Винил и ремастериране Владимир Сабоурин



Дата25.06.2017
Размер50.74 Kb.
#24512
Винил и ремастериране

Владимир Сабоурин


По разказите на един приятел, който ме инициира в музиката, гласувайки ми щедростта и доверието да ми дава да слушам ненамираеми албуми от славните 60-те и 70-те, имало някакъв меломан, легендарна фигура на име Виргил. Не си спомням дали разказът беше в легендарно преизказно или преразказът добавя нещо от себе си, не съм сигурен също така дали името беше Виргил или Вергил. Отчитайки литературната деформация, съм склонен да мисля, че легендарният софийски меломан се казва по-скоро Виргил. Още повече, че прякорът му – Винил – пасва по-пълногласно на Виргил, отколкото на имащия честта да му бъде почти адаш мантуанец. Та за прякора всъщност, там е легендата: Виргил не признавал цедетата, музиката за него означавала винил. Тогава това ми се стори несериозно дори за легенда, тъкмо си бях купил малък касетофон-ръчка с цеде-плейърче и усилено свалях на касетки всичко от Велвет Ъндърграунд. Дори ламповият усилвател на приятеля, който може би все пак лично познаваше или поне бе виждал Виргил, ми напомняше в невинността ми на грамадната “Ригонда” в гостната на апартамента на “Клемент Готвалд” (сега “Евлоги Георгиев”) и “Оборище” (сега “Оборище”). И през ум не ми минаваше, че един ден ще се сблъскам в средностатистическото си музикално всекидневие с легендарно-маниашките тези на Виргил Винил.


Този ден неочаквано настъпи четири години по-късно, когато се престраших да взема Тангра ІІ на диск. Сравнително дълго успявах да отлагам взимането на решение. Преди две години в аналогична ситуация сравнително леко се бях отказал от ФСБ, които първи качиха нещата си на дискове. Нищо че навремето много ги слушах и дори абсолютният авторитет на татко във всичко от сферата на естетическото и идеологията – той не ги харесваше, може би не конкретно, а защото не си правеше труда да усвоява каквото и да било българско, било то език или музика – не можа да ме разубеди. При отлагането на Тангра ми помагаше опасението, че ще искат да продават дисковете по два, старата и новата Тангра накуп – със старата нямах вземане-даване, като студент не бях живял под наем и не разбирах какво толкова има хазяйката да влиза рано с виенска кифла и каничка кафе и вместо да попита тя за найма, да се усмихне, ехе: “Спахте ли добре?” Разбирах отчасти за какво става дума в една мансарда точно под звездите, когато ходех по купони и особено по сесийно време се мъкнех по квартирите на съкурсниците от провинцията. Но този оскъден опит с Тангра І угасна съвсем пред голямото откритие на родния град, когато на 22 внезапно навлязох в пубертета и след безкрайното слушане на цигулковите концерти и сонатите за цигулка и пиано на Моцарт в изпълнение на тримата влъхви Давид Ойстрах, Олег Каган и Святослав Рихтер си купих черно-зелената плоча на Тангра ІІ. На някой 8 декември в края на 80-те ги чух за първи път на живо в НДК, тъкмо бяха открили фамозната тогава подземна топла връзка между двете сгради, купонът беше навсякъде, сега си давам сметка, че по нищо не се отличаваше от многоетажните дискотеки, които видях по-късно в Германия и Щатите, бях безнадеждно влюбен в някакъв запъртък от Факултета за детски и начални учителки. В цялото си демонично нахалство тя се завъртя в залата, където свиреха Тангра и зачезна нанякъде. Отчаяно очаквах да изсвирят Жулиета. Десет години по-късно щях да имам сериозно алиби да си откажа това минало, ако в него искаха да влезат под формата на двоен диск някакви чужди мансарди, хазяйки, канички с кафе. Но дисковете от “антологията” се продаваха поотделно, което предреши нещата.
Оттук нататък започна трудното влизане на настоящето в царството божие на спомена. Самата идея за “Антология”, подхваната от ФСБ, е тъпа, литературно тъпа. Какво общо има музиката с някакви си литературни цветя? Музиката е чудовище, бързата митологична връзка между окървавената й глава и хвъркатите поетизми, изпърхали от капките кръв, осуетява необходимия трепет, останал като първия симптом на вкаменяването пред лицето й, пъплещият под кожата каменен блок. Имаме нужда от този спомен за чудовищното в естетическото, пък било то и в остатъчния модус на гъша кожа, от който добронамереното изтръгване на албума от тигровата паст на времето, за да пасе във вечните литературно-романтични пасбища на антологичното, безмилостно глупаво ни лишава. Боя се, че прецедентите на “антологиите” на интелигентни и сравнтително космополитни групи като ФСБ и Тангра ІІ свидетелстват за един по-общ и по-опасен порок на отношението към миналото по тия земи, произтичащо от закоравялото нежелание за бъдеще отвъд аграрно-поколенческото оцеляване. Миналото в модерността е подлежащото на гибел и уповаващото се на възстановяване в есхатологичното бъдеще. В известен по-общ от естетическото, но видим в него смисъл именно музиката е пробният камък, различаващ митологичното време от есхатологичното време на модерността. Може би връзката е далечна, но защо наистина Тангра ІІ не са възстановили в диска си непретенциозния облик на плочата, префигурирайки по този технологически простичък начин апокатастазисното бъдеще в миналото? Визията или поне цветовата гама сякаш не е лоша, споменът за плочата ми пречи да преценя нещата сами за себе си, но усилията на дизайна със сигурност са напразни пред неумолимостта на сбърканата концептуалност.
Ако излишният тлъсто нов дизайн все пак мине през игленото ухо на спомена, ремастерираният звук едва ли ще успее да го последва. Не разбирам нищо от звуково инженерство, но в първия момент бях напълно оглушен от водопада нови звуци, които не си спомнях от плочата. (През 98-а инженерът легенда Руди Ван Гелдер ремастерира собствените си записи от 50-те, между тях Somethin’ Else (1958) на Кенънбол Адърли с Майлс Дейвис, Хенк Джоунс, Сем Джоунс и Арт Блеки. Това имам предвид.) От дигиталния рог на изобилието излиза несмлян май че само храбрият оловен войник, чиято несломимост може би се дължи отчасти на вродената му дигиталност, която го правеше наистина неустоим по време, когато само улегналите прогресив рок тежкари от ФСБ можеха да си позволят подобен лукс. Оловният войник имаше предимството да марширува в дигиталната си униформа бойно нюуейваджийски. От Жулиета обаче с нейните не само пубертетско болезнени клавишни и струнни дигиталната месомелачка е направила супа топчета, къркореща в някакви вибрафонни пулсации, които може би си въобразяват, че са наслоили нещо научено по-късно от Лени Кравиц или просто го дават носталгично-антологично, една дигитално-носталгична патка на име Жулиета. А в края на 80-те тя беше – дори представлявана от първокурснички от Факултета за детски и начални учителки – страхотна винилна пичка, способна в края на дискотеката да разбие сърцето на всеки пубертет със среден до висок коефициент на интелигентност. Звуковете в повече навредяват и на Така стоят нещата – другото много здраво в краткостта и композиционната си едносложност парче, в което твърдата пубертетска романтика на Жулиета се оглежда в твърдата зряла равност на всекидневието, голямото откритие на 80-те. Не бива да забравяме, че в онези години представянето на всекидневието в неговата автономност спрямо идеологията беше израз на неконформизъм и парчета като Неделя, Делник и особено Така стоят нещата имаха в оставането си във всекидневието здраво политическо послание. Паметта за политическия смисъл на автономното всекидневие през 80-те е особено важна на фона на настъпващото всекидневие на конформизма. Ремастерираният делник на “антологията” сякаш вече се страхува в условията на развиващ се капитализъм прецизно да си спомни за годините на развития социализъм – еми трябва да й се припомни. Върхът на тази раннокапиталистическа амнезия е замазването на последния стих на Оловният войник, здраво борещ се за мир – “аз искам мир със тази песен” гласеше в плочата – което в диска чисто и просто е станало на “или звучи онази песен” (sic), чиста работа, която ме кара да се усъмна оттук нататък във всеки звук, щом в емблематичния опус на Тангра ІІ ремастерираната “Антология” си позволява за капак някакво гузно справяне с миналото, достойно за цензурата на MTV или за течащото брутално медийно пренаписване на литературата на 90-те. По-късно научих от “Нов Ритъм” (януари 2001), че “тук “Оловният войник” е с оригиналния си текст, за разлика от плочата, където последният стих е бил променен заради някаква комисия”.
Каталог: 222 -> pub
pub -> Фигури на ранномодерния интелектуалец в De vita beata (1463) на Хуан де Лусена
pub -> Владимир Сабоурин Одисей в "Диалектика на Просвещението"
pub -> Дайдо: my lover’s gone владимир Сабоурин
pub -> Понятието за произход
pub -> Негрите в Коментари към царското родословие на Инките Владимир Сабоурин
pub -> Литература от края на двадесети век (Роалд Дал, Тери Прачет, Дж. К. Роулинг)
pub -> Владимир Сабоурин на Бойко Пенчев
pub -> Промискуитет и миноритарен дискурс
pub -> Барух де Спиноза Етика (1677)
pub -> Материалност и трансгресия при Бернал Диас дел Кастильо Владимир Сабоурин


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница