Диьдри О'Нийл, позната като Еда

Повтарях на Атина: не е необходимо да идваш при мен постоянно, за да ме питаш за разни глупос­ти. Щом някаква група е решила да те приеме като учителка, защо да не се възползваш от шанса да ги обучаваш?

Направи така, както аз винаги съм правила.

Когато решиш, че си последната мъченица на света, не се отдавай на самосъжаление. Не вярвай, че ти е зле. Нека Майката завладее тялото и душата ти. Отдай й се посредством танца, тишината или обикновените неща в живота - заведи сина си на училище, приготви вечерята, огледай дали домът ти е подреден. Всичко това представлява отдаване на почит, щом мисълта ни е насочена към настоящия момент.

Не се опитвай да убеждаваш никого в нищо. Кога­то не знаеш нещо, попитай другите или сама проучи въпроса. Но когато действаш, бъди като течаща ре­ка - тиха и подвластна на по-висша енергия. Вярвай! Това го казах още при първата ни среща.

Вярвай, че можеш. .

Отначало ще се чувстваш объркана и неуверена.

После ще решиш, че всички се смятат за измамени. Нищо подобно. Ти имаш знанието, само трябва да го осъзнаваш. Умовете на всички хора по света лесно се поддават на лошите мисли - страхуват се от болес­ти, нашествия, нападения, смърт. Постарай се да им възвърнеш изгубената радост.

Бъди ясна.

Във всеки миг от ежедневието се презареждай с мисли, които да те карат да израстваш. Когато си ядосана или объркана, опитвай да се надсмиваш над себе си. Смей се високо, смей се много на тази жена, която се тревожи и притеснява за някакви проблеми, смятайки, че те са най-важните на света. Надсмивай се над тази патетична ситуация, защото ти си прояв­лението на Майката, а все още вярваш, че Бог е мъж, който държи на правилата. В края на краищата пове­чето от проблемите ни се свеждат до това - да спаз­ваме правилата.

Концентрирай се.

Ако не намериш нищо подходящо, което да при­влече вниманието ти, съсредоточи се върху дишане­то. Оттам, през носа ти, нахлува потокът светлина от Майката. Чуй ударите на сърцето си, проследи мис­лите, които не си в състояние да контролираш, овла­дей желанието си незабавно да станеш и да започнеш да вършиш нещо „полезно". По няколко минути на ден стой седнала, без да вършиш каквото и да било, и извличай максимална полза от това.

Моли се, докато миеш чиниите. Бъди благодарна заради факта, че имаш чинии за миене. Това означа­ва, че в тях е имало храна, че си нагостила някого, че с любов си се погрижила за един или повече човека - сготвила си и си подредила трапезата. Представи си милионите хора, които в този момент нямат нищо за миене и няма кой да им седне на масата.

Ясно е, че много жени казват: „Няма да мия съдо­ве, нека мъжете ги мият." Чудесно, нека ги мият, ако искат. Но ти не виждай в това равенството. Няма ни­що лошо да се правят обикновени неща - въпреки че ако утре изразя мнението си в статия, ще кажат, че работя против женската кауза. Каква глупост! Сякаш миенето на чинии или носенето на сутиен, или отва­рянето и затварянето на врати е нещо унизително за жената. В действителност аз обожавам мъжете да ми отварят вратата. Според етикета това означава: „Трябва да й кавалерствам, защото тя е крехко създа­ние", но в душата ми е написано друго: „Към мен се отнасят като към богиня, аз съм кралица.”

Не съм тук, за да работя за феминизма, защото както жените, така и мъжете са проявление на Май­ката, Божественото единство. Никой не е по-велик от това.

Много бих се радвала да те видя да преподаваш нещата, които научаваш в момента. Тази е целта на живота - откровението! Ти ще бъдеш просто канал, вслушай се в себе си, и ще се изненадаш на какво си способна. Помниш ли банката? Може би не си си да­ла сметка, че онова, което се е случило там, е било в резултат на енергията, изтичаща от теб - от тялото ти, от очите ти, от ръцете ти.

Ти би отвърнала: „Не е съвсем така, дължеше се на танца.”

Но танцът е просто ритуал. А какво представлява ритуалът? Да се превърне монотонното в нещо раз­лично, нещо с ритъм, което да може да канализира Божественото единство. Затова настоявам – бъди различна дори когато миеш чинии. Движи ръцете си така, че те да не повтарят един и същи жест, макар и да запазват ритъма.

Ако смяташ, че ще ти е от полза, опитай се да ви­зуализираш образи - цветя, птици, дървета в някаква гора. Не си представяй единични картини като напри­мер свещта, върху която трябваше да се съсредото­чиш при първото ти посещение тук. Опитай се да мислиш за нещо по-общо. И знаеш ли какво ще уста­новиш? Че не ти си решила какви да бъдат твоите мисли.

Ще дам един пример с птиците. Представи си ято в полет. Колко птици видя? Единайсет, деветнайсет, пет? Ти имаш някаква представа, но не знаеш точния брой. В такъв случай откъде идва представата ти? Някой я е поставил в теб. Някой, който знае точния брой на птиците, дърветата, камъните и цветята. Ня­кой, който в тези частици от секундата проявява гри­жа към теб и разкрива силата си.

Ти си онова, което вярваш, че си.

Недей да си повтаряш като онези хора, които вяр­ват в „позитивното мислене", че си обичана, силна и способна на всичко. Не е необходимо да казваш това, защото ти вече го знаеш. А когато се съмняваш - смятам, че често се случва в този стадий на разви­тие, - направи каквото ти предложих. Вместо да се опитваш да се изкараш по-добра, отколкото мислиш, че си, просто се смей. Надсмивай се над грижите и съмненията си. Гледай с насмешка на притесненията си. Отначало е трудно, но постепенно ще свикнеш.

Сега се върни и отиди при хората, които смятат, че знаеш всичко. Убеди се, че те имат право. Понеже всеки от нас знае всичко, само трябва да повярва.

Вярвай.

Ясно е, че групите могат и да ни погубят. Но това е част от живота. Така е устроен човек - да живее с другите. И ако някой не е успял да развие добре ин­стинкта си за оцеляване, значи не е разбрал нищо от онова, на което го учи Майката.

Ти имаш късмет, момиче. Една група те моли да я научиш на нещо, а това ще те превърне в учителка.

Херьн Райьщ журналист

Преди първата си среща с актьорите Атина дойде в дома ми. Откакто публикувах статията за Са­ра, беше убедена, че я разбирам, нещо, което не бе­ше съвсем вярно. Единствената ми цел беше да при­влека вниманието й. Въпреки че се опитвах да прие­ма, че има и някаква невидима реалност, способна да влияе върху живота ни, единствената причина, която ме тласкаше към това, беше любовта. Любов, която не приемах, но която продължаваше да се развива ед­ва доловимо и в същото време пагубно.

А аз се чувствах добре в кожата си, по никакъв на­чин не исках да променям нещата, макар че бях под­тикван да го правя.

- Страх ме е - каза тя веднага щом влезе. - Но трябва да продължа напред и да направя онова, за ко­ето ме молят. Трябва да повярвам.

- Ти имаш голям житейски опит. Учила си се от циганите, от дервишите в пустинята, от...

- Първо, не е точно така. Какво значи да се учиш - да натрупваш познание ли? Или да променяш живо­та си?

Предложих й вечерта да излезем, да вечеряме и да потанцуваме. Тя прие да вечеряме, но отхвърли пред­ложението за танци.

- Отговори ми - настоя, оглеждайки апартамента ми. - Да се учиш означава ли да знаеш как да наре­диш нещата на етажерките или да се освободиш от всичко излишно и да продължиш по пътя олекнал?

Там бяха творбите, които с толкова труд бях купу­вал, чел и подчертавал. Там беше моята личност, мо­ето образование и моите истински учители.

- Колко книги има в библиотеката ти? Над хиля­да, струва ми се. И все пак повечето от тях никога ня­ма да бъдат отворени отново. Пазиш всичко само за­щото не вярваш.

- Не вярвам ли?

- Не вярваш, и точка по въпроса. Който вярва, ще чете като мен, когато четох за театъра след въпроса на Андреа. А после трябва да оставиш Майката да го­вори чрез теб и докато тя говори, ще започнеш да разбираш. А когато започнеш да разбираш, ще успе­еш да запълниш белите полета, които писателите са оставили там нарочно, за да предизвикат въображе­нието на читателя. А когато запълниш тези бели по­лета, ще повярваш в собствените си възможности.

Колко ли хора биха желали да прочетат книгите, които държиш там, но нямат пари да си ги купят? До­като се опитваш просто да впечатляваш с тях прияте­лите, които ти идват на гости, в теб ще има застой на енергията. А може би не вярваш, че вече си научил нещо от тях и ти се налага отново да ги препрочи­таш.

Реших, че е прекалено сурова към мен. Но това ме очароваше.

- Смяташ, че тази библиотека не ми е необходи­ма, така ли?

- Смятам, че е важно да четеш, но е излишно да пазиш всичко това. Нахално ли ще е, ако пожелая да излезем и преди да отидем на ресторант, да раздадем повечето книги на хората, които ще срещнем по пъ­тя?

- Няма да се поберат в колата ми.

- Ще си наемем камион.

- В такъв случай изобщо няма да стигнем до рес­торанта тази вечер. Освен това ти дойде при мен, за­щото си неуверена, а не за да ми казваш какво тряб­ва да правя с книгите си. Без тях бих се почувствал гол.

- Искаш да кажеш „невежа".

- Необразован, ако търсиш точната дума.

- Значи твоята образованост и култура не са в сърцето ти, а на етажерката в дома ти.

Стига толкова. Хванах телефона, запазих маса и казах, че ще съм там след петнайсет минути. Атина се опитваше да избегне темата, която я беше довела при мен - дълбоката й неувереност я караше да ме напада, вместо да се вгледа в себе си. Изпитваше нуждата от мъж в живота си и - кой знае - може би ме проучваше колко далеч мога да стигна, като ми прилагаше тези женски хитрини, за да разбере готов ли съм да направя нещо за нея.

Винаги когато се намирах край Атина, съществу­ването ми изглеждаше оправдано. Това ли искаше да чуе? Ами добре, щях да й го кажа по време на вече­рята. Бях в състояние да направя почти всичко, включително да зарежа жената, с която бях в момен­та, но, разбира се, не бих раздал книгите си.

В таксито се върнахме на темата за театралната трупа. Въпреки че точно тогава бях настроен да й ка­жа нещо, което никога не й бях казвал - да говоря за любовта си, тема по-сложна за мен от Маркс, Юнг, Лейбъристката партия в Англия или всекидневните проблеми в редакциите на вестниците.

- Не бива да се тревожиш - казах, изпитвайки же­лание да я хвана за ръката. - Всичко ще бъде наред. Говори им за калиграфията. Говори за танците. Гово­ри за нещата, които знаеш.

- Ако постъпя по този начин, никога няма да от­крия какво не знам. Докато съм там, трябва да успо­коя съзнанието си, за да може сърцето ми да загово­ри. Но ще ми е за първи път и се страхувам.

- Искаш ли да дойда с теб?

Тя веднага се съгласи. Пристигнахме в ресторан­та, поръчахме вино и започнахме да пием. Аз - за да събера кураж и да кажа какво чувствам, макар да ми изглеждаше абсурдно да обичам някого, когото не познавам добре, тя - защото се страхуваше да гово­ри за неща, които не знаеше.

На втората чаша разбрах, че нервите й са опънати до скъсване. Опитах се да я хвана за ръката, но тя де­ликатно я отдръпна.

- Нямам право да се страхувам.

- Естествено, че имаш, Атина. Аз често изпитвам страх. Но дори и тогава, щом се наложи, продължа­вам напред и посрещам трудностите.

Установих, че и моите нерви са опънати. Отново напълних чашите. Келнерът непрекъснато идваше да ни пита какво ще поръчаме за ядене, а аз казвах, че ще изберем след малко..

Възбудено говорех каквото ми дойде наум, а Атина слушаше любезно, но сякаш беше далеч, в някак­ва мрачна вселена, изпълнена с призраци. В даден момент отново спомена за жената от Шотландия и какво й е казала тя. Попитах дали има смисъл да пре­подава нещо, което не знае.

- Някога някой учил ли те е как се обича? - отго­вори ми с въпрос тя.

Дали четеше мислите ми?

- Макар никой да не те е учил, ти можеш да оби­чаш, както и всяко човешко същество. Как си се на­учил? Не си се научил, повярвал си. Вярваш и затова обичаш.

- Атина...

Поколебах се, но успях да довърша изречението, въпреки че намеренията ми бяха съвсем различни.

- ...може би е време да поръчаме нещо за ядене. Разбрах, че не съм готов да говоря за неща, които внасяха смут в живота ми. Повиках келнера, поръчах ордьоври, много ордьоври, основно ястие, десерт и още една бутилка вино. Колкото по-дълго останехме заедно, толкова по-добре.

- Странен си. Заради онова, което споменах във връзка с книгите ти ли? Прави каквото искаш, аз ня­ма да променям живота ти. Опитвам нещо на място, където не са ме канили.

Малко преди това се бях замислил за израза да „промениш живота".

- Атина, ти ми говориш за нещо... по-точно, аз имам нужда да поговорим за нещо, което се случи в онзи бар в Сибиу, докато звучеше циганската музи­ка...

- Искаш да кажеш в ресторанта.

- Да, в ресторанта. Днес си говорихме за книгите, за вещи, които се трупат и заемат пространство. Мо­же би имаш право. Има нещо, което бих искал да споделя, откакто те видях да танцуваш тогава. То за­почва все повече да тежи на сърцето ми.

- Не знам за какво говориш.

- Разбира се, че знаеш. Говоря за любовта, която откривам у себе си и правя всичко възможно да уни­щожа, преди да се е проявила. Бих искал да я прие­меш. Тя е малкото, което имам, но което не притежа­вам. Не е изцяло за теб, понеже имам някого в живо­та си, и все пак бих бил щастлив, ако я приемеш.

Един арабски поет от твоя край, Халил Джубран, казва: „Хубаво е да даваш, когато те молят, но още по-хубаво е да можеш да отдаваш всичко на някого, който нищо не ти е поискал." Ако не ти кажа всичко това, ще продължа да бъда само свидетел на събити­ята, а не човекът, който ги изживява.

Поех си дълбоко дъх. Виното ми беше помогнало да се отпусна.

Тя изпи чашата си до дъно. Аз сторих същото. Келнерът се появи с храната, похвали ястията, обяс­ни ни съставките и начина на приготовление. Двама­та не отмествахме поглед един от друг. Андреа ми беше разказала, че Атина постъпила така и с нея, ко­гато се срещнали за първи път. Явно смяташе, че то­ва е начин да респектира хората.

Тишината плашеше. Аз си я представях как става от масата, говорейки за прословутия си невидим при­ятел от Скотланд Ярд. Или как казва, че е поласкана от думите ми, но е притеснена за уроците си на след­ващия ден.

- „А има ли нещо, което да може да се запази? Всичко, което притежаваме, един ден ще бъде отдадено. Дърветата дават, за да продължат да съществу­ват, следователно да запазиш нещо само за себе си е да сложиш край на съществованието си.”

Макар да говореше тихо и с малки паузи, докато отпиваше от виното, тя успя да накара всички наоко­ло да замлъкнат.

- „И най-голяма заслуга има не оня, който дава, а другият, който приема, без да се чувства длъжник. Човек дава малко, когато разполага единствено с ма­териалните блага, но дава много, когато отдава себе си.”

Говореше, без да се усмихва. Сякаш приказвах със сфинкс.

- Това е от същия поет, който ти цитира - научи­ла съм го в училище и не ми трябва книгата, където го пише. Пазя думите в сърцето си.

Тя отпи още малко. Аз също. Сега не ми се нала­гаше да питам дали приема, или не. Олекна ми.

- Може би имаш право. Ще подаря книгите си на някоя обществена библиотека. Ще запазя само някои, които наистина ще препрочета.

- За това ли искаш да говорим сега?

- Не. Не знам как да продължа разговора.

- В такъв случай да вечеряме и да се наслаждава­ме на храната. Как ти се струва?

Не, не ми се струваше подходящо. Искаше ми се да чуя нещо друго. Но се страхувах да попитам, та продължих да говоря за библиотеки, книги и поети. Говорех възбудено и се ядосвах, че съм поръчал тол­кова ястия. Искаше ми се да изляза на бегом, защото не знаех как да продължа срещата.

Накрая тя ме накара да й обещая, че ще дойда в театъра, за да присъствам на нейния първи урок. Приех това като знак. Тя се нуждаеше от мен, беше при­ела онова, което подсъзнателно копнеех да й дам, от­както я видях да танцува в ресторанта в Трансилва­ния, но което едва тази вечер успях да разбера. Или в което бях повярвал, както казваше Атина.

Андреа Маккейщ актриса

Разбира се, че съм виновна. Ако не бях аз, Ати­на никога нямаше да дойде в театъра онази сутрин, нямаше да се присъедини към трупата, да ни кара да налягаме по пода на сцената и да изпълняваме упраж­нения за пълен релакс, който включва дишане и осъ­знаване на всяка част от тялото.

- Сега отпуснете бедра...

Всички се подчинявахме, сякаш се намирахме пред някаква богиня, пред някого, който знае повече от всички нас, взети заедно, макар че бяхме изпълня­вали такива упражнения вече стотици пъти.

- ...сега отпуснете лица, дишайте дълбоко...

Дали вярваше, че ни учи на нещо ново? Очаквах­ме лекция, беседа! Трябва да се контролираме, да се върнем към миналото. Релаксирахме и тогава настъ­пи онази тишина, която съвсем ни обърка. Когато по-късно разговарях с някои колеги, се оказа, че всеки от нас е бил с усещането, че упражнението е свършило, че идвал моментът да седнем и да се огледаме наоко­ло, но никой не го беше направил. Продължавахме да лежим, бяхме в нещо като принудителна медитация, която трая петнайсетина безкрайни минути.

Тогава отново се чу нейният глас.

- Имахте достатъчно време, за да се усъмните в мен. Някои от вас не проявиха търпение. Но сега ще ви помоля едно-единствено нещо - щом преброя до три, станете и бъдете различни.

Не казвам да бъдете друг човек, животно или къ­ща. Избягвайте да правите нещата, които сте научи­ли от курсовете по театрално изкуство. Не ви моля да бъдете актьори и да демонстрирате уменията си. Настоявам да престанете да бъдете хора и да се пре­върнете в нещо непознато.

Бяхме със затворени очи на пода и никой не мо­жеше да види как реагират останалите. Атина си иг­раеше с липсата ни на сигурност.

- Ще ви изреждам думи, а вие ще ги свързвате с образи. Не забравяйте, че сте отровени от понятията и ако кажа „съдба", може би ще започнете да си пред­ставяте своя бъдещ живот. Ако кажа „червено", си­гурно ще дадете някое тълкуване от психоанализата. Но аз не искам това. Искам да бъдете различни, как­то вече ви казах.

Дори не можеше да ни обясни точно какво иска от нас. Но тъй като никой не се възпротиви, бях сигур­на, че колегите ми просто се опитват да се държат възпитано, но че щом свърши въпросната „лекция", никога повече няма да поканят Атина. И дори щяха да ме укорят, че съм била толкова наивна, та да я по­търся.

- Ето първата дума - святост.

За да не умра от скука, реших да участвам в игра­та - представих си моята майка, моя приятел, бъде­щите си деца, блестяща кариера.

- Направете жест, който да означава „святост".

Кръстосах ръце пред гърдите си, сякаш прегръ­щах любимите си същества. По-късно узнах, че по­вечето разперили ръце, за да наподобят кръст, а една девойка разтворила краката си, сякаш правела лю­бов.

- Отново се отпуснете. Отново забравете всичко. Нека очите ви останат затворени. Не критикувам, но по жестовете ви съдя, че вие придавате форма на онова, което смятате за свято. Аз не искам това. Мо­ля, не се опитвайте да дефинирате следващата дума според проявлението й в този живот. Отворете всич­ки канали и нека това отравяне с реалността да си отиде. Бъдете абстрактни. Тогава ще влезете в света, към който ви водя.

Последните думи прозвучаха толкова авторитет­но, че почувствах как енергията на мястото се проме­ня. Сега вече гласът знаеше къде иска да ни отведе. Беше учителка, а не просто лектор.

- Земя - каза тя.

Внезапно разбрах за какво става дума. Сега вече не ми диктуваше моето въображение, а тялото ми в контакта си със земята. Аз бях Земята.

- Направете жест, който да показва Земята. Не помръднах, аз бях земята на тази сцена.

- Прекрасно - каза тя. - Никой не помръдна. За първи път всички заедно изпитахте едно и също усе­щане. Вместо да ми описвате нещо, вие се превър­нахте в понятието.

Отново настана тишина. По моя преценка тя про­дължи около пет минути. Тишината ни объркваше. Не можехме да разберем дали Атина не знае как да продължи, или не познава нашия интензивен начин на работа.

- Ще кажа трета дума. Направи пауза.

- Център.

Аз почувствах - и това беше подсъзнателно дви­жение, - че цялата ми жизнена енергия се насочи към пъпа, а там заблестя с жълта светлина. Уплаших се - ако някой ме докоснеше, можех да умра.

- Жест за център!

Фразата дойде като команда. Веднага поставих ръце на корема си, за да се предпазя.

- Прекрасно - каза Атина. - Може да седнете. Отворих очи и видях светлините на сцената там горе. Бяха някак далечни и приглушени. Потърках лицето си, станах от пода и забелязах, че колегите ми изглеждат изненадани.

- Това ли е лекцията? - попита режисьорът.

- Може да го наречете лекция.

- Благодаря, че дойдохте. А сега, ако позволите, трябва да започнем да репетираме следващата пиеса.

- Но аз още не съм свършила.

- Да го оставим за някой друг път.

Всички изглеждаха смутени от реакцията на ре­жисьора. След първоначалното колебание смятам, че ни хареса - беше нещо различно, не ставаше дума да играем личности или предмети, нито да си предста­вяме образи, например ябълки или свещи. Нямаше нищо общо с това да сядаме в кръг, хванати за ръце, и да се преструваме, че изпълняваме свещен ритуал. Беше просто нещо абсурдно и ние искахме да знаем докъде ще ни отведе.

Без да изрази никаква емоция, Атина се наведе, за да вземе чантата си. Тогава откъм партера се чу глас:

- Невероятно!

Херън беше дошъл с нея. А режисьорът се страху­ваше от него, защото той познаваше театралните критици от вестника, където работеше. Освен това имаше солидни връзки в медиите.

- Вие престанахте да бъдете индивиди и се пре­върнахте в понятия! Жалко, че сте заети, но, Атина, не се притеснявай, ще намерим друга трупа, където ще мога да видя края на твоята лекция. Имам връз­ки.

Аз още помнех светлината, преминала през тяло­то ми и съсредоточила се в пъпа. Коя беше тази же­на?

- Момент - каза режисьорът, виждайки изненада­та, изписана по лицата на присъстващите. - Кой знае, може пък да отложим днешната репетиция и...

- Не е необходимо. Сега трябва да се върна във вестника и да пиша за тази жена. Продължавайте да правите онова, което винаги сте правили. Аз току-що открих прекрасна история.

Ако Атина се е чувствала смутена от спора между двамата мъже, то по нищо не й пролича. Слезе от сцената и тръгна с Херън. Ние се обърнахме към ре­жисьора и го попитахме защо е реагирал така.

- С цялото ми уважение към Атина смятам, че разговорът ни за секс в ресторанта беше доста по-съ­държателен от тия глупости, които току-що правих­ме. Забелязахте ли как замлъкваше? Не знаеше как да продължи!

- Но аз почувствах нещо необичайно - каза един от най-възрастните актьори. - Когато тя каза „цен­тър", сякаш цялата ми жизнена енергия се концен­трира в пъпа ми. Никога преди не бях изпитвал това усещане.

- Вие... сигурен ли сте? - Беше една актриса. По тона й можех да съдя, че и тя е изпитала същото.

- Тая жена прилича на вещица - каза режисьорът, прекъсвайки разговора ни. - Да се връщаме към ра­ботата си.

Започнахме да се разтягаме, да загряваме, да ме­дитираме - всичко по учебник. Последваха импрови­зации. След това се заехме да разучаваме новия текст. Постепенно присъствието на Атина сякаш се стопи. Всичко си стана постарому - театър, ритуал, създаден от гърците преди хилядолетия, в който се преструваме, че сме някой друг.

Но беше просто представление. С Атина беше различно и аз бях готова пак да се срещна с нея. Осо­бено след казаното от режисьора.