Вещицата от портобело



страница7/12
Дата11.02.2018
Размер2.47 Mb.
#57881
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
Самира Е Халил, домакиня

Щом Шерин си дойде у дома, надавайки ра­достни възгласи, докато прегръщаше и притискаше стреснатия Виорел, разбрах, че всичко е минало дори по-добре от очакванията. Почувствах, че Господ е чул молитвите ми и сега тя няма какво повече да търси; най-сетне можеше да се адаптира към някакъв норма­лен живот, да отгледа детето си, да се омъжи отново и да престане да се тревожи както досега, защото то­ва я правеше едновременно еуфорична и потисната.

- Обичам те, мамо.

И аз на свой ред я прегърнах и я притиснах към себе си. Признавам си, че през всичките тези нощи, докато нея я нямаше, изпадах в ужас да не би да из­прати някого да вземе Виорел и повече никога да не се върнат.

След като се нахрани и окъпа, след като ни разка­за за срещата с рождената си майка, след като ни описа Трансилвания (аз не си я спомнях много добре, понеже тогава просто търсех сиропиталището), я по­питах кога смята да се връща в Дубай.

- Другата седмица. Преди това трябва да отида до Шотландия, за да открия някого.

Мъж!

- Една жена - продължи тя. Вероятно беше забе­лязала моята съзаклятническа усмивка. - усещам, че имам мисия. Докато отдавах почитта си на живота и природата, открих неща, за които не подозирах, че съществуват. Онова, което смятах, че е само в танца, е навсякъде. И е с облика на жена. Аз видях в...



Уплаших се. Казах й, че нейната мисия е да въз­пита сина си, да се усъвършенства в работата си, да печели повече пари, да се омъжи отново и да почита Господ - такъв, какъвто Го познаваме.

Ала Шерин не ме разбра правилно.

- Случи се една нощ, докато седяхме около огъ­ня, пиехме, разказвахме си весели истории, слушах­ме музика. Освен веднъж в ресторанта през остана­лите дни, прекарани там, не почувствах необходи­мостта да танцувам, сякаш трупах енергия за нещо по-различно. Внезапно усетих, че всичко край мен е живо и пулсира - аз и Творението бяхме едно. Плаках от щастие, когато огнените езици сякаш добиха об­лика на жена - състрадателна жена, която ми се ус­михваше.

Потреперих. Със сигурност ставаше дума за ци­ганска магия. Същевременно отново съзрях образа на малката ученичка, която казва, че е видяла „жена в бяло".

- Не се подвеждай по тия неща. Те идват от дяво­ла. Ти винаги си имала добър пример в нашето се­мейство, не можеш ли просто да живееш нормално?

Очевидно бях избързала със заключението си, че пътуването в търсене на рождената й майка се е от­разило добре. Ала вместо да реагира агресивно как­то друг път, тя продължи да се усмихва.

- Какво значи нормално? Защо татко винаги е затрупан с работа, след като имаме достатъчно пари да изхраним три поколения? Той е почтен човек и заслужава парите, които получава, но все повтаря, и то с известна гордост, че е затрупан с работа. За как­во? Докъде иска да стигне?

- Той е човек, който води достоен живот.

- Докато живеех с вас, щом си дойдеше от рабо­та, той ме разпитваше за задълженията ми и ми дава­ше примери за това колко е важна за света неговата работа, включваше телевизора и коментираше поли­тическата ситуация в Ливан, а преди да заспи, четеше техническа литература. Винаги беше зает.

С теб е същото. Аз винаги бях най-хубаво облече­ното дете в училище, водеше ме на тържествата, гри­жеше се за реда в дома ни, винаги си била внимател­на, любвеобилна, възпита ме добре. А сега, когато старостта приближава, какво смятате да правите с живота си - вече съм пораснала и независима.

- Ще пътуваме. Ще обиколим света, ще се наслаж­даваме на заслужената си почивка.

- А защо не започнете отсега, когато все още сте здрави?

Вече си бях задавала този въпрос. Но чувствах, че съпругът ми се нуждае от работата си - не заради па­рите, а защото тя го караше да се чувства полезен, защото можеше да докаже, че бежанецът също до­стойно изпълнява задълженията си. Когато беше в отпуск и в града, все си намираше причина да отско­чи до службата, да поговори с приятели, да вземе то­ва или онова решение - неща, които биха могли и да почакат. Насила го карах да отидем на театър, на ки­но, по музеите. Той правеше каквото исках, но аз чувствах, че се отегчава. Интересуваха го единствено фирмата, работата, сделките.

За първи път разговарях с нея, сякаш е моя прия­телка, а не дъщеря, но използвах език, който да не ме принизи в очите й и който тя лесно би разбрала.

- Искаш да кажеш, че баща ти също се опитва да запълни така наречените от теб „бели полета"?

- В деня, когато той се пенсионира, макар да вяр­вам, че този ден никога няма да дойде, можеш да си сигурна, че ще изпадне в депресия. Какво да прави с толкова трудно извоюваната свобода? Всички ще го поздравяват за блестящата кариера, за оставеното наследство, за цялостното управление на фирмата. Но никой няма да има време за него - животът ще продължи да си тече и всички ще са потопени в него. Татко отново ще се почувства прокуден, но този път няма да има държава, в която да намери убежище.

- Ти имаш ли по-добра идея?

- Имам само една - не искам това да се случи и с мен. Не ме разбирай погрешно, не ви обвинявам за примера, който сте ми дали. Но имам нужда да про­меня нещо.

Спешно да променя нещо.

Диъдри О'Нийл, позната като Еда

Седеше в пълен мрак.

Детето, то се знае, веднага излезе от стаята - нощта е царството на ужаса, на кошмарите от мина­лото, от времето, когато сме бродили като цигани, както моят бивш учител - дано Майката се смили над душата му и прояви ласкави грижи за него, докато дойде времето да се върне.

Атина не знае какво да прави, откакто загасих лампата. Пита ме за сина си, казвам й да не се безпо­кои, да го остави на мен. Излизам, пускам телевизо­ра, намирам канал с анимационни филми, изключвам звука - детето е като хипнотизираш), и готово, про­блемът е решен. Питам се как е било в миналото, за­щото жените идваха за същия ритуал, в който сега Атина трябваше да вземе участие, водеха децата си, но нямаше телевизия. Какво са правели хората, кои­то е трябвало да бъдат обучавани?

Б, това не е мой проблем.

Онова, което детето усеща пред телевизора - вра­та към друга реалност, - е същото каквото ще пред­извикам у Атина. Всичко, е толкова просто и в също­то време - сложно! Просто е, защото е достатъчно само да промениш нагласата си - повече няма да тър­ся щастието. От този момент нататък аз съм незави­сима, ще гледам на света със собствените си очи, а не с очите на другите. Ще търся единствено приключе­ние в това, че съм жива.

А е сложно, понеже се питам защо няма да търся щастието, след като съм научила, че това е единстве­ната цел, която си струва? Защо да рискувам по път, който другите не са рискували да изберат?

В края на краищата какво е щастието?

Любов, казват ми. Ала любовта никога не носи, а и никога не е носила щастие. Тъкмо обратното, свър­зана е с тъга, прилича на бойно поле, представлява много безсънни нощи, в които си задаваме въпроса дали постъпваме правилно. Истинската любов е ек­стаз и агония.

Тогава спокойствие. Спокойствие ли? Ако се вгле­даме в Майката, тя никога не бездейства. Зимата се бори с лятото, слънцето и луната все не се срещат, тигърът преследва човека, който се страхува от куче­то, което гони котката, която гони мишката, която плаши човека.

Парите носят щастие. Отлично, значи всички хо­ра, които разполагат с достатъчно пари да живеят охолно, биха могли да престанат да работят. Но те продължават постарому, сякаш се боят да не загубят всичко. Парите носят още пари, истина е. Мизерията може да донесе нещастие, но обратното не е вярно.

Прекарах дълги години в търсене на щастието. Сега искам радости. Радостта е като секса, започва и свършва. Искам удоволствие. Искам да се чувствам доволна. Но щастлива? Повече няма да се хвана в то­зи капан.

Когато съм сред група хора и реша да ги прово­кирам с един от най-важните въпроси на нашето съ­ществуване, всички казват: „Щастливи сме.”

Продължавам: „Но не желаеш ли да имаш повече, не искаш ли да продължиш да растеш?" Всички отго­варят: „Разбира се.”

Настоявам: „Значи не изпитваш щастие." Всички сменят темата.

По-добре да се върна в стаята, където в момента се намира Атина. Тъмно е. Тя следи стъпките ми. Драсвам клечка кибрит и паля една свещ.

- Всичко заобикалящо ни е Желание на Вселена­та. Не е щастие, то е копнеж. Желанията винаги са неизпълнени. Ако се изпълнят, престават да бъдат желания, нали?

- Къде е синът ми?

- Синът ти е добре, гледа телевизия. Искам да се взреш в свещта и да не говориш. Не казвай нищо. Са­мо вярвай.

- Да вярвам, че...

- Помолих те да не говориш. Просто вярвай, не се съмнявай в нищо. Ти си жива и тази свещ е един­ствената точка в твоята вселена - вярвай в това. За­брави завинаги идеята, че пътят е начин да се при­стигне някъде. В действителност ние с всяка стъпка пристигаме. Повтаряй това всяка сутрин: „Аз при­стигнах!" Ще видиш, че ще ти стане по-лесно да си във връзка с всеки миг от деня.

Помълчах малко.

- Пламъкът на свещта осветява твоя свят. Попи­тай го: „Коя съм?”

След още малко продължих:

- Представям си твоя отговор - аз съм еди-коя си, преживяла съм това и онова. Имам син, работя в Дубай. Сега отново попитай свещта:, А коя не съм?" Пак помълчах. И отново продължих:

- Навярно си отговорила: „Аз не съм удовлетво­рен човек. Аз не съм типичната майка, която се тре­вожи единствено за сина и за мъжа си и иска само да има дом с градина и място, където да прекарват от­пуските си всяко лято." Познах ли? Можеш да гово­риш.

- Позна.

- Значи сме на прав път. Подобно на мен ти си не­удовлетворен човек. Твоята „реалност" не съвпада с „реалността" на останалите. И те е страх да не би и синът ти да тръгне по този път, нали?

- Да.

- Но дори и така знаеш, че не можеш да спреш. Погледни добре тази свещ. В момента тя е твоята вселена, съсредоточава вниманието ти, осветява малко пространство около себе си. Поеми дълбоко въздух, задръж го в дробовете си колкото се може по-дълго, издишай. Направи това пет пъти.



Тя се подчини.

- Упражнението трябва да те е поуспокоило. Сега си спомни какво ти казах - вярвай. Повярвай, че мо­жеш, че вече си стигнала където си искала. В даден момент от живота си, както ми разказа вчера по вре­ме на следобедния чай, ти си успяла да промениш по­ведението на хората в банката, където си работила, защото си ги научила да танцуват. Нали?

Променила си всичко, понеже си променила твоя­та реалност с танца. Повярвала си в тази история за Върха, която ми се струва интересна, въпреки че ни­кога не съм чувала да се говори за това. Обичала си да танцуваш и си вярвала в онова, което правиш. Чо­век не е в състояние да вярва в нещо, което не му ха­ресва, разбираш ли?

Тя кимна утвърдително, без да отмества поглед от пламъка на свещта.

- Вярата не е въпрос на желание. Вярата е Воля. Желанията са нещо, което трябва да се изпълни, до­като Волята е сила. Волята променя пространството край нас, както ти си направила с работата си в бан­ката. Но за това е необходимо Желание. Моля те, концентрирай се върху свещта!

Синът ти излезе оттук и отиде да гледа телевизия, тъй като се страхува от тъмното. Защо? В мрака ние можем да проектираме всякакви неща, но обикнове­но проектираме единствено нашите кошмари. Това важи в еднаква степен и за децата, и за възрастните. Вдигни бавно дясната си ръка.

Тя вдигна високо ръката си. Помолих я да напра­ви същото и с лявата си ръка. Огледах хубаво гърди­те й - бяха много по-красиви от моите.

- Можеш да ги свалиш, но все така бавно. Затво­ри очи и дишай дълбоко, аз ще светна лампата. Гото­во, ритуалът свърши. Да отидем в хола.

Атина стана, но й беше трудно. Краката й бяха из­тръпнали от позата, която я бях накарала да заеме.

Виорел вече беше заспал. Изключих телевизора и отидохме в кухнята.

- За какво беше всичко това? - попита тя.

- Единствено за да те извадя от всекидневието. Можеше да е всяко друго нещо, стига да успееш да концентрираш вниманието си върху него. Просто аз обичам тъмното и пламъка на свещта. С две думи, ти ме питаш къде искам да стигна, нали?

Атина каза, че е пътувала три часа с влак с детето на ръце, че трябва да си стегне куфара, за да се вър­не на работа. Можела да си остане в стаята и да гле­да някаква свещ там, не било необходимо да идва до Шотландия.

- Напротив - отвърнах. - Трябваше да разбереш, че не си сама, че и други хора са свързани със също­то нещо. Този простичък факт ти позволява да повяр­ваш.

- В какво да повярвам?

- Че си на прав път. И както и преди казах, че с всяка крачка пристигаш.

- Но какъв път? Смятах, че като потърся майка си в Румъния, най-накрая ще намеря душевния покой, от който толкова се нуждая. Но не го намерих. За ка­къв път ми говориш?

- Нямам представа. Ще го разбереш едва когато започнеш да обучаваш някого. Когато се върнеш в Дубай, си намери ученик или ученичка.

- Да ги уча на танц или калиграфия, така ли?

- Тези неща вече си ги усвоила. Трябва да ги учиш на нещо, което не знаеш. Нещо, което Майката се опитва да разкрие чрез теб.

Тя ме изгледа така, сякаш съм полудяла.

- Именно - казах. - Защо те помолих да вдигнеш ръце нагоре и да дишаш дълбоко? За да си помис­лиш, че аз знам нещо повече от теб. Но това изобщо не е вярно. Беше просто начин да те измъкна от све­та, към който си привикнала. Не те накарах да благо­дариш на Майката, да кажеш колко е прекрасна и че лицето й е озарено от пламъците на огъня. Накарах те единствено да направиш един абсурден жест и да се съсредоточиш върху свещта. Това е достатъчно - всеки път, когато е възможно, да се опитваш да на­правиш нещо, което е в несъответствие със заобика­лящата те действителност.

Когато започнеш да създаваш ритуали, които тво­ите ученици да изпълняват, ти ще се окажеш напътствана. Тогава започваш да се учиш, така казваше моят закрилите. Ако искаш да се вслушаш в думите ми, добре. Ако не искаш, продължавай да живееш както досега, но накрая ще се блъснеш в стената, на­речена „неудовлетвореност".

Извиках такси, поговорихме си малко за мода и мъже и Атина си тръгна. Бях напълно убедена, че ще ме послуша главно защото беше от хората, които ни­кога не отстъпват пред предизвикателствата.

- Учи хората да бъдат различни. Само толкова! - извиках, докато таксито се отдалечаваше.

Това е радост. Щастие би било, ако беше удовлет­ворена от всичко, което вече притежаваше - любов, дете, работа. Но Атина не беше родена за такъв жи­вот, както и аз.



Херън Райьн, журналист

Разбира се, не допусках, че съм влюбен. Имах си приятелка, която ме обичаше, допълваше ме и споделяше с мен моментите на радост и тъга.

Всички срещи и събития в Сибиу бяха част от ед­но пътуване - не за първи път ми се случваше, кога­то бях далеч от дома. Когато хората се отдалечават от своя свят, са склонни да бъдат по-авантюристично настроени, защото преградите и предразсъдъците не съществуват.

Щом се върнах в Англия, първото, което напра­вих, бе да кажа, че въпросният документален матери­ал за Дракула от историческа гледна точка е пълна глупост. Някаква си книжка на луд ирландец, която е успяла да създаде ужасен образ на Трансилвания - едно от най-красивите места на планетата. То е ясно, че продуцентите не останаха доволни, но по онова време тяхното мнение никак не ме интересуваше. За­рязах телевизията и отидох да работя за един от най-важните вестници в света.

Тогава си дадох сметка, че много бих искал отно­во да срещна Атина.

Обадих й се по телефона и се разбрахме да се разходим, преди да отпътува за Дубай. Тя прие, но каза, че иска да ме разведе из Лондон.

Качихме се на първия автобус, който спря на спирката, без да се поинтересуваме накъде отива, из­брахме напосоки една жена и си казахме, че ще сле­зем там, където и тя. Слязохме на спирка Темпъл, минахме край някакъв просяк, който ни молеше за пари, но не му дадохме нищо и докато се отдалеча­вахме, чувахме обидите му - знаехме, че това е прос­то начин да пообщува с нас.

Забелязахме как някакъв човек се опитва да счупи една телефонна кабина. Реших да извикам полиция, но Атина ме спря - може би човекът току-що се е раз­делил с любовта на живота си и има нужда да се раз­товари от напрежението. Или пък няма с кого да си поприказва и не иска да остави и другите да ползват този телефон, за да говорят за сделки или любов.

Накара ме да затворя очи и точно да й опиша дре­хите, с които сме. За моя изненада уцелих едва ня­колко детайла.

Попита ме какво помня от работната си маса. Ка­зах, че на нея има разни книжа, които все ме мързи да подредя.

- А някога представял ли си си, че тези книжа имат живот, чувства, желания и история, която да разкажат? Смятам, че не отдаваш на живота полага­емото внимание.

Обещах, че ще прегледам листовете един по един, когато се върна в редакцията на другия ден.

Двойка чужденци, разтворили карта, ни помолиха да ги упътим към някакъв туристически обект. Атина им даде съответните указания, но ги насочи в греш­на посока.

- Ти ги упъти погрешно!

- Какво значение има! Така ще се загубят, а няма по-добър начин да попаднат на интересни места.

Положи мъничко старание отново да изпълниш живота си с фантазии. Над главите ни има небе, за ко­ето цялото човечество през хилядите години, когато го е наблюдавало, е успяло да даде някои разумни обяснения. Забрави какво си научил за звездите, и те отново ще се превърнат в ангели или в дечица, или в каквото ти се иска в момента. От това няма да ста­неш по-глупав, то е просто игра, която може да обо­гати живота ти.

