Видях исус да

Внезапно някой извиква. Сърцата ни спират да бият. От каменния склон можем да го видим - знака, за който безброй поколения са говорили на децата си - сигурното знамение, че най-смелите човешки мечти ще се сбъднат: "На изток малък черен облак с големината на около половин човешка длан..." ("Великата борба").

С тържествено страхопочитание очите ни се заковават в растящия облак. Все още черен, но вече позлатен по краищата си, той се придвижва от изток и изглежда пулсира на разширяващи се вълни. Все по-близо и по-близо - все по-ярък и по-ярък. Черното е само сянка, защото сега, разширявайки се в небето, облакът става бял - огнено бял и светещ като слънце по пладне. На изток и запад, север и юг пламтящият огън се носи и заема всяко кътче от небето.

Тогава въпреки грохота на земята чуваме музика. Облакът е жив! "Божиите колесници са двадесет хиляди, дори хиляди по хиляди. Господ е всред тях" (Пс. 68:17). Светещи същества. Високи и благородни. Пеещи величествена рапсодия, от която ни побиват тръпки. Въпреки че не можем да разберем думите, там на високите скали душите ни започват да пригласят на рефрена.

Но ние подемаме собствения си хвалебствен химн, когато очите ни поглеждат още по-нагоре. Там сред огненото ядро Е ТОЙ! "Очите Му бяха огнен пламък, на главата Му бяха много корони и носеше записано име, което никой не знаеше, а само той. И беше облечен в дреха, попръскана с кръв; и името Му беше Божието Слово... И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: Цар на царете и Господ на господарите" (Откр. 19:12, 13, 16).

Някой успява да прошепне: "Това е Исус!" Като отпусната на воля мелодия екстатичните ни викове се качват към небето. "Този същият Исус" най-накрая е дошъл за нас! Плачейки от радост и смеейки се през сълзи, инстинктивно се прегръщаме. "Ето, тоя е наш Бог. Чакахме Го и той ще ни спаси. Тоя е Господ; чакахме Го. Ще се възрадваме и развеселим в спасението Му" (Ис. 25:9).

Приближава все повече и повече. И тогава настъпва мигът, който никога няма да бъде забравен. Небесният Княз протяга прободените Си ръце и с вик подобен на гръм казва: "Събудете се вие, които спите в пръста!" Най-накрая се случва и това! Високо в нагънатото небе се чува ясния звук на тръба. Само за миг прашните гробове на милиарди легла се отварят и спящите Божии приятели се събуждат. Едва прозвучал пронизителният звук на тръба и около нас настава раздвижване. Инстинктивно се обръщаме към гордите небесни воини. Сгушени в ръцете им виждаме усмихнатото личице на малката ни дъщеря, която погребахме преди много време на един далечен хълм. С замъглени от сълзи очи усещаме, че най-после животът ни е изцерен.

Само за един миг всичко се сбъдва. Внезапно те се материализират около нас - ангелите хранители, които през целия ни живот са стояли невидими до нас. С блестящи очи и махащи ни за добре дошли те ни вземат за ръце и със скоростта на звездния елеватор ни издигат нагоре и все по-нагоре към вече изстуденото небе. И не само нашата малка група. Със страхопочитание оглеждаме пупрурното и бяло небе. Заобиколени сме от милиони други мъже, жени, момчета, момичета, бебета и юноши, приятели, семейства и непознати - всички те с миловидни лица и издигащи се нагоре, идващи от празните гробове, от морските дълбини, от земята, от дупки и затвори. Милиарди светещи лица от всеки народ, език и племе. Погледите им не се отклоняват от лицето на Исус, от веещата се бяла коса и младежко изражение, от прободените Му ръце, протегнати за прегръдка. Блестящите Му тъмни очи говорят тихо и с усмивка: "Казах ви, че ще се върна за вас!"

Все по-високо и по-високо в космоса по посока към небесния облак. Синьозелената топка отдолу, толкова дълго била наш дом, се смалява под нас. Казват, че домът е там, където е сърцето. Гледайки Исусовото лице, всяка фибра от тялото ни крещи: "Най-после сме у дома!"

______________________________________________

"Амин! Дойди, Господи Исусе."

Послеслов

Но за да не помислим, че единствената алтернатива в този морално банкрутирал и бързо пропадащ свят е да го напуснем и да избягаме по планините, очаквайки Господа там, искам да ви напомня, че първата църква също се надявала на скорошното Исусово идване. Как живеели според надеждата си? Не провъзгласявали ли вестта сред собственото си западащо общество?

Петър, Мария, Павел, Йоан, Лука, Тома, Марко и Рода - книгата "Деяния" свети от блясъка на личното им свидетелство за Исус и публичното провъзгласяване на Неговата истина. По булеварди и кръстопътища на големите градски центрове, по политическите форуми, както и в частни срещи проповядвали вечното благовестие от Апокалипсиса.

Не трябва ли да бъде така и с последната църква? Не е ли дошло време да тръгнем по кървавите им стъпки и да живеем според свидетелството на първата църква в сегашните апокалиптични времена? Не е ли това мисията ни - мисията на хора, които толкова лесно се плашат чрез глупавата си гордост: "Какво ще си помислят съседите за мене?" Не е ли време да попитаме: "Какво мислят за Исус?" Не е ли дошло време да изоставим изисканите си съмнения и да заработим така, че този свят да опознае истината за Бога?

Какво значение има мнението им за нас? Хвърляните от огъня сенки по разпадащия се хоризонт на времето са доказателство, че ако сега не споделяме това, което сме открили в Исус, може би няма да имаме друга възможност! Бог не ни призовава да тръгнем по хълмовете. Апелира към нас да отидем по пътищата и кръстопътищата на човечеството в този час на предупреждение - последния спринт към финиша.

Изправени пред смаляващата се купчина време, имаме нужда от ново посвещение на Духа. "Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене... до края на Земята" (Деяния 1:8). "Ще приемете." Няма "ако" или "но" в Исусовото обещание, дадено преди 2000 години - дара на Светия Дух, от който толкова отчаяно се нуждаем в навечерието на Христовото идване. И така, нека искаме - да искаме, да искаме и пак да искаме.