Вещицата от портобело


Самира Р, Халил, майка на Атина



страница5/12
Дата11.02.2018
Размер2.47 Mb.
#57881
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
Самира Р, Халил, майка на Атина

Сякаш всичките й професионални постижения, способността й да печели пари, радостта от новата любов, удоволствието да си играе с внука ми - всич­ко това беше запратено на заден план. Бях истински ужасена, когато Шерин обяви решението си да по­търси родната си майка.

В началото, то се знае, се утешавах с мисълта, че центърът по осиновяване вече не съществува, че кар­тоните са се загубили, че служителите ще са непре­клонни, че правителството току-що е паднало и пъту­ването е невъзможно и дори че утробата, от която е излязла на този свят, вече я няма. Но това бе момент­на утеха - моята дъщеря е способна да направи всич­ко, тя успява да преодолее непреодолими на пръв поглед ситуации.

Дотогава темата беше табу в семейството ни. Ше­рин знаеше, че е осиновена, тъй като психиатърът в Бейрут ме посъветва да й го кажа, щом порасне до­статъчно, за да го разбере. Но никога не прояви лю­бопитство да научи къде е родена - нейният дом бе­ше Бейрут, когато все още беше и наш дом.

Понеже синът на моя приятелка - осиновено де­те - се самоуби на 16 години, когато му се роди сес­тра, ние решихме семейството ни да не се разраст­ва. Направихме всички необходими жертви, за да може Шерин да разбере, че е едничката ми радост и тревога, едничката ми любов и надежда. Но дори и така за нея сякаш всичко беше без значение. Госпо­ди, как е възможно децата да са толкова неблагодар-ни!

Познавайки дъщеря си, разбирах, че няма никакъв смисъл да споря с нея. Със съпруга ми прекарахме една безсънна седмица. Всяка сутрин и всяка вечер тя ни обстрелваше с въпроса: „В кой румънски град съм се родила?" За да влоши нещата, Виорел плаче­ше, сякаш разбираше какво става.

Реших отново да се посъветвам с психиатър. По­питах защо момиче, което има всичко в живота, веч­но се чувства толкова неудовлетворено.

- Всеки от нас иска да узнае произхода си - каза той. - Този въпрос е основен за човека във философ­ски аспект. В случая с дъщеря ви смятам, че е съвсем логично да иска да познава корените си. Вие не бих­те ли желали?

Не, не бих. Напротив, бих смятала, че е опасно да тръгна по следите на някого, който се е отказал от мен и ме е отхвърлил, когато все още не съм била в състояние да оцелея.

Но психиатърът държеше на своето.

- Вместо да й се противопоставяте, опитайте се да й помогнете. Може да се откаже, като види, че то­ва за вас не е проблем. Годината, която е прекарала далеч от всичките си приятели, сигурно е довела до емоционална липса. В момента тя се опитва да я запълни посредством незначителни провокации. Само за да се увери, че е обичана.

Щеше да е по-добре самата Шерин да бе отишла на психиатър - би разбрала причините за поведение­то си.

- Проявете доверие, не гледайте на въпросите й като на заплаха. А ако накрая все пак реши да про­дължи нататък, не ви остава нищо друго, освен да й дадете необходимата информация. Доколкото схва­щам, тя винаги е била трудно дете. Кой знае, това търсене може да я направи по-силна личност.

Попитах психиатъра дали има деца. Той каза, че няма, и веднага разбрах, че не е подходящ да ми да­ва съвети.

Същата вечер, докато бяхме пред телевизора, Ше­рин отново подхвана темата:

- Какво гледате?

- Новините. - Защо?

- За да знаем какво става в Ливан - отвърна съ­пругът ми.

Аз усетих уловката, но вече беше твърде късно. Шерин веднага се възползва от ситуацията.

- Излиза, че вие също искате да знаете какво ста­ва там, където сте родени. Добре сте се устроили в Англия, имате приятели, татко изкарва добри пари тук, живеете в сигурност. Въпреки това купувате ли­вански вестници. Сменяте канала, докато не се поя­вят новини от Бейрут. Представяте си бъдещето по­добно на миналото, без да си давате сметка, че тая война никога няма да свърши.

С две думи, ако не сте във връзка с корените си, имате чувството, че изцяло сте изгубили връзката със света. Толкова ли е трудно да разберете какво чувствам?

- Ти си наша дъщеря.

- Гордея се с това. И винаги ще бъда вашата дъ­щеря. Моля ви, не поставяйте под съмнение моята любов и благодарност за всичко, което сте направи­ли за мен. Аз не искам нищо друго, освен краката ми да стъпят на родното ми място. Може би ще попитам рождената си майка защо ме е изоставила, а може и да не подхвана темата, когато се взра в очите й. Ако не опитам, ще се смятам за страхливка и никога ня­ма да успея да разбера интервалите.

- Интервалите ли?

- Докато бях в Дубай, учих калиграфия. Танцувам винаги когато мога. Но музиката съществува само защото има паузи. Изреченията съществуват само защото ги има интервалите. Когато правя нещо, се чувствам пълноценна. Но никой не е в състояние да прави нещо двайсет и четири часа в денонощието. Щом спра, усещам, че нещо липсва.

Вие неведнъж сте казвали, че съм неспокойна на­тура. Но не аз съм си избрала този начин на същест­вуване. Бих искала да си стоя тук спокойно и също като вас да гледам телевизия. Ала не мога - умът ми не спира. Понякога мисля, че ще полудея. Постоянно имам нужда да танцувам, да пиша, да продавам тере­ни, да се грижа за Виорел, да чета каквото ми попад­не. Смятате ли, че е нормално?

- Може би такъв е темпераментът ти - каза съ­пругът ми.

Разговорът спря дотам. Винаги свършваше така - Виорел започваше да плаче, Шерин млъкваше и се затваряше в себе си, а аз бях убедена, че децата не оценяват това, което родителите им правят за тях. Ала на другия ден по време на закуската съпругът ми повдигна въпроса:

- Преди известно време, докато ти беше в Близ­кия изток, аз проучих възможността да се приберем у дома. Отидох на нашата улица - домът ни го няма, въпреки че страната ни е възстановена независимо от чуждата окупация и постоянните набези. Изпитах не­що като еуфория - кой знае, може би беше дошъл моментът да започнем всичко отначало? И тъкмо то­ва „да започнем отначало" ме върна към действител­ността. За мен времето, когато можех да си позволя този лукс, вече е минало. Днес искам просто да про­дължа да правя каквото правя, не ми трябват нови приключения.

Потърсих хората, с които обикновено изпивахме по едно уиски в края на деня. Повечето не бяха там, а които бяха останали, все се оплакваха от постоян­ното усещане за несигурност. Минах край местата, където имах навика да се разхождам, и се почувствах чужденец, сякаш нищо от онова вече не ми принадле­жеше. Най-лошото е, че мечтата да се завърнем мал­ко по малко се стопяваше, докато вървях из родния си град.

Но дори и така, това ми беше необходимо. Песни­те за изгнаници все още отекват в сърцето ми, но зная, че повече никога няма да се върна да живея в Ливан. По някакъв начин прекараните в Бейрут дни ми помогнаха да разбера по-добре мястото, където съм сега, и да ценя всяка секунда от живота си в Лон­дон.

- Какво се опитваш да ми кажеш, татко?

- Че имаш право. Може би наистина е по-добре да разбереш интервалите. Виорел може да остане при нас, докато пътуваш.

Той отиде в стаята и се върна с жълтеникава пап­ка. Там бяха документите по осиновяването. Подаде ги на Шерин. Целуна я и каза, че е време да тръгва за работа.



Херьн Райьн, журналист

През онази сутрин на 1990 г. от прозореца на шестия етаж на хотела виждах само огромната пра­вителствена сграда. Тъкмо бяха поставили на покри­ва националното знаме. То сочеше точното място, откъдето диктаторът мегаломан бе избягал със своя хеликоптер, за да срещне смъртта си броени часове по-късно в ръцете на онези, които е потискал в про­дължение на 22 години. Старите къщи били сринати от Чаушеску поради амбицията му да превърне сто­лицата във втори Вашингтон. Букурещ имаше слава­та на град, претърпял най-много разрушения, но не от война или природно бедствие.

В деня, когато пристигнах, реших да се поразходя из улиците с моя преводач, но нямаше много за гле­дане освен мизерия, обърканост и чувството, че не съществува нито бъдеще, нито минало, нито настоя­ще - хората сякаш живееха някъде на предела между живота и смъртта, без да знаят какво става в страна­та им и в останалия свят. Десет години по-късно, ко­гато се върнах и видях как целият град е възкръснал от пепелта, разбрах, че човек е способен да превъзмогне всяка трагедия. Румънският народ беше при­мер за това.

Но в онази сива утрин, в онова сиво фоайе на он­зи тъжен хотел се тревожех единствено дали прево­дачът ми ще успее да осигури кола и достатъчно го­риво, за да мога да довърша проучването си във връзка с един филм за Би Би Си. Той се бавеше и за­почнах да се изпълвам със съмнение. Дали пък няма­ше да ми се наложи да се върна в Англия, без да съм постигнал целта си? Вече бях инвестирал доста сред­ства в разни договори с историци, в изработването на сценария и заснемането на някои интервюта, но от телевизията искаха да отида до въпросния замък и да узная в какво състояние се намира, преди да подпи­шем окончателно. А пътуването ми излезе доста по-скъпо, отколкото очаквах.

Опитах да се обадя на приятелката си, но ми каза­ха, че за да успея да се свържа, ще се наложи да ча­кам около час. Преводачът ми можеше да дойде все­ки момент, нямах време за губене и реших да не рис­кувам.

Огледах се, за да видя дали не мога да си намеря някой вестник на английски, но се оказа невъзможно. За да превъзмогна безпокойството си, започнах съв­сем дискретно да оглеждам хората наоколо. Те пиеха чай и най-вероятно бяха далеч от всичко случило се предишната година - народните бунтове, хладно­кръвните убийства на цивилни в Тимишоара, улични­те престрелки между народа и страшните тайни служби, които отчаяно се бяха опитвали да задържат изплъзващата се от ръцете им власт. Забелязах гру­па от трима американци, една интересна жена, която не откъсваше очи от някакво модно списание, и една маса, пълна с разговарящи на висок глас мъже. Не можех да разпозная езика им.

Канех се да стана за хиляден път, да отида до вхо­да и да погледна дали преводачът ми не идва, когато тя влезе. Трябва да е била на малко повече от двайсет години. Седна, поиска нещо за закуска и установих, че говори английски. Никой от присъстващите мъже май не забеляза идването й, но жената прекъсна чете­нето на модното списание.

Дали защото бях притеснен или заради мястото, което все повече ме потискаше, аз набрах смелост и се приближих.

- Моля да ме извините, обикновено не правя така. Смятам, че сутрешната закуска е най-интимното хранене за деня.

Тя се усмихна, каза името си, а аз веднага заста­нах нащрек. Оказа се прекалено лесно - можеше да е проститутка. Но английският й беше перфектен и бе­ше облечена дискретно. Реших да не задавам никак­ви въпроси и започнах да я информирам за себе си. Забелязах, че жената от съседната маса е оставила настрана списанието и следи нашия разговор.

- Аз съм продуцент на свободна практика, работя за Би Би Си Лондон и в момента се опитвам да стиг­на до Трансилвания...

Видях, че в очите й се появи нов блясък.

- ... и да довърша материала си за мита за вампи­ра.

Изчаках. Темата винаги е будила любопитство у хората, но щом споменах мотива за моето посеще­ние, тя изгуби интерес.

- Достатъчно е да вземете автобус - отвърна. - Въпреки че не вярвам да успеете да намерите каквото ви трябва. Ако искате да знаете повече за Дракула, прочетете книгата за него. Авторът никога не е ходил там.

- А вие познавате ли Трансилвания?

- Не знам.

Това не беше отговор. Може би идваше от про­блеми с английския, въпреки че имаше британски ак­цент.

- Но аз също съм тръгнала натам - продължи тя. - С автобус, естествено.

Ако се съдеше по дрехите й, не приличаше на авантюристка, която обикаля света в търсене на екзо­тични места. Отново се върнах на версията за прос­титутка. Може би се опитваше да се сближим.

- Не искате ли да ви взема в колата?

- Вече съм си купила билет.

Аз настоях, защото смятах, че този първи отказ е част от играта. Но тя отново отказа. Обясни, че е важно да пътува сама. Попитах я откъде е и забеля­зах, че дълго се колеба, преди да ми отговори:

- От Трансилвания, вече казах.

- Не ми казахте точно това. Но щом е така, може­те да ме посъветвате кои места да снимам...

Подсъзнателно чувствах, че трябва да науча пове­че за нея. Все още не бях сигурен дали не е прости­тутка, но много ми се искаше да дойде с мен. Тя от­клони поканата ми съвсем любезно и възпитано. Другата жена се намеси в разговора ни, сякаш се опитваше да я защити. Аз реших, че присъствието ми става неуместно, и се оттеглих.

Скоро след това дойде преводачът ми. Каза, че е уредил всичко необходимо, но че ще струва малко повече от предвиденото (вече очаквах това). Качих се в стаята си, взех приготвения куфар, влязох в някак­ва раздрънкана руска кола и докато прекосявахме почти празните големи булеварди, установих, че но­ся със себе си малкия си фотоапарат, вещите и гри­жите си, шишета с минерална вода, сандвичи и един образ, който упорито не искаше да излезе от главата ми.

През следващите няколко дни, докато се опитвах да напиша сценарий за историческата личност Дракула и безуспешно - както и очаквах - интервюирах ин­телектуалци и селяни за мита за вампира, осъзнах, че вече не съм обсебен от идеята да направя документа­лен филм за английската телевизия. Много исках от­ново да срещна онова самонадеяно, неразговорливо момиче от кафенето на хотела в Букурещ, което в момента трябваше да е някъде тук, близо до мен. Не знаех абсолютно нищо за нея освен името й, но също като мита за вампира тя сякаш засмукваше цялата ми енергия към себе си.

Някакъв абсурд, пълна безсмислица, толкова не­приемливо за моя свят и света на обкръжението ми.

Диъдри О'Нийл, позната като Еда

Не зная защо сте тук. Но за каквото и да е, трябва да стигнете до края. Тя ме погледна стреснато.

- Коя сте вие?

Започнах да говоря за женското списание, което четях, и след малко мъжът реши да стане и да изле­зе. Сега вече можех да й кажа коя съм.

- Ако питате за професията ми, завършила съм медицина преди няколко години. Но не ми се вярва това да ви интересува - казах аз и замълчах. - След­ващата ви стъпка значи ще е чрез добре обмислени въпроси да узнаете какво точно правя тук, в тази страна, която току-що се е измъкнала от тежките си години.

- Ще бъда директна. Какво правите тук? Можех да кажа, че съм дошла за погребението на моя учител. Смятах, че той заслужава тази чест. Но би било неразумно да подхващам темата. Макар да не беше проявила никакъв интерес към вампирите, думата „учител" щеше да привлече вниманието й. Но тъй като бях дала обет да не лъжа, отговорих с една полуистина.

- Исках да видя къде е живял писателят Мирча Елиаде, за когото навярно никога не сте чували. Но Елиаде, който е прекарал във Франция по-голямата част от живота си, е бил специалист по... да речем... митовете.

Момичето погледна часовника си, преструвайки се на незаинтересована.

- Но аз не говоря за вампири. Говоря за... хора, които са вървели по вашия път.

Тя се канеше да отпие от кафето си, но не го на­прави.

- Вие от правителството ли сте? Или моите роди­тели са ви помолили да ме следите?

Тогава се поколебах дали да продължа разговора. Агресивността й беше излишна. Но аз можех да ви­дя нейната аура, нейната тъга. Тя много приличаше на мен, когато бях на нейната възраст - вътрешни и външни травми, които ме тласкаха да лекувам хора­та във физически план и да им помагам да намерят пътя си в духовното. Прииска ми се да й кажа: „Рани­те са ти от полза, момиче!", да си взема списанието и да си тръгна.

Ако бях сторила това, може би пътят на Атина ще­ше да е съвсем различен. Тя можеше да е още жива, да е с мъжа, когото обича. Щеше да се грижи за дете­то си, да го види как расте, задомява се и я дарява с внуци. Вероятно би била богата собственица на ком­пания за недвижими имоти. Тя притежаваше всичко, абсолютно всичко, за да преуспее. Беше страдала достатъчно и можеше да се възползва от душевните си рани; беше просто въпрос на време копнежите й да стихнат и да продължи нататък.

Но какво ме накара да остана там, да седя и да се опитвам да продължа разговора? Отговорът е много лесен - любопитството. Не можех да разбера защо такава ярка светлина е дошла на онова място, в сту­деното фоайе на някакъв хотел. Продължих:

- Мирча Елиаде е писал книги с необичайни за­главия - „Окултизъм, магьосничество и културни те­чения" например. Или „Сакралното и профанното". Моят учител - казах го, без да искам, но тя не чу или се престори, че не чува - много харесваше творчест­вото му. Интуицията ми подсказва, че проявявате ин­терес към проблема.

Тя отново погледна часовника си.

- Заминавам за Сибиу - каза. - Автобусът ми тръгва след час, отивам, за да открия майка си, ако толкова искате да знаете. Работя като посредник при продажба на недвижимо имущество в Близкия изток, имам син, който скоро ще стане на четири години, разведена съм, а родителите ми живеят в Лондон. Осиновителите ми, разбира се, тъй като съм била изоставена още като дете.

Тя наистина имаше добре развити възприятия - беше се отъждествила с мен, макар че все още не го осъзнаваше.

- Да, точно това исках да разбера.

- Трябваше ли да идвате толкова далеч, за да про­учите един автор? Няма ли библиотеки там, където живеете?

- Всъщност този автор е живял в Румъния само докато завърши университета. Та ако исках да узная повече за творчеството му, трябваше да отида в Па­риж, Лондон или Чикаго, където е починал. Следова­телно онова, което върша тук, не е изследване в класическия смисъл на думата. Аз искам да видя места­та, по които е стъпвал. Искам да почувствам какво го е вдъхновило да пише за нещата, оказали силно вли­яние върху моя живот, както и върху живота на ува­жавани от мен хора.

- Той писал ли е за медицината?

Беше по-добре да не отговарям. Установих, че е забелязала думата „учител", но смяташе, че е свър­зана с професията ми.

Тя стана. Мисля, че усещаше докъде се опитвам да стигна - можех да видя как светлината й блести по-силно. Успявам да постигна такава висока способ­ност за възприемане само когато съм край някой, по­добен на мен.

- Ще имате ли нещо против да ме придружите до гарата? - попита тя.

Нямах нищо против. Самолетът ми щеше да изле­ти едва късно вечерта и пред мен се простираше един безкрайно дълъг и скучен ден. Поне имаше с кого да си побъбря.

Тя се качи, върна се с куфарите и с куп въпроси в главата си. Щом излязохме от хотела, започна да ме разпитва.

- Може би никога повече няма да ви видя - каза. - Но чувствам, че имаме нещо общо. Следователно, щом това може да се окаже последният ни шанс за разговор в настоящото прераждане, дали не бихте могли да бъдете съвсем директна в отговорите си?

Кимнах в знак на съгласие.

- Понеже сте чели тези книги, вярвате ли, че по­средством танца можем да изпаднем в транс и да ви­дим светлина? И че тази светлина е знак единствено за това дали сме щастливи, или не?

Правилен въпрос!

- Без съмнение. Но не само с танца, а с всичко онова, което ни помага да се концентрираме и да от­делим душата от тялото си. Например с йога или ме­дитация.

- Или с калиграфия.

- Не съм се сещала за нея, но е напълно въз­можно. В миговете, когато тялото освобождава ду­шата, тя се издига в небесата или се спуска към ада в зависимост от състоянието на човека. И на двете места научава необходимите й неща - било как да съсипе ближния или да лекува. Ала аз вече не се ин­тересувам от тези лични пътища. Според нашите ритуали се нуждая от... слушате ли ме какво гово­ря?

-Не.

Видях, че е спряла насред улицата и гледа към ед­но изоставено момиченце. В същия миг пъхна ръка в чантата си.



- Не го правете - казах. - Погледнете към другия тротоар. Там стои жена с лоши очи. Тя е оставила де­тето, за да...

Извади няколко монети, но аз задържах ръката й.

- Да я поканим да хапне нещо. Ще има повече полза.

Поканих детето да дойде с нас до близката закус­валня, купих сандвич и му го подадох. То се усмихна и ми благодари, докато очите на жената от отсрещ­ния тротоар сякаш искряха от омраза. А сивите зени­ци на момичето до мен за първи път изразяваха ува­жение за стореното.

- Какво точно ми казвахте?

- Няма значение. Знаете ли какво се случи преди малко? Вие изпаднахте в съшия транс както при тан­цуването.

- Грешите.

- Не, не греша. Нещо докосна подсъзнанието ви, може би сте видели самата себе си, ако не сте били осиновена - как просите по улиците. В този момент умът ви е престанал да реагира. Духът ви е излязъл на повърхността, спуснал се е в ада и се е срещнал с демоните от миналото. Затова не забелязахте жената на другия тротоар - бяхте в транс. Объркан транс, хаотичен, който ви караше да извършите нещо добро на теория, но напълно безполезно на практика. Ся­каш се намирахте в...

- ...интервал между буквите. В мига, когато една­та музикална нота е свършила, а следващата още не е почнала.

- Точно така. А предизвикан по такъв начин транс може да бъде много опасен.

За малко да кажа: „Този вид транс е предизвикан от страха - парализира човека, отнема му способ­ността да реагира, тялото му остава безответно, ду­шата му отсъства. Вие се ужасихте какво би могло да се случи, ако съдбата не ви беше превела по този път." Но тя бе оставила куфарите си на земята и ме гледаше в очите.

- Коя сте вие? Защо ми казвате всичко това?

- Като лекар ме наричат Диъдри О'Нийл. Много ми е приятно, а вие как се казвате?

- Атина. Но в паспорта ми пише Шерин Халил.

- Кой ви нарече така?

- Не е важно. Но аз не ви попитах за името, попи­тах коя сте. И защо дойдохте при мен. И защо аз из­питах необходимост да поговоря с вас. Дали не бе предизвикана от факта, че бяхме единствените жени в онзи хотел? Не ми се вярва. Освен това ми казвате неща, които имат смисъл в живота ми.

Тя отново взе куфарите си и продължихме към спирката на автобуса.

- Аз също имам друго име - Еда. Но то не е из­брано случайно. И не вярвам, че случайността ни е събрала.

Пред нас беше вратата на автогарата. Разни хора влизаха и излизаха. Униформени военни, селяни, кра­сиви жени, облечени като през петдесетте години.

- Щом не е била случайността, тогава какво спо­ред вас?

Оставаше още половин час до тръгването на авто­буса и аз можех да й отговоря, че е била Майката. Някои избрани души излъчват особен вид сияние. Писано им е да се срещнат. А ти, Шерин или Атина, си една от тези души, но трябва доста да поработиш, за да бъде енергията в твоя полза.

Можех да й обясня, че съм тръгнала по класиче­ския път на една магьосница, която чрез своята инди­видуалност търси контакт с горните и долните свето­ве, но постига само разрушаването на собствения си живот - служи, отдава енергия, но никога не я полу­чава обратно.

Можех да й обясня, че макар пътищата да са инди­видуални, винаги съществува етап, когато хората се свързват, празнуват заедно, обсъждат трудностите си и се подготвят за Прераждането на Майката. Че кон­тактът с Божествената светлина е най-истинското не­що, което едно човешко същество може да изпита, но дори и при това положение според традицията, която следвам, този контакт не може да бъде осъществен самостоятелно, понеже има години, векове на пре­следвания и ние сме научили много от тях.

- Не искате ли да влезете и да изпиете едно кафе, докато чакам автобуса?

Не, не исках, защото накрая можеше да кажа не­ща, които точно в момента щяха да бъдат погрешно изтълкувани.

- Някои хора се оказаха много важни в живота ми - продължи тя. - Хазяинът ми например. Или един калиграф, с когото се запознах в пустинята край Дубай. Може да ми кажете неща, които да споделя с тях, да им се отплатя за това, на което са ме научили.

Излизаше, че вече е имала учители в живота си - чудесно! Значи духът й вече бе зрял. Трябваше прос­то да продължи да го тренира. В противен случай щеше да изгуби завоюваното. Но дали аз бях точни­ят човек?

За част от секундата се помолих на Майката да ми помогне, да ми каже нещо. Не получих отговор, но това не ме изненада, защото Тя постъпваше така ви­наги когато ми се налагаше да се нагърбя с отговор­ността за някое решение.

Подадох визитната си картичка и поисках нейна­та. Тя ми даде някакъв адрес в Дубай - въобще не знаех къде се намира тази страна.

Реших да се пошегувам и да я изпитам още мъ­ничко.

- Все пак не е ли съвпадение, че трима англичани се срещат в някакъв хотел в Букурещ?

- От визитката виждам, че сте от Шотландия. Он­зи мъж май работи в Англия, но аз не знам нищо за него.

Пое дълбоко въздух.

- А аз съм... румънка.

Обясних й, че спешно трябва да се върна в хотела и да стегна куфарите си.

Сега вече знаеше как да ме намери и ако ни беше писано, щяхме да се срещнем отново. Трябва да по­зволяваме на съдбата да се намесва в живота ни и да решава кое е най-доброто за всички.




Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница