Вик и мълчание в лириката на ботев



страница1/3
Дата21.01.2018
Размер398.17 Kb.
#50143
  1   2   3
 ВИК И МЪЛЧАНИЕ В ЛИРИКАТА НА БОТЕВ

Никола Георгиев

Напрегнато раздвоен в единството си, лирическият човек у Ботев умее не само силно да люби и мрази - той умее властно, мъжки, силно до вик да говори и властно, мъжки да задавя вика в гърлото си и да замълчава. Говорът гърми в това, което по традиция наричаме текст, мълчанието говори в това, което вече не толкова традиционно ще наречем вътретекстови и междутекстови пространства.

Отделната творба, цялата художествена литература гради смисъла си в съчетанието от това, което казва, и това, което активно и маркирано отказва да каже и премълчава, но комай нямаме друг поет, у когото замълчаването и премълчаното да участвуват така решаващо в смисловото единство на творенията му - от където пък следва, че прочитът и интерпретацията на тези творения заплашва да остане особено ограничен, ако се задържи само на равнището на казаното. След свалянето на романтическото и следромантическото презрение към реториката и след като "лирическо" и "реторическо" престанаха да изглеждат така нетърпимо враждебни помежду си, лириката на Ботев все по-настойчиво изисква в комплексния изследователски подход към нея да включваме реторически постановки и инструментариум. Нека не забравяме обаче, че добрите резултати, които вече не закъсняват, отново няма да ни удовлетворят, ако общата реторика не допълним с това, което днес мнозина наричат "реторика на мълчанието"1.

Неотдавна бе предложена следната представа за една от няколкото развойни криви на лирическия глас в българската литература: от громкото, често пъти ораторно и трибунно слово на Ботев и Вазов през обикновения, сдържан говор, примерно у Пенчо Славейков, към спотаения мълвеж и шепот на симво-листите, та до пълното смълчаване и отказ от речта. Много са частните и значимите смислови сили, с които се преплита тази линия. Към частните например се отнася една от промените в облика и речевата нагласа на лирическия говорител-мъж, промяна - наблягам - лирически и художествено условна, хуманно ценна в своята посока, която в крайната си точка завършва с любимия ужас на Стефан Маларме "J`aime l`horreur detre vierge", или според българските слова на Лилиев: "О, миг божествен, миг тържествен на... ужаса да бъдеш девствен." Лирическият свят на Ботев познава много ужаси - но само не и този... В по-значимите си стойности смълчаването и замълчаването се оказва част от драматичното или меланхолично отдръпване от околния свят. В лириката на Ботев нещата отново са противоположни - мълчанието в нея е нравствено зло и социално престъпление, то е в насила запушената уста на роба или доброволно стиснатите челюсти на раба. Смълчаването и замълчаването в символизма се оказва, по-нататък, част от парадоксалното положение, в което той се  намери спрямо ези-г ка - митологизкрането на езкка, вярата в неговата познавателна и битийна сила, довеждането му до една дохайдегеровска онтологизация се сблъсква с мъчителното усещане за неговото - безсилие и непронкцаемост. С тая си драма символзмът е само брънка от многовековната борба на човешката мисъл около езика, като след него конфликтът бе използуван в какви ли не разновидности, примерно в линията Кафка-Бекет или в литературната теория и критика от групата на "мълчаливците"2, които твърде словоохотливо приказват за ползата от мълчанието в изкуството и обявяват близкото пришествие на поетиката и естетиката на мълчанието. За духа и буквата на Ботевата лирика едва ли има нещо по-чуждо от подобни умонастроения. За нея езикът е силно и достойно средство по мярата на силния и достоен човек, който го говори. Безсилието на езика не идва отвътре, от собствените му ограничения - то може да дойде само отвън, от извънезнковите ограничения върху човеците да говорят и да се чуват. Едно бъдещо изследване на отношенията на българската литература към езика вероятно ще постави Ботев в точката на връхния лингвоекспресивен напор.

Този напор обаче не е елементарно еднопосочен, нито е без съпротива - което по принципите на лириката го отсенява и по същество усилва. Тук е своеобразното Ботево мълчание, другият мощен социално-хуманистичен глас в лириката му. Своеобразно ботевското е в острия контраст между говора, и мълчанието, а своеобразно лирическото и художественото е, че двата полюса се осъществяват и преплитат върху всички главни равнища - като се почне от звуковото и през тематичното и смислово-структурните равнища се стигне до цялостната творба и цялото лирическо творчество на Ботев.

