Вината и понятието за морал – през очите и сърцето на роберто савиано и книгата му „гомора“



Дата16.10.2018
Размер64.76 Kb.
#89394
ВИНАТА И ПОНЯТИЕТО ЗА МОРАЛ – ПРЕЗ ОЧИТЕ И СЪРЦЕТО НА РОБЕРТО САВИАНО И КНИГАТА МУ „ГОМОРА“
Цветелина КИРИЛОВА
„За да разберем какво е вина трябва да си дадем сметка, че тя не е някаква вътрешна собственост на човешките действия, а идва от начина, по който съдим човешките действия.“(Giovanni Jervis)

Отдавна литературата „преобръща“ подобни теми и търси отговори на тези етични проблеми. Отдавна самите те са претърпели различни еволюции заедно с еволюцията на човешкото съзнание и са били поставяни в различни измерения. За категорията морал и нейното модифициране във времето, за вината пред себе си, пред другите и пред света. Да умееш да проникваш зад привидността на нещата, да имаш дарбата да ги опишеш и смелостта да се изправиш сам пред съда на съвестта си. Понякога мълчанието може да навреди освен на самия тебе и на много други хора. Темата е неизчерпаема.

Италианският писател Роберто Савиано, известен с множеството си публикации относно неаполитанската мафия, както и с книгата си „Гомора“, преведена на 42 езика, заявява открито: „Аз знам това. И ще го докажа!“ Няма никакъв парадокс, нито наченки на страх, а само една безпределна насоченост и уговорка за истинност. Книгата е определена като „роман – разследване“, което предварително я обвързва с реалността. Литературата не е само фикция, тя си служи с истински факти, дати, статистики, имена, лица, пейзажи, истории на хора от плът и кръв. Романът попада в документалния жанр, но това не означава, че трябва да се отрича литературната стойност на едно произведение. По-скоро силата е в разнообразието.

Ако триумфът на „металитературата“ е постмодерността, размислите върху езика, върху цитиранията, върху безкрайната интертекстуалност (зад един текст трябва да стои винаги друг текст и никога реалността, която изглежда изгубена завинаги), то със Савиано се връщаме към истината за нещата и фактите, на първичното в социалните контакти. Той ни открива тежестта на откровеното и пряко отношение „Аз и Светът“. Започва една нова фаза, която може да се нарече „неомодерна“ или „късномодерна“, една фаза, в която осезаемостта на случващата се реалност не може повече да се заобикаля. Всъщност, когато постоянно си застрашен от това да падне някаква бомба върху главата ти, някой заблуден изстрел да те уцели или да избухне метрото, с което пътуваш, става все по-трудно да си мислим, че реалността е само език, начин на говорене и че не съществуват факти, а само интерпретации.

„Гомора“ е „книга-разследване“, но не едно голо нареждане на цифри и събития, а един морален крясък – с един дъх да изкажеш всичко, което си насъбрал и видял и в същото време да заявиш с пълното съзнание за последиците от това, че повече не можеш да мълчиш. Авторът разкрива потресаващи сцени от криминалните действия на неаполитанската мафия „Камора“, а самата тя реагира с обявлението, че го осъжда на смърт (в XXI в. все още съществуват подобни присъди и един едва 30 годишен писател трябва да живее с постоянна охрана и в неизвестност). Защото е дръзнал да разкаже на света за това, което се случва върху родната му земя, за това как е ставал свидетел безброй пъти на убийства и трупове, „пъхал си е носа“ в работи, които не го засягат, разкрил е в сътрудничество с полицията различни контрабанди и това е довело до арестуването на различни камористи. Защото съзнанието му – оголено и дръзко – не приема примирението и сляпото търпение, а отваря още по-широко очи, за да види и най-скритото. „Вината“ на Савиано е в това, освен че описва голата истина, той си позволява да изказва мнение и присъди, да тълкува корените на това зло. Не просто очевидец и свидетел. Трябва и смелост с голи ръце, въоръжен с чувство за справедливост и отговорност пред обществото, да предопределиш съдбата си. Единственото оръжие, което използва и което има, е словото. Правото да се изказваш и да говориш. Кое е по силно – „калашников“ или „думите“?! Всеки за себе си знае отговора. Кое ще победи?! Развръзката е в ръцете на всички нас. За този илюзорен, малък и сърдит герой да каже истината е равносилно на Хамлетовата дилема : „Да бъдеш или да не бъдеш?!“ Няма друг изход. В едно интервю на Роберто Савиано задават въпроса : „Струваше ли си да разкажете всичко това?“, а той отговаря : „Всяка сутрин след като се събудя си задавам същия въпрос. Заради книгата – Да!. Заради близките ми – Не знам!.“

Между обективност и субективност се вмъква едно „късо съединение“, разкриващо тежкото наследство на интелигента (дипломиран философ) – неудобен и второстепенен, който живее постоянно на границата и се озовава в позицията на практикуващ контрабанда между социума и различните общности: между камористите и самия него; между деградиралата периферия на града и центровете на цивилизацията; между общността на парите и арогантността и другата крайност – културата и моралното достойнство. Всеки има правото да избере на коя страна да застане. Авторът ни превежда през своята пътека, която сам е утъпкал и ни кара да надничаме от неговия страничен ъгъл. Появява се една нова историческа фигура, която стои не в средата на сцената, а някъде встрани, съвсем незабележима и ненатрапваща се. Истината и моралът за Савиано нямат нищо общо с идеологията, а с това, което той сам е преживял върху собствената си кожа. Посредством погледа, обонянието, пръстите си той успява да уцели читателя направо във вътрешностите, удар, в чиято сила се крие опит – физически и биологичен, преди да стане интелектуален. Той намира измерението на истината и разума в едно ново достойнство. Ако в модерността (от Бодлер до Пазолини) писателят воюва посредством откритите идеи и поетика, за да застане на централното място, воюва за известност, за да завладее някаква културна хомогенност и доминантни полета, то днес вече не е така. Това идеологическо пространство не съществува и тази привилегия е изчезнала. Новият интелектуалец се движи със скутер из опустошените неаполитански терени, приспособява се към всякакъв вид работа, гъвкав и актуален, той е най-увлекателната фигура от новата историческа ситуация.

Книгата е крайно концентрирана от гледна точка на информация, изказ и движение. Не позволява никакви литературни и политически заблуди. Среща ни на живо с голотата и суровостта на реалността. Без магии и без уповаване в красотата или митовете за една изчезваща общност.

В центъра на книгата стои посещението на Савиано на гроба на Пазолини в Казарса, което отвежда към една линия, типична за модерността, която авторът продължава - именно чрез поемането на наследствената тежест за вина. Чувството, че си виновен, независимо какво си направил или че нищо не си направил, за да предотвратиш това, което се случва. Докато в същото време онези, които действително са виновни за престъпленията въобще не си задават подобни въпроси, те съществуват извън тези морални понятия. „Тези, които побеждават, по какъвто и начин да побеждават, никога не усещат срам“ (Николо Макиавели); „Хората са червеи и трябва да останат червеи“ (прихванат телефонен разговор); „Светът е твой“ (от филма „Белязаният“, 1983г.) - това са три от четирите цитата, които стоят като предисловие към книгата, избрани съвсем успешно от автора. Подборът им не е случаен, те казват всичко за отношението Свят – Вина - Човек, задават началните параметри на изпитанието.

Сред фактите в книгата може би най-важният за Савиано е смъртта на един свещеник - Дон Пепино Диана – също като автора приел ролята на „интелектуалец от покрайнините“, убит от Камората, защото е търсил (отново като автора) Истината. Точната истина за : бунищата, за кръвта (дори и на малолетни, едва 15 годишни, които изкупуват „вината си“ със смъртно наказание), за наркотрафика, за парите, които те карат да се възгордееш и се натрупват, както планините от боклуци.

Последният надслов към книгата, един цитат от Хана Арент - „Да разберем какво означава жестокостта, да не отричаме нейното съществуване, непредубедено да вникнем в реалността“ - изниква като екзистенциална парадигма пред младия писател, като знак за ориентир в един свят, в който битката за надмощие, антихуманността, човешката жестокост са се превърнали в нещо обичайно, в ежедневие. Реализмът не е другото лице на епическия стил, едно обширно и трагично описание, където срещу голямото зло се противопоставя един герой в търсена на истината. Тук всичко е преобърнато. Срещаме един рицар без кон, който обикаля на своя мотоциклет по местата, където се случват криминалните събития, по безкрайните планини от боклуци ( статистиката е смразяваща : „Връх Мон Блан е висок 4,810 м., Еверест е 8,844м., а незаконните бунища ако се съберат на едно място биха образували планина висока 14,600м. с основа 3 ха“), кръв от убити, реки от цимент, съмнителни мизерни квартали без осветление, периферии, където се натрупват огромни купчини от пари, оръжие, стоки. За да разказваш така ужасяващо истински трябва да си натрупал факти – неоспорими и пристрастни, изживени с тялото, експериментирани на живо, просмукани и закалени от емоциите.

Изборът на заглавие е най-силният аргумент – тъй като книгата от началото до края не престава да третира темата за вината и понятието за морал и не оставя у читателя никакво съмнение кои са виновните и кои трябва да бъдат наказани. Гомор е един от петте града, разрушени от Бог според Библията, заради греховете на жителите му. Буквално означава „погребан“. Често Гомор се използва като синоним на корупция и човешки морален упадък. Савиано си играе с думата заради асонанса с Камора (феноменът, който се третира в този „роман-разследване“), но в същото време метафориката е съвсем явна. Не случайно последната част от книгата, озаглавена „Земя на пожари“ - смислово натоварена и със завършваща функция, е най-силна. Освен, че заглавието пряко се асоциира с библейското Гомор, тук придобива ясните си очертания и текстът отговаря на всички въпроси със „Защо?“. Последните редове от книгата са и последния вик на Савиано да каже всичко, което знае, да каже самата истина, да се изправи срещу безчестния си враг и да го предизвика, срещу този свят и да го събуди – без страх. Защото по-големият страх се крие във вината, която носим в себе си, а не можем да изповядаме. Той я казва на глас: „ Имах желание да викам, исках да крещя, да разкъсам дробовете си като Пеперудата, с цялата сила на стомаха, да спукам трахеята си и с всичкия глас, който може да се изтръгне от гърлото: „Копелета проклети, още съм жив!“. Това е едно морално и етическо обвинение, зависещо от читателя дали ще се задълбочи или ще остане само част от литературата.

„Трябва да се научим не да пишем, а да виждаме. Писането е само последствие“ ( А. Екзюпери).








Каталог: dokladi -> 2010
dokladi -> Публикуваните доклади са без редакционна намеса. Те са представени на: общо заседание с тема "Държавната политика на библиотечното дело. Роля на професионалните и неправителствените организации"
dokladi -> Доклад за изпълнение на дейностите, за които е предоставено комплексно разрешително
dokladi -> Доклад по околна среда (гдос) за изпълнението на дейностите за 2009 г., за които е предоставено Комплексно разрешително №355-но/2008 г
2010 -> Катя терзийска
2010 -> Елена борисова
2010 -> Атанаска методиева
2010 -> Жени иванова
2010 -> Емблематични немски и български филми с диаболични мотиви от началото на ХХ век


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница