Питьр Шърни,47 г., директор на клон на (пропуснато,) Банк

Приех Атина само защото нейното семейство е един от най-важните ни клиенти - в края на краища­та светът се върти около взаимните интереси. Тъй ка­то беше прекалено темпераментна, я назначих на ад­министративна длъжност - тайно се надявах сама да си подаде оставката. По този начин щях да мога да кажа на баща й, че съм се помъчил да й помогна, но безуспешно.

Опитът ми на директор ме бе научил да разпозна­вам душевното състояние на хората дори когато те не казват нищо. Научиха ни на това по време на един курс по управление - ако искате да се отървете от ня­кого, направете всичко възможно той да престане да се отнася с уважение към вас и така ще можете спра­ведливо да го уволните.

Направих всичко възможно, за да постигна целта си с Атина. Тъй като тя не зависеше от тези пари, на­края щеше да установи, че усилието да става сутрин рано, да оставя детето в дома на майка си, да прави всеки ден едно и също, да се връща да вземе сина си, да отива до магазина, да се грижи за детето, да го приспива, на другия ден отново да губи по три часа в градския транспорт - всичко това е напълно излиш­но, защото има по-привлекателни начини да прекар­ва дните си. Постепенно тя започна да става все по-раздразнителна, а аз се почувствах горд от стратеги­ята си - щях да успея. Оплакваше се от апартамента, където живееше, казваше, че нощем собственикът пуска в дома си прекалено силно музиката и че вече дори не може да се наспива.

Но внезапно нещо се промени. Първо само у Ати­на, а после в целия клон.

Как забелязах промяната ли? Когато група хора работят заедно, те са нещо като оркестър. Добрият ръководител е диригент и знае кой инструмент е раз­строен, кой изразява повече емоция и кой просто следва останалите. Атина сякаш свиреше на своя ин­струмент без капчица ентусиазъм. Вечно беше някак встрани, никога не споделяше с колегите си радости­те и неволите в личния си живот, времето извън службата прекарваше в грижи по сина си, нищо дру­го. Докато внезапно не започна да изглежда по-спо­койна и по-общителна. Разказваше на всеки, пожелал да я изслуша, че е открила начин за подмладяване.

А това, естествено, е вълшебна думичка - подмла­дяване. Когато я използва човек на 21 години, звучи налудничаво, но дори и така хората й повярваха и за­почнаха да питат за тайната на тази формула.

Работата й стана доста по-ефективна, въпреки че си беше на същия пост. Колегите, които преди се ог­раничаваха с едно „добър ден" и „лека вечер", започ­наха да я канят на обяд. Когато се връщаха, изглеж­даха доволни, а продуктивността на клона се пови­ши.

Знам, че влюбените могат да въздействат положително на средата си, та веднага реших, че Атина е срещнала някой много важен за живота й човек.

Попитах я, тя веднага се съгласи, че е така, и до­бави, че никога не е излизала с клиент, но в този слу­чай било невъзможно да отклони поканата. В нор­мална ситуация веднага би следвало да я уволня - правилата на банката бяха ясни, личните контакти са абсолютно забранени. Но аз тъкмо бях забелязал, че нейното поведение на практика е оказало въздейст­вие върху всички, с някои колеги започнаха да изли­зат след работа и доколкото знам, поне двама или трима бяха ходили в дома й.

Бях изправен пред много сложна ситуация. Мла­дата стажантка, която нямаше никакъв професиона­лен опит, която отначало беше плаха, а понякога и агресивна, се беше превърнала в своеобразен лидер за моите служители. Ако я уволня, ще сметнат, че е от ревност, и ще загубя тяхното уважение. Ако я за­държа, рискувам след няколко месеца да изгубя кон­трол над групата.

Реших да изчакам малко. През това време „енер­гията" (мразя тази дума, понеже в действителност не означава нищо конкретно, освен ако не се отнася за електричество) в банката започна да се подобрява. Клиентите изглеждаха по-доволни и започнаха да ни препоръчват на други. Служителите бяха щастливи и въпреки че работата се беше удвоила, на мен не ми се наложи да наемам още хора, тъй като всички из­пълняваха задачите си.

Един ден получих писмо от ръководството си. Ис­каха да отида в Барселона, където щеше да се прове­де среща на директорите на клонове. Трябваше да обясня административния метод, който прилагам.

Според началниците ми аз бях увеличил приходите, без да увеличавам разходите. Впрочем това силно вълнува всички началници по света.

Кой метод?

Единствената ми заслуга беше, че знаех кога и как започна всичко. Реших да повикам Атина в кабинета си. Поздравих я за високата продуктивност, а тя ми благодари с усмивка.

Подходих предпазливо, защото не исках да ме разбере погрешно.

- Как е вашият любим? Винаги съм смятал, че който получава любов, накрая започва да отдава още повече любов. Той с какво се занимава?

- Работи в Скотланд Ярд.

Предпочетох да не навлизам в подробности. Но трябваше да продължа разговора на всяка цена. Ня­мах време за губене.

- Забелязах голяма промяна у вас и...

- Забелязали сте голяма промяна в банката, нали?

Как се отговаря на подобен въпрос? От една стра­на, щях да й дам повече власт, отколкото е за препо­ръчване, от друга, ако не бях директен, никога няма­ше да получа отговорите, които ми трябваха.

- Да, забелязах голяма промяна. Смятам да ви повиша.

- Имам нужда да пътувам. Искам да се махна от Лондон за известно време, да видя нови хоризонти.

Да пътува? Сега, когато всичко вървеше добре в службата, тя искаше да се махне? Но като се поза­мислих, не беше ли това, към което се стремях?

- Мога да съм полезна на банката, ако ме натова­рите с повече отговорности - продължи тя.

Ясно. Предоставяше ми отлична възможност. Как не се бях сетил по-рано? „Да пътува" означаваше да е по-далеч, да поема лидерството, без да ми се нала­га да понасям последствията от разни уволнения и бунтове. Но се налагаше да го обмисля, защото пре­ди да помогне на банката, тя трябваше да помогне на мен. Сега, когато началниците ми бяха забелязали по-високата ни продуктивност, знаех, че трябва да я запазя, макар и с риск да загубя авторитета си и да изпадна в по-неизгодно положение отпреди. Поняко­га съм наясно защо голяма част от колегите ми не правят нищо за подобряване на нещата - ако не успе­ят, ще ги обвинят в некомпетентност. Ако успеят, ще се чувстват принудени да вървят все нагоре и накрая ще свършат с инфаркт.

Внимателно предприех следващата стъпка. Не е за препоръчване да плашим човека, преди да ни раз­крие нужната тайна. По-добре е да се съгласяваме с всичко, което иска.

- Ще се опитам да придвижа молбата ви до шефо­вете на банката. За късмет ще се срещна с тях в Бар­селона и тъкмо затова ви повиках. Правилно ли ще е да кажа, че работата ни се е подобрила, откакто, да речем, хората започнаха да се разбират по-добре с вас?

- Да речем... да разбират по-добре самите себе си.

- Да. Но това го предизвикахте вие. Прав ли съм?

- Знаете, че сте прав.

- Да сте чели някаква книга по мениджмънт, коя­то не ми е попадала?

- Не чета такива неща.. Но ми се иска да ми обе­щаете, че наистина ще уважите молбата ми.

Сетих се за приятеля й от Скотланд Ярд. Ако обещая и не изпълня обещанието си, дали ще си отмъс­ти? Дали пък той не я е научил на някакви техники, с които да постига невероятни резултати?

- Мога да ви разкажа абсолютно всичко, дори и да не изпълните обещанието си. Но не зная дали ще даде резултат, ако не постъпите както ще ви науча.

- Става дума за въпросната „техника на подмла­дяването", нали?

- Точно за нея.

- Значи не е достатъчно да се познава само на те­ория, така ли?

- Може би. Тя е стигнала до оня, който ми я пре­подаде, благодарение на няколко листа хартия.

Зарадвах се, че не ми се налага да вземам реше­ния, които са отвъд способностите и принципите ми. Но, да си призная, аз също бях лично заинтригуван от тази история, защото чувствах необходимост от възстановяване на потенциала си. Обещах да напра­вя всичко възможно и Атина започна надълго и на­широко да ми разказва за някакъв езотеричен танц в търсене на Върха (или Оста, не мога да се сетя точ­но). Докато говореше, аз се опитвах да приведа в ра­ционален вид халюцинациите й. Един час не стигна, затова я помолих да дойде отново на другия ден и за­едно подготвихме доклада, който трябваше да изне­са пред ръководството на банката. В определен мо­мент от разговора ни тя каза с усмивка:

- Не се притеснявайте да напишете нещата както си ги говорим. Мисля, че дори ръководството на ед­на банка се състои от хора като нас, от плът и кръв, които навярно ще се заинтригуват от нетрадицион­ните методи.

Атина дълбоко се заблуждаваше. В Англия традициите винаги са били по-силни от новостите. Но какво ми струваше да рискувам мъничко, стига това да не застрашаваше работата ми? Тъй като тази история ми се струваше абсурдна, трябваше да я обобщя и да я поднеса на достъпен език. Това щеше да е достатъчно.

Преди да прочета доклада си в Барселона, пяла сутрин си повтарях, че „моят" подход дава резултати и това е, което ни интересува. Прочетох някои пома­гала и открих, че за да се представи нова идея, която да получи максимално добър отзвук, трябва да се провокира разговор сред аудиторията, та първото не­що, което направих пред ръководството в луксозния хотел, беше да цитирам свети Павел:

- Господ е скрил най-важните неща от мъдреците, понеже те не могат да разберат простите неща, и е решил да ги разкрие пред обикновените хора. (Б. р.: Тук няма как да разберем дали не се позоваваше на Евангелие от Матея (11:25), където Исус казва: „Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земя­та, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци. " Или се позоваваше на ду­мите на апостол Павел до Коринтяни (1:27): „Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните. ")

Щом казах това, публиката, прекарала два дни в анализ на графики и статистически данни, притих­на. Помислих, че съм загубил работата си, но ре­ших да продължа. Първо, защото бях проучил тема­та, знаех какво говорни заслужавах доверие. Второ, защото, макар и в определени моменти да не отдавах значение на огромното влияние на Атина, аз не лъжех.

- Установих, че за да се мотивират служителите в днешно време, е необходимо нещо повече от добра подготовка във висококвалифицираните ни центрове. Всеки от нас носи в себе си една не дотам позната част, която понякога изплува на повърхността и е в състояние да направи чудеса.

Всеки от нас работи поради някаква причина - да изхранва децата си, да изкарва пари, за да се издър­жа, да оправдае живота си, да се добере до мъничко власт. Но по време на пътя има доста отегчителни моменти и тайната се състои в това тези етапи да се превърнат в среща със самия себе си или с нещо по-възвишено.

Например търсенето на красивото невинаги има практическа насоченост, но ние го търсим, сякаш е най-важното нещо на света. Птиците се научават да пеят, което не означава, че това ще им е от полза при намирането на храна, при избягването на хищниците или премахването на паразитите. Според Дарвин птиците пеят, защото по този начин привличат парт­ньора си и могат да продължат рода си.

Прекъсна ме колега от Женева, който настоятел­но искаше по-рационално представяне. Но генерал­ният директор ме поощри да продължа, което много ме вдъхнови.

- Все така според Дарвин, който е написал книга, променила хода на човешката история (Б. р.: „Про­изход на видовете", 1859 г.), всички, които са в съ­стояние да предизвикат страст, преповтарят нещо, съществувало още при пещерните хора, когато риту­алът по ухажването на другия е бил фундаментален за продължаването и еволюирането на човешкия вид. Та каква е разликата между човешката еволюция и развитието на един банков клон? Никаква. И двете са подчинени на същите закони - само най-способните оцеляват и се развиват.

В този момент се налагаше да споделя, че съм разработил идеята с внезапното съдействие на една от моите служителки, Шерин Халил.

- Шерин, която предпочита да я наричат Атина, успя да наложи на работното си място нов тип пове­дение, по-точно страстта. Да, да - страстта, нещо, за което и през ум не ни минава, когато си говорим за заеми или когато планираме разходите. Служители­те ми започнаха да използват музиката като стимул за по-добро обслужване на клиентите.

Друг колега ме прекъсна и каза, че идеята съвсем не е нова, че в супермаркетите правели същото - пус­кали музика, която да кара хората да купуват.

- Аз не съм казал, че пускаме музика на работно­то място. Просто хората започнаха да живеят по-раз­лично, защото Шерин, или Атина, ако предпочитате, ги научи да танцуват, преди да се заемат с ежеднев­ните си дейности. Не зная точно какъв механизъм задвижва у хората. Като управител аз отговарям са­мо за резултатите, а не за самия процес. Не съм тан­цувал. Но разбрах, че посредством танца всички се чувстват по-свързани с работата си.

Родени сме, отгледани сме и сме възпитани с мак­симата, че времето е пари. Отлично знаем какво са парите, но какво е значението на думата „време"? Денят има 24 часа и е безкраен низ от мигове. Тряб­ва да осъзнаваме всяка минута, да можем да се въз­ползваме от нея, когато вършим нещо или дори когато само съзерцаваме живота. Ако позабавим темпо­то, всичко става по-протяжно. Да, и миенето на чи­нии може да отнеме повече време или изчисляването на салдото в сметките или на кредитите, или на поли­ците, но пък защо да не се възползваме от това, за да размишляваме над хубавите неща.

Един от най-високопоставените ми колеги ме гле­даше захласнато. Сигурен съм, че той желаеше да продължа да обяснявам детайлно всичко, което съм научил, но някои от присъстващите взеха да нервничат.

- Прекрасно разбирам за какво говорите - каза той. - Зная, че служителите ви са започнали да из­пълняват задълженията си с повече ентусиазъм, тъй като са имали поне един миг в деня си, когато са влезли в контакт със самите себе си. Бих искал да ви поздравя за това, че сте проявили достатъчно гъвка­вост, за да въведете нетрадиционните методи. А те дават отлични резултати.

Но тъй като сме се събрали да говорим за време, имате само пет минути да довършите презентацията си. Дали е възможно да изготвим списък с основните точки, които да направят тези принципи приложими и в други клонове?

Той имаше право. Нещата можеха да са добри за работата, но можеха да се окажат фатални за карие­рата ми, та реших да обобщя онова, което написахме заедно.

- Базирайки се на лични наблюдения, с Шерин Халил нахвърлихме някои неща, които с най-голямо удоволствие ще обсъдя със заинтересованите.

А) Всеки от нас има неподозирани заложби. Ние никога няма да ги опознаем, но те биха могли да бъдат наши съюзници. Тъй като е невъзможно да ги из­мерим или да определим тяхната икономическа стой­ност, винаги ги пренебрегваме, но аз в момента раз­говарям с човешки същества и съм сигурен, че ме разбирате, поне на теория.

Б) В нашия клон проявлението на заложбите бе предизвикано от един танц, от ритъм, който, ако не се лъжа, идва от пустините на Азия. Но няма никакво значение къде е роден, стига хората да могат да изра­зяват с тялото си онова, което душата има да казва. Зная, че думата „душа" тук може да се интерпретира погрешно, затова бих ви посъветвал да я заменим с „интуиция". А ако и тази дума се окаже трудна за възприемане, нека използваме „първични емоции", което май има по-научно звучене, въпреки че ни каз­ва по-малко от предходните думи.

В) Преди да дойдат на работа, вместо да правят гимнастика или упражнения по аеробика, аз накарах моите служители да танцуват поне по един час. Това стимулира тялото и ума. Така денят започва с твор­чески заряд, чиято енергия хората могат да използват при изпълнение на задачите си в банката.

Г) Клиентите и служителите обитават един и същи свят - реалността не е нищо повече от електрически импулси в ума. Онова, което си мислим, че „вижда­ме", е просто енергиен импулс в мрачна зона на мозъ­ка ни. Следователно можем да се опитаме да проме­ним тази реалност, ако успеем да влезем в синхрон с нея. По някакъв непонятен за мен начин радостта е за­разна, така както и вдъхновението, и любовта. Или ка­то тъгата, депресията, омразата - неща, които клиен­тите ни и останалите служители усещат „интуитив­но". За да се подобри работата, трябва да се създадат механизми, които да поддържат тези положителни стимули.

- Доста езотерично - каза някаква жена, която от­говаряше за инвестиционната политика в един от ка­надските клонове.

Взех да губя самообладание - не бях успял да убедя никого в теорията си. Престорих се, че не съм чул коментара й. Използвах цялото си въображение, за да завърша чисто технически.

- Банката би трябвало да определи перо да из­следва как се осъществява това взаимодействие. Така бихме могли да постигнем много по-високи приходи.

Финалът ми се стори съвсем задоволителен, та предпочетох да не се възползвам от оставащите ми две минути. Когато семинарът свърши в края на изто­щителния ден, генералният директор ме покани на ве­черя - пред всички колеги, сякаш искаше да покаже, че изцяло подкрепя думите ми. Никога преди не ми се бе­ше отдавала такава възможност и се опитах да се въз­ползвам максимално добре от ситуацията. Започнах да говоря за работа, планове, затруднения на фондова­та борса, нови пазари. Но той ме прекъсна. Повече го интересуваше онова, което Атина ми е преподала.

За моя изненада накрая насочи разговора към лич­ни теми.

- Разбирам какво имахте предвид, когато обър­нахте внимание на времето. В началото на годината, по празниците, реших да поседна за малко в градина­та ми. Взех вестника от пощенската кутия - нищо ин­тересно, само нещата, които журналистите бяха ре­шили, че трябва да знаем и да следим, за да заемем някаква позиция.

Хрумна ми да позвъня на някого от екипа си, но щеше да е абсурдно, защото всички бяха със семейст­вата си. Обядвах със съпругата си, с децата и внуци­те, подремнах. Когато се събудих, си записах някол­ко неща в бележника и внезапно установих, че е едва два следобед, а ми предстояха още три дни без рабо­та и колкото и да ми беше приятно да бъда със се­мейството си, започнах да се чувствам ненужен.

На другия ден, възползвайки се от свободното си време, отидох да прегледам стомаха си, слава богу, нямаше нищо сериозно. Отидох на зъболекар, който каза, че нямам проблеми. Отново обядвах с жена си, децата и внуците, отново спах, отново се събудих в два следобед и установих, че няма абсолютно нищо, върху което да съсредоточа вниманието си.

Уплаших се - не трябваше ли да върша нещо? Ня­маше да е трудно да си измисля някаква работа. Ви­наги имаме някакви проекти, които трябва да се осъ­ществят. Винаги има крушки за сменяне, сухи листа за метене, книги, които трябва да се подредят, файло­ве в компютъра, които трябва да се организират, и прочие. Но какво е да се изправиш срещу абсолютна­та празнота? И тогава се сетих за нещо, което ми се стори наистина важно - трябваше да отида до пощен­ската кутия, която се намира на километър от вила­та, за да пусна една забравена на бюрото ми поздра­вителна картичка.

И се изненадах - защо беше нужно да го правя точно в този ден? Невъзможно ли беше да си седя та­ка, както в момента, без да върша нищо?

Куп мисли преминаха през съзнанието ми. Прия­тели, които се безпокоят за нестанали още неща, по­знати, които успяват да запълнят всяка минутка от живота си с безсмислени за мен задачи, празни приказки, дълги разговори по телефона, в които не се казва нищо важно. Вече съм виждал как директорите ми си измислят работа само за да оправдаят поста си, или служители, които изпадат в паника, защото не им е възложено нищо важно за деня и се опасяват, че вече не са необходими. Жена ми, която се измъчва за­ради развода на сина ни, той, който се измъчва, защо­то внукът ни има ниски оценки в училище, внукът ни, който умира от страх, защото е разочаровал родите­лите си, въпреки че всички знаем, че тези оценки не са чак толкова важни.

Проведох дълга и трудна борба със себе си да не стана оттам, където бях седнал. Малко по малко же­ланието отстъпи място на съзерцанието и аз започ­нах да чувам душата си - или интуицията, или пър­вичните си емоции, зависи в какво вярвате. Каквото ще да е, тази част от мен жадуваше да си поприказва с някого, но нали все бях много зает.

В моя случай не беше танцът, а пълната липса на шум и движение. Покоят ми помогна да вляза в кон­такт със себе си. И ако щете, вярвайте, но аз научих много за проблемите, които ме безпокоят - въпреки че всичките тези проблеми бяха изчезнали, докато седях там. Не видях Господ, но успях ясно да видя какви решения трябва да взема.

Преди да платим сметката, той предложи да из­пратим въпросната служителка в Дубай, където бан­ката щяла да отваря нов клон и рисковете били голе­ми. Разбрах, че като отличен директор знае, че аз ве­че съм научил всичко, което е необходимо. Сега про­сто трябваше да се продължи започнатото, а служи­телката можеше да е по-полезна другаде. Без да знае, ми помагаше да изпълня даденото обещание.

Когато се върнах в Лондон, веднага съобщих на Атина за предложението. Тя моментално прие. Каза, че владее арабски (знаех за произхода на родителите й). Но ние нямахме намерение да правим сделки с араби, а с чужденци. Благодарих за помощта й. Тя не прояви никакво любопитство относно това как е ми­нала срещата ми - попита единствено кога трябва да стегне багажа си.

И до ден-днешен не зная дали тази история с лю­бимия от Скотланд Ярд е истинска, или не. Ако беше истинска, убиецът на Атина вече щеше да е задър­жан - не вярвам на нищо от онова, което писаха по вестниците за престъплението. В крайна сметка мо­же много да разбирам от финанси, дори мога да си позволя лукса да кажа, че танцът помага на банковия служител да работи по-добре, но така и няма да ус­пея да разбера защо най-добрата полиция в света за­лавя едни престъпници, а други оставя на свобода.

Това обаче сега няма кой знае какво значение.

Набил Алайхи, възраст неизвестна, бедуин

Щастлив съм да узная, че Атина е държала снимката ми на видно място в апартамента си, но не мисля, че онова, на което я научих, й е помогнало много. Тя дойде тук, насред пустинята, носейки на ръце дете на три години. Отвори чантата си, извади един касетофон и седна пред моята шатра. Зная, че хората от града обикновено дават името ми на чуж­денците, които искат да опитат местната кухня, та й казах, че е рано за вечеря.

- Дойдох за нещо друго - каза жената. - Разбрах от племенника ви Хамид, който е клиент на банката, в която работя, че сте мъдрец.

- Хамид е просто един заблуден младеж, който въпреки че ме нарича мъдрец, никога не се вслушва в съветите ми. Мъдър е бил пророкът Мохамед, Бог да го благослови.

Посочих колата й.

- Не бива да шофирате сама в пустинята, без во­дач.

Вместо да ми отговори, тя пусна касетофона. След това виждах само една жена, която се носи из дюни­те, и едно стреснато, но щастливо дете, което я гледа.

Ехтяха звуци, които сякаш заливаха пустинята. Кога­то спря да танцува, попита дали ми е харесало.

Казах, че ми е харесало. В нашата религия има секта, където танцуват, за да се срещнат с Аллах, слава на името Му! (Б. р.: Имат се предвид суфистите.)

- Добре тогава - продължи жената, представила се като Атина. - От дете чувствам, че трябва да бъда по-близо до Господ, но животът все ме отдалечава от Него. Музиката е един от начините, които открих, но тя не ми е достатъчна. Винаги когато танцувам, виж­дам светлина. Тази светлина сега настоява да продъл­жа по-нататък. Но не мога да продължа, обучавайки се сама. Имам нужда от учители.

- Нямаш - отвърнах аз. - Понеже Аллах е милос­тив и състрадателен и винаги е някъде наблизо. Жи­вей достойно, това стига.

Но жената не изглеждаше много убедена. Аз й ка­зах, че съм зает. Трябваше да приготвя вечеря за мал­кото туристи, които щяха да се появят. Тя отвърна, че ще изчака колкото е необходимо.

- Ами детето?

- Не се притеснявайте.

Докато вършех обичайните неща, наблюдавах же­ната и детето. Двамата сякаш бяха на една възраст. Тичаха из пустинята, смееха се, замеряха се с пясък, хвърляха се на земята и се търкаляха по дюните. Дойде водачът с трима немски туристи, които седна­ха да ядат и поискаха бира. Наложи ми се да им обяс­нявам, че според моята религия нямам право да пия или да предлагам алкохолни напитки. Поканих жена­та и детето да вечерят с нас. Единият от германците веднага се оживи от внезапното женско присъствие.

Каза, че възнамерявал да купува терени, бил натру­пал голямо състояние и вярвал в бъдещето на района.

- Чудесно - беше нейният отговор. - И аз вярвам.

- Дали не би било по-добре да вечеряме някъде другаде, където бихме могли да обсъдим възмож­ността за...

- Не - отсече тя и му подаде визитна картичка. - ако желаете, можете да се свържете с нашата банка.

Когато туристите си тръгнаха, ние с Атина сед­нахме пред шатрата. Детето веднага заспа в скута й. Донесох завивки за всички ни и се загледахме в звездното небе. Накрая тя наруши тишината.

- А защо Хамид ви нарича мъдрец?

- Може би защото съм по-търпелив от него. На­времето се опитвах да го обуча, но Хамид май пове­че се интересува от печеленето на пари. Вече трябва да се е убедил, че е по-умен от мен. Има апартамент и яхта, а аз си стоя насред пустинята и сервирам на малцината туристи, които се отбиват тук. Не разби­ра, че съм доволен от това, което правя.

- Разбира отлично, защото на всички говори за вас, и то с голямо уважение. А в какво искате да го „обучите"?

- Днес видях как танцувате. Аз правя същото. Са­мо че вместо да движа тялото си, карам буквите да танцуват.

Тя сякаш се изненада.

- Моят начин да се доближа до Аллах - слава на името Му! - е чрез калиграфията и търсенето на съ­вършенството в думите. И най-простата буква изиск­ва да вложим в нея цялата сила, която съдържа, ся­каш ваем нейния смисъл. Така, когато се пишат све­щените текстове, там присъства и душата на човека, послужил като инструмент за разпространението им по света.

И не само свещените текстове, но и всяко нещо, което изписваме върху хартията. Защото ръката, ко­ято рисува линиите, отразява душата на пишещия.

- Ще ме обучите ли?

- Първо, не ми се вярва един толкова пълен с енергия човек да разполага с нужното търпение. Ос­вен това калиграфията няма нищо общо с вашия свят, където нещата се печатат, без много да се мис­ли какво се публикува, извинете ме за коментара.

- Бих искала да опитам.

И ето че в продължение на шест месеца онази же­на, която аз смятах за буйна, темпераментна и неспо­собна да стои в покой дори за миг, ме посещаваше всеки петък. Синът й сядаше в един ъгъл, вземаше хартия и четки и също се залавяше да изразява по­средством рисунките си отреденото свише.

Виждах какво огромно усилие полага тя да стои кротко в нужната поза. Питах я:

- Не мислиш ли, че ще е по-добре да си потърсиш някакво друго развлечение?

А тя отвръщаше:

- Това ми е необходимо. Трябва да внеса мир в душата си, а още не съм усвоила всичко, на което мо­жете да ме научите. Светлината на Върха ми каза, че трябва да продължа напред.

Никога не я попитах какво представлява Върхът, не ме интересуваше.

Първият урок беше може би най-трудният.

- Търпение!

Писането не е просто начин за изразяване на ми­сълта, а осмисляне на значението на всяка дума. Заедно започнахме да работим с текстовете на един арабски поет, защото не смятам, че Коранът е подхо­дящ за човек, възпитан в друга вяра. Аз диктувах вся­ка буква. Така тя можеше да се концентрира върху работата, вместо да мисли за смисъла на думата, из­речението или стиха.

- Веднъж някой ми каза, че музиката е създадена от Господ и посредством бързите движения човек ус­пява да влезе в контакт със самия себе си - каза Ати­на един следобед, докато бяхме заедно. - В продълже­ние на години се убеждавах, че е точно така, а сега съм принудена да правя най-трудното нещо на света - да забавя темпото. Защо търпението е толкова важно?

- Защото благодарение на него започваме да за­белязваме.

- Но аз мога да танцувам, водена единствено от душата си. Тя ме кара да се съсредоточавам върху нещо по-голямо от мен и ми позволява да контакту­вам с Господ, ако мога така да се изразя. Това ми е помогнало да променя много неща, дори и работата си. Душата вече не е ли важна?

- Естествено, че е важна. Но ако душата е в хар­мония с ума ти, ще можеш да промениш още повече неща.

Продължихме нашата съвместна работа. Знаех, че в един момент ще се наложи да кажа на Атина не­що, за което не е подготвена, та гледах да се възпол­звам от всяка минута, за да подготвя духа й. Обясних й, че преди думата вече съществува мисълта. А пре­ди мисълта съществува божествената искра, която я е предизвикала. Всичко, абсолютно всичко на тази земя има смисъл и дори най-дребните неща трябва да бъдат зачитани.

- Възпитала съм тялото си да може да изразява изцяло усещанията на душата ми - казваше тя.

- Сега възпитавай само пръстите си, та те да мо­гат изцяло да изразяват усещанията на тялото. Така огромната ти мощ ще се концентрира.

- Вие учител ли сте?

- Какво е да си учител? Аз сам ще дам отговора - не е онзи, който ни учи на нещо, а онзи, който вдъх­новява ученика да даде най-доброто от себе си, за да открие какво знае сам.

Усетих, че Атина вече е изпитвала това, въпреки че беше твърде млада. Тъй като писането разкрива личността на човека, разбрах, че тя има съзнанието, че е обичана - не само от сина си, а от семейството си и вероятно от някой мъж. Открих също, че има мистични дарби, но се опитах да не се издам - таки­ва дарби можеха да й помогнат да се срещне с Гос­под, но можеха и да я погубят.

Не се ограничавах само да усъвършенствам тех­никата й на писане. Стараех се да й преподавам и фи­лософията на калиграфите. .

- Перото, с което сега пишеш тези стихове, е просто инструмент. То няма съзнание, следва жела­нието на ръката, която го държи. В този смисъл мно­го прилича на онова, което наричаме „живот". Мно­зина са на тоя свят само за да изпълнят някаква роля, без да разбират, че има една невидима Ръка, която ги води.

Сега в ръцете и в четката, която изографисва вся­ка буква, са вложени всичките намерения на душата ти. Опитай се да разбереш колко е важно това.

- Разбирам и виждам, че е важно да притежаваме някаква елегантност. Ето защо изисквате от мен да застана в определена поза, да отдам почитта си на материала, който ще използвам, и едва тогава да пристъпя към работата.

Така е. Докато се учеше да уважава четката, тя от­криваше колко е важно да бъде спокойна и да под­хожда с елегантност към нещата, за да се научи да пише. А спокойствието идва от сърцето.

- Елегантността не е на повърхността. Тя е начи­нът, който човек е изнамерил, за да подходи с уваже­ние към живота и работата си. Затова, когато усе­тиш, че позата ти е неудобна, не мисли, че тя е не­правилна или изкуствена. Тя е истинската, защото е трудна. Заради нея хартията и перото се чувстват горди. Заради усилието. Хартията престава да бъде гладка повърхност без цвят и придобива дълбочина­та на поместените отгоре й неща.

Само с елегантна поза се постига съвършена калиграфия. Така е и в живота. Когато премахне по­върхностния слой, човек успява да се концентрира и да види обикновените неща. Колкото по-прост и трезв е подходът, толкова е по-красив, дори отначало да из­глежда неудобен.

От време на време ми разказваше за работата си. Споделяше, че се чувства вдъхновена и че е получи­ла изключително предложение от могъщ емир. Той дошъл в банката, за да посети своя приятел, директо­ра. (Емирите никога не ходят в банката, за да теглят пари, имат си достатъчно хора, които да вършат то­ва.) Докато разговарял с нея, споменал, че търси ня­кого, който да се грижи за продажбата на терени. По­питал я дали проявява интерес.

Кой би проявил интерес към терени насред пусти­нята или към пристанище, което не е в центъра на света? Реших да не коментирам и погледнах назад. Доволен съм, че си замълчах.

Един-единствен път тя говори за любовта на мъж, въпреки че когато идваха туристите и я заварваха там, се опитваха да я спечелят по някакъв начин. Обикновено Атина дори не трепваше, но веднъж един от ухажорите намекна, че познава нейния любим. Тя пребледня и веднага погледна към детето, което за щастие не обръщаше внимание на разговора.

- Откъде го познавате?

- Шегувам се - каза мъжът. - Просто исках да разбера дали сте свободна.

Тя не отговори нищо, но аз разбрах, че човекът, който е част от живота й, не е баща на детето.

Един ден пристигна по-рано от обичайното. Каза, че е напуснала работата си в банката и е започнала да продава терени - така щяла да разполага с повече свободно време. Обясних й, че не мога да я обучавам преди уречения час, имах да върша много неща.

- Мога да съчетавам двете неща - движение и по­кой. Възторг и концентрация.

Атина отиде до колата, взе касетофона и оттогава винаги танцуваше насред пустинята, преди да започ­нем урока, а детето тичаше и се смееше край нея. Ко­гато сядаше да се занимава с калиграфия, ръката й беше по-спокойна от друг път.

- Има два вида букви - обяснявах аз. - Първият вид са буквите, изписани много точно, но без душа. В този случай колкото и добре да владее техниката, калиграфът се е съсредоточил изключително върху работата си - затова не се е развил, започнал е да се повтаря, не е успял да израсте и един ден ще преста­не да упражнява краснописа си, понеже ще сметне, че всичко е рутина.

Вторият вид са буквите, изписани технично, но и с душа. За тази цел е необходимо намерението на пише­щия да се съгласува със самата дума. Тогава и най-тъжните стихове престават да са трагични и се пре­връщат в обикновени факти, изпречили се на пътя ни.

- Какво правите с вашите рисунки? - попита дете­то на перфектен арабски. Въпреки че не разбираше за какво си говорим, то много се стараеше да участва в работата на майка си.

- Продавам ги.

- Аз може ли да продавам моите рисунки?

- Ти трябва да ги продаваш. Един ден ще се за­могнеш от тях и ще можеш да помагаш на майка си.

Момчето остана много доволно от думите ми и се върна към заниманието си - рисуваше шарена пепе­руда.

- А аз какво да правя с моите текстове? - попита Атина.

- Ти знаеш колко ти е струвало усилието да сто­иш в необходимата поза, да укротяваш душата си, да имаш ясни намерения и да уважаваш всяка буква във всяка дума. Но засега просто продължавай да се упражняваш.

След дълги тренировки преставаме да мислим за всички движения, които трябва да правим - те стават част от живота ни. Ала преди да стигнем до това съ­стояние, трябва да се упражняваме отново и отново. И ако не е достатъчно, пак трябва да се упражняваме.

Забележи как добрият ковач работи с желязото. За нетренирания поглед той нанася все едни и същи удари с чука.

Но за посветения в изкуството на калиграфията е ясно, че всеки път когато той вдига и стоварва чука, силата на удара е различна. Ръката извършва едно и също движение, но щом доближи желязото, тя разби­ра дали трябва да удари по-силно или по-слабо. Така е и с повторенията - макар и да изглеждат еднакви, всеки път са различни.

Ще настъпи момент, когато вече няма да е необ­ходимо да мислиш за движенията си. Тогава ще се слееш с буквата, мастилото, хартията и думата.

Този миг настъпи след около година. По това вре­ме Атина вече беше известна в Дубай. Насочваше клиентите да идват да вечерят в моята шатра и от тях разбирах, че кариерата й върви много добре - тя про­даваше късчета от пустинята! Една вечер, предшест­ван от огромната си свита, се появи самият емир. Аз се притесних, не бях подготвен за такова нещо, но той ме успокои и ми благодари за това, което правя за неговата служителка.

- Тя е прекрасен човек и го отдава на наученото от вас. Мисля да ви направя съдружник. Навярно би би­ло полезно да пращам продавачите си да учат калиграфия, особено сега, когато Атина ще излиза в едно­месечен отпуск.

- Не би помогнало особено отвърнах. - Кали­графията е просто един от начините, които Аллах - слава на името Му! - ни е дал. Учи ни да бъдем тър­пеливи, обективни, учи ни на преклонение и елегант­ност, но всичко това можем да научим и от...

- ...от танца - допълни Атина, която беше набли­зо.

- Или като продаваме недвижимо имущество - добавих аз.

Когато всички си тръгнаха, а детето си легна в единия ъгъл на шатрата, защото очите му вече се затваряха, аз донесох материала по калиграфия и я помолих да напише нещо. По средата на думите взех перото от ръката й. Беше настъпил моментът да й ка­жа каквото имах да казвам. Предложих да се пораз­ходим из пустинята.

- Ти вече научи достатъчно - започнах аз. - Калиграфията ти е все по-лична и по-непринудена. Ве­че не е преповтаряне на красивото, а собствен твор­чески подход. Ти узна онова, което големите творци са научили - за да бъдат пренебрегнати правилата, първо е необходимо да се познават и зачитат.

Вече не са ти нужни инструментите, с които си учила. Вече не ти е необходима хартия, мастило и пе­ро, тъй като пътят е по-важен от онова, което те е на­карало да тръгнеш по него. Веднъж ми каза, че чове­кът, който те е научил да танцуваш, си е представял музиката - и дори и така е бил в състояние да следва необходимия и точен ритъм.

- Именно.

- Ако всички думи бяха навързани, те нямаше да имат смисъл. Биха затруднили възприемането. Тряб­ва да има интервали, празни полета.

Тя кимна в знак на съгласие.

- И въпреки че владееш думите, ти все още не владееш интервалите. Когато ръката ти е концентри­рана, е безгрешна. Но докато минава от една дума на друга, тя се губи.

- Как го разбрахте?

- Прав ли съм?

- Напълно. За части от секундата, преди да се съсредоточа върху следващата дума, аз се губя. Настойчиво ме завладяват нещата, за които не искам да мисля.

- А знаеш ли за какво точно става въпрос?

Атина знаеше, но не каза нищо, докато не се вър­нахме в шатрата и не прегърна заспалия си син. Очи­те й бяха пълни със сълзи, въпреки че правеше всич­ко възможно да се овладее.

- Емирът каза, че ще излизаш в отпуск.

Тя отвори вратата на колата, завъртя ключа и по­тегли. Известно време само звукът от мотора нару­шаваше тишината на пустинята.

- Зная какво имахте предвид - каза накрая. - Ко­гато пиша, когато танцувам, аз съм водена от Ръка­та, създала всичко на този свят. Когато гледам заспа­лия Виорел, знам, че той знае, че е плод на любовта ми към неговия баща, въпреки че вече от година не съм го виждала. Но аз...

Отново млъкна. Тишината беше интервалът меж­ду думите.

- ...но аз не познавам ръката, която е заклатила люлката ми за първи път. Ръката, която ме е вписала в книгата на този свят.

Аз само кимнах в знак на съгласие.

- Смятате ли, че това е важно?

- Невинаги. Но в твоя случай, докато не докос­неш тази ръка, няма да подобриш... да речем... калиграфията си.

- Не знам защо трябва да търся жената, която ни­кога не си направи труда да ми даде любовта си.

Затвори вратата, усмихна се и потегли. Въпреки думите й аз знаех каква ще е следващата й стъпка.