любовта. Тя е по-могъща от всичко на света и се проявява по много начини.

- Не съм достатъчно силен. Такова абстрактно виждане ме кара да се чувствам по-самотен и по-по­тиснат откогато и да било.

- И аз не съм силна. Нуждая се от човек до себе си. Но един ден ще прогледнем. Тогава различните форми на Любов ще могат да се проявят и страдани­ето ще изчезне от лицето на Земята.

Смятам, че ще стане скоро. Мнозина от нас се завръщат от далечното пътуване, което сме предпри­ели в търсене на интересуващите ни неща. Сега си даваме сметка, че те не са истинските. Но това завръ­щане не е безболезнено, защото сме прекарали доста време навън и се чувстваме чужденци на собствена­та си планета.

Ще ни отнеме известно време да открием прияте­лите си, които също са поели на път, местата на на­шите корени и съкровища. Ала ще се случи.

Не зная защо, но се трогнах. И това ме тласна на­татък.

- Искам да продължим да говорим за любов.

- За нея говорим. Тя винаги е била в основата на всичко, което съм търсила през живота си. Да оставя любовта да се проявява в мен безпрепятствено, да за­пълни белите полета, да ме кара да танцувам, да се смея, да оправдава живота ми, да закриля сина ми, да влиза в контакт с небесата, с мъжете и жените, с всички онези, които са били на пътя ми.

Опитвах се да контролирам чувствата си. Казвах си: „Този заслужава моята нежност." Или: „Този не я заслужава." Докато не разбрах съдбата си, когато ви­дях, че може да загубя най-важното в живота.

- Сина ти.

- Именно. Най-пълното проявление на любовта. Когато възникна опасността да го отделят от мен, аз се срещнах със себе си и разбрах, че повече нищо не мога да имам или да загубя. Разбрах го, след като плаках безспирно часове наред. Едва след като стра­дах много, силно, частта от мен, която наричам Агия София, ми каза: „Що за глупост е това? Любовта ви­наги остава! А синът ти рано или късно ще си тръг­не!”

Аз започнах да разбирам.

- Любовта не е навик, уговорка или дълг. Не е онова, на което ни учат романтичните песни. Любов­та е. Това е завещанието на Атина или Шерин, или Агия София - любовта е. Без определения. Обичай и не питай нищо. Просто обичай.

- Трудно е.

- Записваш ли?

- Ти ме помоли да изключа диктофона.

- Е, включи го отново. Подчиних се и Атина продължи:

- За мен също е трудно. Затова от днес нататък няма да се прибирам вкъщи. Ще се скрия. Полицията може да ме пази от лудите, но няма да ме опази от онези, които искат да раздават правосъдие. Аз имах мисия и тя ме отведе толкова далеч, че дори рискувах правото да се грижа за сина си. Но и при това поло­жение не съжалявам - изпълних съдбата си.

- Каква беше твоята мисия?

- Ти знаеш, защото участваше от самото начало - да подготвя пътя на Майката. Да продължа една прекъсната от векове традиция, която сега започва да се възражда.

- Може би...

Млъкнах. Но тя не каза нито дума. Изчака да до­върша изречението си.

- ...може би е твърде рано. Хората не са готови за това.

Атина се разсмя.

- Разбира се, че са. Оттам идват и сблъсъците, агресията, мракобесието. Защото силите на мрака агонизират и в такъв момент те прибягват до послед­ните си средства. Изглеждат по-силни - каквито са животните, преди да умрат. Ала после вече не могат да станат от земята - изтощени са.

Посях семето в много сърца. Всяко от тях ще из­рази това възраждане по свой собствен начин. Но има едно сърце, което ще следва традицията докрай - Андреа.

Андреа.

Която я мразеше, която я обвиняваше за края на нашата връзка, която казваше на всеки пожелал да я изслуша, че Атина е допуснала да бъде обхваната от егоизма и суетата и накрая е съсипала нещо, създаде­но с толкова много усилия.

- Виждам твоята аура. Тя е излекувана от без­смисленото страдание.

- Очевидно знаеш, че Андреа не те харесва.

- Разбира се, че знам. Почти половин час си гово­рихме за любовта, нали? Харесването няма нищо об­що с това.

Андреа е напълно способна да продължи нашето дело. Има повече опит и повече харизма от мен. Знае грешките ми и разбира, че трябва да е благоразумна в известна степен, защото времето, когато звярът на мракобесието агонизира, ще бъде време на конфлик­ти. Андреа може да ме мрази като човек и навярно за­това е успяла да развие дарбата си толкова бързо - за да докаже, че има повече възможности от мен.

Когато омразата помага на човек да израсне, тя се превръща в един от многото видове обич.

Тя взе своя диктофон, прибра го в чантата си и тръгна.

В края на седмицата съдът се произнесе. Бяха из­слушани различни свидетели и Шерин Халил, извест­на като Атина, получи правото да продължи да се грижи за сина си.

Освен това директорът на училището на детето бе официално предупреден, че всякаква дискриминация спрямо момчето ще бъде наказвана съгласно закона.

Знаех, че няма смисъл да звъня в дома й - беше оставила ключа на Андреа. Беше взела музикалната си уредба и някои дрехи, защото нямала намерение да се връща прекалено скоро.

Започнах да чакам позвъняването й, за да отпраз­нуваме заедно победата. С всеки изминал ден любов­та ми към Атина беше все по-малко извор на страда­ние и се превръщаше в езеро на радостта и спокой­ствието. Вече не се чувствах толкова самотен. На ня­какво място в пространството нашите души - души­те на всички прокудени, които са на път да се завър­нат - ликуваха, щастливи от новата среща.

Измина първата седмица. Помислих си, че се опитва да се възстанови от напрежението в последно време. След месец си помислих, че се е върнала в Дубай и отново е започнала работа. Обадих се в старата й служба, но ми казаха, че повече не са чували за нея. Но ако съм знаел къде се намира, молеха да й предам следното — вратите са отворени, много им липсва.

Реших да напиша поредица от статии за възражда­нето на Майката. Предизвиках някои читатели да ми изпратят обидни писма, обвиняващи ме, че „разпро­странявам езичеството", но статиите имаха огромен успех сред публиката.

Два месеца по-късно, тъкмо когато излизах за обяд, ми се обади един колега от редакцията. В Хампстед било намерено тялото на Шерин Халил, Вещи­цата от Портобело.

Редактор Снежина Томова

Худ. оформление Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Петя Калевска.

Издателство ОБСИДИАН