Вик и мълчание в лириката на ботев

И в двете творби героят носи в кръвта си порива към достойнство и свобода: 

...кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко...

...и тез що в мен дух свободен,

И в двете се пеят буйни и юнашки песни, и в двете се носи плачът майчин, и в двете тегне изгнаническата орисия, и в двете положението на робите се изживява като непоносимо и като неудържим подтик към действие. Но докато "На прощаване" е изповед и завет пред майката, "В механата" е изповед и проклятие в кръчмата, пред вино и пред пиещи мъже - неща, които амбивалентно смесват юнашкото, мъжественото с бездейното, но във всички случаи стоят далеч от майчиното. И докато в първото стихотворение поривът се изживява в своята действена и постъпателна осъществимост (от "Ах, утре като премина през тиха бяла Дунава" към "Дружина тръгва, отива"), във второто той, искрен и изстрадан, завършва с позорно пречупване. По същия начин се пречупват и погубват и ценностите на лирическия аз. Докато в "На прощаване" азът е единен със себе си, дружината и "гласа народен" в другото стихотворение той се разкъсва между гнетящото го единство с общото "ние'' и "всички" ("ний сме всинца с чаша в ръка") и бунта срещу "глупците" и "идиотите". Контрастът между памет и забрава, живи и мъртвеещи ценности се опира и върху буквални фразови единства:

Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя...

Аз веч нямам мило, драго...

В такъв близък и мълчалив досег поставя Ботевата лирика срещуположните точки в битието на човека между робството и борбата.

Сред мотивите на прокудата, скиталчеството, търсенето на залък или свобода и общата несигурност в битието на поробените Ботевата лирика заговаря и за възможността "жив и здрав да стигна до село". Тези завръщания също стават от противоположни посоки. В "На прощаване" се завръща борец-победител, "с байрак в ръка" и заварва свободни и щастливи майка, либе, братя, в "Странник" се завръща робско безличие, за да завари либето си сгодено за друг, баща си убит, а братята си умрели в тъмница. И в двете стихотворения майката прегръща завърналия се син, и в двете прегръдки прозвучават думи - в единия случай "думи заветни: "свобода ил' смърт юнашка", а в другия "думи прости", разказът на майката за "простия", обикновения ужас в битието на роба. В "На прощаване" щастливото видение се прекъсва от порив към действие, в "Странник" мрачната реалност продължава робски неизменна: "пък бъди какъвто си бил".

Двоен живот в лириката на Ботев живее и мотивът за любовта към жената. "До моето първо либе" и "Ней" имат сходни заглавия и - пропаст помежду си в разбирането за обвързаност и свобода на мъжа спрямо жената. В първото стихотворение между мъжа и жената застава гласът на съвестта и копнежът по действие, във второто... собственият й съпруг. Дилемата в първото е "Запей или млъкни", а във второто "ил мъжът ти или аз". В света има и едното, и другото, внушава лириката на Ботев.

Границата между добро и зло разсича и човешките цялости, към които тази лирика се отнася с благоговение.

Я надуй, дядо, кавала,

започва стихотворението "Хайдути". В друго стихотворение малко след началото му идват думите:

Кажи, дядо, защо плачеш
над тез дълги бразди черни...

Мотивът за потомствеността в хайдутството, за предаването на оръжието от бащи на синове е един от основните в "Хайдути" (подчертава го и подзаглавието "Баща и син") и в "Зададе се облак тъмен". Само че в едната творба потомствената линия е възпяна с нейната мъжествена героика, а във втората е прекъсната с позорната братоубийствена гибел на синовете воеводи. Има го й едното, и другото дори в светата светих на революционното съзнание и творчество. А мълчанието, което стои между тях, не е само мълчанието на взаимно трудно проницаемите светове на "Хайдути" и "Зададе се облак тъмен".

Междутекстовите връзки в Ботевата лирика очертават свят, видян в острите му до несъвместимост противоречия, съвместени от гордо, неиздребняващо мълчание. То свързва и главоломно различните точки в съкровения мотив за съдбата на бореца за свобода. Победата и светлото опиянение, погромът н безнадеждният плач, смъртта и безсмъртието стоят едни до други както в отделните стихотворения, така и в пространствата между тях, но и в двата случая преходите между противоположностите остават мълчаливи.

Победил или победен, жив или мъртъв, за Ботевия борец е особено важен отзвукът от делото му. Дали и какво ще "каже нявга народът", каква е

моята песен юнашка
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина...

е сложният и труден противовес на страданието, погрома, смъртта. Между "Хайдути" и "Обесването на Васил Левски" Ботевата лирика гради контрастите от прославяния в "песни юнашки,  хайдушки"  подвиг до "плача  без  надежда" в  самотната гибел на бореца. "Затуй му пее песента на Странджа баир гората... меден им кавал приглаша от Цариграда до Сръбско" - такъв е отзвукът от подвизите на Чавдар. Все така бодро, макар и по-тревожно е чувството и в "На прощаване" - подхранва го надеждата, че ако се случи и най-лошото, то ще се случи пред дружината и пред помнещия и възпяващ народ. В "Хаджи Димитър" нещата са вече други: героят застава пред гибелта сам, незнаен, загубен между полето и небето, без дружината си, за която напразно пита.  Заобикалят го близки и същевременно баладично странни и далечни същества, а в противоречието "той умира - той не умира" се включват и певци, които също са обобщено отдалечени спрямо певеца и кавалджията в "Хайдути" и хороводците в "На прощаване". А в "Обесването на Васил Левски" борецът е вече мъртъв, и то не "там на балкана", под "свода небесен", а "долу в полето, на "черно бесило", със задавена в клупа дума. Няма дружина, няма кавалджии и хороводци, няма и певци. И все пак - в което е и потресът от междутекстовите връзки в Ботевата лирика - и тук се пее. Пее зимата. Между стиховете "затуй му пее песента" и "певци песни за него пеят" застава "зимата пее свойта зла песен". Не за него, а своята...

Противоположностите, дори и най-мрачните, на които Ботевата лирика разсича света, тя изживява с мъжко достойнство и устойчивост. А мълчанието, липсата на словесно обяснителни връзки между тях се подчертава както от словесния размах вътре в нея, така и от съпоставката с другите речеви типове и жанрове, в които подобно мълчание е недопустимо. Между тях са и текстовете, които личностно и смислово стоят най-близо до стихотворенията на Ботев - публицистиката му. Общност на мотиви и образи, светоглед и език свързват тези две основни полета на Ботевата книжовна дейност. Разделя ги обаче и нещо много съществено. Тази публицистика също представя света разсечен на непримирими половини, но ясна смислова и словесна връзка преодолява и най-широките празнини, категорична победна развръзка произтича и от най-безнадеждните състояния. Оказва се, че законите на жанра могат да движат по различен начин едно и също перо. Чрез своите жанрови възможности, включително и специфичното лирическо мълчание, Ботевите стихотворения пораждат други значения и внушения, за които няма нищо по-чуждо и по-опошляващо от революционно брдряческия прочит.

Като минаваме така набързо през непосредните текстови съседи на Ботевата лирика, стигаме до нейния социален живот. И тук досегашните разсъждения закономерно и все пак изненадващо напомнят, че вече близо век българите живеят с мисълта, че техният велик поет е оставил малко на брой стихотворения. И тази мисъл е проникнала толкова дълбоко и устойчиво, че днес само хора, които нямат страх от шаблони и баналности, ще се решат да напишат "Въпреки че ни остави само двадесет стихотворения..." или "Тази малка по обем, но велика по дух поезия...". Проникнала така дълбоко и устойчиво, до автоматизираност, мисълта за двадесетте стихотворения все пак се вмества в някаква концептуална верига. Тук можем да се опитаме да бъдем и по-ясни, и по-активни.

С мисълта за двадесетте стихотворения можем да боравим по няколко начина.

Първият: да се опитаме да се освободим от нея, като я обявим за ирационална и непригодна за област, в която двадесет, двеста или две хиляди не значи нищо. Неясна и неосъществима, тази идея е сама по себе си ирацнонална.

Вторият: да се впуснем в психобиографически догадки и да обясняваме защо стихотворенията на Ботев са толкова малко. Всичките "защото", с които разполагаме, нагледно показват смисъла и възможностите на този род дирения:

Защото Ботев е бил човек повече на делото, отколкото на перото;

Защото някаква част от стихотворенията му са загубени;

Защото битът му, в който той никога не е свързвал двата края, е пречел на творческата му работа;

Защото основната част от писмовната му енергия е погълнала публицистиката;

Защото е бил много взискателен;

Защото е създавал лириката си бавно н трудно;

Защото като човек на своето време не му е бил свойствен принципът Nulla dies sine linea, който по-късно води творческото битие на един Вазов или Михайловски.

Част от тези отговори могат веднага да бъдат опровергани, друга част никога няма да бъдат обосновани, а всички те, приемани или не,  водят към окололитературни явления, не и към свойствата и социалното битие на Ботевата лирика.

Третият подход поставя като въпрос не причинно обяснителното "защо", а осмислящо конципиращото "какво от това". Ако тръгнем от него, можем да изградим следната осмисляща верига: раздвоена между виха и мълчанието вътре в себе си, Ботевата лирика се раздвоява между себе си като мощен вик и мълчанието на ненаписаните, "липсващите" стихотворения. Така ще изградим н чуем нещото послание: в това кърваво царство на тирани, роби и борци достойният и творчески човек трябва да говори силно, изобличително и борбено именно защото е достоен и творчески да замълчава с мълчание, което е не по-малко презрително, изразително борбено.