На следващия ден, когато се върнах във вестника, се погрижих за всеки лист хартия, сякаш е лично пра­тено ми послание, а не писмо до институцията, която представлявам. По обяд отидох да говоря със секре­таря на редакцията и му предложих да подготвя ма­териал за богинята, която почитат циганите. Сметна­ха идеята ми за отлична и решиха да ме изпратят да присъствам на тържествата в Меката на циганите - сент-Мари-дьо-ла-Мер.

Колкото и невероятно да изглежда, Атина нямаше никакво желание да ме придружи. Каза, че нейният приятел - онзи полицай от Скотланд Ярд, когото из­ползваше, за да ме държи на разстояние - няма да е много доволен да узнае, че пътува с друг мъж.

- Но нали си обещала на майка си да занесеш дре­ха на светицата?

- Обещах, но само ако селото ми е по път. Ако ня­кой ден мина оттам, ще изпълня обещанието си.

Тъй като щеше да се връща в Дубай следващата неделя, замина със сина си за Шотландия, за да се ви­ди отново с жената, която сме били срещнали в Букурещ. Аз не си я спомнях, но така както съществу­ваше „фантомът любим", можеше да съществува и „фантомът жена" - вероятно беше още едно извине­ние, затова реших да не я притискам. Но изпитах рев­ност, че предпочита да е с други хора.

Изненадах се от чувствата си. Помислих си, че ако се наложи да отида в Близкия изток, за да подгот­вя материал за нарастващия интерес към недвижи­мите имоти, за който ми спомена някой от икономи­ческия отдел, ще проуча всичко, свързано с терени, икономика, политика и петрол, стига това да ме сближи с Атина.

Сент-Мари-дьо-ла-Мер даде храна за прекрасна статия. Според преданието Сара била циганка и жи­вяла в село на брега на морето. Когато лелята на Исус Мария Саломия заедно с други бежанци при­стигнала там, за да се скрие от преследванията на римляните, Сара им помогнала, като дори накрая се покръстила.

На празненството, на което присъствах, парченца от костите на две жени, погребани под олтара, се из­важдат от мощехранителницата и се вдигат, за да благословят с тях поклонниците, които идват от всич­ки краища на Европа с каруците, музиката, инстру­ментите и пъстрите си дрехи. След това статуята на Сара - в удивителни одежди - се изважда от едно място близо до църквата (Ватиканът така и не я е ка­нонизирал) и се понася начело на процесия по обси­пани с рози улици чак до морето. Четирима цигани в носии поставят реликвите в лодка с цветя, влизат във водата и разиграват пристигането на бегълците и срещата със Сара. Следва празникът - музика, песни и демонстрация на смелост в надбягване с бикове.

Един историк, Антоан Локадур, ми помогна да до­пълня материала си с интересни данни за света Сара. Изпратих в Дубай двете страници, написани за ту­ристическата притурка на вестника. Получих само любезен отговор, с който ми благодареше за внима­нието - нямаше нищо друго.

Поне се потвърди, че адресът й не е измислен.



Антоан Локадур, 74 г., историк, И Се Пе, Франция

Лесно е да идентифицираме Сара като още ед­на от многото черни мадони, които съществуват по света. Сара-ла-Кали, както се нарича традиционно, е с благороднически произход и познава тайните на света. По мое мнение тя е още едно от проявленията на Великата майка, Богинята на сътворението.

И никак не ме изненадва, че все повече хора проя­вяват интерес към езическите обичаи. Защо ли? За­щото Бог Отец винаги се свързва със строгостта на култа и с дисциплината. Докато Богинята Майка, тъкмо обратното, показва, че любовта стои над всич­ки известни забрани и табута.

Явлението не е ново. Винаги когато религията прави догмите по-сурови, значителна група хора за­почват да търсят повече свобода в духовния контакт. Така е било и през средновековието, когато Католи­ческата църква само е налагала ограничения и е изди­гала скъпи манастири. Като реакция се стигнало до появата на движение, което наричаме „магьосничест­во". Опитвали са се да го унищожат, но въпреки това то е успяло да остави дълбоки корени и обичаи, оце­лели през вековете.

В езическите традиции култът към природата е по-важен от преклонението пред свещените книги. Богинята е във всичко и всичко е част от нея. Светът е просто израз на нейната доброта. Съществуват много философски системи - като таоизмът и будиз­мът, - които премахват идеята за разграничаване между твореца и творението. Хората не се опитват да разгадаят тайните на живота, а да бъдат част от него. В таоизма и будизма, макар и без женската фигура, се изхожда от твърдението, че „всичко е едно".

В култа към Великата майка онова, което ние на­ричаме „грях" - обикновено грехът представлява на­рушаване на условни морални норми, - вече не съ­ществува. Сексът и нравите са по-освободени, защо­то са част от природата и не могат да бъдат смятани за плод на злото.

Новото езичество показва, че човек може да живее без институционализираната религия и същевремен­но да продължава своите духовни търсения, които да оправдаят съществуването му. Щом Бог е майка, значи просто трябва да се събираме и да я почитаме чрез ритуали, които да задоволяват нейната женска душа, включващи танци, огньове, вода, въздух, земя, песни, музика, цветя, красота.

През последните години това течение увлича все по-големи маси. Може би се намираме пред важен момент в световната история, когато духът най-сетне се слива с материята, те стават едно цяло и се трансформират. Същевременно, предполагам, ще има яростна реакция от страна на организираните ре­лигиозни институции, които започват да губят вярва­щи. Фундаментализмът се разраства и вече е нався­къде.

Като историк аз се ограничавам до това да съби­рам данни и да анализирам този сблъсък между сво­бодния култ и задължението да се спазват определе­ни канони. Между Бог, който контролира света, и Бо­гинята, която е част от света. Между хората, които се събират на групи за спонтанно отдаване на почит, и онези, които се затварят в кръгове, където ги учат какво трябва и какво не трябва да се прави.

Бих искал да съм оптимист, да смятам, че най-после човекът е открил своя път към духовния свят. Но знаците не са така обнадеждаващи - има нови преследвания от консервативно настроени хора и както често се е случвало в миналото, култът към Майката отново може да се окаже смазан.

Андреа Маккейн, актриса

Много е трудно да се опиташ да останеш без­участен и да разкажеш някоя история, започнала с възхита и завършила с гняв. Но ще опитам, съвсем честно ще направя усилие да опиша Атина, която видях за първи път в един апартамент на Виктория Стрийт.

Току-що се беше върнала от Дубай с пари и с же­лание да сподели всичко, което знае за тайните на ма­гията. Този път бе прекарала само четири месеца в Близкия изток. Беше продала терени за построяване­то на два супермаркета и беше спечелила огромна комисиона. Каза, че е изкарала достатъчно пари, за да се грижи за себе си и за сина си в близките три годи­ни, а и можела да се върне на работа, щом пожелае. Сега обаче бил моментът да се възползва от настоя­щето и да изживее каквото й остава от младостта, както и да преподаде наученото.

Посрещна ме без особен ентусиазъм.

- Какво искате?

- Занимавам се с театър. Ще поставяме пиеса за женското лице на Бог. От един приятел журналист разбрах, че вие сте били в пустинята и на Балканите, при циганите, и имате информация по въпроса.

- Тук сте, за да научите нещо за Майката само за­ради пиесата, така ли?

- А вие защо го научихте?

Атина замълча, огледа ме от горе до долу и се усмихна.

- Имате право. Това беше първият ми урок като учителка - научи оня, който има желание да научи. Мотивът не е важен.

- Моля?

- Нищо.


- Театърът има свещен произход. Зародил се е в Гърция с химни в чест на Дионисий, бога на виното, на възраждането и плодородието. Но съществува схващането, че още от най-дълбока древност хората са имали ритуал, в който са се престрували на други. По този начин са се опитвали да влязат в контакт със свещеното.

- Втори урок, благодаря.

- Не разбирам. Дойдох тук, за да науча, а не да обучавам.

Тази жена започваше да ме дразни. Може би ме иронизираше.

- Моята закрилница...

- Закрилница ли?

- ...един ден ще обясня. Моята закрилница каза, че ще науча каквото ми е необходимо само ако бъда предизвикана. А откакто съм се върнала от Дубай, вие сте първият човек, който ми показва как става то­ва. Така думите й добиха смисъл.

Обясних, че докато правех някои проучвания във връзка с пиесата, съм обикаляла от учител на учител.

Но в уроците, които ми преподадоха, нямаше нищо необикновено. Може би остана само фактът, че лю­бопитството ми нарастваше, докато се задълбочавах в темата. Добавих също, че тези хора изглеждат объркани и не знаят какво точно искат.

- Например?

Например сексът. На някои от местата, където съм ходила, бе напълно забранен. Другаде пък не просто беше абсолютно свободен, но понякога дори поощряваха оргиите. Тя помоли за още подробности и аз не разбрах дали го прави, за да ме провери, или не схваща за какво става дума.

Преди да успея да отговоря на въпроса й, Атина продължи:

- Когато танцувате, изпитвате ли желание? Чувст­вате ли, че предизвиквате някаква по-висша енергия? По време на танца има ли моменти, в които преста­вате да бъдете себе си?

Не знаех какво да кажа. В действителност, когато се събирахме с приятели, чувствеността винаги при­състваше в танца - аз започвах да провокирам, ха­ресваха ми жадните погледи на мъжете, но с напред­ването на нощта сякаш все повече влизах в контакт със себе си. Дали прелъстявах някого, или не, пре­ставаше да е от значение...

Атина продължи:

- И ако театърът е ритуал, то танцът представля­ва същото. Той е древен начин за сближаване с парт­ньора. Сякаш нишките, които ни свързват с остана­лия свят, се очистват от предразсъдъците и страхове­те. Докато танцувате, можете да си позволите да бъ­дете себе си.

Започнах да я слушам с чувство на респект.

- После отново ставаме онова, което сме били преди танца - уплашени хора, които се опитват да се изкарат по-значими, отколкото са.

Точно както се чувствах аз. Или може би всички изпитват едно и също?

- Имате ли си приятел?

Сетих се как на едно от местата, където ходих, за да усвоя „обичаите на Гея", - бях помолена от „друид" да правя любов пред него. Смешно и плашещо - как така тези хора се осмеляваха да използват духовното търсене за най-тъмните си цели?

- Имате ли си приятел? - повтори тя. - да.

Атина не каза нищо повече. Само постави ръка пред устните си в знак да замълча.

И внезапно осъзнах, че е невъобразимо трудно да запазя мълчание пред човек, с когото току-що съм се запознала. Исках да говоря за нещо - за времето, проблемите с транспорта, хубавите ресторанти. Две­те седяхме на канапето в нейния хол, който беше съв­сем бял. Имаше само компактдисково устройство и малка етажерка с дискове. Никъде не виждах книги. Нито картини по стените. Тъй като беше пътувала, очаквах тук да има предмети и сувенири от Близкия изток.

Но помещението беше празно. А сега и тишината.

Сивите й очи се бяха взрели в моите. Останах не­подвижна и не отклоних погледа си. Може би се дъл­жеше на инстинкт. Начин да покажа, че не съм се уплашила, а гледам право към предизвикателството. Само че от тишината, бялата стая и уличното движе­ние всичко започна да ми се струва нереално. Колко дълго щяхме да останем безмълвни?

Започнах да проследявам мислите си. Дали бях дошла, за да намеря материал за пиесата, или търсех познание, мъдрост и... сила? Не можех да определя какво ме е довело при една...

Каква? Вещица?

Младежките ми мечти изплуваха - кое момиче не би желало да се срещне с истинска вещица, да овла­дее магията, да бъде гледано с уважение и страхопо­читание от своите приятелки? Кое момиче в мла­достта си не се е чувствало онеправдано заради веко­вете, когато жената е била потискана? Кое момиче не би сметнало, че това е най-добрият начин да си въз­върне изгубената идентичност? Въпреки че вече бях надживяла тази фаза, бях независима и правех какво­то ми харесва на едно толкова оспорвано поприще, каквото е театърът, тъй като вечно бях недоволна, имах нужда да поставям на изпитание... любопитст­вото си, да речем.

Струва ми се, че бяхме на една и съща възраст... или пък аз бях по-голяма от нея? Дали и тя си имаше приятел?

Атина се приближи до мен. Сега ни делеше по-малко от ръка разстояние. Започнах да се плаша. Да­ли нямаше да се окаже лесбийка?

Въпреки че не отклонявах поглед, знаех къде е вратата и можех да си изляза, щом пожелая. Никой не ме беше принудил да отивам в дома й, да се сре­щам с човек, когото никога през живота си не бях виждала, и да си губя времето в мълчание, без да на­учавам каквото и да било. Докъде искаше да стигне?

До тишината може би. Мускулите ми започнаха да се напрягат. Бях сама и беззащитна. Отчаяно ис­ках да говоря или да правя нещо, та съзнанието ми да престане да крещи, че всичко наоколо представлява заплаха за мен. Как можеше да се разбере коя съм? Ние сме това, което казваме, че сме!

Тя не ме ли попита за живота ми? Пожела да узнае дали имам приятел, нали така? Аз се опитах да кажа още нещо за театъра, но не успях. Ами историите, които чух за нея, за нейния цигански произход, за срещата й в Трансилвания - земята на вампирите?

Мислите ми не спираха да бушуват - колко ли ще­ше да ми струва тази консултация? Ужасих се, тряб­ваше да попитам още в началото. Може би цяло съ­стояние? Ами ако не си платя? Дали ще ми отправи клетва, която да ме съсипе?

В мен се надигна порив да стана, да благодаря и да кажа, че не съм дошла, за да мълчим. Когато оти­дете на психиатър, трябва да говорите. Ако отидете на църква, слушате литургията. Ако изучавате маги­ите, си намирате учител, който да ви обясни света и да ви преподаде ритуалите. Но това мълчание... И за­що то ме безпокоеше толкова?

Въпрос след въпрос - не можех да престана да мисля и да се опитвам да открия някаква причина за това двете да седим там безмълвно. Внезапно, може би след дълги пет-десет минути, в които нищо не помръдна, тя се усмихна.

Аз също се усмихнах. И се отпуснах.

- Опитайте се да бъдете различна. Само толкова.

- Толкова ли? Да мълча означава ли да бъда раз­лична? Предполагам, че в момента в Лондон има хи­ляди хора, които изгарят от желание да си поговорят с някого, а вие ми казвате, че да мълча означава да съм различна.

- След като говорите и прекроявате света, накрая ще се убедите, че вие имате право, а аз греша. Но са­ма видяхте - да се мълчи е нещо различно.

- Неприятно е. А и на нищо не ни научава. Тя сякаш не се притесни от реакцията ми.

- В кой театър работите?

Най-накрая животът ми започна да я интересува. Аз отново се превърнах в човек с професия и житей­ски път! Поканих я да дойде на пиесата, която се иг­раеше в момента - това беше единственият начин да й отмъстя, за който се сетих. Щях да й покажа, че мо­га да правя неща, които тя не може. Мълчанието бе­ше оставило върху устните ми вкуса на желание за мъст.

Атина попита дали може да доведе сина си, аз ка­зах, че не - представлението беше само за възрастни.

- Добре, мога да го оставя при майка ми. Отдав­на не съм ходила на театър.

Не ми взе за консултацията. Когато се срещнах с други актьори, разказах за запознанството си със за­гадъчното създание. Те останаха силно заинтригува­ни и поискаха също да се запознаят с нея - човек, който при първата среща настоява да се мълчи.

Атина се появи в уречения ден. Остана на пред­ставлението, дойде в гримьорната, за да ме поздрави. Не каза дали й е харесало, или не. Колегите ми пред­ложиха да я поканя с нас на бар - след спектакъл ви­наги ходехме да пийнем. В бара, вместо да стои спо­койно, тя започна да говори по въпрос, останал безответен по време на първата ни среща:

- Никой, дори Майката, не би искал сексът да се извършва само като ритуал. Трябва да има любов. Вие казахте, че сте срещали подобни хора, нали? Внимавайте.

Приятелите ми не можаха да я разберат, но тема­та им допадна и те започнаха да я обстрелват с въ­проси. Нещо ме притесняваше - отговорите й бяха прекалено технически, сякаш нямаше много опит в тия неща. Направи коментар върху играта на прелъс­тяване и ритуалите за плодовитост. Накрая завърши с една гръцка легенда - със сигурност го направи, за­щото й бях казала, че театърът води началото си от Гърция. Навярно беше прекарала цялата седмица в четене по въпроса.

- След като хилядолетия наред сме били под­властни на мъжете, сега отново възраждаме култа към Великата майка. Гърците са я наричали Гея. Спо­ред легендата тя се е родила в хаоса - празното про­странство, господствало преди зараждането на все­лената. С нея се появил и Ерос - богът на любовта. Той веднага създал морето и небето.

- А кой е бил бащата? - запита един от приятели­те ми.

- Никой. Съществува един технически термин, наречен партеногенеза. Означава да можеш да родиш без мъжка намеса. Има и един термин от мистиката, към който сме привикнали повече - непорочното за­чатие.

От Гея са произлезли всички богове, които по-къс­но населяват Елисейските полета в Гърция - включи­телно и обичният ни Дионисий, вашият идол. Но до­като мъжът се утвърждавал като основен политиче­ски елемент в града, Гея постепенно тънела в забра­ва. Била заменена от Зевс, Арес, Аполон и други - всеки от тях компетентен, но без да притежава очаро­ванието на Майката, създала всичко на света.

Веднага след това тя проведе истински разпит във връзка с работата ни. Режисьорът я попита дали не би искала да ни преподаде някой урок.

- На каква тема?

- Нека е някоя, която ви е позната.

- Да си призная, през изминалата седмица научих всичко за произхода на театъра. Трябва да научаваме нещата тогава, когато са ни необходими. Така каза Еда.

Ето на!

- Но мога да споделя с вас други неща, които съм научила от живота.



Всички се съгласиха. И никой не попита коя е Еда.


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница