Видин Aрена на политически амбиции между Византия, Унгария и българското царство в периода ХІ хііі в



страница3/4
Дата22.07.2016
Размер0.83 Mb.
1   2   3   4
вельмоyжа] Дърман и Куделин,155 имали обща етническа принадлежност.156 Те принадлежат към висшите кръгове на онази куманската аристокрация, която е в много тесни връзки с Тертеровата династия, и това ни дава основание те да бъдат ”обвързани” с българското царство.157 Нужно е да се отбележи силната зависимост в политическо отношение от татарите на Ногай, зависимост, която е по-силна от зависимостта от цар Георги I Тертер (1280 – 1292). Именно тези обстоятелства, дават основание да видим коя е била онази катализиращата сила и основен фактор в процесите на обособяването и сравнително продължителното съществуване на тези две полусамостоятелни владения.

Тяхната поява и политическото им развитие ще е неправилно да се разглежда еднозначно и индивидуално, а трябва да е в пряка зависимост и взаимовръзка между тях. Съдбата им е обща, като свързващите звена в техните взаимоотношения се преплитат със сложните политически отношения между Унгарското кралство, Българското царство, татарите и набиращата сили сръбска държава.

Събитията около появата и сблъсъците на двамата братя Дърман и Куделин в Браничевската област [земля браничевскыя]158 с унгарците и сърбите, през 80 - те и началото на 90 - те години на ХІІІ в., са добре описани и известни. Тук ще отбележим само, че в хода на своите военни действия, те не еднократно и открито се противопоставяли първоначално на Унгарското кралство, а в последствие и на неговите васали – сръбските властелини в райони с преобладаващо българско етническо население. Именно опирайки се на този факт, повечето историци още от самата им поява се опитват да ги причислят към кръга на куманската аристокрация, която е обвързана с българското царство. Неубедително ще e тук да кажем, че както подвластното им население и това от съседните им области, които също спадали към българската етническа общност, не са останали безпристрастни към действията на двамата братя.159 На фона на общата картина, белязана от постоянни набези и опустошения, в условията на относително слаба централна власт, те олицетворявали онази стабилна опора за местното население, която им гарантирала стабилно и сигурно съществуване.

Водейки адекватни военни и политически действия, разчитайки същевременно на татарската подкрепа в лицето на Ногай, скоро Дърман и Куделин предизвикали значителен страх и тревога в Унгарското кралство. Поради бушуващите междуособици, крал Владислав ІV (1272-1296) трудно можел да отдели сили и средства за справяне с тяхното самовластие в района. Въпреки това, той положил значителни усилия,160 които обаче в крайна сметка се увенчали с пълен неуспех. Успехите на двамата самовластни велможи още повече повдигнали самочувствието им. Пред невъзможността открито да се справи с тях, унгарският крал предприел нови административни и политически мерки, за справяне с тези полунезависими феодали, които до голяма степен целели да гарантират унгарските интереси в региона. Тези действия в последствие, оказали негативно влияние върху съдбата и политическото развитие, както на региона така и на видинската област.

През 1284 г. пред опасността от реалното откъсване на Браничевската област и на части от източната Мачванска бановина,161 унгарският крал поверил последната под властта на своя зет и васал сръбският екс крал Стефан Драгутин (1274 - 1282).162 Целта на Владислав ІV до голяма степен била, чрез териториални отстъпки да привлече, сръбският крал в борбата му срещу браничевските владетели. Реалната власт, независимо от установяването на номинална сръбска власт над цялата област, останала в ръцете на унгарското кралство по тези земи.

Скоро след това събитие, Стефан Драгутин изцяло ангажирал своето внимание на изток, към Браничево. Там, с помощта на своя брат - сръбският крал Стефан Урош ІІ Милутин (1282 - 1321), успял не само да се противопостави на двамата независими велможи, но и да ги принуди да напуснат областта, бягайки през територията на Видин, който е във владение на Шишман, към реалния им сюзерен татарският темник Ногай. Благодарение на този успех, през 1291 г.,163 той успял трайното да присъедини към своите владения, както Мачванската област (с център Белград), така и цялата Браничевска област. Като по този начин изместил границите на своите владения на изток - до Железни врата и вододела между реките Морава и Тимок. С това териториално разширение, той се превръщал в съсед и заплаха за видинския деспот.164




Управление на деспот Шишман ( 1292 – 1308/9)

Загубата, по думите на Ив. Божилов, била сравнително бездушно преживяна от Търновското царство.165 То нямало адекватно военно и политическо решение на създалата се ситуация. Не така обаче реагирал реалният им сюзерен - татарският хан и неговият васал, видинският деспот Шишман,166 чийто владения (вече погранични), също били застрашени от нарастващата сръбска експанзия.

За повечето историци, появата на деспот Шишман в северозападните български земи ( края на XIII в.), като областен господар на Видин, може да се характеризира като съвсем естествен резултат от общите процеси и явления, свързани с децентрализацията и самообособяването на самостоятелни или полусамостоятелни феодални структури (владения), които са характерни за периода на Късното Средновековие.167

Деспот Шишман остава една от изключително интересните и емблематични личности, наложили се с трайна следа не само в историята на града, но и на средновековната българска държава. Незатихващ е интересът и вниманието, с които той привлича изследователите. Кръгът от въпроси, занимаващи повечето учени, са от една страна неговият произход, връзката му с българската аристокрация и управляващите кръгове в държавата, а от друга, ролята му като полунезависим деспот и отношенията му със съседните държави и политически сили, за укрепването и превръщането в последствие на Видин в наследствено феодално владение на неговия род.

Относно произхода и пътищата, по които деспот Шишман се появява и установява във Видин като областен владетел в българската историография, а и в самите извори от този период, не съществува голяма яснота.168 От малкото сведения с които разполагаме,169 сред повечето историци се е наложил и утвърдил идеализиран и събирателен образ за личността на деспот Шишман.170

Първоначално се приемаше, че владеейки Видинската област, той автоматично се причислява към кръга на българските аристократи от кумански произход на база единствено неговото име.171 Както се разбира и от самите извори,172 в последствие това мнение се наложи и утвърди, макар и да не се възприе единодушно от всички историци.173 Внимателното генеалогично проучване на Асеневата династия, което направи Ив. Божилов,174 показа онова свързващо звено, което осигурило на Шишман връзката му с Търновското царство и го причислява към кръга на българските аристократи. Той бил свързан с Асеневци, посредством брака си с неизвестна дъщеря на Анна - Теодора (дъщеря на Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина) и севастократор Петър,175 един от първите хора в българското царство по времето на Михаил II Асен (1246 - 1256).176 Именно чрез този си брак, Шишман си осигурил много добра позиция в търновския двор. Тя му е позволила въпреки продължителната вътрешната децентрализация и бушуваща гражданска война, да се утвърди като Видински деспот. Кога точно и при какви обстоятелства това е станало, за сега не е много ясно. Влизайки в полезрението на архиепископ Данило 177 през 90 - те години на XIII в., във връзка с конфликта му с крал Милутин, можем да кажем, че това е един мощен и вече дълго време резидиращ във Видин областен господар.178 Приемаме, че по време, появата на Шишман може да се отнесе към периода от или малко след смъртта на Яков Светослав, до началото на куманина Георги I Тертер на българския престол.179 Тук разбира се, можем да отворим една скоба, измествайки условно и тази хронология, базирайки се на близката етническа връзка с последния, която също би му позволила право на управление над Видинската област, като апанажно владение.180

До колкото въпросите свързани с етническа и политическа принадлежност на Шишман могат да намерят задоволителен отговор, то не така стоят въпросите, свързани с ролята му за укрепването, утвърждаването и превръщането на Видинското деспотство в наследствено владение. 181

За да отговорим на тях е наложително да вникнем в политическата обстановка и предпоставките, предхождащи или съпътстващи тези процеси.

Времето, когато Шишман се появява на политическата сцена е подходящо за появата му в крайният български северозапад.182 Късното средновековното българско царство, изживявало един от най-слабите си и безлични периоди от времето на първите Асеневци. Безсилно и безволево, то било без съществена роля както във вътрешно, така и във външнополитическо отношение. На фона на общия упадък могат да се откроят и новите тенденции, които все повече щели да оказват влияние върху развитието на областта.

На първо място това била една нова сила, която се наложила в европейския югоизток, а именно татарите от “Златната орда.” 183 Те били реалните господари на региона, който се простирал от Източна Унгария до южно руските степи. С волята на татарският хан Ногай били принудени да се съобразяват не само Византийската империя, Унгарското кралство и Сърбия, но и зависимия български владетел и разбира се Шишман.184

Същевременно, на фона на общия упадък, пред новите реалности и на мястото на Унгарското кралство, което дълго време било основен фактор в живота на българския северозапад, възползвайки се от създалият се хаос, все повече тук се опитвала да се наложи още една нова сила - Сърбия. Очевидно прагматичният Шишман осъзнал в хода на конфликта между феодалните владения на Дърман и Куделин с това на Драгутин,185 подпомаган също и от брат му Милутин, агресивната политика на сръбските властели и реалната заплаха, която те представлявали за неговото владение. Това го кара да предприеме възпиращи действия.

Фактът, че браничевските князе бягат през неговата територия, към фактическия господар и покровител на тези области - Ногай, несъмнено показва реалната сила, на която те са могли да разчитат.186 Именно с нея зад гърба си Шишман имал амбицията да възпре утвърждаването на Сърбия в региона Срем - Белград - Браничево - Видин.187

Конфликтът от 1292 г. и неуспехът на Шишман са добре обследвани и ние няма да се спираме подробно на тях.188 Пряк резултат от действията му след превземането на Видин от сърбите, е бягството му при татарите.

След пряката намесата на Ногай, Стефан Урош II Милутин, бил принуден пред реалната опасност от фактическо татарско опустошение в страната си, да се оттегли от територията на Видин.189 Шишман не само се завърнал в своите владения, но и успял да постигне подходящо споразумение със сръбския крал, което било подплатено с брак между него и дъщерята на жупан (жоупана) Драгоша.190 Тази матримониална връзка, в последствие била затвърдена и укрепена и с женитбата на Шишмановия син Михаил III за дъщерята на Милутин, позната като Анна - Неда.191



Така с татарска подкрепа зад гърба си, сроден със сръбските управляващи кръгове и връзките си с българското царство, Шишман успял постепенно да утвърди във външнополитически план не само своето положение, но и това на своето владение. Именно този факт позволил на видинския деспот да съсредоточи енергията си към вътрешно икономическия и стопански живот на областта, което да му гарантира една стабилна материална опора, която е характерна като цяло за средновековните феодални общества.

Като пряко изражение на нарасналата мощ и просперитет на Видинската област и нейния владетел, можем да откроим едно сравнително по-късно сведение от 1308 г., но визиращо пряко резултатите от неговото управление за предходния период, озаглавено като: “Анонимно описание на Източна Европа.”192 Съставено на латински език, по поръка на Шарл Валоа, брат на френския крал Филип IV Красиви, то дава един интересен и динамичен поглед за възприемането и разбирането на моментната политическата ситуация по отношение на средновековната българска държавност. В него, очевидно добре осведоменият автор, казва: “България сама по себе си е една голяма империя (unum imperium magnum). Престолнината на тази империя е големия град Будин (Budinium). Императорите (imperatores) пък на тази империя се наричат Шишмановци. Страната е твърде обширна, много голяма, просторна и прятна... изобилства с хляб, месо, риба, сребро и злато на пясък... по средата на тази империя преминава река Дунав...” 193

Макар и не цялостно цитиран, изворът, с изключение на някои хиперболизирани пасажи, говори в значителна степен сам за себе си. Въпреки странното отъждествяване на частта с цялото, т.е. на Видинското владение с българското царство и титулуването на нейните владетели Шишмановци (баща и син) като императори, не може да се отрече нарасналата роля, която те имали.194 Очевидно, както и правилно отбелязва Г. Николов,195 „значителната политическа самостоятелност на Шишман е оставила впечатлението (което е подплатено с доказателства), че той е бил български цар”.196

Интерес за нас представлява още един късен документ - венециански списък на императорите, кралете и владетелите, с които републиката подържа отношения (вероятно от 1313 г.).197 В него Михаил III Шишман, деспот на България и господар на Видин, като зет на крал Урош е поставен йерархически пред същинския владетел Светослав, цар на България.198

Всички посочени примери и паралели, най-вече с неговия предшественик Яков Светослав, по думите на П. Ников,199 имат една единствена и основна цел, а именно да се изрази неговата и тази на сина му силна независимост по отношение на Търновското царство.

Управление на деспот Михаил III Шишман

( 1292 – около 1308/9)

Като естествен процес в утвърждаването статута си на независим владетел, Шишман отива и много по-далеч от всички до тогава съществуващи феодали и сепаратисти в средновековното българско царство. Следвайки принципа при унаследяването на средновековната владетелска институция от баща към син, интегрирайки своя наследник Михаил III Шишман, в управлението на областта, той се превръща в основоположник на първото по рода си наследствено феодално владение, което преминава към пряк потомък от същия род. 200 Разбира се, че връзката и подчиненото положение на това владение към търновското царство остава, но то до голяма степен се възприема не само от Шишмановци, но и от повечето съвременници от този период 201 като напълно самостоятелна политическа формация от държавен тип. Как и кога е станало прехвърлянето на властта към Михаил III Шишман (ок. 1292 - 1330), не е много ясно, но посочените по-горе извори ни насочват, че това събитие може да се отнесе по време след 1308 г., където все още се говори за Шишмановци, т.е. най-вероятно за баща и син 202 и преди 1313 г., когато е посочен само Михаил.203

Политическите отношения и взаимодействия между Видинският владетел и българското царство, е проблем, с който са се занимавали много учени.204 Разбира се, не всички тези са напълно издържани и достоверни, като например, тезата, че Михаил бил женен за дъщерята на Стефан Урош II Милутин - Анна, Ал. Бурмов205 в началото неправилно се опита да обвърже неговата титла и възкачването му на Видинския престол с политическата зависимост (васална), която неговия баща имал към сръбския крал от по-рано. Още по-крайна е позицията на Б. Феранчич206 към: ”сина на българския деспот” който той не разглежда като политически значима фигура.

За да се разбере смисълът на процеса по унаследяването, както правилно отбелязва още П. Ников,207 а в последствие застъпват вече Ал. Бурмов208 и др., трябва да се изхожда от генеологическата връзка, която имат Михаил и търновския цар Теодор Светослав.209



Като централен фактор трябва да отбележим един много очевиден и значително важен момент, на който се спират и някой от техните съвременници,210 когато се изтъква не само общият им българо-кумански произход, но и тяхната роднинска връзка. Именно на тази база, могат да се

откроят не само преките им връзки, но и реалните политически отношения съществуващи между тях. Фактът, че българският владетел не предприема административно - управленски промени след смъртта на първия Шишман, и преходът по унаследяване от баща към син е извършен без явни сътресения, показва, ако не реално доверието, с което той и синът му Михаил са се ползвали до тогава и след това, а очевидната липса на съпротива от страна на Търновския цар. Тя най-вероятно е продиктувана не само от роднинската им връзка, но и от неговата “слабост” на общия фон на политическа децентрализация и упадъка, който раздира държавата.211

Ние можем да видим осъществяването на един специфичен и без аналог до тогава процес в средновековното българско царство, характеризиращ се от юридическа гледна точка като отстъпване на наследственото право по отношение на Михаил, върху управлението на Видин. Така на базата на това действие/бездействие ние виждаме, отстъпването му,212 т.е. легитимирането му от страна на неговия братовчед Тодор Светослав, но като особен вид територия наподобяваща западноевропейския апанаж.213

На база на изложените факти тезата и опитите на някои от по-старите български и чужди историци,214 да причислят деспот Михаил, към “зависимите” от Сърбия властели, не издържа особено. Разбира се като значима политическа фигура, с връзки в българското царство и сръбското кралство, той се оказва фактор в международните и междудържавните отношения на Балканите, за което говорят и самите извори.215 Като цяло можем да обобщим, както е видно и от последвалите събития, той остава до голяма степен пробългарски ориентиран и лоялен към Търновското царство.

Периодът от възкачването на деспот Михаил (след 1308 г.) до началото на 20 - те години на XIV в., когато той управлява във Видин, остава слабо засвидетелстван в изворите.216 Въпреки мълчанието им ние можем да заключим, че политическата история на средновековния Видин не е в застой или пък в негативно развитие. Напротив, липсата на сведения, показва едно относително спокойно и прагматично управление от страна на Михаил, в което той трупал, не само самочувствие, но и значителен управленски опит.

Известно е, че като потомък на Асеневци,217 Михаил III Шишман продължава родословната традиция, като оставя трима преки наследници - Иван Стефан, Шишман и Михаил и две неизвестни дъщери.218 Очевидно до началото на 20 - те години на XIV в. на Иван Стефан е била възлагана надеждата да продължи традицията в семейството и да наследи престола като владетел на Видинската област. Промените, които настъпват, както във външен така и във вътрешен план, налагат съществено отражение в развитието и политическото управление на областта. Твърде краткото управление на Георги II Тертер (1322 - 1323) и ненадейната му смърт създава политически вакуум в Търновското царство. Михаил Шишман, който до тогава въпреки положението и аристократичния си произход нямал изявена активна роля в столичния живот, изведнъж се превърнал в център на внимание, като най-удачен и прагматичен кандидат за владетелския трон. Защо обаче изборът се бил спрял върху неговата личност?

По същество положението на Шишман, което той заемал до този момент в структурата на феодалната българска аристокрация, може да се съпостави с това на първите френски крале - primmus inter pares.219 Той бил най-сериозният претендент като потомък на Асеневци, което той открито афиширал220. Явно притегляйки вероятните кандидатури и техните качества, изборът на Шишман е бил най-рационален. Й. Кантакузин221 ни представя ясно ситуацията: “...българските (мизийските) велможи ... извикаха и обявиха за свой цар Михаил, господар на Видин .... и му предадоха Търново,



където се намираха дворците им, и другата власт.” 222 Неговият избор означавал завръщане към славното време на династията на Асеневци. Управлението на Михаил III Шишман и външнополитическата му дейност са добре описани и познати.223

Иван Стефан, след избора на баща му за цар през 1323 г., е обявен за негов наследник и съвладетел. За тази му позиция свидетелства и монетната емисия с изображенията на баща и син.224 Неговата позиция се запазва само една година до 1324 г., когато Михаил III Шишман сключва втория си брак с Теодора, а той и майка му са отстранени и заточени.225

Управлението на Михаил III Шишман и утвърждаването на Видинското деспотство в периода след 1308 г. до възшествието си на българския престол, е втората основна линия, на който ще обърнем внимание.

Основният извор, който ни дава най-точна информация за Михаил III Шишман е Йоан Кантакузин:226 “...господар на Видин ...произхождащ от мизийски и кумански род ...” 227

Показателно за стремежа му към самостоятелност и лична индивидуалност е неангажираността му, която той проявява по отношение на българския престол, когато е поканен (от страна на болярството) - да поеме управлението на страната.228 Открояващ се с волевите си качества и своенравен характер, още преди да е избран за владетел, докато управлява във Видин, той се откроява и е забелязан и от своите съвременници.229

В списъка на владетелите от 1308 г.,230 той е поставен пред цар Тодор Светослав, което е ясен признак за реалната власт, възможност и сили, което обяснява утвърждаването му като балкански господар и владетел на Видин.

Пътят, по който Михаил III Шишман се налага като фактор в политическата действителност на полуострова, се очертава най-ясно на базата както на връзките, които баща му изгражда приживе, така и на тези, които той създава в последствие. Засвидетелстван в генеалогично отношение231, за неговото родословие се знае, че произхожда “от две страни от царско коляно”, като български цар Тодор Светослав, се явява негов братовчед, но сам той, произхождал от Асеневия род.232 Същевременно като зет на сръбския крал се ползва със статут на “велемощен” господар-властел, което го поставя сред кръга на управляващи в Сърбия аристократи.233

Във външно политически план, той продължавал да подържа добрит отношения както с татарите,234 откъдето набирал и своя военен контингент, така и с търговските републики, сред които доминиращи били Дубровник и Венеция.235

В качеството си на представител, произхождащ от висшите ешелони на управляващата династия, в нашата историография236 все повече се налага становището, че то е било регламентирано, посредством своеобразна санкция от страна на Тодор Светослав.237 Със сигурност той му е припотвърдил съществуващото право на наследствена власт238 над Видинското владение, и му е делегирал властта над областта чрез деспотската му титла. Така на практика Михаил III Шишман успява да получи власт много по-голяма от тази на владетеля по отношение на територия, която придобива по подобие на френското кралство, съизмерима със статута на цар Тодор Светослав, който по подобие на френските крале, може да се разглежда като пръв сред равни. Трудно бихме оприличили по структура Видинското владение с класическо апанажно владение,239 по подобие на тези в Западна Европа или Византия,240 но именно сега се поставят наченките в управлението на това владение.

Хипотезата, че Иван Стефан е готвен за господар на Видин не издържа осбено, тъй като след възшествието на баща си на българския престол, той поема с него и майка му към Търново, като за управител овластява своя брат - деспот Белаур.241 Дали тази промяна е била продиктувана от някакъв особен фактор или се дължи на личното желание на царя, не е ясно. Факт е, че след неговата смърт и последвалите събития, деспот Белаур не отстъпва наследственото право към синовете на Шишман, а остава начело на управлението във Видин,242 най-вероятно до средата на 30 - те години на XIV в, или до своята смърт.243 След него, според изказаните в последно време предположенията, като нов господар на Видин го наследява вторият син на Михаил III Шишман - деспот Михаил,244 който ни е известен от един запазен образ в църквата в с. Д. Каменица, днешна Сърбия.

Обобщавайки можем да заключим няколко специфични моменти и особености в развитието на Видинското владение, а именно:

Владетелят на Видин успява да затвърди и регламентира наследственото си право на управление над областта, не само като резултат от връзките си с управляващата династия, но и на базата на икономическата и политическа власт, която той притежава, на фона на негативните процеси, наблюдаващи се в Българското царство през този период. Високото йерархическо положение, което той заема в системата на българската и сръбската аристокрация, издигнала го до владетел на държавата.

От своя страна централната власт е в невъзможност да парира децентралистките действия на Тодор Светослав. Това е право на условна собственост - делегиране на власт, чрез връчване на права и управление чрез деспотската титла.245 Създава се илюзия, че то оставало на “пряко подчинение на централната власт”. Слабостта на Българското царство дава онази благоприятна възможност не само за лавиране, но и регламентиране на собствените политически цели както на Михаил III Шишман, така в последствие и на брат му - деспот Белаур. Видинското владение остава в две поколения от преки представители на този род. Това е показател за нетрайните тенденции в неговото развитие, които се обуславят и влияят от различни политически и личностни фактори. Случаите с представителите на Шишмановци - Асеневци, показват, че за да се задържат и наложат като областни господари във Видин, те трябва да са ярко изразени личности с високи добродетели. Наред с това, важно условие за цялостния успех на тяхното управление може да се счита подкрепата и на местното население, като предпоставка за времетраенето на тяхната власт.246 Както показват изворите, След бягството на представители на рода, намиращи се извън пределите на страната, лоялността им към Шишмановци остава висока, и може да се разглежда като фактор, с който очевидно е трябвало да се съобразява и новия български цар Иван Александър. 247

Управлението на деспот Белаур

Управлението на Видинската област, по подобие на първите Асеневци, преминава към братя на царя - деспот Белаур,248 вероятно не само поради изложените вече по-горе факти, но и като наследствено родово владение. По същото време на втория му син Михаил,249 може би навлизащ вече в зряла възраст, също е дадена деспотска титла и “апанажно” владение, но не и самостоятелна власт над Видинско (поне не и на този етап), както твърди Ив. Божилов.250 За това свидетелства визуално и ктиторския му портрет с неговото изображение, който се намира в църквата “Св. Богородица Милостива” в с. Долна Каменица (дн. Сърбия).251 Съдбата на третия му син

( Людовик - Lodoyco), не е ясна, но може да се предполага, че той е бил сравнително млад, без реална възможност за пряко участие в политическия живот на областта или държавата.252

По отношение на самия Белаур,253 като брат на царя и владетел на Видинското деспотство, също могат да се изтъкнат някои интересни, доводи и факти. Като най-доверен роднина, не само след обявяването си за цар, но и след развода си с Анна и изгнанието на своя наследник, Шишман е можел да разчита за управлението на Видин само на своя брат.254 Но и тук е наложително да се отвори една скоба, и да се отбележи, че Шишман въпреки доверието си към него, го оставя в подчинено положение, не само като владетел, но и като по-голям брат. Фактът, че той е засвидетелстван само с деспотската си титла, а не и със севастократорска (въпреки нейната девалвация) дава основание да се смята, че на него се е гледало повече като на служебно, временно “назначен” областен управител, а не като наследствен имащ права аристократ. Това навежда на мисълта, че след събитията от 1324 г. Шишман гледа на Белаур като на застъпник на своите роднини255 и като известна заплаха за властта му над бащиното му наследство. Фактът, че до 1330 г., Белаур въпреки ролята, която играе в последвалите събития явно се старае да заема открита позиция показва неговото очевидно политическо положение и доминиращата роля на брат му, търновския владетел.

Промяната, която настъпва през лятото на 1330 г. след битката край Велбъжд (Кюстендил) и неочакваната смърт на Михаил III Шишман,256 разсича като с меч гордевия възел на съществуващите сложни и неизяснени до тогава взаимоотношения в рода.

По стечение на обстоятелствата, деспот Белаур не взел пряко участие в трагичната за брат му и българското царство битка със сърбите.257 След нея той излиза с авторитет и влияние, личност, която била способна да изведе страната от конфликта със Сърбия и последвалата управленческа криза.258 Активната му роля е видна и от последвалите преговори, в които заедно със своя племенник - ловешкия деспот Александър,259 в качеството им на представители на българското болярство, водили със Стефан Урош III Дечански. Въпреки неясните моменти около техните разговори260 и опитите на някои панегирици261 да се изтъкне ролята на сръбския владетел в тях, е видно, че те са се водили преговорите в посока желана най-вече от Белаур, което се отразява на крайните резултати от преговорите. Те имали повече негативен ефект и последици за страната.

Начело на трона в Търново застанал сина на Шишман - Иван Стефан

(1330 - 1331), който е и племенник на Стефан Урош III Дечански. Белаур бил най-активния (според повечето историци) поддръжник на “новия” просръбски ориентиран търновски владетел.262 Влиянието, което той имал над него и майка му, в дългосрочен план би му гарантирало значителна управленческа власт, не само по отношение на държавните дела, но и като областен господар на Видин. Това автоматично водело до накърняване наследствените права на следващия по реда на унаследяване - втория син на Шишман споменатия вече деспот Михаил, който вероятно огорчен от действията на чичо си, естествено преминал в лагера на опозицията. А тя както се вижда, се оглавявала от неговия племенник ловешкия деспот Иван Александър, син на сестра му Кераца Петрица (Теофана).

След злощастната битка при Велбъжд (28 юли 1330г.) и неудачния избор на Иван Стефан като протеже на Стефан Дечански, в средите на българското болярство започнало все повече открито да се надига глас за отхвърляне на зависимостта към Сърбия,263 което би спомогнало за излизане на страната от задълбочаващата се политическа криза. Изпадащ постепенно в своеобразна изолация, българският владетел, губел крехката си политическа власт, която до голяма степен се крепяла само на мощта и силата на неговия чичо - видинския деспот Белаур.

За сериозността на засилващото се недоволство говори и фактът, че дори членовете на владетелската фамилия застанали срещу Иван Стефан. В резултат на това, през пролетта на 1331 г., както съобщава Кантакузин,264 протовестария Раксин и логотетът Филип, начело на недоволната аристокрация организирали преврат, който довел до насилственото сваляне на Иван Стефан. Той и майка му Анна, намерили убежище в Дубровник.265

Най-вероятно Иван Александър (1331 - 1371) е бил “двигателят в сянка”, който задвижил преврата (според Ив. Божилов),266 извод който се налага от факта, че той застава начело на държавата. На пръв поглед, изборът му за владетел изглежда странен и буди недоумение, тъй като той се явява опозиция на своя род. Трябва да отбележим, че като наследник на Асеневци той е онази алтернатива на всичко, олицетворяващо Иван Стефан и Белаур, което би гарантирало стабилен и относително независим държавен суверенитет на българското царство. Провъзгласен в сложен момент за държавата, неговите първи действия са били насочени основно към утвърждаването му не само във вътрешен, но и във външнополитически план.267 Външнополитическата дейност и най-вече отношенията с Византия и Сърбия са акцент в творбите на повечето историци изследвали този период.268

Не така стои въпросът за пътищата, по които Иван Александър се справя с вътрешноопозиционните сили в страната, оглавявани от деспот Белаур.269

Тъй като има достатъчно развити тези за политическата страна от управлението на Иван Александър,270 в настоящата работа само ще откроя основните моменти, имащи пряко отношение към политическата история на Видин.

След “узурпацията” от страна на Иван Александър на трона, деспот Белаур несъмнено е преминал в опозиция - на страната на низвергнатия, но законен владетел и негов племенник Иван Стефан. За това съдим от информацията, достигнала от нас както от византийските,271 така и от някои домашни извори.272

За сведенията от Кантакузин,273 описващ събитията около противопоставянето между българи и византийци, войната през 1332 г. на юг от Стара планина, повечето историци споделят мнение, че Иван Александър вече е успял да пребори вътрешната опозиция и е съсредоточил усилията си към опасността, идваща от империята.274 Но от по внимателния прочит на фактите, изнесени от Кантакузин, става ясно, че това съвсем не е било така. С цел да спечели време до пристигането на съюзническата войска, предимно татарски наемници и скити, Иван Александър предложил уреждането на споразумението с византийците да се отложи с един ден. През същата нощ: “...войската повикана от Александър дошла ... Той ги бил повикал срещу чичо си Белаур, който въстанал срещу него и като му отнел част от царството, бил безпощаден и жестоко опустошавал страната. Той сметнал, че може да се възползва ... като ги поведе срещу императора с измама, и затова им казал,че чичо му се намирал наблизо и трябвало да го нападнат, преди да узнае...”275

От това сведение разбираме, че към 1332г, не само, че опозицията оглавявана от Белаур, резидиращ във Видин не била сломена, а дори водила опустошителни и агресивни военни действия срещу централната власт. Разбира се, това принудило Иван Александър да сформира наемни, в случая татарски отряди за справянето с въстанието.276 Бунтът продължава и след битката при Русокастро, за което съдим косвено от “ Песнивеца“.277

Когато авторът изрежда победите на цар Иван Александър, на първо място бележи “низложението” над императора, следват победите при:

Несебър и цялото Поморие заедно с Романия ...“ и чак тогава “...Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава.” 278 Изброяването на победите на Иван Александър в Подунавието, при Видин и Морава, съвсем точно показва основния център и движещите сили на тази опозиционна група. Налага се мнението, че към средата на 1332г., бунтът на Белаур все още продължава, а вече към 1337г. от когато е датиран „Песневеца”,279 той е бил вече потушен, вероятно след тежка и продължителна борба.280

Именно сега градът и родовите владения на Шишмановци се превърнали в арена на междуособици и терен на враждуващите помежду си сили. И ако за съдбата на Белаур след този период липсват конкретни сведения, то едно друго известие на Кантакузин281 поражда известни въпросителни. През 1341г. пред реалната опасност от ромеите: “...с кораби да закарат по Дунава”, третия Шишманов син е бил застрашен, „във Видин, предизвиквайки войнапонеже мнозина от мизите щели да се присъединят към него, поради старото си приятелство и близостта на рода.”282 Кантакузин продължава и конкретизира целите на бъдещото мероприятие, изказвайки, че замисълът бил: “ ...напълно да изгонят Александър от царството му или да му причинят не малко неприятности,”283 защото при една война с ромеите “...българите биха се разединили, понеже едни ще са на страната на Александър, а други на драго сърце биха минали на страната на

Шишман.” 284

Явно, че през 1341 г., макар и без Белаур,285 който да оглави опозиционните сили във Видин, все още е имало значителни поддръжници на Анна и нейните синове, т.е. налице са всички предпоставки за наличието на организирана опозиция.286 От друга страна, тези факти могат да се тълкуват като указание, че от потушаването на бунта на Белаур до 1341г. не е било изминало много време. За сериозността на намеренията и съществуващ синхрон между Анна, Иван Стефан и Шишман от подобни действия, с цел завръщането им в България, свидетелстват и различни документи от дубровнишките и неаполитанските архиви.287

Как е реагирал Иван Александър след дипломатическия неуспех с Византия около предаването на Шишман, както по отношение на поддръжниците им, така и областите около Подунавието и Морава, за сега може само да се предполага. От „ Песневеца ” научаваме, че в края на 1336 г., царят: “...положил под нозете си...” 288 своите врагове, с други думи, ликвидирал опозицията, което показва, че той е постигнал своите цели.

Макар и хипотетично, поради липсата на преки сведения,289 които да го потвърдят, Иван Александър е поставил начело на шишмановите владения своя братовчед - деспот Михаил,290 който е негов поддръжник в борбата му срещу Белаур.291 Доказателствата за това предимно се базират на основата на неговия произход, което на първо място би примирило онази част от българското общество, за която говори по-горе и Кантакузин.292 Овластявайки го Иван Александър е разрешил натрупаното семейно напрежение и е омаломощил още повече противните му стремления като притъпи и разедини своята опозиция. Приложените доводи могат да се разглеждат в пряка зависимост с факта, че до въвеждането на Апанажа,293 като една принципно нова форма на управление на територията на Видин



(след 1355 г.), при Александровия син - Иван Срацимир, ние нямаме сигурен индикатор за това кой е управлявал тази обширна област.294 Заслугата, която му отрежда проф.Дуйчев,295 на Иван Александър, че това е личността, благодарение на която, средновековната българска държава е преодоляла децентралистките стремления и продължаването на вътрешнополитическия конфликт в северозападните български земи бихме приели с известни резерви.296


1 Това са две от грамотите на император Василий ІІ, издадени съответно през 1019 г. и 1020 г., отнасящи се за организацията на българската църква и приобщаването на града в обсега на Охридската архиепископия. За тях вж: Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. От основаването й до завладяването на Балканския полуостров от турците. Т. І, С. 1995, с. 52-63.

2 Sigilla Basilii II. - ГИБИ Т. VІ, С. 1965, с. 45.

3 Пак там, с. 45; Ioannis Scylitzes. Synopsis historiarum, с. 282; Иванов, Й. Български старини, с. 557.

4 Божилов, Ив. Гюзелев, В. История, с. 324; История на България, с. 413.

5 Ников, П. Съдбата, с. 119; Николов, Г. Централизъм, с. 150; Литаврин, Г. България и Византия (ХІ - ХІІ век). С. 1987, с. 207.

6 Ioannes Scylitzes. Historia, с. 298.

7 Ангелов, Д. История, с. 153.

8 За него вж: Дуйчев, Ив. Последният защитник на Срем в 1018 г. - ИИИ, 8, 1960, с. 309 - 321; Ферjанчиh, Б. Сирмиjум у доба Византиje. - В: Сремска Митровица. Сремска Митровица 1969, с. 50 - 51; Историja Београда. Т. І, с. 125; Николов, Г. Централизъм, с. 150.

9 Ioannes Scylitzes. Historia, c. 298.

10 Николов, Г. Централизъм, c. 150; Литаврин, Г. България, с. 207 - 209, 289.

11 За различни хипотези относно територията подвластна на Константин Диоген до началото на 20-те години на ХІ в., вж. изложението на: Калиh - Миjушковиh, J. Византиjски погранични град у ХІ веку. - В: Историja Београда. Стари, средньи и нови век. Т. І, с. 125.

12 За темната организация на новозавладените български земи вж: Божилов, Ив. Гюзелев, В. История, с. 343 - 359; История на България. Т. ІІІ, с. 23 - 24.

13 Ioannes Scylitzes. Historia, с. 94.

14 Божилов, Ив. Гюзелев, В. История, с. 357.

15 Пак там, с. 356 - 359.

16 Nicephori Bryenii. Historia, с. 115; Ioannis Cinnami. Historia, с. 251.

17 Божилов, Ив. Гюзелев, В. История, с. 357; Димитров, Хр. Българо-унгарски отн., с. 98-99.

18 Annae Comnenae. Alexias. – ГИБИ Т. VІІІ, С. 1972, с. 138 - 139.

19 Недков, В. България и съседните и земи през ХІІ в. според географията на Идриси. С. 1960.

20 Лишев, Стр. Географията на Идриси като исторически извор за българските градове през ХІІ в. С. 1973, с. 80.

21 Койчева, Е. Първите кръстоносни походи и Балканите. С. 2004, с. 37.

22 Ioannis Cinnami Historia, c. 187.

23 Димитров, Хр. Българо-унгарски отн., с. 103.

24 По този въпрос вж.: Острогорски, Г. История на Византийската държава. С., 1998, 509 - 513; Ангелов, Д. Византия - политическа история. Стара Загора, 1994, с.230 - 232; История на България. Т.ІІІ, С., 1982, с.117 - 118; Makk, F. The Arpads and the Comneni. Political Relations between Hungary and Bizantium in the 12- th century. Budapest, 1989, p. 176 - 179.

25 За тях и въстанието вж.: Божилов, Ив., Гюзелев, В. История, с. 421-440; История на България, с.118 - 125; Божилов, Ив. Фамилията, с. 27 - 68..

26 История на България, с.123

27Ников, П. История, с. 7

28 Император Исак ІІ Ангел (1185-1195) бил женен за Маргарита, дъщерята на унгарския крал Бела ІІІ, който отстъпил като зестра териториите на Белградската и Браничевската област; По-подробно по въпроса вж. тук: Ников, П. История, 7 - 8.; Kъм историята на северозападните български земи. – СпБАН, 16, 1918, 121 - 122.

29 Nicetae Choniates. Historia.

3058По този въпрос вж.: Димитров, Хр. Българо - унгарските отн., с. 110 - 114.

31 По този въпрос, за различните становища вж.: Петров, П. Към въпроса за освобождаването на Видинска, Белградска и Браничевска област от Византийско иго и за присъединяването им към втората българска държава. ИПр II, 1957, с. 84 - 92.

32 Петров, П. Към въпроса, с. 84 - 92.

33 За различните му позиции вж.: Ников, П. История, с. 7. и по-сетнешната му работа Ников, П. Съдбата, с. 122 -123.

34 Ников, П. История, с. 8

35 Ников, П. Съдбата, с.122.; Николова, Б. Неравният път на признанието. С. 2001.

Устройство и управление на българската православна църква (IХ – ХIV в.). С., 1997.



36 Ников, П. Принос към историческото изворознание на България и към историята на Българската църква. – СпБАН, 20, 1921, с. 22; Николова, Б. Неравният път, с. 90 - 91.; Устройство и упр. на бълг., с. 22 ; Димитров, Хр. Българо-унгарските отн., с. 113

37 Златарски, В. История, с. 150

38 Петров, П. Към въпроса, с.84 - 92.

39 Пак там., с. 89.

40 Божилов, Ив. Белота, с. 80-81. ; Димитров, Хр. Българо-унгарските отн., с. 114-115.

41 Петров, П. Към въпроса, с. 90

42 Тук П. Петров е привел мнението на: Balint, H. Magyar tortenet. T. I, Budapest 1935, p. 415. [Цит. по: Петров, П. Към въпроса за освобождаването..., 90 с.]; Същото мнение застъпва и Димитров, Хр. Българо - унгарските отн., с. 114-115.

43 Makk, F. The Arpads and the Comneni., p.179; Димитров, Хр. Българо-унгарските отн., с.114-115; Историja Београда. Т. І, 139-140.

44 Nicetas Choniata. Historia, с. 43

45 Codex diplomaticus patrius Hungaricus, p. 9 - 10.

46 Пак там, р. 9 - 10

47 Chrysobulum, datum Venetiae ab imperatore Constantinopolitano Alexio III Angelo novembri A. MCXCVIII. - В: Гюзелев, В. Венециански документи за историята на България и българите от ХІІ - ХV в. № 18, 2001, с. 10.; Dolger, F. Regesten der Kaiserurkunden des Ostromischen Reiches von 565-1453. T. I, Munchen- Berlin 1925, p. 104 - 105, № 1647. [ Цит. по: Димитров, Хр. Българо-унгарски отн. с. 114.].

48 Димитров, Хр. Българо - унгарски отн., c. 114.

49 Пак там, с. 114. бел. 3.

50 Тук се привежда основно кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий. За нея вж.: Innocentius III Papa. Epistolae. - ЛИБИ Т. ІІІ, София 1965, 315 с.; Вж. също: Дуйчев, Ив. Преписката на папа Инокентий ІІІ с българите. Увод, текст и бележки от Ив. Дуйчев. ГСУ ИФФ, LХХХVІІ, 3, 1942, 26 - 27.

51 Божилов, Ив. Белота, с. 71 - 81; Николов, Г. Сепартизъмът, с. 101-102; Етапи на сепаратизма в Българското царство. (края на ХІІ - началото на ХІV в.). - В: Acta Musei Varnensis III,2005 с. 71-73.; Самостоятелни и полусамостстоятелни владения във възобновеното Българско царство (края на (ХІІ - началото на ХІII в.). C. 2011, c.183 - 190.

52 От по-новите и обобщаващи публикации внимание заслужава: Николов, Г. Самостоятелни и полусамостстоятелни владения във възобновеното Българско царство (края на (ХІІ - началото на ХІII в.). C. 2011.

53 Вж. тук бел. 24.

54 За друго мнение по въпроса вж. Гюзелев, В. Папството и българите през Средновековието. П. 2009. с. Димитров, Хр. Българо - унгарски отн., c. 114, с.117-120;

55 Innocentius III Papa. Epistolae. - ЛИБИ Т. ІІІ, София 1965, с. 315; Вж. също: Дуйчев, Ив. Преписката на папа Инокентий ІІІ с българите. Увод, текст и бележки от Ив. Дуйчев. ГСУ ИФФ, LХХХVІІ, 3, 1942, 26 - 27.

56 Димитров , Хр. Българо-унгарски отн., с. 114 - 120;

57 Въпросът за административния център на това владение (наложено от Ив. Божилов), се базира основно на маршрута на папските легати към България, преминаващи по най-краткия път - през Браничево, като тук не се отчитат различни по характер и значение фактори, които разглежда подробно Димитров, Хр. в Българо-унгарски отн., с. 114 – 120.

58 Дтносно границите на това владение вж.: Божилов, Ив. Белота, c. 79. и други негови монографии, чрез които очертава границите на северозападните български земи – Видин, Браничево, Белград без да посочва административен център. Вж.: Град Видин. Кратък исторически очерк. С 2008., с.63.

59 История на България. Т. ІІІ, с. 37.

60 Ников, П. Цар Борил в светлината на един нов паметник. - СпБАН ІІІ, 1912, 133 - 134.

61 За него вж.: Божилов, Ив. Фамилията, с. 69-77; Данчева - Василева, А. България и Латинската империя (1207- 1218 г.). – ИПр І, 1977, 35 -51; Ников, П. Цар Борил в светлината на един нов паметник. - СпБАН 3, 1912, 121 - 134; От същият: Съдбата на северозападните български земи през средните векове., с.126 - 127; История на Видинското княжество до 1323 г. - ГСУ ИФФ LХVІІІ, 1922, 8 - 10.

62 История на България. Т. ІІІ, с. 37.; Ников, П. Цар Борил, с. 125.

63 За различните становища вж.: Божилов, Ив., Гюзелев, В. История, с. 465.; Ангелов, П. Средновековната, Данчева - Василева, А. България и Латинската империя (1207 - 1218 г.). – ИПр І, 1977, 35-51.

64 Николов, Г. Етапи на сепаратизма, с. 73 - 74.; Ников, П. Цар Борил, с. 124.

65 Димитров, Хр. Българо-унгарски отн., с. 122.

66 Историja Београда. Т. І, с. 140.

67 За различните мнения относно датировката на това събитие вж. Димитров, Хр. Българо-унгарски отн., с. 124, бел. № 97 - 103.

68 Ников, П. Цар Борил, с. 132.

69 Божилов, Ив. Гюзелев, В. История, с. 473.

70 Ников, П. Цар Борил, с. 125.; Божилов, Ив., Гюзелев, В. История, с. 473

71 Бьодей, Й. Ивашин - унгарски военачалник с изопачено име в българската историография. Векове, кн.2, 1983, с.80-83.; Илиев, Н. Относно времето на потушаването на бунта срещу цар Борил във Видин.- ИМСЗБ (9), 1984, 86-91.

72 Ников, П. Цар Борил, с. 124.

73 Пак там, с.133.

74 Град Видин. Кратък исторически очерк. С 2008., с.63.; Ников , П. Цар Борил, с. 125.

75 Ников, П. Цар Борил, с. 125 - 133.

76 Тук не може да бъде изключена възможността, според редица унгарски учени, които смятат, че тези области били отстъпени от цар Борил на унгарците като зестра на дъщеря му, която трябвало да стане съпруга на унгарския престолонаследник Бела ІV. По-подробно вж.: Димитров, Хр. Българо-унгарски отн., c. 122, бел. 89.

77 За различните становища вж.: Божилов, Ив. Фамилията, бел. 36; Димитров, Хр. Българо - унгарски отн., c. 122, бел. 85-87.

78 Данчева-Василева, А. България и Латинската империя., c. 49-50, това събитие се отнася за периода 1213 - 1214 г.

79 За него вж.: Божилов, Ив. Фамилията,, c. 77 - 92, и посочената там литература.

80 Сведения за това събитие дава: Thomas Archidiaconis Spalatenses. Historia Salonitanorum, c. 267; Вж. също: Златарски, В. История, с. 325.; Божилов, Ив. Фамилията, c. 77 - 92; Божилов, Ив. Гюзелев, В. История, с. 481.; Димитров, Хр. Българо-унгарски отн., c.132-135.

81 Божилов, Ив. Гюзелев, В. История, с. 481.

82 За мотивите на унгарския крал вж.: Димитров, Хр. Българо-унгарски отн., c. 132; Ников, П. Съдбата,

с. 127-128.



83 Димитров, Хр. Българо - унгарските отн., с. 132, бел. 3.

84 Божилов, Ив. Гюзелев, В. История, с. 481.

85 За нея вж. Ильински, Г. Грамоты болгарских царей. Москва 1911; Даскалова, А. Райкова, М. Грамоти на българските царе. С. 2005.

86 Дубровнишка грамота. - В: Даскалова, А. , Райкова, М. Грамоти, с. 30.

87 Пак там, с. 30.

88 Ников, П. Северозападните бълг. Земи, с. 129-130; Златарски, В. История, с. 369 - 370; Димитров, Хр. Българо - унгарски отн., с.134 - 136; Град Видин, с. 64.

89 Ников, П. История, с. 11; Град Видин, с. 64.

90 За него вж.: Божилов, Ив. Фамилията, с. 92-93.; Димитров, Хр. Българо - унгарски отн., с. 134.

91 Димитров, Хр. Българо-унгарските отн., с. 134. Сведения за военните деиствия и изхода от конфликта дава и виз. Автор Akroplit

92 Пак там, с. 134 - 135, бел 11 - 14.

93 За него и различните мнения относно произхода му вж. Божилов, Ив. Фамилията, с. 104 - 105.

94 По-подробно по въпроса вж: Димитров, Хр. Българо-унгарски отн., с. 141-146.

95 Пак там, с. 143 бел. 61.

96 Павлов, П. Куманите, с. 16 - 26.
1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница