Вошо Бутало, 65 г., собственик на ресторант

Защо не си ни наричат цигани, а се опитват да за­личат легендите, според които винаги сме изглежда­ли прокълнати в очите на света? Обвиняват ни, че сме плод на връзката между жена и самия дявол. Каз­ват, че човек от нашата раса е изковал пироните, с ко­ито Христос е бил прикован към кръста, че майките трябва да внимават, когато наближават нашите кару­ци, защото сме имали навика да крадем деца и да ги караме да ни робуват.

Затова в хода на историята спрямо нас са били из­вършени много злини - през средновековието са об­винявали циганките, че са вещици, в продължение на векове в немските съдилища не са приемали нашите показания. Когато нацизмът се развилия из Европа, аз вече бях роден. Видях как депортираха баща ми в концентрационен лагер в Полша. На дрехите му бя­ха пришили унизителния знак - черния триъгълник. От петстотинте хиляди цигани, изпратени на катор­жен труд, оцеляха едва пет хиляди.

Но никой, абсолютно никой не иска да слуша то­ва.

В този забравен район на света, където са решили да се установят повечето племена, нашата култура, религия и език бяха забранени до миналата година. Ако попитате когото и да било от града какво му е мнението за циганите, без да се замисли, ще ви отго­вори: „Всичките са крадци." Колкото и да се опитва­ме да водим нормален живот, да изоставим вечното скитане и да живеем на места, където знаят кои сме, расизмът продължава. Децата ми са принудени да се­дят на задните чинове в училище и не минава и сед­мица, без да бъдат обидени от някого.

После пък се оплакват, че не отговаряме директно на въпросите, че се опитваме да се прикрием, че ни­кога не говорим открито за произхода си. За какво да го правим? Всеки човек е в състояние да разпознае циганина и знае как да се „предпази" от нашата „ло­шотия".

Когато се появи някоя учена жена, усмихва се и казва, че е част от нашата култура и раса, веднага заставам нащрек. Може да е пратена от Секуритате - тайната полиция на смахнатия диктатор, Вожда, Кар­патския гений, Лидера. Казват, че са го осъдили и разстреляли, но аз не вярвам. Синът му още има власт из района, въпреки че в момента се води за из­чезнал.

Момичето настоява. Усмихва се, сякаш това, кое­то казва, е много забавно. Твърди, че майка й е циганка и тя искала да я открие. Има пълното й име - как е могла да се сдобие с такава информация без по­мощта на Секуритате?

По-добре да не дразня хора, които имат връзки в правителството. Казвам й, че нищо не знам, аз съм просто циганин, който е решил да води почтен живот, но тя продължава да настоява - иска да види майка си. Всъщност знам коя е майка й, знам, че преди двайсет и няколко години тя роди дете, остави го в приют и повече нищо не чу за него. Бяхме принуде­ни да я приемем сред нас заради онзи ковач, дето се мислеше за господар на света. Но кой може да ми га­рантира, че тая млада жена пред мен е дъщеря на Ли­ляна? Преди да потърси майка си, трябва да се научи да зачита обичаите ни, а не да идва облечена в черве­но, тъй като днес не е нейната сватба. Трябва полата й да е по-дълга, за да не предизвиква мъжете. И не може да говори с мен по тоя начин.

Ако днес я споменавам в сегашно време, то е, за­щото за онези, които са все на път, времето не съще­ствува, само пространството. Идваме от много да­леч - едни казват, че от Индия, други твърдят, че ко­рените ни са в Египет, но е факт, че носим миналото си така, сякаш се случва днес. И продължават да ни преследват.

Момичето се опитва да е любезно, дава ми да раз­бера, че познава културата ни, при положение че то­ва няма никакво значение. А би трябвало да познава и традициите ни.

- В града узнах, че вие сте Ром Баро, старейшината тук, тъй да се каже. Преди да дойда, научих дос­та за нашата история...

- Моля ви, не „нашата". Тя е моя, на жена ми, на децата ми, на племето ми. Вие сте европейка. Вас ни­кога не са ви замеряли с камъни на улицата както мен преди пет години.

- Мисля, че нещата се оправят.

- Те вечно се оправят, за да може после да се вло­шат отново.

Но тя не престава да се усмихва. Поръчва си уис­ки - нашите жени никога не биха направили това.

Ако беше влязла тук само за да пие или да си тър­си компания, щях да се отнасям с нея като с клиент. Научих се да бъда любезен, внимателен, изискан, по­неже работата ми зависи от това. Когато посетители­те в моя ресторант пожелаят да научат нещо повече за циганите, им разказвам разни любопитни факти, препоръчвам им да послушат оркестъра, който се ка­ни да свири след малко, коментирам някой и друг де­тайл от нашата култура и те си излизат с впечатлени­ето, че знаят всичко за нас.

Но това момиче не е дошло тук да търси туристи­чески атракции. То твърди, че е от нашата раса.

Отново ми подава удостоверението, което прави­телството й е издало. Смятам, че правителството уби­ва, краде и лъже, но не поема риска да раздава фалши­ви удостоверения. Тя наистина трябва да е дъщерята на Лиляна, защото в документа е написано пълното й име и мястото, където е живяла. От телевизията раз­брах, че Карпатският гений, Бащата на народа, наши­ят Вожд, онзи, който ни принуди да гладуваме, дока­то изнасяше всичко за чужбина, който имаше дворци и позлатени прибори, докато народът умираше от из­тощение, онзи човек заедно с проклетата си жена са карали Секуритате да обикаля приютите и да взема бебета, за да ги обучава като държавни убийци.

Вземали само момчетата, а момичетата оставяли. Може наистина да е дъщерята.

Отново поглеждам удостоверението и си мисля дали трябва, или не трябва да казвам къде е майка й. Лиляна заслужава да се срещне с тази чужденка, ко­ято твърди, че е „една от нас". Лиляна заслужава да се изправи срещу тази жена, смятам, че страда до­статъчно, след като предаде народа си - легна с един гайо (Б. р.: Не-ром, чужденец.) и посрами страната си. Може би е дошъл моментът да се сложи край на нейните мъки, да види, че дъщеря й е оцеляла, спече­лила е пари и дори може да й помогне да се измъкне от мизерията, в която се намира.

Току-виж, и аз изкарам нещо за информацията. И в бъдеще нашето племе да получи някои облаги, тъй като живеем в смутни времена, когато всички повта­рят, че Карпатският гений е мъртъв, показват сцени от екзекуцията му, но той може утре да се върне, да се окаже, че всичко е било брилянтен замисъл, за да разбере кой е на негова страна и кой е готов да го предаде.

Музикантите ще засвирят всеки момент, по-добре да си говорим за сделка.

- Знам къде се намира тази жена. И мога да ви за­веда при нея.

Тонът ми сега е по-любезен.

- Но смятам, че тази информация струва нещо.

- Подготвена съм за това - отговаря и ми пода­ва много повече пари, отколкото смятах да й поис­кам.

- Не покрива дори таксито дотам.

- Ще получите още толкова, когато стигна.

И усещам как за първи път тя се колебае. Сякаш се страхува да продължи. Веднага прибирам парите, които остави на бара.

- Утре ще ви заведа при Лиляна.

Ръцете й треперят. Поръчва още едно уиски, но внезапно в бара влиза някакъв мъж и цветът й се про­меня. Мъжът веднага идва към нея. Разбирам, че два­мата са се запознали предишния ден, а днес разгова­рят като стари приятели. Неговите очи я желаят. Тя ясно осъзнава това и го предизвиква още повече. Мъ­жът поръчва бутилка вино, двамата сядат на една ма­са и май историята за майката е напълно забравена.

Но аз искам и другата половина от парите. Дока­то сервирам напитките, питам в кой хотел е отседна­ла и казвам, че ще бъда там в десет часа сутринта.

Херьн Райьн, журналист

Още на първата чаша вино каза - без да съм пи­тал каквото и да било, разбира се, - че има приятел, полицай от Скотланд Ярд. Естествено, че беше лъжа. Трябва да бе прочела погледа ми. Опитваше се да ме отдалечи от себе си.

Отвърнах, че и аз имам приятелка и резултатът стана равен.

Десет минути след като музиката засвири, тя ста­на. Бяхме разговаряли съвсем малко. Изобщо не ме попита за моите проучвания, свързани с вампирите - само общи приказки, впечатления от града, недовол­ство от пътищата. Но онова, което видях в следващия миг - по-точно което всички присъстващи в ресто­ранта видяха, - беше една богиня, която се разкрива в цялото си величие, жрица, която призовава ангели­те и демоните.

Очите й бяха затворени и тя изглеждаше така, ся­каш вече не знае коя е, къде се намира, какво търси на тоя свят. Сякаш се носеше и призоваваше минало­то си, разкриваше настоящето и предсказваше бъде­щето. Съчетаваше еротика и святост, порнография и същевременно открито боготворене и преклонение пред природата.

Всички престанаха да се хранят и приковаха по­гледи към нея. Тя вече не следваше музиката. Музи­кантите се опитваха да следват нейните стъпки. А оня ресторант в мазето на стара сграда в Сибиу се превърна в египетски храм, където се събират по­клонниците на Изида за своите ритуали за плодоро­дие. Ароматът на печено месо и вино бе заменен от миризмата на тамян и ние изпаднахме в същия транс. Откъснахме се от света и влязохме в непозна­то измерение.

Струнните и духовите инструменти престанаха да свирят. Останаха само ударните. Атина танцуваше, сякаш не е там. Пот капеше от лицето й, а босите й крака удряха силно по дървения под. Една жена ста­на и внимателно върза кърпа на гърдите и врата й, тъй като нейната блуза всеки момент щеше да се свлече от раменете. Но тя сякаш не забелязваше, на­мираше се в други светове, търсеше едва доловими­те им граници с нашия, а те все не й се разкриваха.

Хората в ресторанта започнаха да пляскат, за да следват ритъма, а Атина танцуваше все по-бързо. Улавяше енергията от дланите на хората, въртеше се около себе си, балансираше в празното пространство и повличаше всичко онова, което ние, бедните смърт­ни, трябваше да поднесем на върховното божество.

Внезапно тя спря и всички спряха след нея, дори и ударните инструменти. Очите й все още бяха затво­рени, но по лицето й се стичаха сълзи. Вдигна ръце към небето и извика:

- Когато умра, погребете ме права, защото цял живот съм прекарала на колене!

Никой нищо не каза. Тя отвори очи, сякаш се съ­буждаше от дълбок сън, и се отправи към масата, все едно нищо не е станало. Оркестърът засвири отново. Двойки заеха дансинга и се опитваха да се забавля­ват, но обстановката изглеждаше напълно промене­на. Хората започнаха да плащат сметките си и да на­пускат ресторанта.

- Всичко наред ли е? - попитах, когато видях, че се е възстановила от физическото усилие.

- Страх ме е. Открих как да стигна където не ис­кам.

- Би ли желала да те придружа?

Тя поклати глава, но попита в кой хотел съм. Да­дох й адреса.

В следващите няколко дни довърших проучвания­та си за документалния филм, оставих преводача да се върне в Букурещ с взетата под наем кола, а аз оста­нах в Сибиу само защото исках да я срещна отново. Въпреки че винаги съм се ръководил от логиката, че любовта може да бъде изградена, а не просто наме­рена, знаех, че ако повече не я видя, завинаги ще оста­вя в Трансилвания важна част от живота си. Борих се срещу монотонния ход на онези безкрайни часове, неведнъж ходих до гарата, за да проверя разписание­то на автобусите до Букурещ, похарчих за обаждания до Би Би Си и до моята приятелка повече, отколкото позволяваше скромният ми бюджет на независим продуцент. Обяснявах, че материалът още не е готов, че ми липсват някои неща, може би още един ден, може би седмица, с румънците е толкова сложно, все се бунтуват, когато някой свърже хубавата Трансил­вания с кошмарната история за Дракула. Изглежда, че накрая продуцентите ми повярваха и позволиха да остана колкото е необходимо.

Бяхме отседнали в единствения хотел в града и един ден тя се появи. И този път ме видя във фоайе­то и сякаш първата ни среща изплува в съзнанието й. Покани ме да излезем, а аз се опитах да сдържа ра­достта си. Може би и аз значех нещо за нея.

След време разбрах, че думите, които изрече в края на танца си, са стара циганска поговорка.

Говоря в сегашно време, защото за нас времето не съществува, само пространството. И защото ми се струва, че е било вчера.

Единственият племенен обичай, който не спазих, беше да имам до себе си мъж, когато се роди Атина. Но бабите дойдоха, макар да знаеха, че съм преспала с гайо, с чужденец. Разплетоха косите ми, отрязаха пъпната връв, направиха няколко възелчета и ми я дадоха. Тогава според традицията детето трябваше да бъде повито в дреха на баща си; той ми беше ос­тавил една кърпа, която ми напомняше за аромата му. Понякога я поднасях към носа си, за да го почув­ствам по-близо до мен, а сега този аромат щеше да си отиде завинаги.

Пових бебето в кърпата и го оставих на пода, за да получи енергия от земята. Стоях и не знаех какво да изпитвам и какво да мисля - вече бях взела решени­ето си.

Казаха ми да избера име, но да не го съобщавам на никого - то можеше да бъде произнесено едва след кръщаването на детето. Дадоха ми светено мас­ло и амулети, които трябваше да сложа на вратлето му след две седмици. Една от бабите ми каза да не се тревожа, защото цялото племе носело отговорност. Трябвало да привикна към критиките, те щели да от­минат след време. Посъветваха ме също да не изли­зам между залеза и изгрева, понеже цинварите (Б. р.: Зли духове.) можели да ни нападнат, да ни обладаят и да превърнат живота ни в трагедия.

Седмица след това, щом слънцето изгря, отидох до едно сиропиталище в Сибиу, за да я оставя на пра­га, надявайки се, че някоя милостива ръка ще я вземе оттам. Но една медицинска сестра ме хвана и ме из­дърпа вътре. Нагруби ме жестоко, каза, че неведнъж са виждали такова поведение и затова винаги някой стоял на пост. Нямало толкова лесно да се измъкна от отговорността да родя дете.

- Какво друго да се очаква от една циганка, освен да изостави детето си!

Накара ме да попълня някакъв формуляр с всич­ките си данни, но понеже не знаех да пиша и стоях не­подвижно, тя продължи да нарежда: „Разбира се, ци­ганка! И не се опитвай да ни измамиш, като посочиш фалшиви данни, защото може да се озовеш в затво­ра." От страх накрая казах истината.

Погледнах детето за последно и си помислих единствено: „Момиченце без име, дано срещнеш лю­бов, много любов в живота си.”

Излязох и в продължение на часове вървях през гората. Спомних си дългите нощи, докато бях бре­менна. О, колко мразех и обичах детето и мъжа, от когото го заченах!

Като всички жени и аз живеех с мечтата да срещ­на принца от приказките, да се омъжа, да напълня до­ма си със синове и дъщери и да се грижа за семейството си. И като много от тях накрая се влюбих в мъж, който не можеше да ми осигури това, но с кого­то изживях незабравими мигове. Мигове, които не можех да обясня на детето, то завинаги щеше да бъ­де белязано за нашето племе като гайо и дете без ба­ща. Аз можех да се справя, но не исках и то да стра­да като мен, откакто разбрах, че съм бременна.

Плачех и се дерях с нокти, надявайки се, че болка­та ще ми помогне да не мисля за връщането към обикновения живот и за срама, който бях донесла на племето. Някой щеше да се погрижи за дъщеря ми, а аз щях да живея с мисълта, че един ден, когато порас­не, отново ще я видя.

Седнах на земята и се облегнах на едно дърво. Не можех да спра да плача. Но когато сълзите ми и кръвта от раните ми докоснаха ствола му, ме обзе не­обикновено спокойствие. Сякаш чувах някакъв глас, който ми казваше да не се тревожа, че кръвта и съл­зите са пречистили пътя на детето и са намалили мо­ите страдания. Оттогава, щом изпадна в отчаяние, си спомням този глас и се успокоявам.

Затова не се изненадах, когато я видях да присти­га с нашия Ром Баро, който поиска да го почерпя с ка­фе и алкохол, усмихна се иронично и си тръгна. Гла­сът ми бе казал, че тя ще се върне. И ето - сега стои тук пред мен. Красива, прилича на баща си. Не зная какво чувства към мен. Може би омраза, задето съм я изоставила. Не се налага да обяснявам защо го напра­вих, никой на този свят не би могъл да ме разбере.

Дълго стоим, без да промълвим нито дума. Само се гледаме. Без да се усмихваме, без да плачем, без нищо. От душата ми блика любов, но дали я интере­сува какво чувствам?

- Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш нещо? Инстинктът. Винаги инстинктът е на първо място.

Тя ми кимва в знак на съгласие. Влизаме в малката стая, където живея. Тя ми служи едновременно за хол, спалня, кухня и шивашко ателие. Оглежда всич­ко и сякаш е стресната, но аз се преструвам, че не за­белязвам. Отивам до печката и се връщам с две чи­нии гъста зеленчукова супа с мас. Приготвям силно кафе и докато слагам захар, чувам първата й репли­ка:

- За мен без захар. Не знаех, че говориш англий­ски.

Каня се да кажа „научих го от баща ти", но се сдържам. Ядем мълчаливо и с напредването на вре­мето всичко започва да ми се струва близко - аз съм с дъщеря си, тя е обикаляла света, но сега се е върна­ла, опознала е други пътища и си идва у дома. Знам, че това е илюзия, но в живота ми е имало толкова су­рови моменти, че няма нищо лошо да си помечтая малко.

- Коя е тази светица? - Тя сочи една картина на стената.

- Света Сара, закрилница на циганите. Винаги съм искала да посетя църквата й във Франция, но не можем да излизаме оттук. Няма да ми дадат паспорт, виза...

Каня се да кажа: „и дори да успея, нямам пари", но се въздържам. Тя може да реши, че искам нещо от нея.

- ...и съм затрупана с работа.

Отново става тихо. Тя довършва супата и пали ци­гара. Погледът й не изразява нищо, никакво чувство.

- Смяташе ли, че отново ще ме видиш?

Отвръщам положително. От жената на Ром Баро разбрах, че е била в неговия ресторант.

- Задава се буря. Не искаш ли да поспиш малко?

- Нищо не чувам. Вятърът нито се е усилил, нито е утихнал - като преди малко е. Предпочитам да по­говорим.

- Повярвай ми. Имам колкото искаш време, имам целия живот, който ми остава, за да бъда до теб.

- Не ми казвай това сега.

- ...но ти си уморена - продължавам, преструвай­ки се, че не съм чула думите й.

Виждам, че се задава буря. Като всяка буря тя но­си разруха, но в същото време напоява полята и мъд­ростта на небесата се спуска заедно с дъжда. Като всяка буря и тя ще отмине. Колкото по-силна е, тол­кова по-бързо ще отмине.

С Божията помощ съм се научила да се справям с бурите.

И сякаш небесата са чули думите ми и закапват първите капки. Момичето допушва цигарата си, аз я хващам за ръцете и я отвеждам до моето легло. Тя ляга и затваря очи.

Не зная колко време е спала. Гледах я, без да мис­ля за нищо, а гласът, който някога бях чула в гората, ми нашепваше, че всичко е наред, че не бива да се безпокоя, че промените, които съдбата налага на хо­рата, са благоприятни, ако успеем да разгадаем как­во се съдържа в тях. Не зная кой я е взел от сиропи­талището, кой я е възпитал и превърнал в независи­мата жена, каквато ми изглеждаше. Изрекох една мо­литва за семейството, помогнало на дъщеря ми да оцелее и да има по-добър живот. Насред молитвата изпитах ревност и отчаяние и се укорих, и спрях да се моля на света Сара - дали наистина е трябвало да я върне тук? Пред мен беше всичко, което изгубих и никога нямаше да мога да си възвърна.

Но това беше и физическото проявление на лю­бовта ми. Аз не знаех нищо и в същото време пред мен се разкри всичко. Отново видях сцените, когато си мислех за самоубийство, за аборт, когато мислех да се махна от това място и да отида докъдето ми стигнат силите. Видях разговора си с природата, ко­ято от този момент нататък присъстваше много сил­но в живота ми и никога не ме изостави, въпреки че малцина от племето знаеха за това. Моят закрилник ме намери да се скитам из гората. Той можеше да разбере всичко, но почина.

„Светлината е нестабилна - угасва от вятъра, па­ли се от светкавицата, никога не блести като слънце­то, но си струва да се борим за нея", казваше той.

Беше единственият, който ме прие и убеди племе­то, че мога да се върна и да бъда част от живота му. Единственият с достатъчно авторитет, за да предот­врати изгонването ми. И за съжаление единственият, който никога няма да види дъщеря ми. Плаках за не­го, докато тя спеше неподвижно в леглото, тя, която навярно бе свикнала с всички възможни удобства. Отново ме връхлетяха хиляди въпроси - кои са роди­телите й, къде живее, завършила ли е университет, дали обича някого, какви са плановете й. Но не аз бях прекосила света, за да я открия, тъкмо обратното. Следователно не аз трябваше да задавам въпросите, а само да отговарям на тях.

Тя отвори очи. Прииска ми се да докосна косите й, да я погаля - запазила съм за нея тези ласки през всичките изминали години, - но не знаех как ще реа­гира и затова не посмях.

- Ти дойде тук, за да разбереш защо...

- Не. Не искам да разбера какво кара една майка да изостави детето си. Няма оправдание за такова не­що.

Думите й пронизаха сърцето ми като стрела и аз не знаех какво да кажа.

- Коя съм? Каква кръв тече във вените ми? Вче­ра, след като разбрах, че мога да те открия, изпаднах в ужас. Откъде да започна? Ти, както и всички циган­ки, би трябвало да можете да гадаете бъдещето на карти, нали?

- Не е така. Правим това единствено за гайе, за чужденците, за да се прехранваме. Никога не си гле­даме на ръка или на карти, никога не се опитваме да предсказваме бъдещето, когато сме сред племето си. А ти...

- ...аз съм част от племето. Макар че жената, коя­то ме е родила на този свят, ме е пратила далеч.

- Да.

- Искаш ли да ти разкажа за баща ти?

- Не ме интересува.

И внезапно разбрах с какво мога да й помогна. Ся­каш нечий чужд глас излизаше от устата ми:

- Опознай кръвта, която тече във вените ми и в твоето сърце.

Моят учител говореше чрез мен. Тя отново затво­ри очи и спа непробудно в продължение на дванайсет часа.

На другия ден я заведох в покрайнините на Сибиу, където бяха направили музей с къщи от района. За първи път имах удоволствието да й приготвя закуска. Беше отпочинала и не така напрегната, питаше ме разни неща за циганската култура, въпреки че никога не пожела да узнае каквото и да било за мен. Споде­ли малко за живота си, узнах, че съм баба! Не каза нищо за съпруга или осиновителите си. Спомена, че продава терени на едно далечно място и че скоро ще трябва да се върне на работа.

Казах й, че мога да я науча да прави амулети, за да се предпази от злото, но тя не прояви интерес. Ала щом заговорих за лековити билки, ме помоли да й покажа как да ги разпознава. В градината, където се разхождахме, аз се опитах да й предам цялото си по­знание, макар да бях убедена, че ще забрави всичко, когато се прибере у дома си - вече знаех, че домът й е в Лондон.

- Ние не притежаваме земята, тя притежава нас. Тъй като преди все сме били на път, всичко край нас е наше - растенията, водата, местата, през които са пътували каруците ни. За нас са важни единствено природните закони - силните оцеляват, а ние, слаби­те, вечно прокудените, сме се научили да прикриваме малкото си сила, за да се възползваме от нея в точ­ния момент.

Не вярваме, че Бог е сътворил света. Вярваме, че Бог е светът, ние сме в Него и Той е в нас. Въпреки че...

Млъкнах. Но реших да продължа, защото това бе­ше единственият начин да. отдам почит на моя закрилник.

- ...по мое мнение би трябвало да го наричаме

Богиня. Майка. Не жена, която изоставя детето си в сиропиталище, а такава, която е вътре в нас и която ни закриля, когато сме в беда. Винаги ще е с нас, ко­гато вършим ежедневните си задачи с любов, с ра­дост и с разбирането, че това не е наказание, а начин да възхваляваме Творението.

Атина - вече знаех нейното име - отмести поглед към една от къщите в градината.

- Това какво е? Църква ли е?

Часовете, които прекарах край нея, ми позволиха да се съвзема. Попитах я дали не иска да сменим те­мата. Тя помисли малко, преди да отговори.

- Искам да продължа да слушам каквото имаш да ми казваш. Въпреки че, доколкото разбирам от про­четеното преди, това, което говориш, не е съвсем според циганските схващания.

- Моят закрилник ме е научил така. И понеже зна­еше разни неща, които циганите не знаят, накара пле­мето отново да ме приеме. А докато се учех, той ми разкри силата на Майката - на мен, която се бях от­рекла от тази благословия.

Сграбчих едно малко храстче.

- Ако някой ден синът ти има треска, постави го до някое младо растение и разтърси листата - трес­ката ще премине в растението. Ако чувстваш тъга, направи същото.

- Предпочитам да продължиш да ми говориш за твоя закрилник.

- Той ми казваше, че в началото Творението било много самотно. Тогава създало още някой, с когото да си приказват. Тези двама чрез любовен акт създа­ли трети и оттам насетне всичко се умножило хилядократно, безчет. Преди малко ме попита за онази църква - не зная кой я е построил и не ме интересу­ва. Моят храм са градината, небето, водата на езеро­то и реката, която го захранва. Моят народ са хората, с които споделяме еднакви виждания, а не онези, с които ме свързват кръвни връзки. Моят ритуал е да бъда с тези хора и да отдавам почитта си на всичко наоколо. Кога смяташ да се връщаш у дома?

- Може би утре. Стига да не преча.

Още една стрела прониза сърцето ми, но нищо не можех да кажа.

- Остани колкото желаеш. Попитах само защото искам да отпразнувам с останалите твоето пристига­не. Мога да го направя довечера, ако си съгласна.

Тя замълча и аз разбрах това като съгласие. Вър­нахме се вкъщи и отново я нагостих. Обясни ми, че се налагало да отиде до хотела в Сибиу, за да си взе­ме някои дрехи. Когато пристигна, вече бях органи­зирала всичко. Качихме се на един хълм на юг от града, седнахме край току-що запаления огън, сви­рихме, пяхме, танцувахме и си разказвахме разни ис­тории. Тя присъстваше през цялото време, но не участва в нищо, въпреки че Ром Баро каза, че е от­лична танцьорка. За първи път през всичките тези го­дини бях щастлива, защото можах да изпълня ритуа­ла за моята дъщеря и заедно да отпразнуваме чудото да сме живи, здрави и обгърнати от любовта на Ве­ликата майка.

Накрая заяви, че тази нощ ще спи в хотела. Попи­тах я дали се разделяме, но тя каза, че не. Утре щяла да се върне.

Цяла седмица аз и моята дъщеря заедно се пре­кланяхме пред Вселената. Една вечер тя доведе със себе си приятел, но обясни, че той не е нейният любим, нито е баща на детето. Мъжът беше с около де­сет години по-възрастен от нея. Попита кого почита­ме с нашите ритуали. Обясних му, че според моя закрилник да боготвориш някого означава да поставиш този човек извън света ни. Ние не боготворим нико­го и нищо, а просто се сливаме с Творението.

- А молите ли се?

- Аз лично се моля на света Сара. Но тук ние сме част от цялото - честваме, вместо да се молим.

Помислих, че Атина трябва да се е почувствала горда от отговора ми. В действителност просто по­втарях думите на моя закрилите.

- А защо правите това групово? Та нали бихте могли лично да празнувате връзката си с Вселената?

- Защото другите са аз. И аз съм другите.

В този момент Атина ме погледна и усетих, че се­га аз докоснах сърцето й.

- Утре си заминавам - каза тя.

- Преди да тръгнеш, ела да се сбогуваш с майка си.

За първи път през всичките тези дни използвах та­зи дума. Гласът ми не трепна, погледът ми остана ре­шителен и аз знаех, че въпреки всичко тя е кръв от кръвта ми - плодът на моят утроба. В този момент се държах като момиченце, което току-що е разбрало, че светът не е пълен с призраци и проклятия, както казват възрастните. Изпълнен е с любов независимо от проявлението й. Любов, която опрощава грешки­те и пречиства греховете.

Тя ме прегърна и дълго стояхме така. Веднага след това оправи кърпата, с която покривам косата си - макар да нямам съпруг, според циганската тра­диция трябва да я нося, защото не съм девица. Какво ли криеше утрешният ден освен заминаването на ед­но създание, което винаги съм обичала и за което ви­наги съм се страхувала от разстояние? Аз бях всич­ки, а всички бяха аз и моята самота.

На другия ден Атина се появи с букет цветя, под­реди стаята ми и каза, че трябва да нося очила, защо­то зрението ми е отслабнало от шиенето. Попита да­ли приятелите, с които съм празнувала, не са имали проблеми с племето. Казах й, че не са имали, че мо­ят закрилник е бил уважаван човек, научил ни е на много неща и е имал ученици по целия свят. Обясних й, че е починал малко преди тя да дойде.

- Веднъж дойде една котка и се отърка в него. За нас това означава смърт и всички се разтревожихме, ала има ритуал, с който да се премахне прокобата.

Но закрилникът ми каза, че вече е време да си оти­де, трябвало да попътува из световете, които знае, че съществуват, да се върне прероден като детенце и най-вече да си отдъхне малко в прегръдките на Май­ката. Погребението му беше скромно, в една гора на­близо, но от цял свят се стекоха хора, за да присъст­ват.

- Сред тези хора имаше ли една жена на около трийсет и пет години, с черна коса?

- Не помня точно, но е възможно. Защо питаш?

- Срещнах я в хотела в Букурещ и тя каза, че е пристигнала за погребението на приятел. Мисля, че спомена нещо като „учител".

Помоли ме да й разкажа още за циганите, но не беше останало кой знае какво, което да не й е извест­но. Главно защото освен традициите и обичаите ние не познаваме историята си. Предложих й някой ден да отиде до Франция и от мое име да остави една дреха пред образа на Сара от френското село Сент-Ма-ри-дьо-ла-Мер.

- Дойдох тук, защото в живота ми липсваше не­що. Налагаше се да попълня празните полета, интер­валите. Мислех, че ще ми е достатъчно да зърна ли­цето ти, но се оказа, че не е така. Трябваше да разбе­ра, че... съм била обичана.

- Ти си обичана.

Направих дълга пауза - най-сетне бях намерила думи за онова, което исках да й кажа още когато я изоставих. За да не допусна да се разчувства, продъл­жих:

- Искам да те помоля за нещо.

- Каквото пожелаеш.

- Искам да помоля за прошка. Тя прехапа устни.

- Винаги съм била доста неспокойна. Работя мно­го, грижа се за сина си, танцувам като луда, изучих калиграфията, посещавах курсове за повишаване на квалификацията ми като агент на недвижими имоти, чета книга след книга. И всичко това е, за да избягна онези мигове, когато нищо не се случва, понеже тези бели полета ми носят усещане за абсолютна празно­та, където няма капчица любов. Родителите ми вина­ги са правели всичко за мен, а аз май непрестанно ги разочаровам.

Но тук, докато бяхме заедно и отдавахме почитта си на природата и Великата майка, разбрах, че мога да запълня тези празноти. Да се превърна в пауза - в мига, когато човек вдига ръка от барабана, преди да го удари отново. Смятам, че мога да си тръгна, не казвам, че ще си тръгна спокойна, защото животът ми има нужда от ритъма, към който съм привикнала.

Но и не си тръгвам огорчена. Всички цигани ли вяр­ват във Великата майка?

- Ако ги питаш, никой няма да ти отговори поло­жително. Възприели са вярванията и обичаите си от местата, където са отсядали. Единственото, което ни свързва като религия, е, че се прекланяме пред света Сара. Както и това, че поне веднъж в живота си оти­ваме на поклонение, където е гробът й, в Сент-Мари-дьо-ла-Мер. Някои племена я наричат Кали Сара, Черната Сара. Или Циганската Дева, както е извест­на в Лурд.

- Трябва да тръгвам - каза Атина след малко. - Приятелят, с когото те запознах онзи ден, ще ме придружава.

- Изглежда добър човек.

- Говориш като майка.

- Аз съм твоя майка.

- Аз съм твоя дъщеря.

Тя ме прегърна, този път със сълзи в очите. Пога­лих косата й, докато я държах в обятията си, както винаги съм мечтала от онзи ден, в който съдбата - или може би страхът ми - ни раздели. Помолих я да се пази, а тя ми отвърна, че е научила много.

- Ще научиш и повече, защото, макар че днес всички са затворени в домовете си, в града, в служба­та, в жилите ти все още тече кръв от времето на кер­ваните, пътуванията и познанието, което Великата майка ни е давала по пътя, за да оцеляваме. Учи, но учи винаги с човек до себе си. Не оставай сама в то­ва търсене, защото, ако направиш грешна стъпка, ня­ма да има кой да ти помогне да се поправиш.

Тя продължаваше да плаче и да ме прегръща, поч­ти ме умоляваше да остане. Помолих се на моя закрилник да не допусне да пророня и сълза, защото аз исках най-доброто за Атина, а нейната съдба беше да върви напред. Тук, в Трансилвания, освен моята лю­бов нямаше да намери нищо друго. И макар да смя­там, че любовта е достатъчна, за да оправдае цяло ед­но съществуване, бях съвсем сигурна, че не бива да искам от нея да жертва бъдещето си и да остане с мен.

Атина ме целуна и си тръгна, без да ми каже сбо­гом. Може би мислеше, че някой ден отново ще се върне. Всяка Коледа ми пращаше достатъчно пари, за да изкарам цяла година, но аз никога не отидох до банката да получа чека, въпреки че всички в племето смятаха, че постъпвам глупаво.

Преди шест месеца престана да ми изпраща пари. Трябва да е разбрала, че шиенето ми е необходимо, за да запълня онова, което тя наричаше „празни по­лета".

И колкото и да ми се иска да я видя отново, зная, че никога няма да се върне. Сега тя навярно заема ви­сок пост, омъжена е за човека, когото обича, аз си­гурно имам много внуци и моята кръв ще пребъде на тази земя, а грешките ми ще бъдат простени.