Говорът, гласът, викът в това творчество са така очебийни, да не кажем ушебийни, че тук без никакви претенции за системна изчерпателност ще отбележим някои от проявите им върху някои равнища.

Мощни ритмично-интонационни и синтактично-интонационни вълни се наслагват една след друга в лирическия изказ на Ботев, докато в дадена точка... - но за това в следващия раздел на статията.

Видяна в светлината на речевата ситуация, Ботевата лирика показва, че само в три стихотворения няма вокативност във всички останали лирическият говорител се обръща към някого: към майка си, събрата си, слънцето, родината, гарвана... В това въвеждат още заглавията, едни от които наблягат върху значенията за послание или диалог ("До моетo първо либе", "Към брата си", "Ней" и пр.) други върху речевата ситуация ("На прощаване"), трети на комуникативния жанр ("Моята молитва"). След заглавието още с първите си думи. някои от творбите поставят въпрос ("кой те в таз робска люлка люлее", "защо тъй жално, тъй милно плачеш"), други продължават от вече поставен въпрос ("Питаш ме защо съм аз"), трети започват като напорист спор с някакво пресупози-рано твърдение (той е мъртъв - не - "Жив е той, жив е!"). В основната част, на Ботевата лирика има размяна на реплики, позоваване на чуждо слово, цитати и много, много междутекстови спойки. Това е лирика с високо равнище на диалогичност както в частния, така и,в общохуманния смисъл на думата, смисъла на Мартин Бубер или Михаил Бахтин.

Тази диалогичност, призивност, посланийност звучат у Ботев с напрегнато мъжко дихание. Към многото фактори, носещи: това внушение, се присъединява тематизирането на носителя на словото, извършено на няколко ключови и паметни места. Силният и достоен човек, внушава лириката на Ботев, има силен и звучен глас - "глас чуден", "глас меден загорски", "ясен ми глас". Що се отнася до глаголите, назоваващи речевия акт (vebra decendi), те се появяват настоятелно често и с много висока за словния обем на тази лирика вариативност: казва,, рече, дума, пита, разказва, поздравява, псува, хока, разкрива, съди, заръчва, хортува, завещава, вайка се. Напрегнатата сила на тези vebra decendi се качва още по-високо в: крещи, ечи, пищи, ревва, вие. А на върхови точки в няколко творби прогърмява и Ботевото "да викна"...

Стихията на тази речевост напира към делото и се обвързва с делото. Една от най-силните връзки действува във взаимната, трансформационност между констативи и перформативи. В лириката на Ботев, както и във всяка друга, има много изрази, които осведомяват констативно за събитие, състояние: "Зададе се облак тъмен", "Тежко, брате, се живее" и пр. - и те се постигат с глаголи-констативи. Има и глаголи с друга смислова стойност, чието напомняне само по себе си говори колко важно място заемат те в тази лирика: прощава, кълне, моли сег проклина, дава дума, съди, жалее, скарва се, измамва, завет пази, завещава, хвали, възпява - глаголите-перформативи. Философът, който предложи делението констативи-перформативи3, така и не го изведе с достатъчно пълнота и точност, но като работна хипотеза в литературознанието то може да свърши полезна работа - особено в случаите на такова сцепление между речев акт и речев жест, между слово и дело, както е у Ботев. При цялата неяснота на въпроса (тя добре личи и в горното изброяване) ясно е, че перформативните глаголи назовават някакв речев акт и в това назоваване постигат обвързване, действено обвързване на говорителя със слушателя и-или обекта на говоренето. И ако е така, нека разширим обхвата на речевите актове, които обвързват с речевата ситуация и я променят - а тук са поставянето на въпрос и даването на отговор, призивът, молбата, съветът, отказът, тоест, тук са някои от основните смислови гнезда в Ботевата лирика. От своя страна, разширението налага да си послужим с популярното триделение на речта на локуция, иллокуция и перлокуция. Локуцията, тоест речта сама по себе си, в лириката на Ботев е силен, мъжки, поривиот и задъхано прекъсван говор. Иллокуцията, тоест речевите актове, които променят отношенията между говорител, слушател и тема, е действен, променящ света диалог със себе си и с другия. А когато промените продължават отвъд ситуацията и се стигне до перлокуцията и, примерно, гласът смогне да събуди свестните от сън мъртвешки и ги тласне нататък, Ботевата лирика превръща речевия акт в действен речев жест. Като имаме пред очи и преходите между различните комуникационни модуси, напрегнатото движение между vebra decendi и глаголите, изразяващи чувства (vebra sentiendi), особено в ключовата Ботева двойка "пея-плача", от многото речеви жестове ще отбележим три: викването на новата, бунтовната песен ("след теб да викна, запея", "пък ще си викна песента") обрамява "Хайдути" и гради проблемната кулминация в "До моето първо либе" ("Кой глас ще ми викне, запее?"). А във финалния напор на едно друго стихотворение, в свещенний конец на борбата се разнасят не гърмежи, не победни тръби, а - "Ще викнем ние: "Хляб или свинец!".

Казваме, че поетът и публицистът, революционерът и войводата Ботев е слял слово и дело в едно. И това е истина, но не пълната истина - такова сливане се извършва още в лириката му. Там извечното и неизкоренимо човешко усещане за противоречие между дела и думи е, от една страна, изострено до трескава противоположност (вж. напр. "В механата"), а, от друга страна, е специфично лирически възмогнато в ново цяло, в което словото, без да престава да бъде слово, става дело в делото. Така лириката, в която викът и гърмежът прозвучават социално равностойно, отстоява правото на художественото слово да се твори и чува и в най-действените мигове в живота на обществото - отстоява и сама себе си.

Речевостта - и нейното противодействие - обхваща Ботевата лирика в многосъставен системен пласт. Ето още някои от съставките и връзките между тях. Звучащ непрекъснато в изказа, силният волен глас се появява, видяхме, и като тема. Опряна върху речеви и културни традиции, Ботевата лирика разширява метонимично изходните значения на "глас" и ги води към социално и народностно обхващащи значения: "и на глас" тичам народен", "на глас божий - плач народен", "глас, за свобода". В контекст на усилена иллокуция, редом с глагола "дума" съществителното "дума" се изпълва с високи социални и нравствени ценности. Думата, дадена или получена,. е свята обвързаност, която трябва да се пази и изпълни. Достойният борец призовава събрата си -да изпълним дума заветна, на смърт, братко, на смърт да вървим", а един от най-тежките грехове на нещастниците "в механата" е, че "забравяме думи, клетви" (ясно се вижда как в синтагматично съседство с "клетви" "думи" съчетава локутивното значение "изречена дума" с иллокутивното значение "дадена дума").

В лириката на Ботев свободният и силен човек споделя, тайните си с хората, които заслужават това, а несподелеността. и липсата на "отзив" остават в кръга на презряното и страшно състояние на роба. А за човека, който има какво да каже и трябва да го каже, Ботевото "или-или" е безпощадно: "Запей или млъкни", а млъкнеш ли, който и да си и какъвто и да си, за тебе място сред достойните няма, трябва да се махнеш.

При т-ка чуждия на тази лирика монологизъм обаче, за да има говорът смисъл и стойност, той трябва да се чува и да бъде чут. Първото зависи от енергията на говорителя, второто - от нравственото и духовното равнище на слушащите и чуващите. Така темата за чуването застава равностойно до темата за говора. Тя се появява в повратната точка в развитието на някои творби ("а ти га чуеш, майно льо, че куршум пропей над село"), тя завършва и овенчава делото ("мале, послушай моята песен юнашка", "да чуят,моми и момци"). Дейният речев акт напрегнато търси акта на чуването - акт на нравственост, отзивчивост и воля: "но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сюрмаси? - Чуй как стене гора и шума". В гласа на Ботевия лирически говорител звучи девизът, излян в бронза на камбаната, която възпява знаменитото стихотворение на Фр. Шилер: Vivos voco - Живите призовавам. Живите призовавам - това се носи имплицитно вътре в лириката на Ботев, но това значение преминава на метаравнище, в самоозначение на тази лирика като цяло: аз като цяло живите призовавам. То се извършва по механизма на художествено условната и многозначна парадоксалност между текст и метатекст, какъвто например действува между стиха -и певци песни за него пеят" и цялата творба "Хаджи Димитър". (Творбата раздвоява и обединява значенията, че стои извън -певците" и говори за тях и че е сред тях и говори ведно с тях; в това смислово плъзгане се пораждат много силни въздействия и самоутвърждаването на художествената литература.)

Vivos voco...  Но  ако тези Vivos всъщност са заспали в "сън мъртвешки", от който никакъв вик не може да ги събуди? Идва ред, с една дума, да преминем от другата страна на вика и се вслушаме в зловещите тонове, които задавят гласа и звучат в мълчанието. А те се преплитат във всеки порив на волния глас, което е важна съставка на тази много сложна, гордо измъчена в противоречията и откровението си лирика.

Наред с увереността, че волният глас се носи надлъж и шир по българските земи, "от Цариграда до Сръбско", Ботевата лирика живее с тревожния трепет, че гласът може да остане немощен и нечут. Старовданото и новозаветното страдание на "глас въпиющаго в пустини" продължава у Ботев на нравствено-социална основа. Зла участ ще бъде за бореца, ако гласът му "премине тихо като през пустиня", зла е участта на поробената родина, защото нейният глас е "глас без помощ, глас в. пустиня". А наред с темата за чуването дебне тревогата за безответността на слушащите, в която гласът се блъска като в най-страшното нищо; "Нищо, нищо! Отзив няма на глас искрен, благороден." Наред със святата чистота и заветност на словото Ботевата лирика вижда и изстрадва неговата проклета страна - способността му да разнася лъжа и насилие. Разделението на социалния свят на робство и свобода продължава в духовния свят с дълбоката межда между лъжа и истина. В тази лирика едни до други стоят "лъжците и безчестните тирани", "лъжа и робство". В робския свят говорят само тираните, а участ на роба е "лъжливи уста да слуша с вяра", да "немее" и "мълчи". И тъкмо защото са в контекста на този волен мъжки глас, сред действеното преклонение пред свободното и истинно слово, така зловещо прозвучават думите от "Елегия": "Кажи ми. Мълчи народа." Отговарят оковите - "Глухо и страшно гърмят окови", - а народът като безсловесно същество отвръща с безсловесен жест: "Намръщен само с глава той сочи на сган избрана". В ценностната стълбица на Ботевата лирика не робството е най-страшното - робството за нея е жестока даденост, която стяга мишците на достойния мъж за борба. По-страшно е безсилието на роба, което достига най-страшния си връх в затиснатата уста и запушените уши: "Не чуй се от тях глас за свобода...".

Зловещите тонове на социалното и безнравственото мълчание в лириката на Ботев ни доближават пряко до другото нейно мълчание. Предстои ни интелектуално рискованата задача да изградим някакъв мост между "ще си викна песента" и "млъкни, сърце". Задачата е може би оспсрима и от морално гледище - защо не оставите активното мълчание да говори само по себе си, след като тъкмо там е силата му, защо го превръщате в обсъдено, "оприказвано" мълчание, щом то е "красноречиво мълчание" (beredtes Schweigen)? Но селд като част от природата на литературната творба е в мълчанието, една от професионалните задачи на литературознанието е да очертова границите и общата смислова стойност на премълчаното. Мълчанието подобно на говора в литературната творба има художествено специфичен пораждащ механизъм и смисъл. То се поражда от контрастни и взаимно допълващи се сили, които идват от много равнища, които са очебийни или по-трудно забележими. Ще разгледаме накратко само някои от тях, като започнем с равнището, което не участвува в пораждане на значения за и на мълчанието, но активно му благоприятствува - ритмико-интонационното.

"Мощни ритмично-интонационни и синтактично-интонационни вълни се наслагват в лирическия изказ на Ботев, докато в дадена точка..." Оставихме по-горе това изречение незавършено и макар че многоточието като препинателен знак играе много важна роля в мълчанието на Ботев, анализът на това мълчание не може да спре на многоточие - та да продължим: ...докато в дадена точка не се блъснат в някаква преграда с удар, който е толкова по-рязък и значещ, колкото по-силен е бил дотогавашният напор. Изказът, напрегнато задъхан, се обвързва с общия смисъл и за лишен път опровергава наивно формалистичните представи, че плавността и гладкостта на стиховата реч са ценност сами по себе си. Един от главните източници на тези силни и приносни лирически "запъвания" е стиховият ритъм и аритмия на Ботевата лирика.

Тази лирика е и ще остане една голяма стиховедска главоблъсканица. Ще остане, защото стиховата й организация е двойствена далеч над нормалното и допуска голям набор от подходи и интерпретации. Когато се натъква на сложната двойственост на чешкия стих (тя наистина е от друго естество), Р. Якобсон4 търси изход в отчаяното решение, за което и съмишляващият му Трубецкой се отзовава малко насмешливо: стихът е организирано насилие над езика. Че противоречия между език и стихова реч има и че те са важна (и често пренебрегвана у нас) съставка в същината на стиха, е факт, макар че в тези взаимоотношения едва ли стихът е по-силната, още по-малко насилващата страна. Противоречията обаче могат да бъдат и в друга посока - вътре в стиховата реч, между отделни ритмови сгистеми. Има ги във всички случаи, но никъде другаде конфликтът не е така решаващо остър, както е у Ботев. И така, ако продължим реториката на Якобсон, ще кажем: в стиха на Ботевата лирика има организирано и неорганизирано взаимно насилие между силабика и силаботоника. Казано по-малко ефектно, тук се наслагват и сблъскват два много силни и тогава, и сега стихови модела.

Единият, силабиката, се свързва с ритмовия модел на българската народна песен, което е истина, но далеч не пълната истина. В Ботевата силабика наред с фолклогжата действува и предходната декламативна класицистична силабкка на славянските литератури, подкрепена от силни и важни прилики с тази поетика. (Погледната в историческа перспектива, лириката на Ботев събира в броените си стихотворения поразително широк сноп художествени типове: тя поема фолклорни, класицистични и романтически традиции и през главата на Вазов, Пенчо Славейков, Кирил Христов се родее с модерната българска лирика от поколенията между Яворов и Гео Милев, Фурнаджиев.) Съчетанието между декламативна и фолклорна склабика е първата конфликтна сила в сложното единство на Ботевия стих. Към нея се прибавя още една, и то още по-голяма - силаботониката. Декламативната силабика и силаботониката "притискат" фолклорната силабика от много страни: от анжамбманите, "спондеите" (тоест, две съседни ударени гласни), едносричните клаузули, спорадичните рими, както е в "На прощаване", появата на ударения на непривични за фолклорния стих места, синтактичните конструкции... Силаботониката пък се противопоставя на двата вида силабика чрез появата на много повече или по-малко дълги отрязъци, в които като тенденция или явна доминанта действува ритмоорганизиращият принцип на взаимното разположение ка ударени и неударени гласни. Ето някои от тях:

... кой не е чувал за него...


Тежко, тежко! Вино дайте...
Жив е той, жив е! Там на балкана...
Трета го в уста целуне бърже...... жените плачат, пищят децата...

В тази насока разполагаме и с някои количествени данни: "От всичко 336 стиха, издържани в осемсричен (четирисричен) размер, 188 (или 56%) са хореични."5 Когато в литературознанието се брои и се стигне до някакви количествени изводи, неизбежно следва въпросът: "Е, и какво от това?", на който, не отговорим ли, значи не сме свършили много работа. Затова, продължавайки добросъвестната и пионерска работа на Мирослав Янакиев, трябва да добавим: отрязъците, организирани от един силаботоничен принцип, преминават в отрязъци, организирани от друг силаботоничен принцип или в силабика. А с оглед на въгроса за вика и мълчанието да продължим с извода: в преломните точки (а те са толкова чести!) изказът се напряга, преминава през лирически условно запъване, за да продължи нататък в задъхания контраст между напор, постъпателност и сривово задържане. А най-доброто е, че този и плавно, и трудно произносим и като цяло напрегнат изказ участвува системно приносно в своя контекст.

Казаното може да бъде само първо и опростено приближение към Ботевия стих с неговото противоречие между напор и задръжки. То спира на границата на ритмовата синтагма и там поставя изказовия сеизмограф, за да измерва трусовете в него. Към това напрежение, породено от преходите между двете ритмови системи, се прибавя още едно, породено от наслагването им вътре в границите на ритмовата синтагма. В непрекъснато разтърсваната ритмова инерция у читателя не престава да действува естественият стремеж да приравнява, да подвежда едни отрязъци под ритмовия модел на други, най-често съседни или количествено преобладаващи в творбата. Това силово разколебаване е подкрепено и от акцентните особености на Ботевата лирика.

