Вестник „пари плюс”



Дата25.02.2018
Размер100.33 Kb.
#59287
Вестник „ПАРИ ПЛЮС”


БРОЙ 15 - СЪБОТА, 21 АПРИЛ 2001 г.




БАЛКАНИ

СТЕФАН АНЧЕВ, ДОКТОР ПО ИСТОРИЯ




Няма определено време в политическия и обществения живот на една страна, което да се определи като изпитание или предизвикателство за националното достойнство. Динамичността на събитията не дава тази възможност. Освен това националното достойнство може да се проявява или от самия народ, или от неговото държавно управление, които невинаги са равнозначни. На Балканите, където има смесица на търпимост и противоборство на различни противостоящи си религии, където етническото и националното многообразие е истинска палитра (за съжаление често кървава) на различни духовни култури, нацията не е "въобразена политическа общност", както твърди Бенедикт Андерсън в своите изследвания. Ако този и други подобни автори имат предвид американското или дори някои западни европейски общества, това вероятно е така. Формирането на балканските нации обаче се извършва в обстановка на чужд верски (религиозен) и политически гнет, където културното възраждане се развива паралелно и с националноосвободителната борба, и c държавнополитическото възстановяване. Малко са народите, които могат да се похвалят с отстояване на националното си достойнство и във време на бездържавие, и на току-що възстановена държавност. Затова напълно основателно може да се говори и за "държавно национално достойнство", което е част от политиката. Такава политика би могло да се проектира или прогнозира от политологията, но задължително после остава в паметта на историята. Казаното е в отговор на твърдението на често показван по телевизията политолог, че "аналогът с исторически събития е най-краткият път до глупостта". Подобно оригиналничене едва ли се нуждае от сериозно внимание. Достатъчно е само напомнянето, че няма бъдеще без история, както и че геополитиката на Балканите си остава неизменна, а се менят само действащите лица в нея. Връщането към политическата история на България (дори не и на Балканите) в риторическите изяви на политиците ни само с 50-60 години назад не е оправдано от каквато и да е гледна точка, дори и ако се има предвид, че оттогава започва активната американска намеса на полуострова. Следващите примери не са притча, въпреки че трябва да се приемат като такава, а част от българската и балканската история.
След признаването на гръцката независимост през февруари 1830 г. начело на "младата" балканска държава бива поставен и първият чуждоземен владетел. Той обаче е малолетен (като прощъпалник на дирижираното от западния велик оркестър монархическо управление на Балканите), поради което властта му се изразява от двама управляващи последователно регенти. На крал Отон I се отпуска и персонален заем, който 25 години по-късно ще трябва да изплаща гръцкият народ. По време на неговото управление, при покровителството на Великобритания и Франция, се разпуска гръцката армия, имаща опит от 7-годишната война с Османската империя. Тя се заменя от войници на твърда заплата, обучени в Бавария. Само около 1000-1200 гърци успяват да влязат в новата войска и жандармерия. Над 10 000 остават без препитание и дори без подслон, защото домовете им са в турска територия. Основните преки данъци надхвърлят 25% и заедно с косвените надминават 40%. Тогавашните гръцки политически партии носят името на великата сила, към която са ориентирани - "английска", "френска" и "руска", и не изразяват нищо друго освен интересите на съответната държава. Незабележимо е и гръцкото присъствие в държавния апарат, поради което този период от историята на южната ни съседка е известен като "ксенократия" - управление от чужденци. По-късно Отон I е изгонен от Гърция.
През 1853 г. започва поредната руско-турска война, в която много скоро с "кръстоносен поход" против православието и в защита на ислямска Турция се намесват и западните държави. За мотивите, движещи тяхната политика, можем да съдим по една публикация в излизащия тогава "Spectateur d'Orient" от септември 1853 г., в който се казва: "Морските и търговските сили на Запада имат интерес от съществуването на изток на една голяма варварска държава без индустрия, без манифактура, без правителствена система, за да могат да й продават своите стоки, без да се страхуват нито от конкуренция, нито от тарифи, за да могат да експлоатират и да се налагат... Съкровените интереси на Европа са Турската империя да не стане плячка на Русия." Това отношение към Османската империя се пренася по-късно и към възстановилите държавността си балкански държави, а непроменените геополитически фактори диктуват подобно отношение и сега. През Кримската война нито една балканска държава не се включва на страната на западната коалиция против Русия. Гърция - също, и много скоро си плаща за това свое поведение. През май 1854 г. страната е окупирана от френски и английски войски, като за министър председател е поставено английското протеже А. Маврокордатос. На това марионетно правителство гърците дават името - "министерство на окупацията". Силно изявената от тях нетърпимост към чужда (и отново западна) намеса се проявява и по-късно, вече през управлението на крал Георг I, който е принуден да се лиши от услугите на датския си съветник Спонек, месещ се грубо в гръцкия държавен живот. Подобни примери има и в българския политически живот при управлението на Стефан Стамболов, но тъй като те са по-известни, няма да се спирам върху тях. Характерна за всичките тези случаи е безкомпромисната защита на националното достойнство и непримиримостта с чуждото посегателство върху суверенитета, а ако факторите са непреодолими, те задължително получават точното си наименование, а и виновниците по-късно не избягват от съдбата си. Сто години по-късно нещата се повтарят!
В края на Втората световна война събитията на Балканите са почти сходни. Още през май 1945 г. командването на стратегическата авиация на САЩ пише, че Турция и подобните на нея съседи на СССР представляват идеални бази за САЩ. Съвсем явно е влиянието на геополитическия фактор. Промените са съвсем малки: Османската империя е вече Република Турция, Русия е вече СССР, а търговските и политическите интереси на Великобритания и Франция на Балканите са изместени от САЩ и нейната политика на стратегически интереси. След това през март 1947 г. следва присъединяването на Турция към Международния валутен фонд (МВФ), Международната банка за реконструкции и развитие и Вносно-износната банка, както и включването й в "Плана Маршал" на 4.07.1948 г. Въпреки че през септември 1951 г. тя е приета за член на НАТО (договорът е ратифициран от Анкара през февруари 1952 г.), десет години по-късно настъпва сериозен разрив. В началото на 60-те години майорът от генералния щаб на турската армия Кемал Уйтур пише: "Външната политика на Турция беше неефективна и унизителна. Тя доведе до рязко спадане на популярността й сред съюзните държави и останалия свят." Идва и конфликтът със съюзната в НАТО Гърция по кипърския въпрос. Обстоятелството, че САЩ поставят на едно равнище Турция и Гърция в този спор, предизвиква реакцията на турския министър на отбраната, който не се поколебава да заяви: "Ние не искаме да бъдем подчинени на когото и да било. Ние трябва да докажем, че Турция не е камък за подхвърляне, а преден мост!" Но истински гняв обхваща страната, когато след серия публикувани документи на СЕНТО през август 1961 г. става ясно за подготвяната "зона на смъртта", в която влизат и североизточните турски територии. Според предварително изготвен план, след 40 атомни удара, по южната граница на СССР трябвало да се създаде обезлюдена, радиоактивна зона "Северен вал", в която влизали части от Иран, Турция, Пакистан и Афганистан.
Гърция е приета в НАТО през февруари 1952 г., а споразумението от 12 октомври 1953 г. предоставя на американците там такива привилегии, които едва ли са били давани и по време на война. САЩ получава правото да използва гръцките пътища (шосейни и жп), пристанищата, въздушното и морското пространство; свободното влизане и излизане от страната, както и свободното придвижване на американските въоръжени сили, които са освободени от данъци и мита. На военния състав и на съответните помощни служби се предоставя правото на екстериториалност, което обикновено имат членовете на дипломатическия корпус. През 1974 г., след поредното обтягане на отношенията с НАТО по кипърския въпрос, Гърция излиза от НАТО. Тя отново се връща в Пакта едва през 1980 г.
Посочените събития и при двете държави са показателен пример за "съюзно" отношение като към колониална държава. От своя страна и Анкара, и Атина проявяват политически характер, което обаче не ги прави по-малко балкански в сметките на задокеанския им съюзник. След разпадането на Източния блок ситуацията на Балканите не е променена коренно. На мястото на СССР се "завърна" Русия, а България и Румъния тръгнаха по изпитания вече път на Гърция и Турция, що се отнася до МВФ. Останалите събития обаче върнаха полуострова към втората половина на ХIХ и началото на ХХ век. Заговори се за нов Берлински договор на Балканите, а кървавите етнически и религиозни сблъсъци "оживяха" в магическите идеи за "защита на американските национални интереси" и "предоставянето на права за етническите и националните малцинства".Особено показателен за двоен стандарт в отношението към една и съща политическа система, в една и съща държава е "случаят Югославия", където се направи неуспешен опит (поне засега) за потъпкване на националното достойнство.
На 28 юни 1948 г., на заседание в Букурещ, Югославия е изключена от Коминформбюро. Този сблъсък между югославската и съветската комунистическа партия и преди всичко между Тито и Сталин активира западната дипломация. Много бързо ФНРЮ става желан икономически партньор от страна на САЩ, Англия и Франция. Под формата на кредити за инвестиции и заеми през първата половина на 50-те години западната ни съседка получава над 1.2 млрд. USD, от които 600 млн. са военна помощ. Тук заслужава да се вметне, че по това време положението както в Косово и Метохия, така и в другите републики съвсем не е спокойно, но никой не повдига въпроса за "правото на самоопределение", "правата на малцинствата" или разцепването на комунистическата държава на Тито. Нещо повече, към 1961 г. (когато конфликтът с Москва вече е отшумял) западните финансови помощи за нея нарастват на 3.5 млрд. USD. След 1948 г. ФНРЮ влиза в плановете на НАТО във връзка със създаването на нов Балкански пакт между нея, Гърция и Турция, но тази идея се проваля.
Събитията от последните години в Югославия показаха, че Западът е тръгнал на нов "кръстоносен поход" за "приобщаване" на православните славянски народи към своята колониална система. На преговорите в Рамбуйе, когато сърбите са били склонни да приемат наложените им условия, към тях се прибавят нови, които никое разумно и отговорно национално правителство не би подписало. Според Tony Benn (Hansard, 19.04.1999) на сърбите е заявено: "Или приемате тези условия, или ще ви бомбардираме". Отношението на НАТО към Югославия е като към вражеска страна, при което всякакви компромиси и сантименталности са изключени. Нека тогава сравним условията от Рамбуйе и някои пунктове от подписаното "Споразумение между правителството на Република България и НАТО...". В договора към враждебната държава, погазваща правата на малцинствата, се казва: чл. 8: "Силите на НАТО, техните транспортни средства, плавателни съдове, самолети и всякакво друго оборудване ще имат пълна свобода на движение, както и достъп до всички точки на югославската федерация, включително и до нейното въздушно пространство и териториални води..."; чл. 9: "НАТО ще бъде освободен от плащането на всякакви мита, такси и други налози, както и от всички митнически прегледи, което право се отнася до личния състав, транспортните средства, плавателните съдове, самолетите и всякакво военно оборудване... и ще се прилага при влизането, излизането и транзитното преминаване през територията на югославската федерация"; чл. 11: "На НАТО се предоставя правото да използва летищата, пътищата, железопътните линии и пристанищата, без да заплаща каквито и да е такси и налози"; чл. 15.: "На НАТО... винаги когато изрази желание за това, се предоставя достъп до далекосъобщителните системи, включително и радиостанциите"; чл. 22: "На НАТО се предоставя правото да променя общодържавните инфраструктури на страната"("Le Monde diplomatique", 17.04.1999).
Приятелска България, вероятен член на ЕС и НАТО в бъдеще, поема следните задължения според подписаното споразумение: чл. 12: 1. Силите на НАТО, личният състав на НАТО и изпълнителите по договор с НАТО заедно с техните превозни средства, морски съдове и въздухоплавателни средства и оборудване преминават безвъзмездно и без ограничения и имат безпрепятствен достъп до територията на Р България (вж. по-горе, чл. 8); 2. Силите на НАТО... използват летища, железопътни и автомобилни пътища и пристанища, без да заплащат съответните такси, налози и мита, вземания или сборове... (вж. по-горе чл. 9 и 11);. чл. 14: На силите на НАТО се разрешава да оперират със свои собствени телекомуникационни средства, както и да използват част от електромагнитния спектър на Р България... (вж. по-горе чл. 15). Наистина от България не е поискана промяна на инфраструктурата в страната, но нали към всяко споразумение може да се прибавя и анекс...! Повече от очевиден е еднаквият подход в претенциите на НАТО към трите балкански държави. Той, разбира се, не е нещо ново по отношение към държавите от полуострова, но все пак има малък нюанс, който не е в българска полза. Въпреки че изискванията са едни и същи, то Гърция е член на пакта и като такъв трябва да приеме общата система, насочена срещу комунистическия блок тогава; Югославия не е член на пакта, но в случая се явява враждебна държава, нарушител на правата на малцинствата; България обаче не е нито член на НАТО, нито враждебна нему държава, нито нарушител на мира и спокойствието на полуострова. По силата на какъв натиск и срещу кого ще бъдат насочени натовските въоръжени сили, преминаващи през страната ни? Явно това няма да бъдат отколешните съюзници Гърция и Турция, няма да бъде и намиращата се на нашето положение Румъния, нито демократизиращата се и получаваща помощи и от Изток, и от Запад Югославия. Остават единствено или албанците - размирници от Косово или Русия. Ако лошите са косоварите и действащата от тяхно име АОК, то защо трябваше да бъдат бити сърбите? Ако целта е Русия... това трябваше да стане ясно от риториките в парламента и медийните изяви на управляващите. И освен това какъв е този политически мазохизъм да се стремим към и да настояваме за нещо (да станем икономически, политически и военен полигон на НАТО), което сърбите отхвърлиха срещу риска да бъдат бомбардирани. Не е ли очевидно за политиците ни, че силните държави само изискват, а когато е необходимо, и налагат своята воля с всякакви средства. Според цивилизования Запад задължението на управляващите в малките, слабите, а често и марионетни държави е те да облекат техния натиск и своето навеждане пред тях в необходимите красиви фрази, казани със задължителната американскоозъбена усмивка. За подобно поведение в крайна сметка плаща българинът, който въпреки вдигнатите шенгенски ограничения е натирван по западни и южни митници като говедо, влязло в чужда ливада. И ето го отново въпроса за държавното и за националното достойнство. Портретите на нашите възрожденци не трябва само да украсяват правителствените кабинети, но да се помнят и думите им. Силни думи като насърчителните слова на Г.С.Раковски: "Всякому человеку натежава неотменна длъжност да брани народните си права с всичките си сили и възможни средства. А който презира и пренебрежава тая свята длъжност, той не е словесен человек, но едно безсловесно животно, което се появява на света и свършва живота си, без да остави никакъв спомен от делата си", казани в далечната 1863 г. Или изпълнените с гняв думи от несправедливостта към българите, изречени от Захарий Стоянов: "...най-после и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм и человеческо достойнство!" Или мъката, събрана в четирите въпросителни на Апостола на свободата: Народе????





Каталог: 176 -> pub
pub -> Книгата "Балканите начин на употреба 1918 1938 г." част първа. 180 с. Университетско издателство "
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Зависимата независимост на балканите
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история
pub -> Турската пропаганда и нейните организации в българия не са от вчера
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история
pub -> Възстановената българска държава и нейните орисници
pub -> Вестник „пари плюс”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница