Вестители от отвъдното

Брайън Уейс

Знам, че всичко си има причина. Може би в самия мо­мент на събитието ние нямаме интуицията, нито предчув­ствието да разберем причината, ала с времето и с търпе­ние тя ще излезе наяве. Така беше и с Кетрин. Срещнах я за първи път през 1980 година, когато беше на двадесет и седем години. Беше дошла в кабинета ми, за да търси по­мощ срещу постоянната си тревожност, пристъпи на па­ника и обладаващите я фобии. Тези симптоми я измъчва­ха още от детството й, но малко преди да се обърне към мен, те се бяха влошили. С всеки изминат ден тя се бе чувствувала емоционално парализирана и все по-малко спо­собна да действа. Това ужасяваше и потискаше.

За разлика от хаоса, който по това време цареше в ней­ния живот, моят течеше гладко. Имах здрав брак, две мал­ки деца и процъфтяваща кариера.

Моят живот изглеждаше праволинеен още в самото начало. Израснах в дом, където цареше любов. Академич­ните ми успехи дойдоха лесно, а и още като второкурсник в колежа бях вече решил да стана психиатър. Получих Фи Бета Капа¹ в Колежа на Колумбийския университет в Ню Йорк през 1966 година. После постъпих в медицинския факултет на университета в Йейл и получих докторска тит­ла през 1970 година. Стажа си като млад лекар изкарах в Медицинския център Белвю на Нюйоркския университет, след което се върнах в Йейл, за да довърша специализа­цията си по психиатрия. Непосредствено след това полу­чих място в университета в Питсбърг. Две години по-късно бях поканен да оглавя факултета по психофармакология при университета в Майями. Там получих национално признание в областта на биологичната психиатрия и лекарствената злоупотреба. След четири го­дини бях вече асоцииран професор по психиатрия в меди­цинския факултет на университета и станах главен лекар на отделението по психиатрия в голямата университетска болница в Майями. По това време вече бях публикувал трийсет и седем научни доклада и статии в медицински издания.

Годините на системно учение бяха култивирали съзна­нието ми на лекар и учен в тесните рамки на консерватиз­ма на моята професия. Изпитвах недоверие към всичко, което не би могло да бъде доказано по традиционните на­учни методи. Бях в течение на някои изследвания в парап­сихологията, които се провеждаха в по-големите универ­ситети на страната, но те не бяха привлекли вниманието ми. Всичко това бе твърде далеч от мен.

Тогава срещнах Кетрин. В продължение на осемнай­сет месеца прилагах познатите методи на лечение, за да й помогна да преодолее проблемите си. Когато вече изглеж­даше, че нищо не помага, опитах с хипноза. В поредица от трансови състояния Кетрин извикваше спомени от пре­дишни съществувания и тези спомени, изглежда, бяха при­чинните фактори за нейните симптоми. Тя показа също и способности да бъде проводник на информация от висо­ко развити "Духовни същества" и чрез тях да разкрива много от тайните на живота и смъртта. Само за няколко месеца нейните симптоми изчезнаха и тя започна наново живота си, по-щастлива и в по-голяма хармония със себе си и света отпреди.

Нищо в моя произход и обкръжение не бе ме подгот­вило за това. Бях абсолютно удивен, когато се сблъсках с тези явления. Аз нямам научно обяснение на случилото се. Твърде голяма част от човешкото съзнание е извън на­шата способност за разбиране. Може би под хипноза Кет­рин бе в състояние да се фокусира в част от своето под­съзнание, където се съхраняват реални спомени от минал живот или пък бе попаднала в течението на това, което психоаналитикът Карл Юнг бе определил като колектив­но несъзнавано — енергетичния източник, който ни зао­бикаля и съдържа спомените на цялата човешка раса. Отговорите на тези въпроси започват да се търсят от учени­те. Обществото може само да спечели от изследването на мистерията на съзнанието, на душата, на живота след смъртта и на влиянието на опита от минали животи вър­ху сегашното ни поведение. Очевидно разклоненията са безкрайни особено в областта на медицината, психиатри­ята, теологията и философията. Щателното научно изс­ледване в тази област още едва прохожда. Направени са някои крачки за разбулване тайната на тази информация, но процесът е бавен и среща сериозна съпротива от стра­на на учените. През цялата си история човечеството се е съпротивлявало на промяната и на проникването на но­ви идеи. Историческата наука просто бъка от такива при­мери. Когато Галилей открива спътниците на Юпитер, ас­трономите от онова време отказват дори да погледнат към тях, защото съществуването на спътниците влиза в разрез с вече приетите от тях постулати. Това е и сега с онези пси­хиатри и терапевти, които отказват да изследват и да под­ложат на оценка събраните доказателства за живот след физическата смърт и за спомени от минали съществува­ния. Те здраво са си стиснали очите.

Тази книга е моят малък принос към увеличаващия се брой изследвания в полето на парапсихологията и по-спе­циално в онзи неин клон, който изследва опита на човека от предродилния период и след неговата смърт. Всяка ду­ма, която ще прочетете, е истина. Нищо не съм добавил. Съкратил съм само онези части, които се повтарят. Мал­ко съм променил самоличността на Кетрин, за да не на­руша принципите на доверителността. Четири години ми бяха необходими, за да опиша случилото се, четири годи­ни събирах кураж да поема професионалния риск да раз­крия тази толкова необичайна информация. Една нощ, до­като вземах душ, внезапно се почувствувах непреодолимо заставен да изложа преживяното върху белия лист. Имах силното убеждение, че точно сега е моментът, че не мога повече да държа в себе си полученото знание. Уроците, които ми бяха предадени.имаха предназначението да бъ­дат споделени с другите, а не да се пазят. Това познание бе дошло чрез Кетрин, и сега трябваше да се предаде чрез

мен. Знаех, че каквито и последствия да имаше, нищо не ще. бъде по-унищожително от това, да не споделя получе­ното послание за безсмъртието и за истинския смисъл на живота. Изскочих стремително изпод душа и седнах на бюрото пред купчината аудиокасети със записите, напра­вени по време на сеансите с Кетрин. В ранните утринни часове мислех за моя стар унгарски дядо, който почина, когато бях още юноша. Всеки път, когато му признавах, че се страхувам да поема риск, той ме окуражаваше с лю­бов, като повтаряше своя любим английски девиз: "Хва­ни дявола за рогата!"

Когато за пръв път видях Кетрин, тя носеше яркочер­вена рокля и нервно разлистваше списание в приемната ми. Дишаше учестено. Двайсет минути бе измервала ко­ридора на отделението по психиатрия, като се бе опитва­ла да убеди себе си, че трябва да спази уговорения час и да не избяга. Излязох в приемната да я посрещна и се ръ­кувахме. Забелязах, че ръцете й бяха студени и влажни, ко­ето издаваше нейното безпокойство. После разбрах, че са й били необходими два месеца, за да събере кураж и се запише за преглед при мен, въпреки че два екипа лекари, на които тя вярваше, настоятелно я бяха съветвали да по­търси моята помощ. Накрая се бе предала. Кетрин е изключително привлекателна жена, със среднодълга руса ко­са и лешникови очи. По това време тя работеше като лаборантка в болницата и печелеше допълнително като манекен на плажно облекло.

Въведох я в кабинета и я настаних в големия кожен фотьойл..Седнахме един срещу друг, разделяше ни овал­ното бюро. Кетрин се облегна назад — мълчалива, без да знае откъде да започне. Чаках, като предпочитах тя да избере началото, но след няколко минути започнах да раз­питвам за нейното минало. През тази първа визита ние започнахме да изясняваме коя е тя и какво я е довело при мен. В отговор на въпросите ми Кетрин разказа история­та на своя живот. Тя бе средното дете на консервативно католическо семейство от малък град на Масачузетс. По-големият й брат бил атлетичен младеж и се ползвал с мно­го по-голяма свобода от нея. Сестричката й била любим­ката на двамата родители.

Когато започна да говори за проблемите си, тя стана забележимо по-напрегната и нервна. Говореше бързо, наклони се напред и сложи лактите си на бюрото. Живо­тът й винаги бил обременяван от страхове. Страхувала се от водата, от задавяне до такава степен, че не можела да поглъща таблетки, бояла се от самолети, от тъмнината и се ужасявала от смъртта. Напоследък страховете й нарас­нали. За да се чувства в безопасност, тя спяла често в ки­лера на апартамента си. Каза ми, че страда от безсъние и й трябват три часа, за да може да заспи. Сънят й бил лек, спяла на пресекулки, измъчвали я кошмари и се случвало да ходи на сън. Това, което бе изтормозило детството й, напоследък се било върнало. Тъй като страховете и дру­гите й симптоми все повече я парализирали, тя изпадала във все по-дълбока потиснатост.

Кетрин продължаваше да говори, а аз чувствувах кол­ко дълбоко бе нейното страдание. От години помагах на пациенти като Кетрин да се избавят от агонията на свои­те страхове и изпитвах увереност, че ще помогна и на нея. Реших да започнем, като се поровим в детството,й, къде­то да потърсим източниците на проблемите й. Обикно­вено този вид самопознание помага при облекчаване на тревожността. Ако бе необходимо и ако тя се решеше да преглъща таблетки, щях да й предложа някои по-леки ме­дикаменти за подобни състояния и тя щеше да се почувс­твува по-добре. Това бе стандартното учебникарско леку­ване на симптоми като на Кетрин и аз никога не се колебаех да използвам транквилизатори и дори антидепресанти, за да лекувам хронични натрапливи страхове и безпокойства. Сега прилагам тези лекарства много по-оскъдно и само временно, ако въобще ги използвам. Ня­ма лекарство, което да достига истинските корени на та­кива симптоми. Моят опит с Кетрин и други като нея ми доказа това. Сега знам, че има начин да се излекуват, а не само да се потискат или замаскират чрез медикаменти­те.

По време на първия-сеанс все се опитвах да я оттласна назад към детството й. Тъй като Кетрин си спомняше удивително малко за случки от най-ранните си години, си наумих да включа в лечението и хипнозата като най-пре­кия възможен път за извличане спомените на повърхност­та. В това, което ми разказа, нямаше някакви особени травматични моменти в детството й, които да обясняват епидемично връхлитащите я страхове в нейния живот. До­като тя напрягаше паметта си, изплуваха изолирани фраг­менти от спомени. Била около петгодишна, когато някой я бутнал в басейна от трамплина за скокове и тя изпадна­ла в паника. И преди никога не се била чувствала добре във водата. Когато Кетрин била на единайсет години, майка й получила силна депресия. Странното отдръпване на майката от семейството наложило тя да посещава пси­хиатър, който приложил електрошокова терапия. В резул­тат на тези процедури майка й започнала трудно да си припомня най-обикновени неща. Случилото се уплашило малкото момиче, но тъй като последвало подобрение и майката отново станала "същата", Кетрин ме увери, че страховете й се разпръснали. Баща й прекалявал с алко­хола от доста отдавна и понякога се налагало да праща брат й, за да го прибира от баровете в околността. Алко­холизмът на бащата водел до чести скандали, след които майка й ставала мрачна и затворена. Независимо от всич­ко, Кетрин смяташе, че моделът на семейството й е на­пълно приемлив.

Извън дома нещата изглеждаха по-добре. Тя бе изли­зала с момчета в гимназията и леко общуваше с прияте­лите си, повечето от които познаваше от много години. Въпреки това тя трудно се доверяваше на хората извън своя малък приятелски кръг. Религията й бе проста и бе­запелационна. Тя бе възпитана да вярва в традиционната католическа идеология и практика и никога не се бе съмнявала в истинността на вярата си. Вярваше, че ако си до­бър католик и живееш праведно, спазваш вярата и нейни­те ритуали, ще бъдеш възнаграден, като отидеш на небето, а ако не — ще преминеш през чистилището или ада. То­ва трябваше да реши патриархалният Господ и Неговият Син. По-късно разбрах, че Кетрин не вярваше в прераж­дането. Всъщност знаеше много малко за това, макар че бе чела нещичко за хиндуизма. Идеята за прераждането бе за нея противоположна на възпитанието и разбирани­ята й. Никога не бе чела окултна или метафизична лите­ратура, тъй като не изпитваше интерес към нея. Бе напъл­но сигурна в собствените си убеждения.

След гимназията Кетрин завършила двегодишно тех­ническо училище и получила квалификация като лаборантка. Въоръжена с професия и окуражена от преместване­то на брат й в Тампа, Кетрин получила работа в голямата университетска болница — клон на медицинския факултет на университета в Майями. Преместила се в Майями през пролетта на седемдесет и четвърта, на двадесет и еднагодишна възраст. Животът на Кетрин в малкото град­че бил по-лесен от този в Майями, но затова пък била щастлива да избяга от семейните проблеми. През първа­та година Кетрин срещнала Стюарт. Женен, евреин, с две деца, той бил напълно различен от всеки друг мъж от пре­дишните й познати. Бил преуспяващ лекар, силен и агре­сивен. Между тях протекла неустоима химическа реакция, но връзката им била ръбата и бурна. Нещо в него прив­личало и събуждало страстта й, като че ли я омагьосвал. По времето, когато Кетрин започна лечение, връзката й със Стюарт бе в шестата година и изглеждаше жизнена, ако не добра. Кетрин не можеше да му устои, макар че той се отнасяше доста зле с нея и тя беснееше от лъжите, неспазените обещания и опитите му да я манипулира. Ня­колко месеца преди първата визита при мен Кетрин тряб­вало да се подложи на операция за отстраняване на въз­ли по гласните струни. Била много неспокойна преди операцията, това било нищо в сравнение с ужаса, който изпитала след излизане от упойка. Цял сестрински екип трябвало да я успокоява в продължение на часове. След като я изписали, се обърнала към д-р Едуард Пуул. Ед бе много приятен човек, лекар-педиатър, работеше в същата болница. И двамата бяха почувствали внезапно привличане, което се бе превърнало в близко приятелство. Кет­рин можела да говори свободно с Ед, разказвала му за своите страхове, за отношенията си със Стюарт и призна­ла, че започва да губи контрол върху живота си. Ед нас­тоял тя да се обърне към мен, само към мен и към никой друг от моите колеги-психиатри.

Когато Ед се обади да ми каже за своето протеже, той обясни, че по неизвестни за него причини е убеден, че са­мо аз бих могъл истински да разбера Кетрин, макар че другите психиатри имаха отлични препоръки и бяха опит­ни терапевти. Въпреки това Кетрин не ми позвъни. Мина­ха осем седмици. В суматохата на претовареното ми все­кидневие като шеф на отделението по психиатрия бях забравил за обаждането на Ед. Междувременно страхо­вете и фобиите на Кетрин силно се задълбали. Доктор Франк Акер, главният хирург, познавал бегло Кетрин от години и често си разменяли безобидни шегички, когато се отбивал в лабораторията. Забелязал нейната напрегна­тост и нещастния й вид. Опитал се няколко пъти да й спо­мене нещо по този повод, но се колебаел дали да го сто­ри. Един следобед Франк карал колата си към една малка болница, където щял да чете лекции. По пътя видял Кет­рин да се прибира с колата си и импулсивно й помахал да спре. "Искам да отидете при д-р Уейс веднага, извикал през прозорчето, без бавене." Въпреки че хирурзите често действат импулсивно, дори самият Франк бил изненадан от своята настойчивост.

Пристъпите на паника и тревожност започнали по-чес­то да връхлитат Кетрин и да стават все по-продължител­ни. Започнала да сънува повтарящи се кошмари. В еди­ния от тях се срутва мост точно когато тя кара колата си по него. Колата потъва дълбоко във водата и тя заедно с нея, затворена като в капан. Във втория сън тя е затворе­на в абсолютно тъмна стая, спъва се и пада върху разни предмети, неспособна да намери изход.

Най-сетне тя решила да се обърне към мене.

По време на моя първи сеанс с Кетрин нямах предста­ва, че животът ми щеше да се преобърне наопаки, че нап­лашената и потисната жена срещу мен ще стане причина­та за този обрат и че аз никога повече нямаше да бъда същият.

Година и половина подлагах Кетрин на интензивна психотерапия веднъж или два пъти седмично. Тя беше добра пациентка, разговорчива и способна на вътрешна самооценка, която ние наричаме интроспекция, и с изклю­чително силно желание за подобрение. През това време ние разнищихме подробно мислите, чувствата и сънища­та й. Тя се научи да различава повтарящите се модели в поведението си и това я въоръжи с по-дълбоко познание и разбиране. Сега можеше да си припомня много повече значими подробности от миналото, например за дългите отсъствия на баща й като моряк в търговския флот, за не­говите изблици на насилие, когато бе пил много. Тя за­почна да разбира много по-добре бурната си връзка със Стюард и изразяваше гнева си по много по-подходящ на­чин. Очаквах след това развитие едно голямо подобрение. Пациентите почти винаги подобряват състоянието си, ко­гато си припомнят неприятните моменти от миналото, ко­гато се научат да разпознават и коригират модели на по­ведение, издаващи трудности в приспособяването и когато развият способност да разглеждат собствените си проблеми от по-голяма дистанция. Но Кетрин не показ­ваше подобрение. Тревожността и пристъпите на паника продължаваха да я измъчват. Повтарящите се кошмари правеха съня и накъсан и той не я отморяваше. Все още се ужасяваше от тъмнината, водата, от затворените прос­транства... Често получаваше сърцебиене. Отказваше да приеме каквито и да било лекарства от страх да не се за­дави с таблетките. Чувствах се така, като че ли бях стиг­нал до стената, и каквото и да правех, стената си остава­ше все така висока, без и двамата да можем да я прескочим. Към обхващото ме чувство за безизходица обаче отнякъде се прибави странната решителност, че все пак ще намеря начин да помогна на Кетрин. Тогава се слу­чи нещо необикновено.

Въпреки че ужасно се страхуваше от самолети и за да набере кураж, винаги трябваше да се зарежда с няколко чашки, Кетрин се решила да придружи Стюарт в полета му до Чикаго за една медицинска конференция през про­летта на 1982 година. Там тя настояла да посетят египет­ската изложба в Музея на изкуствата, където се присъеди­нили към група екскурзианти. Когато екскурзоводът започнал да описва експонатите, тя започнала да го кори­гира и... оказало се, че била права. Екскурзоводът бил сконфузен, а Кетрин... изумена. Защото, както после ми разказа, тя винаги е проявявала интерес към предмети и реликви от древния Египет, но никога не бе изучавала спе­циално този период от историята. Независимо от това, предметите и се стрували някак познати. Нещо повече — тя била уверена, че е права, толкова сигурна в себе си, че си позволила публично да поправя специалиста. Питах се, да не би в детството си да е знаела за тези неща и после да ги е забравила.

Когато дойде следващия път, й предложих хипноза, макар че вече ми беше отказвала. Заради случилото се на египетската изложба сега тя колебливо се съгласи.

Следващата седмица Кетрин ми съобщи, че симпто­мите й си оставаха непроменени. Бях неприятно изнена­дан. Нещо не беше наред, но не знаех какво. Дали не се бе случило нещо в по-ранна възраст? Бяхме разкрили по­вече от достатъчно причини за страховете й, за неконтро­лираната тревожност и въпреки всичко те опустошаваха живота й. Кошмарите по време на сън бяха все така ужас­ни. Реших се да я върна още по-назад.

Бавно върнах Кетрин до двегодишната й възраст, но тя не можа да си спомни нещо значително. Заповядах й твърдо и ясно:

— Върни се до времето, от което се пораждат твоите проблеми!

Бях напълно неподготвен за последвалото.

— Виждам бели стъпала, издигащи се към голяма сгра­да с колони, открита отвред. Няма входове... Нося дълга дреха... от груб материал, нещо като чувал. Косата ми е сплетена, дълга руса коса.

Смутих се. Не бях сигурен какво се бе случило. Попи­тах я коя година е, кое е нейното име.

- Аронда... На единайсет години съм. Виждам пазар срещу сградата. Някакви кошове... Носят кошове вдигна­ти на раменете. Живеем в долина... Няма вода. Годината е 1863 преди Христа. Околността е безплодна, гореща и песъчлива. Има извор, а не река. Водата идва към доли­ната от планините.

След още няколко топографски детайли казах й да се придвижи няколко години напред във времето и да ми ка­же какво вижда.

— Има дървета и каменен път. Виждам огън и гозба върху него. Косата ми е руса. Нося дълга грубо тъкана кафява дреха и сандали. Аз съм на двайсет и пет години. Имам момиченце на име Клеастра. Тя е Рейчъл. (В сегаш­ния й живот Рейчъл е нейна племенница; беше ми казвала, че изпитвали изключителна взаимна близост.) Много е го­рещо.

Почувствах се сащисай. Стомахът ми се сви на топка, стана ми студено. Нейните видения и спомени изглежда­ха така определени. Тя въобще не изглеждаше неуверена. Имена, дати, дрехи, дървета — всичко видяно така живо! Какво ставаше тук? Как бе възможно детето, което бе има­ла тогава, сега да е нейна племенница? Още повече се обърках. Бях изследвал хиляди пациенти с психични оплаква­ния, много от тях под хипноза, но никога не бях попаднал на такива фантазии, дори и в сънищата им.

Явно нахлуване на някаква приливна вълна опустошаваше селцето:

— Има големи вълни, които събарят дърветата. Няма къде да се бяга. Студено е, водата е студена. Трябва да спася детето си, но не мога... само трябва да я държа здра­во. Потъвам, водата ме дави. Не мога да дишам, не мога да гълтам... солената вода. Детето се изтръгва от ръцете ми.

Кетрин гълташе въздух и тежко дишаше. Изведнъж тя­лото й се отпусна напълно и дишането й стана дълбоко и равно.

— Виждам облаци... Детето ми е с мен. И други от се­лото. Виждам брат си.

Тя си почиваше — времето на този живот бе свърши­ло. Бе все още в дълбок транс. Направо се стъписах. Пре­дишен живот? Прераждане? Моят ум на клиницист ми подсказваше, че Кетрин не фантазира, че тук няма измис­лица. Изразите, мислите, вниманието към отделни детай­ли — всичко се различаваше от нейното съзнателно пове­дение. Цял регистър от възможни психиатрични диагнози заля съзнанието ми, но нито нейното психическо състояние, нито нейният характер можеха да обяснят тези отк­ровения. Шизофрения? Не, никога не бе показвала смуще­ния в мисленето и познавателните си способности. Не бе изпитвала звукови халюцинации, нямаше видения наяве, нито пък чуваше гласове. Не бе склонна към самоилюзии, беше съвсем реалистично устроена. Не бях забелязвал мултиплициране или раздвояване на личността. Имаше само една Кетрин и тя бе в пълно съгласие със себе си. Не показваше социопатични или антисоциални тенденции в поведението си. Още по-малко можеше да се окаже, че е актриса. Не употребяваше наркотици, нито каквито и да било халюциногенни вещества, алкохол приемаше в ми­нимални количества.

Това бяха спомени, но откъде идваха те? Първата ми реакция беше, че се бях натъкнал на нещо, за което знаех твърде малко — прераждане и спомени от предишен жи­вот. Това не може да бъде, си казах. Моят научно трени­рай разум се съпротивляваше. Но това беше станало пред очите ми. Не можех да го обясня, но същевременно не мо­жех да отрека реалността.

— Продължавай! — казах малко изнервен, но омагьо­сан от онова, което ставаше. — Спомняш ли си нещо дру­го?

Тя си припомни фрагменти от две други предишни съ­ществувания.

— Облечена съм в рокля от черна дантела. И главата ми е покрита с черна дантела. Имам тъмна коса, тук-там посивяла. Годината е 1756. Танцувам, другите също тан­цуват. (Дълга пауза.) Болна съм. Имам температура, сту­дена пот... Много хора са болни, умират... Лекарите не знаят, че това иде от водата.

Придвижих я напред във времето.

— Възстановявам се, но главата още ме боли, очите и главата още ме болят от треската, от водата... Много уми­рат.

По-късно тя ми призна, че в този живот е била прос­титутка, но не ми казала, защото й било неудобно. Оче­видно, че дори когато е в хипноза, Кетрин можеше да цен­зурира някои от спомените си.

Тъй като Кетрин бе разпознала племенницата си в древното си съществувание, импулсивно я запитах дали присъствам в някой от нейните минали животи. Любопит­на ми беше ролята, ако имах такава, в спомените й. Отговори ми бързо, за разлика от предишното бавно и отме­рено отзоваване.

— Вие сте моят учител, седите на пейка. Учите ни от книги. Стар сте, с посивели коси. Носите бяла тога, поръ­бена със злато. Името ви е Диоген. Учите ни на символи, триъгълници. Вие сте много мъдър, но аз не разбирам. Годината е 1568 преди Христа. (Това бе приблизително 1200 години преди известния представител на гръцката школа на циниците — философа Диоген. Явно, името не е било необичайно.)

Първият сеанс завърши. Тепърва щяха да последват други, още по-удивителни. След като Кетрин си отиде, през следващите няколко дни размишлявах върху въз­можностите на хипнотичната регресия. За мен бе естест­вено да подлагам на анализ и най-дребните детайли, до­ри когато провеждах "нормално" лечение, а този сеанс едва ли би могъл да се нарече така. Освен това бях мно­го скептичен по отношение на всичко, засягащо "живота след смъртта", прераждането, свидетелствата на преживе­ли напускане на тялото и други подобни феномени. Ло­гическата ми природа допускаше възможността всичко да е фантазия. Всъщност аз не бях в състояние да докажа как­вото и да било нейно твърдение. В мен се пораждаше, ма­кар и още не толкова отчетливо, готовността за по-ната­тъшно наблюдение, но вече с по-малка доза емоционалност. Това, което наричах "Спомени", може и да не са фантазия и въображение. Би трябвало да има не­що повече от онова, което виждат очите или всяко друго сетиво. "Запази открито мисленето си. Събери повече данни".

Имах и друго опасение. Дали Кетрин, толкова пред­разположена към безпокойства и страхове, няма да се уп­лаши и да се откаже от хипнозата. Реших да не й се обаж­дам. Исках тя да "смели" случилото се. Щях да изчакам до следващата седмица.