Тази лирика е създадена на език и живее чрез език с много висока акцентна динамика. И при наличието на книжовна норма акцентната вавилония не показва признаци на отслабване. Произнасяме произход и проИзход, учИлища и училищА, наУка и нАаука, запАсни и запаснИ, превОз и прЕвоз, РАйнов и РайнОв, колебаем се как да произнесем и хиперболизирания епитет, с който окачествихме това положение - дали вавилОния или вавилонИя... Да обясняваме всичко това само с лошата работа на училището, на хората, които застават пред микрофоните, или пък с общата немара към книжовната реч ще е крайно наивно. Първопричината е в някакви дълбоки сили в историческия процес на българския език, а синхронно погледнато - и в междудиалектните отношения.

Ако днес е така, не е нужно много въображение, за да си представим какво е било по времето на Ботев. Неговата лирика е поредното, конкретно и принципно възражение срещу гледището на Пражката школа, възприето или наново породено и от френския структурализъм, според което: "Нарушаването на книжовната норма, при това системното й нарушаване, прави възможно поетическото използуване на езика."6 Книжовна норма Ботев не е нарушавал просто защото не е имало какво да нарушава. Неговата лирика, пък и цялата художествена литература навежда на друго решение. Явлението, което структурализмът представя като нарушаване на книжовната норма, действително съществува, но по-обобщено и по-същностно бихме могли да го окачествим като противоречиво съчетание на стилове, при което участвуващите стилове влизат в противоречие и със самите себе си. У Ботев този принцип действува чрез съчетанието на основните тогавашни стилове на българския език и - важното за нас в случая - на основните диалектни групи, източната и западната.

В тогавашната нелека за литературния творец езикова ситуация Ботев проявява личностната си сила и с това, че отбягва двата вече отъпкани пътя на езиковия избор. Той нито конструира или реконструира някакъв поетически стил, подчертано обособен от реалната речева практика, нито пък тръгва от родния си или изобщо от някакъв диалект, който в една или друга степен да отъждестви с българския език. Лириката му свободно ползува даденостите на различни диалекти, преди всичко на източните и западните - толкова свободно, че след като родният диалект се чува в творчеството на много поети и до ден-днешен, някои изследвачи стигнаха до предположението, че родният диалект на Ботев не е бил източнобългарски... Какъв е бил родният диалект на Ботев и доколко той като говорител му се е подчинявал е въпрос, който - решим или нерешим вече - няма важно значение за читатели и литературоведи. Важно за тях е, че в лириката му възможностите на различните диалекти се проявяват равноправно и свободно, а поради това и със значение на използувани, подчинено използувани, в едно междудиалектно койне. Тая свобода и подвижност включва и диалектната, и недиалектната неустойчивост в мястото на ударението в Ботевата лирика.

Знанието за езиковата ситуация през 70-те години на XIX в. може да ни обясни наистина много, но то не е решаващо, не е дори нужно за социалния живот на тази лирика, защото тя вътре в себе си и сама по себе си носи и означава силната си акцентна разколебаност. Вътре в себе си и понякога в границите на отделна творба тя изисква да произнесем ту ръкА, ту рЪка, ту свободА, ту свобОда, ту сърцЕ, ту сЪрце, ту хорО, ту хОро...

При това положение естествено е да се очакват предложения за успокояване на Ботевото акцентно напрежение в полза на една от възможностите. Преди години изслушахме, без да се вслушваме, предложението да произнасяме "над него сОкол, юнашка птица" - за да се спазела вътреримовата верига с "висОко"... Сега най-добрият наш текстолог препоръчва да произнасяме "на друга сабя в нАдве строшена". Не ще и дума, че и това предложение няма да отиде по-далеч от първото, но мимо волята си то прави важна услуга на социалния живот на Ботевата лирика: напомня, че в нея има някаква напрегната акцентна алтернативност. Инак погледнато, всички тези и евентуалните бъдещи предложения от подобен род ще си останат хаби време, защото акцентната алтернативност у Ботев е повсеместна и, по-важното, тя е функционално споена в противоречието на волно леещия се и задъхано запъващия се негов глас.

С акцентната алтернативност е свързана една текстологична главоблъсканица, която е толкова важна, че си заслужава моментното отклонение. Думата е за вариантите "небе" и "небо" в стиха "земя и небо(е), звяр и природа". Както се знае, "небо" не е авторска воля на Ботев, то е по-късна промяна, извършена години след гибелта на поета. Във времена на друго, значително по-свободно разбиране за текстова точност и авторска воля "Хаджи Димитър" започва да се издава и преиздава с "небо". Случайно ли е станала промяната и ако не, какви са били подбудите на "редактора" - никога няма да узнаем. Знаем обаче нещо друго и тъкмо то е важното: българите приемат промяната и я утвърждават в литературното си мислене! И без данните на литературната социология (за които тя не би било зле да се потруди) може решително да твърдим, че вариантът "небо" до голяма степен е потиснал "небе" в издателската практика и до още по-голяма в представите..на българите за творбата, в нейното четене, рецитиране, пеене.

Появата и утвърждаването на "небо" има множество генетични фактори и системни сцепления. За някои от тях вече е ставало дума, за други не - вероятно защото не са така очебийни и силни. Към вторите се отнася и акцентната разколе-баност и напрегнатост. Към общото усещане, че може така и иначе, което е работило и продължава да работи в отношенията между двата варианта, се прибавя възможността да бъде предпочетена една ритмова група пред друга. Преобладаващото произнасяне на единия вариант е "земЯ и небЕ", а на другия - "земЯ и нЕбо". Както показва анализът, ритмовата полустишна група на "земЯ и нЕбо" се появява в "Хаджи Димитър" двадесет и девет пъти, а на "земЯ и небЕ" - само осем. Следователно с промяната на "небе" в "небо" полустишието се подвежда към представителна ритмова група в стихотворението - нещо не съвсем маловажно сред обяснителните генетични фактори.

Сред вероятните генетични фактори и сигурните системни резултати на промяната е и обстоятелството, че в "Хаджи Димитър" денотатът "небе" неколкократно променя названието си. И това не са прости синонимни вариации, а системно преносни смислови и стилови движения, на които художествената сила на творбата дължи толкова много. В жестоката робска действителност на деня се появява стилово неутралното "небе": "а на небето слънцето спряло сърдито пече". Във величествената зрима и незрима красота на свечеряването небето идва със зримите си очертания: "звезди обсипят свода небесен". А в омаята на дълбоката нощ самодивите литват в безкрайността на "небесата": "и с песни хвръкнат те в небесата". С една дума, небето променя имената си и значенията си успоредно със смисловото развитие на творбата. В духа на всичко това българите правят още една промяна: във възвишената и тържествено заклинателна пета строфа ("Тоз, който падне...") те заменят стилово неутралното "небе" с възвишаващия архаизъм "небо". "Промяна, която същевременно е и поправка, защото увеличава художествената сила на творбата. И ако системният анализ е безсилен пред убедеността на мнозина, че промяната не прави творбата по-добра, за тях има един безспорен факт и "съкрушаващ аргумент" - социалният опит. Неавторовият вариант "небо" пусна корени и с успех започна да измества "небе".

Този изключително рядък и интересен случай на отношение между творба и народ навежда на сложни теоретически размисли, но изисква и трезво практическо решение. За него няма да допринесат възклицанията на романтически настроените "Какво-о-о, да поправяме Ботев, гениалния, ненадминатия?!", нито спокойните контравъпроси на текстологически наклонните "А къде остава авторовата воля, текстовата автентичност?". Гъвкавост спрямо конкретния случай, уважение към Ботевата воля и народния принос - ето по-обещаващият изход от затруднението.

Конкретният случай изисква да се вгледаме в отношенията между Ботевата лирика и фолклора, тъй като в прехода от "небе" към "небо" действуват сили от фолклорен тип. Народната песен и проза участвуват дейно в лириката на Ботев, но това не е връзка на ученик, последовател, продължител, а на мощен творец и дързък новатор. В контекста на тази лирика фолклорното се оказва в съчетания, които го подчиняват, преобразуват и като боравят с .него на принципа на изходния цитат и емблемност, пораждат значения, които отиват не само далеч от фолклорността, но тръгват и против нея. Тук е един от многото фактори, които правят Ботевата лирика първата в точния смисъл на думата новаторска лирика в историята на новата българска литература; които са я поставяли твърде встрани от нагласата и очакванията на тогавашния художествен възприемател у нас, за когото произведенията на други знайни и незнайни автори, много от тях вече полузабравени, са имали по-голяма социална приложност; които са затруднявали по-нататъшния социален живот на Ботевата лирика в нелекия й път към българските духовни върхове - все факти, които всички знаем, всички приемаме, макар че, кой знае защо. само с половин уста. Социалната съдба на Ботевата лирика потвърждава привидния парадокс на голямата и новаторска революционна поезия, наново препотвърден и от едно друго наше лирическо творчество, за което мълчанието на угнетените е също тъй страшен позор: "и мълчим, позорно мълчим".

Влязла в такова смело творческо отношение спрямо творенията на своя народ, Ботевата лирика предразполага към същото - и за наше щастие го получава. Между поет и народ се изгражда високонравствена и творческа връзка на взаимно допълване и развитие, каквато в световната литература е рядкост и пред която текстологическите настоявания да се спазва авторската воля и автентичност започват да звучат като трудно разбираем педантизъм. Българската литературна текстология е млада и социално неукрепнала дисциплина и тя няма да си направи добра услуга, ако вместо с конкретните си задачи - а натрупали са се достатъчно много - се залови, неразбиращо, немощно и безсмислено, да подкопава едно от най-чудните творения в нашата духовна история.

Що се отнася до уважението към авторовата воля и автентичност, затруднението би могло да се преодолее по следния текстово издателски начин. Няколкото - защото ,,небо" не е единствената - поправки, или поне промени, които българите са внесли и възприели в творчеството на своя велик национален поет, да се запазят и Ботевите стихотворения да продължат да се издават в тоя им текстов вид, а в редакторски бележки да се съобщава какъв е бил авторският първообраз и по възможност как и защо се е стигнало до промяната. С двата варианта пред очи читателят ще има възможност да предпочете единия или другия - и така с течение на времето чрез изследвания да се установи към кой от тях ще се наклонят обществените везни. Лириката на Ботев вдъхва преклонение пред свободата на мислещия, любещия, действуващия човек - не подтиква ли тя към свобода и спрямо самата себе си?

Наслагването и преплитането на две основни и по същество на три ритмови мрежи, подкрепено от активна акцентна разколебаност, поражда затруднения от много различно естество. Едното затруднение най-пълно усещат на гърба си стиховедите и изобщо всички, които са се хвърляли в интелектуалния риск да определят що за стих е Ботевият. Другото изпитват всички читатели и изпълнители на тази лирика - честите смени на ритмовата вълна и възможностите за неустойчивост на ударението създават напрегната алтернативност и запъват изказа - запъваме, което би било катастрофално за лирика от типа на Лилиевата, но което е високо приносно за своя контекст.

Ето най-сетне и няколко малки примера. Началните два стиха на "Борба" вървят в еднаква ритмова вълна:

В тъги, в неволи младост минува, 


кръвта се ядно в жили вълнува... 

В третия - "погледът мрачен, умът не види" - установената вече ритмова нагласа се променя, което, от една страна, предизвиква малък дискурсен трус, а, от друга, потенциално разколебаване на акцентните места, най-ясно усетимо в думата "умът". Напрежението между хореична силаботоника и осемсрична силабика (4 - 4) действува в следното ритмово представително четиристишие, съпроводено и тук с разколебаване на акцентните места, за което допринася и битово-разговорният стил на творбата (с курсив отбелязваме разколебаните места):

К


Каталог: upload -> biblioteka
biblioteka -> Между мрака и светлината (“Паисий”, ”Епопея на забравените”, Вазов) Радосвет Коларов
biblioteka -> Опит за разбор Никола Георгиев „Жив е той, жив е!
biblioteka -> Старопланински легенди”: опит за “критическо четене”
biblioteka -> Структура на идейно художествения свят в поемата на гео милев "септември" Радосвет Коларов
biblioteka -> Из "Обесването на Васил Левски" и поетиката на Ботев Радосвет Коларов
biblioteka -> Дебеляновият модернистичен проект за човека и света


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница