Видението на иаков теофания и ангелофания янка Драгомирова



Дата24.07.2016
Размер159.13 Kb.
#4791
ВИДЕНИЕТО НА ИАКОВ – ТЕОФАНИЯ И АНГЕЛОФАНИЯ

Янка Драгомирова

Jacob’s Vision – Teopfany and Angelopfany
Subject of the article is the vision of Jacob at Bethel (Gen. 28:10-22). The particular elements of the vision are analyzed. Examined is the relationship between the Lord, Who appeared, with the angel of the Lord. The role of the angel of the Lord is pointed in the teophany and angelophany of the Old Testament. The importance of the vision is emphasized and the relationship between the Old and New Testament.
Иаков (יעַקֺב יעַקוֹב) един от библейските патриарси, по-младият син на Исаак и Ребека, близнак на Исав и баща на 12 сина, с чиито имена са наречени 12 израилеви колена. Той е централна фигура в цикъл разкази в Бит. 25:19-35:29 и присъства като второстепенна фигура в разказите за Йосиф (Бит. 37-50). Според библейското повествование (Бит. 25:26) името Иаков (יעַקֺב יעַקוֹב) е производно от עַקֵב (пета), защото Иаков се ражда, държейки петата на брат си Исав. От етимологична гледна точка това име е съкратена форма на разпространено през 2 хилядолетие пр. Хр., сред семитските народи на Близкия Изток, име yahqub-el или ya‘akub-el, чието значение е „Бог защитава”. По-късно Иаков е наречен Израил, като знак на неговата борба (Бит. 32:29) и благочестие (Бит. 35:10), и потомците му са идентифицирани чрез това име („деца на Израил”).1

Важно място в повествованието за живота на патриарх Иаков заемат описанията на теофании в няколко светилища: Ветил в Бит. 28 глава; Маханаим в Бит. 32 глава, Пенуел в Бит. 32 глава и отново във Ветил в Бит. 35 глава. Те са ценни, защото изброяват подробно Божиите благословии, дадени на особени места в земята на израилтяните; показват Божието водителство за Иаков и разкриват специалните моменти, в които Бог потвърждава обещанията Си, дадени първо на Авраам; подновени с Исаак и повторени на Иаков.2

Двете най-значими събития в живота на Иаков са нощни теофании. Първата от тях е видението, което той има по време на сън, когато побягва от ханаанската земя. Другата нощна теофания е борбата му в Пенуел, когато се опитва да се върне в бащината си земята. Всяка една от божествените срещи е променящо живота му събитие. Предмет на настоящата работа е първата нощна теофания във Ветил, известна още като „стълбата на Иаков”, записана в Битие 28:10-22. Това е кратък, но главен, централен епизод – единственото събитие по време на пътуването на Иаков от Вирсавия към Харан (Месопотамия). Предишното повествование разкрива причината за това пътуване – Исав се заканва да убие брат си, който с измама получава, полагащата се нему благословия (Бит. 27:41); Иаков изпълнява съвета, даден му от Ревека - да отиде в Харан и да живее там докато утихне яростта на Исав (Бит. 27:42-46). Като друга причина е посочено намирането на подходяща съпруга – от дъщерите на Лаван, брат на майка му, а не от хананейските дъщери (Бит. 28:1-5).

Иаков трябва да извърви дълъг път, пътува по цял ден, а вечер, както е прието, спира. Една вечер стига до място, където остава да пренощува, взема един камък, подлага си го за възглавница, ляга и заспива (ст.10-11). Тогава Иаков сънува необикновен сън - стълба от земята до небето, по която се качват и слизат ангели, а на върха й стои Господ и повтаря обещанията, дадени на отците му Авраам и Исаак. На Иаков пък обещава да бъде винаги с него (ст.12-15). Иаков се събужда изплашен, защото разбира, че Господ присъства на това място, че то е дом Божий и там са вратите небесни (ст.16-17). На сутринта той реагира на преживяното като издига камъка, на който преспива, за паметен стълб; полива го с елей и нарича мястото Ветил (ст.18-19). На това място Иаков дава оброк, ако Бог му помогне да стигне успешно крайната цел на пътуването си и да се върне отново в дома на баща си, да почита това място като дом Божий и да дава десятък от всичко, с което Бог го възнагради (ст. 20-22).

Както навсякъде в Библията и тук сънят е описан през очите на този, който сънува. В цялостната картина на видението, което Иаков има, се открояват три елемента, подчертани чрез трикратната употреба на וְהִנֵה „ и ето”.3 Първият елемент е стълба, която свързва земята и небето; вторият - ангели, които се качват и слизат по стълбата и третият - Господ, Който стои на стълбата и говори. Вниманието е насочено първо към средата, след това e стеснено към участниците и тогава към Господ.

Първият споменат детайл е стълбата. סֻלּם4, преведено като „стълба” или „стълбище”, e hapax legomenon, дума или форма, която се среща само веднъж в Стария Завет. Септуагинта предава סֻלּם с κλίμαξ , което може да бъде преведено като „стълба” или „стълбище”. Същото може да бъде казано и за латинското scala. Съществуват различни мнения относно произхода и значението на סֻלּם. Едно от тях свързва סֻלּם с храмови кули в Месопотамия. Акадската дума simmiltu, сходна със סֻלּם , е употребявана при описание на „небесно стълбище”, простиращо се между небето и подземния свят, с пратеници, които се качват и слизат по него.5 Представата за небесна стълба е широко разпространено в древния Изток, особено в Египет.6 Не e ясно дали סֻלּם описва стълба или стълбище; нито със сигурност може да се каже дали има египетско или вавилонско влияние върху образността. Това, което има значение е, че „стълбата” свързва земята с небето и е разположена на земята, както може да се предположи, близо до мястото където Иаков лежи. Връзката между небето и земята е утешителна истина за човека. Той не е оставен единствено на световните сили на земята, а има достъп до небето и помощ от там.

Вторият елемент на видението са אֱלֹהִים מֵלְאֲכֵיАнгели Божии”, които се качват и слизат по изправената от небето до земята стълба. Това предполага, че те присъстват на земята и имат достъп до небето. Някои тълкуватели считат, че този текст само подчертава идеята, че земята и небето са свързани чрез стълба.7 Но те пропускат факта, че тази част от текста е ново просто изречение, въведено чрез וְהִנֵהи ето”, което убедително добавя нещо ново. Ангелите в Стария Завет са считани за закрилници на различните народи и техните земи, и като патрулиращи земята (Иов 1:6; 2:1; Захар. 1:8-17; ср. Втор. 32:8). Талмуда и Мидраш (Beresch. r. 333) предполагат, че изкачващите се ангели са тези, които са отговорни за отечеството на Иаков и го съпровождат по време на пътуването му към Харан. Слизащите ангели са онези, които са отговорни за чуждата земя, към която той отива и които ще го съпровождат по време на престоя му там.8 С други думи, това явяване на ангели (ангелофания) е едно уверение, обещание за Божията закрила на Иаков, дори, когато е напуснал дома си. Това е една атрактивна идея, в която видението предвижда вербалното обещание, дадено в 15 стих. По подобен начин нощното видението на Авраам (Бит. 15:11-12) изпреварва, предвижда пророчеството в Бит. 15:13-16.

За опора на гореспоменатото тълкувание служат споменатите в Бит. 32:1-2 Божие опълчение и Ангели Божии. Съответствията между Бит. 28:10-22 и началото на Битие 32 са забележителни - показват, че историята на пребиваването на Иаков в Харан е съзнателно поставена между две свръхестествени събития. В Бит. 28:12 Иаков вижда Ангели Божии (אֱלֹהִים מֵלְאֲכֵי) да се качват и слизат по стълбата, а в Бит. 32:1 Ангели Божии (אֱלֹהִים מֵלְאֲכֵי), го срещат. Това са единствените две места в Битие, където се споменават „Ангели Божии”. Двете събития съвпадат с отпътуването и връщането на Иаков в Ханаан. И в двете Иаков нарича местата на видението заради преживяното, използва една и съща формула за всяко от тях: „и нарече името на онова място” (וַיִקְרָא אֶת־שֵׁם־הַמָּקוֹם הַהוּא). В Бит. 28:12 не е казано нищо за функцията на Ангелите Божии, няма никакъв намек за това и в Бит. 32:1-2. Свещеното Писание, като слово за спасение на човека, няма за задача да даде сведения за природата и свойствата на съществата наречени ангели, а говори за тях като деятели в това спасение. Фактът, че ангели се явяват на хора сам по себе си свидетелства, че те, според библейската представа, са същества лични, разумни изпълнители на Божиите заповеди. Бит. 28:12 е класическо свидетелство за старозаветната вяра в битието и деятелността на ангелите като посредници между Бог и хората. Посредничеството на ангелите не изключва непосредственото общение на Бог с неговите избраници.

Третият и най-важен елемент на видението е Господ, Който стои на стълбата и говори. По- късно в Бит. 48:3, Иаков определя Господ като Всемогъщий Бог (אֵל שַׁדַּי), обяснявайки, че Бог го е благословил във Ветил.

Думите на Господ в това видение имат формата на завет и простират патриархалните обещания към Иаков. Посланието започва с идентификацията на Господ като Бог на Завета: „Аз съм Господ, Бог на твоя отец Авраам, и Бог на Исаак”. Названието „Господ, Бог на твоя отец Авраам, и Бог на Иссак” не се среща никъде другаде в Стария Завет. Подобен начин на себеразкриване е използван в: Бит. 26:24 - „Бог на баща ти Авраама”; в Изх. 3:15, 16 - „Бог на отците ви, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов” (Изх. 3:15, 16) и навсякъде в Закона, където Бог подчертава Своето заветно отношение с избрания народ. Двойното наименование „Бог на Авраам....Бог на Исаак” припомня дадените на тях обещания и благословии, и предвижда потвърждението и приложението им към Иаков.

Първата част на откровението гарантира, че Иаков ще получи даровете, обещани първо на Авраам. Формулировката на обещанията в Бит. 28:13-14 е много близка с тази в Бит. 13:14-16 – и двата пасажа са свързани с Ветил. Обещанието на земята е споменато по-рано от обещанието за потомството и е подчертано чрез словореда: „Земята, на която лежиш, ще я дам на тебе и на потомството ти”. Споменаването на потомството е насърчително за Иаков, който отива да си вземе жена, и е разширено чрез твърдението, че потомството „ще бъде като земния пясък”, и ще се разпростре във всички посоки на обещаната земя (ср. 13:12-18). Накрая обещанието, че всички племена по земята ще бъдат благословени в Иаков, показва, че благословията на Авраам действително е предадена на Иаков (ср. Бит. 12:3). Тези обещания осигуряват на Иаков увереност - макар че постъпва нечестно при получаване благословията на първородния и побягва от родната си земя, Бог в Своята милост обещава да му даде земята.

Втората част на откровението (ст.15) ясно формулира, онова, което е загатнато в стихове 13-14: ако Господ дава земята на побягналия Иаков, Той несъмнено ще го запази и ще го върне в нея. Обещанието за божествено присъствие „Аз съм с тебе” (עָנֺכִי עִמּךְ) е отличителна черта на повествованието за Иаков (28:20; 31:3; 46:4), макар че може да бъде открито и в Бит. 26:3,24. „Докле не изпълня, онова, което съм ти казал” не означава, че Божията закрила за Иаков ще приключи някой ден, а че тя ще трае повече от всички негови пътувания. Категоричните обещания, че Иаков ще напусне земята; ще се върне в нея и ще продължи да се ползва от закрилата на божественото провидение, предвещават плана на историята на Иаков. Какъвто и неочакван обрат да претърпи попрището на Иаков, Господ ще бъде с него, ще го пази от беди и ще му осигури обещания решителен триумф.

Когато Иаков се събужда е изумен от факта, че Господ присъства „на това място” (ст.16). Той осъзнава онова, което Бог му обещава – Неговото присъствие го придружава. Страхът на Иаков съответства на срещата с Господ. В Библията терминът „страх” се употребява за описание на смесица от ужас и преклонение - благоговеен страх (Изх.19:16). Иаков разбира, че това място е свято: „колко страшно е това място! Това не е друго, освен дом Божий, това са врата небесни” (ст.17). Тук мотивът „дом” е въведен за първи път (אֱלֺהִים בֵּת, дом Божий). Чрез употребата на този термин Иаков обозначава мястото като светилище. Реален дом там няма, нито съществува действителна врата, но той „вижда” Бог на небето и така дома Божий на земята става за хората врата към небето. В Стария Завет „врата небесна” (שַׁעַר הַשָּׁמָיִם) се среща само тук, но идеята, че небето, божественото жилище има един или повече входа е позната на древната мисъл. Етимологията на Вавилон „врата на бога” е сходна. Термините „дом Божий” и „врата небесна” по-късно стават обичайни названия за храма. По време на разделеното еврейско царство, във Ветил се намира един от двата храма на Северното царство – Израил (ІІІ Царств. 12:29).

Особено голямото значение, което Иаков отдава на тайнственото видение, проличава в действията му – той става сутринта, взема камъка, който е използвал за възглавница, поставя го като паметник (מַצֵּבָה) и го полива с елей (ст.18). Използваната тук еврейска дума מַצֵּבָה произлиза от глаголната основа מצב стоя прав” и означава отделна изправена каменна плоча, стълб, паметник. Обичаят да се издигат на важни места каменни стълбове като паметници е разпространен в целия древен свят. В Ханаанската религия каменни стълбове се отъждествяват с местни богове и са обект на култова почит. По тази причина те са стриктно забранени от Закона като идолопоклонство. На израилтяните е заповядано да разрушават всеки намерен от тях езически стълб (Изх. 23:24; 34:13; Лев. 26:1; Втор. 7:5; 12:3; 16:21-22). Съществуват също и допустими, отговарящи на установените принципи каменни стълбове-паметници, например като тези, които просто споменават починал. В Бит. 35:20 Иаков въздига надгробен паметник на Рахил, а в ІІ Царств. 18:18 Авесалом въздига паметник за себе си, защото няма деца. В Бит. 31:45-54 камък-паметник служи като безмълвен свидетел на договора между Иаков и Лаван. Голям камък е използван по същия начин за отбелязване на завета между Бог и Израил (Бит. 35:14). Употребата на камък в Иис. Нав. 24:27: „Ето този камък ще ни бъде свидетел, понеже той чу всички думи на Господ, които Той говори с нас” осигурява ключ към действието на Иаков в Бит. 28:18. Той издига този камък не само за да отбележи мястото на събитието, но и като свидетел на съня и придружаващите го божествени обещания.

Издигането на камъка – паметник е последвано от поливане на елей върху него. Този ритуал с голямо значение е повторен в Бит. 31:13, където глаголната основа םשׁח е употребена да опише действието. Това е приетия еврейки термин за свещената церемония на помазване. Когато се връща от Харан Иаков още веднъж излива елей върху מַצֵּבָה във Ветил (Бит. 35:14: „И въздигна Иаков паметник на мястото, дето му говори (Бог), каменен паметник, и извърши върху него възлияние, изля върху него елей; и нарече Иаков името на мястото, дето му говори Бог, Ветил”). Значението на помазването е неясно. То може да означава освещаване на култов предмет (както в: Изх. 30:22-29; 40:9-11; Лев. 8:11; Числ. 7:1); може да бъде разглеждано като акт, чрез който се основава светилище; като вид жертва, принесена на мястото на теофанията. В този случай е приемливо и предположението, че поливането, помазването на камъка-паметник с елей е символично действие, установяващо договорна връзка между Иаков и Бог. Свидетелства за употребата на елей в международни договорни взаимоотношения и изпълняване на договори за работа са често срещани в древния Близък Изток (Ос. 12:1 може да бъде пример на употребата на елей в международни договори). В тези случаи помазването е знак, белег на мир, приятелство и предполага задължителност. В случая с Иаков поливането, помазването с елей е свързано с даването на обет. Тази специална връзка е ясно формулирана в Бит. 31:13: „ Аз съм Бог (Който ти се явих) във Ветил, дето ти поля елей върху паметника и дето Ми даде оброк; сега стани, излез от тая земя и се върни в твоята родна земя (и Аз ще бъда с тебе)”.9

Като отговор на Божието благоразположение към него Иаков дава обет, оброк (נֶדֶר Бит. 28:20-22). Структурата и вида на този оброк съответстват на модела познат също от историите на: Иефтай в Съд. 11:30-31; Ана в І Царств.1:11 и на Авесалом във ІІ Царств. 15:8. Във всеки един от тези случаи искането на съответната личност е формулирано като условие, чието изпълнение изцяло зависи от Божия промисъл; смиреният молител обещава да изпълни някои специални ангажименти, когато то се осъществи. Оброкът на Иаков е уникален поради факта, че всички поискани условия са категорично обещани от Бог по- рано (Бит. 28:15). В оброка си Иаков признава Яхве за свой Бог, Комуто се посвещава да служи; изразява почитта си към мястото, където Бог благоволява да му се яви; в знак на благодарност и послушание обещава да даде на Бог десетата част от всичко, което придобие.

Обичаят да се дава десятък на храмове и царски двор е широко разпространен както между семитските, така и между индоевропейските народи. Числото десет символизира пълнота и съвършенство. Авраам дава на Мелхиседек, Салимския цар десятък от цялата военна плячка (Бит. 14:20). Иаков обещава, ако се върне благополучно, да даде на Бог десетата част от всичко, каквото придобие (Бит. 28:22). Този десятък изглежда е еднократен оброк от стадата и земеделските продукти, а не годишно задължение. Още тогава десятъкът носи характер на жертва. Чрез Моисеевия закон той получава определена, узаконена форма и става „светиня Господня” (Лев. 27:30).10 Текстът не съобщава кой ще получи десятъка на Иаков и за какво ще го употреби. По правило десятък се принася, дава на цар или светилище с установено духовенство.

Преживяната от Иаков теофания, описана в Бит. 28:10-22, е същевременно и ангелофания. Основание за това твърдение е не само факта, че част от видението са Ангелите Божии, които се качват и слизат по стълба, изправена на земята, чийто връх стига до небето. Една от важните черти на Божиите явявания в Стария Завет е, че Бог се явява на хората във вид на ангел и обратно Ангел Господен (Божий) ( מַלְאַךְ יְהוָה,מַלְאֵךְ אֱלֺהִים ) присъства и се откроява в контекста на старозаветните описания на теофаниите. Така пред Моисей при планина Хорив изсред горящата, но неизгаряща къпина се явява Ангел Господен (Изх. 3:1-12) със знаменателно себеоткровение за тайнственото име Божие: „Аз съм вечно Съществуващият... Тъй кажи на синовете Израилеви: вечно Съществуващият ме прати при вас” (Изх. 3:14). Ангелът Господен (Божий) играе първостепенна роля при повествованията за двете ангелски явявания пред Агар в пустинята (Бит. 16:7; 21:17) и за жертвопринасянето на Исаак (Бит. 22:11,15), при редица събития от съдийската епоха (ХІІІ –ХІ в. пр. Хр., напр. Съд 2:1; 6:11; 13:9) и от периода на царския институт (ХІ –VІ в. пр. Хр., напр. 4 Цар. 19:35; 1 Пар. 21:12). Въз основа на пролога на Евангелието от Иоан, където се говори за предвечно битие на Логоса – Сина Божий, в древната Христова църква е бил възприет възгледът, според който този Ангел Божий (Господен) е Второто лице на Св. Троица, Комуто принадлежи вечно битие и преди въплъщението. Това е залегнало в творенията на редица Отци и Учители на Църквата: св. Юстин Философ, св. Ириней Лионски, Евсевий еп. Кесарийски, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст и св. Иларий Пиктавийски.11 В подкрепа на този възглед се привеждат следните доказателства:

1. Ангел Господен ясно отъждествява сам себе си с Господ (Бит.16:10) и с Бог (Бит. 22:12);

2. Тези, на които се явява, обикновено Го приемат за самия Бог (Бит. 16:13; 18:23-33; 28:16-22 и др.);

3. Библейските автори постоянно говорят за Него, като за Бог, наричат Го Господ (Бит. 16:13; 18:1; 22:16 и др.);

4. Учението за множественост (троичност) на Лицата у строго Единния Бог, на което се основава този възглед, е в съгласие с ранното загатване на това (Бит. 1:26; 11:7);

5. Единството на двата Завета изисква централен пункт в тях да е едно и също Лице – Логосът, Синът Божий, а не допуска, че в Стария Завет това лице би могло да бъде тварното същество Ангел Господен.

Въпреки че в Бит.28:10-22 не се споменава пряко Ангел Господен, последващи споменавания на събитието дават основание явяването на Яхве да бъде считано за явяване на Ангел Господен (Божий).

В Бит: 31:11-13 намираме указание, че явилият се е бил едновременно и Бог и Ангел, т.е Ангел Божий (Господен). Иаков изтъква пред Рахил и Лия, като една от причините да напуснат дома на Лаван, че явилият му се в Месопотамия מַלְאַךְ הָאֱלֺהִים (Ангел Божий) му казва: „Аз съм Бог (Който ти се явих) във Ветил, дето ти поля елей върху паметника и дето ми даде оброк; сега стани, излез от тая земя и се върни в твоята родна земя ( и Аз ще бъда с тебе)”. Ангелът не само нарича себе си Бог, Комуто Иаков дава обет, но и отъждествява Себе Си с Яхве (Господ), стоящ на върха на стълбата, Който се явява на Иаков във Ветил. Като Бог на Завета Той се отличава от Божиите Ангели, качващи се и слизащи по стълбата. В сравнение с Ангелите Божии – אֱלֹהִים מֵלְאֲכֵי (28:18), ангел Господен е безспорно издигнат над тях. Стълбата докосваща с единия си край небето и Господ, а с другия – земята и Иаков е символ на постоянното общение на небето със земята, на Яхве с избраниците му. Качващите се ангели възнасят към Бог нуждите и молитвите на хората, а слизащите носят помощ от Бог – Яхве (Господ), Който стои на върха на стълбата и очевидно е причина за това благодатно общение между небето и земята. Божиите ангели са оръдия на волята на Яхве- Господ- Промислител. Те са оръдия в общопромислителното отношение на Бог-Яхве към земята и хората, а Ангел Господен (Божий) е на Бог на завета с патриарсите, Който ги избира, заедно с потомството им, за високата цел – да дарят благовестие на света и чрез тях да бъде дадено спасение на цялото човечество.12

Най-добър коментар на Бит. 28:12-13 са думите на Спасителя при повикването на Натанаил в Иоан 1:51: „отсега ще виждате небето отворено, и Ангели Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески”. Явилият се на земята в плът Син Божий, тук представлява център, около който се съсредоточават всички духовни, благодатни сили, изхождащи от Бога, чийто проводници са Ангелите Божии. Няма нищо по-естествено от това да се направи извод, че център и източник на ангелското служение и божественото покровителство на Иаков и другите праотци е същият Син Божий, в Неговата старозаветна дейност за спасение на човечеството.

Мисълта за Ангел Господен, като виновник и посредник на Божиите благословения, дадени на отците му и на него самия, оставя дълбока следа в съзнанието на Иаков. За това свидетелства благословията, която умиращият патриарх дава на синовете на Йосиф с думите: „Бог, пред Когото ходиха отците ми Авраам и Исаак, Бог, Който ме е пасъл, откак съществувам до днес, Ангелът (הַמַּלְאָךְ), който ме избави (הַגּׁאֵל) от всяко зло, да благослови тия деца”. (Бит. 48:15-16). За божественото достойнство на споменатия тук Ангел говори преди всичко съпоставянето Му с Бог. Освен призоваването на Ангела наравно с Бог, за божественото достойнство на Първия говори и усвоената от Него дейност. Той е наречен הַגּׁאֵל (избавящ) от всяко зло, Изкупител. Но избавянето на Иаков от зло по-рано е приписано на Самия Господ- Яхве, или Ангела на Яхве, Ангел Господен (28:15; 31:3; 32:11,24) и изобщо името הַגּׁאֵל е обичаен епитет за Месия (Ис. 59:20; срв. Римл. 11:26). Името הַגּׁאֵל съдържа в себе си идеята за родство (роднинска близост) и показва заветното отношение на Господ Яхве към избрания народ, а заедно с това и на Ангел Господен, като непосредствен участник в учредяване на теокрацията. Божествената природа на съществото наречено הַמַּלְאָךְ проличава от факта, че благословение (יְבָרֵךְ) се изпросва и от Бог и от Ангела, като от едно същество, което показва, че макар и различен по личност и действия, Ангелът има една природа с Бог. Фразата „да благослови тия деца”, отнасяща се едновременно за Бог и за Ангела, не само дава на този Ангел равно с Бога право, но и съвършено единство с Него.

Изложените в настоящото изследване текстологични наблюдения и частични библейско-богословски анализи водят до извода, че явяването на Господ се отличава от това на Ангел Господен по форма, а не по същност. Със своето значение на „вестител” думата „ангел” подсказва, че когато става видим, Бог включва идеята за пратеничество. „Ангел Господен” е название за самия Господ, което добива пълното си значение в светлината на Този, Когото Отец прати на света – единородния Син.

Учението за Ангел Господен има отношение не само към библейската ангелология, но също и към старозаветната христология.

Видението на Иаков във Ветил е старозаветна теофания- ангелофания, инициирана от Самия Бог; краткотрайно явление, средство за предаване на Божията воля. Чрез тази теофания-ангелофания Бог допълва и образно изтъква промислителните Си действия към падналото човечество за спасението му. Открива, че отдалечилият се с грехопадението от Бога човек, не е изоставен: Бог се грижи за него, изпраща своите ангели да го напътстват. В стремежа на човека към духовно-нравствено съвършенство, в усилията му да се изкачва по стълбата на това съвършенство и да се доближава до своя Творец, Промислител и Спасител, Божиите ангели са, които му помагат. Чрез тази теофания-ангелофания Бог открива още, че Сам Той ще слезе на земята в определено време по „стълба”13, която ще бъде от потомството на патриарха и Слезлият ще примири небето със земята, Бог с човека; ще даде възможност на човека свободно да влиза в живо общение с Него, което става с идването на Сина Божий, Иисус Христос.





1 The Logos Library System, Jacob in: Freedman, David Noel, ed., The Anchor Bible Dictionary, New York: Doubleday, 1997.

2 Boadt, Lawrence. Reading the Old Testament: An Introduction. New York, N.Y.: Paulist Press, 1984, p.145

3 Интересно е да се отбележи че следващата глава употребяваהִנֵה по същия начин. Първо е представена обстановката : „Ето кладенец на полето” (29:2); после участниците: „и там три стада дребен добитък, налягали около него” (29:2); и тогава центъра на историята: „и ето, дъщеря му Рахил иде с овците” (29:6).

4 Koehler Ludwig. , ed., Lexicon in Veteris Testamenti Libros, Leiden: E. J. Brill, 1958, p. 660.

5 Ross Allen P. Jacob's Vision: The Founding of Bethel, Bibliotheca Sacra 142, Dallas, 1985, pp. 228, 236

6 Лопухин А. П. Толковая Библия, или Коментарий на все книги Св. Писания Ветхаго и Новаго Завета, т. 1, Стокгольм, 1987, с. 164.

7 The Logos Library System, Genesis 28:12 in: Wenham, Gordon, Word Biblical Commentary, Volume 2: Genesis 16-50, (Dallas, Texas: Word Books, Publisher) 1998

8 Лопухин, А. П. Посоч. съч., с.165

9 Sarna, Nahum M. The JPS Torah Commentary, Genesis. The Jewish Publication Society, Philadelphia. New York. Jerusalem, 1989, p. 200.

10 Марковски, Иван. Библейска археология. С., 1929, с. 178-142.

11 Вълчанов, Славчо. Старозаветното учение за ангелския свят. във: Вечното в двата Библейски завета, Велико Търново, 1993, с. 48-53.

12 Глаголев, А. Ветхозаветное Библейское учени объ Ангелахъ. Киев, 1900, с. 93-97.

13 Според общото разбиране на св. отци и учители на Църквата, тайнствената стълба по-частно е предизобразява Пресвета Дева Мария, чрез която се въплъщава Синът Божий, която Ражда Богочовека Иисус Христос. Ето защо Православната църква възпява Божията майка като стълба, която Иаков вижда, по която слиза Бог, за да ни спаси (Акатист на Пресвета Богородица, икос 2). Също така Бит. 28:10-22 се чете за паремия на богородичните празници.

Каталог: tadmin -> upload -> storage
storage -> Литература на факта. Аналитизъм. Интерпретативни стратегии. Въпроси и задачи
storage -> Лекция №2 Същност на цифровите изображения Въпрос. Основни положения от теория на сигналите
storage -> Лекция 5 система за вторична радиолокация
storage -> Толерантност и етничност в медийния дискурс
storage -> Ethnicity and tolerance in media discourse revisited Desislava St. Cheshmedzhieva-Stoycheva abstract
storage -> Тест №1 Отбележете невярното твърдение за подчертаните думи
storage -> Лекции по Въведение в статистиката
storage -> Търсене на живот във вселената увод
storage -> Еп. Константинови четения – 2010 г някои аспекти на концептуализация на богатството в руски и турски език


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница