Видин Aрена на политически амбиции между Византия, Унгария и българското царство в периода ХІ хііі в

Тяхната поява и политическото им развитие ще е неправилно да се разглежда еднозначно и индивидуално, а трябва да е в пряка зависимост и взаимовръзка между тях. Съдбата им е обща, като свързващите звена в техните взаимоотношения се преплитат със сложните политически отношения между Унгарското кралство, Българското царство, татарите и набиращата сили сръбска държава.

Събитията около появата и сблъсъците на двамата братя Дърман и Куделин в Браничевската област [земля браничевскыя]¹⁵⁸ с унгарците и сърбите, през 80 - те и началото на 90 - те години на ХІІІ в., са добре описани и известни. Тук ще отбележим само, че в хода на своите военни действия, те не еднократно и открито се противопоставяли първоначално на Унгарското кралство, а в последствие и на неговите васали – сръбските властелини в райони с преобладаващо българско етническо население. Именно опирайки се на този факт, повечето историци още от самата им поява се опитват да ги причислят към кръга на куманската аристокрация, която е обвързана с българското царство. Неубедително ще e тук да кажем, че както подвластното им население и това от съседните им области, които също спадали към българската етническа общност, не са останали безпристрастни към действията на двамата братя.¹⁵⁹ На фона на общата картина, белязана от постоянни набези и опустошения, в условията на относително слаба централна власт, те олицетворявали онази стабилна опора за местното население, която им гарантирала стабилно и сигурно съществуване.

Водейки адекватни военни и политически действия, разчитайки същевременно на татарската подкрепа в лицето на Ногай, скоро Дърман и Куделин предизвикали значителен страх и тревога в Унгарското кралство. Поради бушуващите междуособици, крал Владислав ІV (1272-1296) трудно можел да отдели сили и средства за справяне с тяхното самовластие в района. Въпреки това, той положил значителни усилия,¹⁶⁰ които обаче в крайна сметка се увенчали с пълен неуспех. Успехите на двамата самовластни велможи още повече повдигнали самочувствието им. Пред невъзможността открито да се справи с тях, унгарският крал предприел нови административни и политически мерки, за справяне с тези полунезависими феодали, които до голяма степен целели да гарантират унгарските интереси в региона. Тези действия в последствие, оказали негативно влияние върху съдбата и политическото развитие, както на региона така и на видинската област.

През 1284 г. пред опасността от реалното откъсване на Браничевската област и на части от източната Мачванска бановина,¹⁶¹ унгарският крал поверил последната под властта на своя зет и васал сръбският екс крал Стефан Драгутин (1274 - 1282).¹⁶² Целта на Владислав ІV до голяма степен била, чрез териториални отстъпки да привлече, сръбският крал в борбата му срещу браничевските владетели. Реалната власт, независимо от установяването на номинална сръбска власт над цялата област, останала в ръцете на унгарското кралство по тези земи.

Скоро след това събитие, Стефан Драгутин изцяло ангажирал своето внимание на изток, към Браничево. Там, с помощта на своя брат - сръбският крал Стефан Урош ІІ Милутин (1282 - 1321), успял не само да се противопостави на двамата независими велможи, но и да ги принуди да напуснат областта, бягайки през територията на Видин, който е във владение на Шишман, към реалния им сюзерен татарският темник Ногай. Благодарение на този успех, през 1291 г.,¹⁶³ той успял трайното да присъедини към своите владения, както Мачванската област (с център Белград), така и цялата Браничевска област. Като по този начин изместил границите на своите владения на изток - до Железни врата и вододела между реките Морава и Тимок. С това териториално разширение, той се превръщал в съсед и заплаха за видинския деспот.¹⁶⁴

Загубата, по думите на Ив. Божилов, била сравнително бездушно преживяна от Търновското царство.¹⁶⁵ То нямало адекватно военно и политическо решение на създалата се ситуация. Не така обаче реагирал реалният им сюзерен - татарският хан и неговият васал, видинският деспот Шишман,¹⁶⁶ чийто владения (вече погранични), също били застрашени от нарастващата сръбска експанзия.

За повечето историци, появата на деспот Шишман в северозападните български земи ( края на XIII в.), като областен господар на Видин, може да се характеризира като съвсем естествен резултат от общите процеси и явления, свързани с децентрализацията и самообособяването на самостоятелни или полусамостоятелни феодални структури (владения), които са характерни за периода на Късното Средновековие.¹⁶⁷

Деспот Шишман остава една от изключително интересните и емблематични личности, наложили се с трайна следа не само в историята на града, но и на средновековната българска държава. Незатихващ е интересът и вниманието, с които той привлича изследователите. Кръгът от въпроси, занимаващи повечето учени, са от една страна неговият произход, връзката му с българската аристокрация и управляващите кръгове в държавата, а от друга, ролята му като полунезависим деспот и отношенията му със съседните държави и политически сили, за укрепването и превръщането в последствие на Видин в наследствено феодално владение на неговия род.

Относно произхода и пътищата, по които деспот Шишман се появява и установява във Видин като областен владетел в българската историография, а и в самите извори от този период, не съществува голяма яснота.¹⁶⁸ От малкото сведения с които разполагаме,¹⁶⁹ сред повечето историци се е наложил и утвърдил идеализиран и събирателен образ за личността на деспот Шишман.¹⁷⁰

Първоначално се приемаше, че владеейки Видинската област, той автоматично се причислява към кръга на българските аристократи от кумански произход на база единствено неговото име.¹⁷¹ Както се разбира и от самите извори,¹⁷² в последствие това мнение се наложи и утвърди, макар и да не се възприе единодушно от всички историци.¹⁷³ Внимателното генеалогично проучване на Асеневата династия, което направи Ив. Божилов,¹⁷⁴ показа онова свързващо звено, което осигурило на Шишман връзката му с Търновското царство и го причислява към кръга на българските аристократи. Той бил свързан с Асеневци, посредством брака си с неизвестна дъщеря на Анна - Теодора (дъщеря на Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина) и севастократор Петър,¹⁷⁵ един от първите хора в българското царство по времето на Михаил II Асен (1246 - 1256).¹⁷⁶ Именно чрез този си брак, Шишман си осигурил много добра позиция в търновския двор. Тя му е позволила въпреки продължителната вътрешната децентрализация и бушуваща гражданска война, да се утвърди като Видински деспот. Кога точно и при какви обстоятелства това е станало, за сега не е много ясно. Влизайки в полезрението на архиепископ Данило ¹⁷⁷ през 90 - те години на XIII в., във връзка с конфликта му с крал Милутин, можем да кажем, че това е един мощен и вече дълго време резидиращ във Видин областен господар.¹⁷⁸ Приемаме, че по време, появата на Шишман може да се отнесе към периода от или малко след смъртта на Яков Светослав, до началото на куманина Георги I Тертер на българския престол.¹⁷⁹ Тук разбира се, можем да отворим една скоба, измествайки условно и тази хронология, базирайки се на близката етническа връзка с последния, която също би му позволила право на управление над Видинската област, като апанажно владение.¹⁸⁰

До колкото въпросите свързани с етническа и политическа принадлежност на Шишман могат да намерят задоволителен отговор, то не така стоят въпросите, свързани с ролята му за укрепването, утвърждаването и превръщането на Видинското деспотство в наследствено владение. ¹⁸¹

За да отговорим на тях е наложително да вникнем в политическата обстановка и предпоставките, предхождащи или съпътстващи тези процеси.

Времето, когато Шишман се появява на политическата сцена е подходящо за появата му в крайният български северозапад.¹⁸² Късното средновековното българско царство, изживявало един от най-слабите си и безлични периоди от времето на първите Асеневци. Безсилно и безволево, то било без съществена роля както във вътрешно, така и във външнополитическо отношение. На фона на общия упадък могат да се откроят и новите тенденции, които все повече щели да оказват влияние върху развитието на областта.

На първо място това била една нова сила, която се наложила в европейския югоизток, а именно татарите от “Златната орда.” ¹⁸³ Те били реалните господари на региона, който се простирал от Източна Унгария до южно руските степи. С волята на татарският хан Ногай били принудени да се съобразяват не само Византийската империя, Унгарското кралство и Сърбия, но и зависимия български владетел и разбира се Шишман.¹⁸⁴

Същевременно, на фона на общия упадък, пред новите реалности и на мястото на Унгарското кралство, което дълго време било основен фактор в живота на българския северозапад, възползвайки се от създалият се хаос, все повече тук се опитвала да се наложи още една нова сила - Сърбия. Очевидно прагматичният Шишман осъзнал в хода на конфликта между феодалните владения на Дърман и Куделин с това на Драгутин,¹⁸⁵ подпомаган също и от брат му Милутин, агресивната политика на сръбските властели и реалната заплаха, която те представлявали за неговото владение. Това го кара да предприеме възпиращи действия.

Фактът, че браничевските князе бягат през неговата територия, към фактическия господар и покровител на тези области - Ногай, несъмнено показва реалната сила, на която те са могли да разчитат.¹⁸⁶ Именно с нея зад гърба си Шишман имал амбицията да възпре утвърждаването на Сърбия в региона Срем - Белград - Браничево - Видин.¹⁸⁷

Конфликтът от 1292 г. и неуспехът на Шишман са добре обследвани и ние няма да се спираме подробно на тях.¹⁸⁸ Пряк резултат от действията му след превземането на Видин от сърбите, е бягството му при татарите.

След пряката намесата на Ногай, Стефан Урош II Милутин, бил принуден пред реалната опасност от фактическо татарско опустошение в страната си, да се оттегли от територията на Видин.¹⁸⁹ Шишман не само се завърнал в своите владения, но и успял да постигне подходящо споразумение със сръбския крал, което било подплатено с брак между него и дъщерята на жупан (жоупана) Драгоша.¹⁹⁰ Тази матримониална връзка, в последствие била затвърдена и укрепена и с женитбата на Шишмановия син Михаил III за дъщерята на Милутин, позната като Анна - Неда.¹⁹¹

Като пряко изражение на нарасналата мощ и просперитет на Видинската област и нейния владетел, можем да откроим едно сравнително по-късно сведение от 1308 г., но визиращо пряко резултатите от неговото управление за предходния период, озаглавено като: “Анонимно описание на Източна Европа.”¹⁹² Съставено на латински език, по поръка на Шарл Валоа, брат на френския крал Филип IV Красиви, то дава един интересен и динамичен поглед за възприемането и разбирането на моментната политическата ситуация по отношение на средновековната българска държавност. В него, очевидно добре осведоменият автор, казва: “България сама по себе си е една голяма империя (unum imperium magnum). Престолнината на тази империя е големия град Будин (Budinium). Императорите (imperatores) пък на тази империя се наричат Шишмановци. Страната е твърде обширна, много голяма, просторна и прятна... изобилства с хляб, месо, риба, сребро и злато на пясък... по средата на тази империя преминава река Дунав...” ¹⁹³

Макар и не цялостно цитиран, изворът, с изключение на някои хиперболизирани пасажи, говори в значителна степен сам за себе си. Въпреки странното отъждествяване на частта с цялото, т.е. на Видинското владение с българското царство и титулуването на нейните владетели Шишмановци (баща и син) като императори, не може да се отрече нарасналата роля, която те имали.¹⁹⁴ Очевидно, както и правилно отбелязва Г. Николов,¹⁹⁵ „значителната политическа самостоятелност на Шишман е оставила впечатлението (което е подплатено с доказателства), че той е бил български цар”.¹⁹⁶

Интерес за нас представлява още един късен документ - венециански списък на императорите, кралете и владетелите, с които републиката подържа отношения (вероятно от 1313 г.).¹⁹⁷ В него Михаил III Шишман, деспот на България и господар на Видин, като зет на крал Урош е поставен йерархически пред същинския владетел Светослав, цар на България.¹⁹⁸

Всички посочени примери и паралели, най-вече с неговия предшественик Яков Светослав, по думите на П. Ников,¹⁹⁹ имат една единствена и основна цел, а именно да се изрази неговата и тази на сина му силна независимост по отношение на Търновското царство.

Управление на деспот Михаил III Шишман

( 1292 – около 1308/9)

Като естествен процес в утвърждаването статута си на независим владетел, Шишман отива и много по-далеч от всички до тогава съществуващи феодали и сепаратисти в средновековното българско царство. Следвайки принципа при унаследяването на средновековната владетелска институция от баща към син, интегрирайки своя наследник Михаил III Шишман, в управлението на областта, той се превръща в основоположник на първото по рода си наследствено феодално владение, което преминава към пряк потомък от същия род. ²⁰⁰ Разбира се, че връзката и подчиненото положение на това владение към търновското царство остава, но то до голяма степен се възприема не само от Шишмановци, но и от повечето съвременници от този период ²⁰¹ като напълно самостоятелна политическа формация от държавен тип. Как и кога е станало прехвърлянето на властта към Михаил III Шишман (ок. 1292 - 1330), не е много ясно, но посочените по-горе извори ни насочват, че това събитие може да се отнесе по време след 1308 г., където все още се говори за Шишмановци, т.е. най-вероятно за баща и син ²⁰² и преди 1313 г., когато е посочен само Михаил.²⁰³

Политическите отношения и взаимодействия между Видинският владетел и българското царство, е проблем, с който са се занимавали много учени.²⁰⁴ Разбира се, не всички тези са напълно издържани и достоверни, като например, тезата, че Михаил бил женен за дъщерята на Стефан Урош II Милутин - Анна, Ал. Бурмов²⁰⁵ в началото неправилно се опита да обвърже неговата титла и възкачването му на Видинския престол с политическата зависимост (васална), която неговия баща имал към сръбския крал от по-рано. Още по-крайна е позицията на Б. Феранчич²⁰⁶ към: ”сина на българския деспот” който той не разглежда като политически значима фигура.

За да се разбере смисълът на процеса по унаследяването, както правилно отбелязва още П. Ников,²⁰⁷ а в последствие застъпват вече Ал. Бурмов²⁰⁸ и др., трябва да се изхожда от генеологическата връзка, която имат Михаил и търновския цар Теодор Светослав.²⁰⁹

Ние можем да видим осъществяването на един специфичен и без аналог до тогава процес в средновековното българско царство, характеризиращ се от юридическа гледна точка като отстъпване на наследственото право по отношение на Михаил, върху управлението на Видин. Така на базата на това действие/бездействие ние виждаме, отстъпването му,²¹² т.е. легитимирането му от страна на неговия братовчед Тодор Светослав, но като особен вид територия наподобяваща западноевропейския апанаж.²¹³

На база на изложените факти тезата и опитите на някои от по-старите български и чужди историци,²¹⁴ да причислят деспот Михаил, към “зависимите” от Сърбия властели, не издържа особено. Разбира се като значима политическа фигура, с връзки в българското царство и сръбското кралство, той се оказва фактор в международните и междудържавните отношения на Балканите, за което говорят и самите извори.²¹⁵ Като цяло можем да обобщим, както е видно и от последвалите събития, той остава до голяма степен пробългарски ориентиран и лоялен към Търновското царство.

Периодът от възкачването на деспот Михаил (след 1308 г.) до началото на 20 - те години на XIV в., когато той управлява във Видин, остава слабо засвидетелстван в изворите.²¹⁶ Въпреки мълчанието им ние можем да заключим, че политическата история на средновековния Видин не е в застой или пък в негативно развитие. Напротив, липсата на сведения, показва едно относително спокойно и прагматично управление от страна на Михаил, в което той трупал, не само самочувствие, но и значителен управленски опит.

Известно е, че като потомък на Асеневци,²¹⁷ Михаил III Шишман продължава родословната традиция, като оставя трима преки наследници - Иван Стефан, Шишман и Михаил и две неизвестни дъщери.²¹⁸ Очевидно до началото на 20 - те години на XIV в. на Иван Стефан е била възлагана надеждата да продължи традицията в семейството и да наследи престола като владетел на Видинската област. Промените, които настъпват, както във външен така и във вътрешен план, налагат съществено отражение в развитието и политическото управление на областта. Твърде краткото управление на Георги II Тертер (1322 - 1323) и ненадейната му смърт създава политически вакуум в Търновското царство. Михаил Шишман, който до тогава въпреки положението и аристократичния си произход нямал изявена активна роля в столичния живот, изведнъж се превърнал в център на внимание, като най-удачен и прагматичен кандидат за владетелския трон. Защо обаче изборът се бил спрял върху неговата личност?

По същество положението на Шишман, което той заемал до този момент в структурата на феодалната българска аристокрация, може да се съпостави с това на първите френски крале - primmus inter pares.²¹⁹ Той бил най-сериозният претендент като потомък на Асеневци, което той открито афиширал²²⁰. Явно притегляйки вероятните кандидатури и техните качества, изборът на Шишман е бил най-рационален. Й. Кантакузин²²¹ ни представя ясно ситуацията: “...българските (мизийските) велможи ... извикаха и обявиха за свой цар Михаил, господар на Видин .... и му предадоха Търново,

Иван Стефан, след избора на баща му за цар през 1323 г., е обявен за негов наследник и съвладетел. За тази му позиция свидетелства и монетната емисия с изображенията на баща и син.²²⁴ Неговата позиция се запазва само една година до 1324 г., когато Михаил III Шишман сключва втория си брак с Теодора, а той и майка му са отстранени и заточени.²²⁵

Управлението на Михаил III Шишман и утвърждаването на Видинското деспотство в периода след 1308 г. до възшествието си на българския престол, е втората основна линия, на който ще обърнем внимание.

Основният извор, който ни дава най-точна информация за Михаил III Шишман е Йоан Кантакузин:²²⁶ “...господар на Видин ...произхождащ от мизийски и кумански род ...” ²²⁷

Показателно за стремежа му към самостоятелност и лична индивидуалност е неангажираността му, която той проявява по отношение на българския престол, когато е поканен (от страна на болярството) - да поеме управлението на страната.²²⁸ Открояващ се с волевите си качества и своенравен характер, още преди да е избран за владетел, докато управлява във Видин, той се откроява и е забелязан и от своите съвременници.²²⁹

В списъка на владетелите от 1308 г.,²³⁰ той е поставен пред цар Тодор Светослав, което е ясен признак за реалната власт, възможност и сили, което обяснява утвърждаването му като балкански господар и владетел на Видин.

Пътят, по който Михаил III Шишман се налага като фактор в политическата действителност на полуострова, се очертава най-ясно на базата както на връзките, които баща му изгражда приживе, така и на тези, които той създава в последствие. Засвидетелстван в генеалогично отношение²³¹, за неговото родословие се знае, че произхожда “от две страни от царско коляно”, като български цар Тодор Светослав, се явява негов братовчед, но сам той, произхождал от Асеневия род.²³² Същевременно като зет на сръбския крал се ползва със статут на “велемощен” господар-властел, което го поставя сред кръга на управляващи в Сърбия аристократи.²³³

Във външно политически план, той продължавал да подържа добрит отношения както с татарите,²³⁴ откъдето набирал и своя военен контингент, така и с търговските републики, сред които доминиращи били Дубровник и Венеция.²³⁵

В качеството си на представител, произхождащ от висшите ешелони на управляващата династия, в нашата историография²³⁶ все повече се налага становището, че то е било регламентирано, посредством своеобразна санкция от страна на Тодор Светослав.²³⁷ Със сигурност той му е припотвърдил съществуващото право на наследствена власт²³⁸ над Видинското владение, и му е делегирал властта над областта чрез деспотската му титла. Така на практика Михаил III Шишман успява да получи власт много по-голяма от тази на владетеля по отношение на територия, която придобива по подобие на френското кралство, съизмерима със статута на цар Тодор Светослав, който по подобие на френските крале, може да се разглежда като пръв сред равни. Трудно бихме оприличили по структура Видинското владение с класическо апанажно владение,²³⁹ по подобие на тези в Западна Европа или Византия,²⁴⁰ но именно сега се поставят наченките в управлението на това владение.

Хипотезата, че Иван Стефан е готвен за господар на Видин не издържа осбено, тъй като след възшествието на баща си на българския престол, той поема с него и майка му към Търново, като за управител овластява своя брат - деспот Белаур.²⁴¹ Дали тази промяна е била продиктувана от някакъв особен фактор или се дължи на личното желание на царя, не е ясно. Факт е, че след неговата смърт и последвалите събития, деспот Белаур не отстъпва наследственото право към синовете на Шишман, а остава начело на управлението във Видин,²⁴² най-вероятно до средата на 30 - те години на XIV в, или до своята смърт.²⁴³ След него, според изказаните в последно време предположенията, като нов господар на Видин го наследява вторият син на Михаил III Шишман - деспот Михаил,²⁴⁴ който ни е известен от един запазен образ в църквата в с. Д. Каменица, днешна Сърбия.

Обобщавайки можем да заключим няколко специфични моменти и особености в развитието на Видинското владение, а именно:

Владетелят на Видин успява да затвърди и регламентира наследственото си право на управление над областта, не само като резултат от връзките си с управляващата династия, но и на базата на икономическата и политическа власт, която той притежава, на фона на негативните процеси, наблюдаващи се в Българското царство през този период. Високото йерархическо положение, което той заема в системата на българската и сръбската аристокрация, издигнала го до владетел на държавата.

От своя страна централната власт е в невъзможност да парира децентралистките действия на Тодор Светослав. Това е право на условна собственост - делегиране на власт, чрез връчване на права и управление чрез деспотската титла.²⁴⁵ Създава се илюзия, че то оставало на “пряко подчинение на централната власт”. Слабостта на Българското царство дава онази благоприятна възможност не само за лавиране, но и регламентиране на собствените политически цели както на Михаил III Шишман, така в последствие и на брат му - деспот Белаур. Видинското владение остава в две поколения от преки представители на този род. Това е показател за нетрайните тенденции в неговото развитие, които се обуславят и влияят от различни политически и личностни фактори. Случаите с представителите на Шишмановци - Асеневци, показват, че за да се задържат и наложат като областни господари във Видин, те трябва да са ярко изразени личности с високи добродетели. Наред с това, важно условие за цялостния успех на тяхното управление може да се счита подкрепата и на местното население, като предпоставка за времетраенето на тяхната власт.²⁴⁶ Както показват изворите, След бягството на представители на рода, намиращи се извън пределите на страната, лоялността им към Шишмановци остава висока, и може да се разглежда като фактор, с който очевидно е трябвало да се съобразява и новия български цар Иван Александър. ²⁴⁷

Управлението на деспот Белаур

Управлението на Видинската област, по подобие на първите Асеневци, преминава към братя на царя - деспот Белаур,²⁴⁸ вероятно не само поради изложените вече по-горе факти, но и като наследствено родово владение. По същото време на втория му син Михаил,²⁴⁹ може би навлизащ вече в зряла възраст, също е дадена деспотска титла и “апанажно” владение, но не и самостоятелна власт над Видинско (поне не и на този етап), както твърди Ив. Божилов.²⁵⁰ За това свидетелства визуално и ктиторския му портрет с неговото изображение, който се намира в църквата “Св. Богородица Милостива” в с. Долна Каменица (дн. Сърбия).²⁵¹ Съдбата на третия му син

( Людовик - Lodoyco), не е ясна, но може да се предполага, че той е бил сравнително млад, без реална възможност за пряко участие в политическия живот на областта или държавата.²⁵²

По отношение на самия Белаур,²⁵³ като брат на царя и владетел на Видинското деспотство, също могат да се изтъкнат някои интересни, доводи и факти. Като най-доверен роднина, не само след обявяването си за цар, но и след развода си с Анна и изгнанието на своя наследник, Шишман е можел да разчита за управлението на Видин само на своя брат.²⁵⁴ Но и тук е наложително да се отвори една скоба, и да се отбележи, че Шишман въпреки доверието си към него, го оставя в подчинено положение, не само като владетел, но и като по-голям брат. Фактът, че той е засвидетелстван само с деспотската си титла, а не и със севастократорска (въпреки нейната девалвация) дава основание да се смята, че на него се е гледало повече като на служебно, временно “назначен” областен управител, а не като наследствен имащ права аристократ. Това навежда на мисълта, че след събитията от 1324 г. Шишман гледа на Белаур като на застъпник на своите роднини²⁵⁵ и като известна заплаха за властта му над бащиното му наследство. Фактът, че до 1330 г., Белаур въпреки ролята, която играе в последвалите събития явно се старае да заема открита позиция показва неговото очевидно политическо положение и доминиращата роля на брат му, търновския владетел.

Промяната, която настъпва през лятото на 1330 г. след битката край Велбъжд (Кюстендил) и неочакваната смърт на Михаил III Шишман,²⁵⁶ разсича като с меч гордевия възел на съществуващите сложни и неизяснени до тогава взаимоотношения в рода.

По стечение на обстоятелствата, деспот Белаур не взел пряко участие в трагичната за брат му и българското царство битка със сърбите.²⁵⁷ След нея той излиза с авторитет и влияние, личност, която била способна да изведе страната от конфликта със Сърбия и последвалата управленческа криза.²⁵⁸ Активната му роля е видна и от последвалите преговори, в които заедно със своя племенник - ловешкия деспот Александър,²⁵⁹ в качеството им на представители на българското болярство, водили със Стефан Урош III Дечански. Въпреки неясните моменти около техните разговори²⁶⁰ и опитите на някои панегирици²⁶¹ да се изтъкне ролята на сръбския владетел в тях, е видно, че те са се водили преговорите в посока желана най-вече от Белаур, което се отразява на крайните резултати от преговорите. Те имали повече негативен ефект и последици за страната.

Начело на трона в Търново застанал сина на Шишман - Иван Стефан

(1330 - 1331), който е и племенник на Стефан Урош III Дечански. Белаур бил най-активния (според повечето историци) поддръжник на “новия” просръбски ориентиран търновски владетел.²⁶² Влиянието, което той имал над него и майка му, в дългосрочен план би му гарантирало значителна управленческа власт, не само по отношение на държавните дела, но и като областен господар на Видин. Това автоматично водело до накърняване наследствените права на следващия по реда на унаследяване - втория син на Шишман споменатия вече деспот Михаил, който вероятно огорчен от действията на чичо си, естествено преминал в лагера на опозицията. А тя както се вижда, се оглавявала от неговия племенник ловешкия деспот Иван Александър, син на сестра му Кераца Петрица (Теофана).

След злощастната битка при Велбъжд (28 юли 1330г.) и неудачния избор на Иван Стефан като протеже на Стефан Дечански, в средите на българското болярство започнало все повече открито да се надига глас за отхвърляне на зависимостта към Сърбия,²⁶³ което би спомогнало за излизане на страната от задълбочаващата се политическа криза. Изпадащ постепенно в своеобразна изолация, българският владетел, губел крехката си политическа власт, която до голяма степен се крепяла само на мощта и силата на неговия чичо - видинския деспот Белаур.

За сериозността на засилващото се недоволство говори и фактът, че дори членовете на владетелската фамилия застанали срещу Иван Стефан. В резултат на това, през пролетта на 1331 г., както съобщава Кантакузин,²⁶⁴ протовестария Раксин и логотетът Филип, начело на недоволната аристокрация организирали преврат, който довел до насилственото сваляне на Иван Стефан. Той и майка му Анна, намерили убежище в Дубровник.²⁶⁵

Най-вероятно Иван Александър (1331 - 1371) е бил “двигателят в сянка”, който задвижил преврата (според Ив. Божилов),²⁶⁶ извод който се налага от факта, че той застава начело на държавата. На пръв поглед, изборът му за владетел изглежда странен и буди недоумение, тъй като той се явява опозиция на своя род. Трябва да отбележим, че като наследник на Асеневци той е онази алтернатива на всичко, олицетворяващо Иван Стефан и Белаур, което би гарантирало стабилен и относително независим държавен суверенитет на българското царство. Провъзгласен в сложен момент за държавата, неговите първи действия са били насочени основно към утвърждаването му не само във вътрешен, но и във външнополитически план.²⁶⁷ Външнополитическата дейност и най-вече отношенията с Византия и Сърбия са акцент в творбите на повечето историци изследвали този период.²⁶⁸

Не така стои въпросът за пътищата, по които Иван Александър се справя с вътрешноопозиционните сили в страната, оглавявани от деспот Белаур.²⁶⁹

Тъй като има достатъчно развити тези за политическата страна от управлението на Иван Александър,²⁷⁰ в настоящата работа само ще откроя основните моменти, имащи пряко отношение към политическата история на Видин.

След “узурпацията” от страна на Иван Александър на трона, деспот Белаур несъмнено е преминал в опозиция - на страната на низвергнатия, но законен владетел и негов племенник Иван Стефан. За това съдим от информацията, достигнала от нас както от византийските,²⁷¹ така и от някои домашни извори.²⁷²

За сведенията от Кантакузин,²⁷³ описващ събитията около противопоставянето между българи и византийци, войната през 1332 г. на юг от Стара планина, повечето историци споделят мнение, че Иван Александър вече е успял да пребори вътрешната опозиция и е съсредоточил усилията си към опасността, идваща от империята.²⁷⁴ Но от по внимателния прочит на фактите, изнесени от Кантакузин, става ясно, че това съвсем не е било така. С цел да спечели време до пристигането на съюзническата войска, предимно татарски наемници и скити, Иван Александър предложил уреждането на споразумението с византийците да се отложи с един ден. През същата нощ: “...войската повикана от Александър дошла ... Той ги бил повикал срещу чичо си Белаур, който въстанал срещу него и като му отнел част от царството, бил безпощаден и жестоко опустошавал страната. Той сметнал, че може да се възползва ... като ги поведе срещу императора с измама, и затова им казал,че чичо му се намирал наблизо и трябвало да го нападнат, преди да узнае...”²⁷⁵

От това сведение разбираме, че към 1332г, не само, че опозицията оглавявана от Белаур, резидиращ във Видин не била сломена, а дори водила опустошителни и агресивни военни действия срещу централната власт. Разбира се, това принудило Иван Александър да сформира наемни, в случая татарски отряди за справянето с въстанието.²⁷⁶ Бунтът продължава и след битката при Русокастро, за което съдим косвено от “ Песнивеца“.²⁷⁷

Когато авторът изрежда победите на цар Иван Александър, на първо място бележи “низложението” над императора, следват победите при:

“ Несебър и цялото Поморие заедно с Романия ...“ и чак тогава “...Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава.” ²⁷⁸ Изброяването на победите на Иван Александър в Подунавието, при Видин и Морава, съвсем точно показва основния център и движещите сили на тази опозиционна група. Налага се мнението, че към средата на 1332г., бунтът на Белаур все още продължава, а вече към 1337г. от когато е датиран „Песневеца”,²⁷⁹ той е бил вече потушен, вероятно след тежка и продължителна борба.²⁸⁰

Именно сега градът и родовите владения на Шишмановци се превърнали в арена на междуособици и терен на враждуващите помежду си сили. И ако за съдбата на Белаур след този период липсват конкретни сведения, то едно друго известие на Кантакузин²⁸¹ поражда известни въпросителни. През 1341г. пред реалната опасност от ромеите: “...с кораби да закарат по Дунава”, третия Шишманов син е бил застрашен, „във Видин, предизвиквайки война…понеже мнозина от мизите щели да се присъединят към него, поради старото си приятелство и близостта на рода.”²⁸² Кантакузин продължава и конкретизира целите на бъдещото мероприятие, изказвайки, че замисълът бил: “ ...напълно да изгонят Александър от царството му или да му причинят не малко неприятности,”²⁸³ защото при една война с ромеите “...българите биха се разединили, понеже едни ще са на страната на Александър, а други на драго сърце биха минали на страната на

Шишман.” ²⁸⁴

Явно, че през 1341 г., макар и без Белаур,²⁸⁵ който да оглави опозиционните сили във Видин, все още е имало значителни поддръжници на Анна и нейните синове, т.е. налице са всички предпоставки за наличието на организирана опозиция.²⁸⁶ От друга страна, тези факти могат да се тълкуват като указание, че от потушаването на бунта на Белаур до 1341г. не е било изминало много време. За сериозността на намеренията и съществуващ синхрон между Анна, Иван Стефан и Шишман от подобни действия, с цел завръщането им в България, свидетелстват и различни документи от дубровнишките и неаполитанските архиви.²⁸⁷

Как е реагирал Иван Александър след дипломатическия неуспех с Византия около предаването на Шишман, както по отношение на поддръжниците им, така и областите около Подунавието и Морава, за сега може само да се предполага. От „ Песневеца ” научаваме, че в края на 1336 г., царят: “...положил под нозете си...” ²⁸⁸ своите врагове, с други думи, ликвидирал опозицията, което показва, че той е постигнал своите цели.

Макар и хипотетично, поради липсата на преки сведения,²⁸⁹ които да го потвърдят, Иван Александър е поставил начело на шишмановите владения своя братовчед - деспот Михаил,²⁹⁰ който е негов поддръжник в борбата му срещу Белаур.²⁹¹ Доказателствата за това предимно се базират на основата на неговия произход, което на първо място би примирило онази част от българското общество, за която говори по-горе и Кантакузин.²⁹² Овластявайки го Иван Александър е разрешил натрупаното семейно напрежение и е омаломощил още повече противните му стремления като притъпи и разедини своята опозиция. Приложените доводи могат да се разглеждат в пряка зависимост с факта, че до въвеждането на Апанажа,²⁹³ като една принципно нова форма на управление на територията на Видин