Владимир желев овчаров

След грохота на ожесточения бой през целия ден над смълчаното село и опустялото бойно поле бе легнала угнетяваща тишина. Небето бе покрито с гъсти черни облаци, непрогледната нощна тъмнина притискаше като похлупак земята... Само поривите на студения ноемврийски вятър бучаха като огромни морски вълни, блъскащи се в крайбрежни скали. И само ако някой по-силен порив успяваше да разкъса за малко облаците, бледа лунна светлина огряваше полуразрушеното село и полето до него, осеяно с разбита военна техника и неприбрани човешки тела. В долния край на селото, в по-ниското, където мините и снарядите достигаха по-рядко, част от крайните къщи бяха оцелели. Имаше късмет да оцелее и най-крайната къща на Василий Еднокракия.

Василий беше от малкото, които не напуснаха селото по време на сражението. Лежаха с жена си върху иззиданата печка, опрели гръб в гръб, за да им е по-топло и мълчаха. По едно време Василий се надигна и спусна босия си крак от печката.

- Къде отиваш? - попита жена му сънливо без да се обръща.

- Ще отида да видя. - изхриптя той и като се прокашля добави: - Я от фрицовете, я от нашите все е останало нещо, което може да ни свърши работа.

- Ще дойда и аз - жената се обърна и се повдигна на лакти.

- Недей! - мъжът й сложи ръка върху рамото й. - Стой си тука на топло.

Жената се отпусна отново на постелята и замислено каза: - А ти внимавай, в тъмното да не стъпиш на някоя мина и тогава ще я свършиш всичката наведнъж.

- Не бой се, такива еднокраки на Господ не му трябват... Той се опита да се пошегува, като си нахлупваше ушанката. Беше инвалид от Гражданската война, граната беше откъснала част от крака му и ходеше с дървена протеза,затова в селото всички му казваха Василий Еднокракия.

Силният порив на вятъра разкъса облаците, бледата лунна светлина огря полето. Василий забеляза на десетина метра от себе си силует на някаква машина, заприлича му на разбит танк и тръгна натам. Облаците се събраха и в миг тъмнината погълна всичко. Василий изпсува на глас, спря се, огледа се, но наоколо нищо не се виждаше. Тръгна отново. Настъпи нещо меко. Наведе се, пред него лежеше убит човек. По пагоните на раменете разбра, че е немски офицер, по-надолу пръстите му потънаха в нещо лепкаво - коремът беше разкъсан. “Добре са го пернали фрица” - помисли и продължи да го опипва. Ботушите му бяха хубави, меки, офицерски. Ловко ги измъкна, пъхна ги в торбата, която висеше на рамото му и продължи по-нататък. Настъпи някакъв метален предмет, повдигна го, беше пробита войнишка манерка. Захвърли я настрана, тя се удари в сухата земя и издрънча. В същия момент се чуха стъпки, приглушен мъжки глас, отговори му женски глас и стъпките бързо се отдалечиха. “Не съм само аз, ама май ги изплаших” - помисли си Василий и прекрачи напред. Препъна се, този път в нещо твърдо, политна, едва се задържа на краката си. Напипа каска, беше на убит съветски войник. Зае се да разкопчава ремъка и откри на врата му дълбока рана. Беше облечен в добре запазена полушубка, подплатена с кожи. Ботушите му бяха разкъсани ,а краката му раздробени.Василий бързо разкопча полушубката и дръпна ръкава. Мъжът простена и едва чуто почти прошепна:

- Не ме събличай, студено ми е !...

Василий се сепна, спря се, разколеба се, но само за миг. Дръпна отново ръкава и каза глухо:

- Ти все едно ще умреш, а шубката ще я дам на сина си, като се върне...

Обърна го, измъкна дрехата, пъхна я в торбата и отмина.

Василий хвърли пълната торба зад вратата и се приближи до печката.

Жена му лежеше с лице към стената.

- Спиш ли? - попита той високо.

- А, дойде ли си? - жената се обърна и попита сънливо.

- Стани да ми полееш да се измия, че ръцете ми са изцапани с кръв.

- С кръв ли? Какво си правил? - учуди се жената.

- Правил съм каквото трябва. Хайде ставай! - сопна се мъжът й.

Докато се миеше той й разказа какво му се беше случило.

- Горкото момче! - въздъхна жената. - Ами ако е живо?

- Ами, живо! Нали ти казах, ей такава дупка имаше на врата... И той показа с пръсти и добави: - И краката му бяха на пихтия.

Василий изсипа съдържимото от торбата. Подреди два чифта ботуши и каските до стената, взе полушубата, разгледа я и я окачи на пирона зад вратата. Започна да тършува из джобовете й. Намери запалка, направена от гилза на патрон. Щракна, появи се пламъче. Усмихна се доволно и я пусна в джоба си. Намери и половин пачка войнишки цигари. Бръкна във вътрешния джоб и напипа някаква книжка. Извади я. Беше войнишки билет. Зачете номера, имената, адреса. Отново прочете адреса. Стори му се нещо познато. И зачете отново един път, втори път и когато зачете трети път, почувства как кръвта нахлу в главата му, започна да се задушава, нещо сви гърлото му и вместо глас се чу само едно къркорене. Ръцете му затрепериха, книжката падна на земята. Жена му, която го наблюдаваше от печката, попита уплашено:

- Какво ти става,бе? Защо посърна? Прилоша ли ти?

Василий не отговори, наведе се, взе книжката и я пъхна в ръцете й.

- Какво е това? - в недоумение попита жената.

- Чети! - мрачно каза Василий.

- Какво е това? - жена му продължаваше да го гледа.

- Чети! - изхриптя отново Василий.

Жената се обърна към светлината на свещта и засрича на глас. Прочете, но нищо не разбра. Погледна мъжа си. Той мълчеше, забил поглед в земята. Погледна пак в книжката и трепна. Фамилията беше тяхната. Прочете името, презимето и като прочете името на селото изпищя и изтърва книжката,

- Вася, та това е нашият Иван! Какво си направил, стар глупако! Убил си СИНА НИ!

- Не съм го убил...- запъна се Василий, но тя не му даде да продължи, като крещеше колкото имаше глас.

- Ставай! Ставай! Може да е още жив. Дано е още жив. Господи!

Нахлузи кожухчето и валенките си и като завързваше кърпата на главата си, хукна към вратата. Василий едвам я догони.

До полесражението стигнаха почти бегом. Запъхтян Василий се спря.

- А сега накъде? - попита тя с треперлив глас.

- Почакай! - той се огледа.

- Да не си сбъркал пътя?

- Не...

- Ето го! - извика Василий и се спусна напред.

Приближиха се. Тялото лежеше тъй както го беше оставил. Обърна го. Лицето му беше почерняло, устата зееше разкривена, лунната светлина се отразяваше в безжизнените зеници на широко отворените му очи.

Баща му протегна ръка, затвори очите му, опита се да затвори и устата му, но се бе вкочанила.

Жената се хвърли върху тялото, обгърна го и зарида на глас.

- Сине, момчето ми, Господи, защо Господи!...

Рукналите сълзи нахлуха в гърлото й и тя се задави.

Мъжът й я дръпна за рамото и каза дрезгаво:

- Стига си вила! Ставай! Ще го занесем вкъщи и ще го закопаем в градината.

Жената скочи и се спусна срещу него разтреперана и заплака:

- Как така в градината. Той да не е куче.

- Ако се разчуе ще ни съдят за мародерство - заговори мрачно Василий.

- Кой ще ни съди? Нали нашите вече ги няма.

- Да не мислиш, че и фрицовете ще ни простят. Като разберат как сме го намерили, ще дойдат да тършуват вкъщи. Като видят ботушите и каските, и другото..., ще ни очистят като кучета...

Помълча малко, въздъхна и тихо добави:

- А сега помогни ми, да го кача на гърба си. Ще можеш ли?

- Ще мога.

- Полека, полека ще стигнем до вкъщи. Само дръж му краката да не се закачат нейде, че можем и двамата да паднем.

Тъкмо влязоха в двора чу се страшен тътен, земята потрепери под краката им. В небето се появи ярко зарево.

- Какво е това? - попита изплашена жената.

- Нашите взривиха моста - въздъхна Василий.

- Защо мислиш, че са нашите?

- Защото на немците им трябва да прекарат танковете си оттатък. Не видя ли с каква бясна скорост преминаха? Нашите искат да ги спрат.

Положиха тялото върху рогозката на земята. Василий се обърна към жена си, която се суетеше наоколо и тихо хлипаше и си бършеше очите.

- Измий му лицето и ръцете. Запали една свещичка до главата му. Приготви и една черга. Като изкопая ще дойда. Ще му облечем неговата полушубка и ще го завием в чергата. Ще му постеля отдолу сено и отгоре ще го покрием със сено от прясното.

Василий коленичи до сина си. Наведе се. Опита се да затвори устата му, целуна го по челото и тихо прошепна:

- Прости ми, сине!

Изправи се бавно. Изтри с опакото на ръката си рукналите сълзи, обърна се бавно и повлече дървения си крак към вратата.

РАЗКАЗИ
ПРЕВОД ОТ ЕСПЕРАНТО

ТОВА СЕ СЛУЧИ НА МАЛЪК

ДАЛМАТИНСКИ РИБАРСКИ ОСТРОВ

Тя никога не е виждала слънцето. Само милувката на топлите му лъчи чувстваше върху младото си лице. Тя никога не е виждала синия лазур на Адриатическо море, но люляна от вълните му за нея беше наслада и радост, и удоволствие. Не е виждала нито майка си, нито баща си, само като ги галеше нежно, тя опознаваше мазолестите им ръце и знаеше добре всички бръчки на лицата им...

Тя никога и нищо не беше виждала, защото е сляпа по рождение. От дълги години живееше в училището за слепи и само през лятото, по време на ваканцията, се връщаше при своите близки. Сега тя отново си беше в нейното рибарско село на далечното, изгубено в морското пространство, малко рибарско островче.
* * *

Щастлива беше да избяга за известно време от големия шум на големия град, където учеше. Но, седейки върху палубата на леката платноходка, която палаво подскачаше върху пенливите вълни, и нежно галейки косите на седемгодишното си сестриче, тя мислеше за този голям град, където ще се върне след ваканцията, за да завърши последната си учебна година, и където благодарение на своите сръчни ръце ще получи и работно място.

О, как тя отдавна мечтае за своята първа заплата! За всичко, което ще купи с нея! В своето въображение вече беше уточнила за какво ще похарчи всяка стотинка. На майка си ще купи кърпа за глава от най-хубавата чиста коприна... Усмихвайки се, тя си представяше как селянките ще гледат майка й, когато в неделя излезе с тази кърпа.

Всички ще пожелаят да я докоснат, за да преценят качеството й, а майка й гордо ще каже, че Златица е купила... Да, Златица, която сега работи в големия град и изкарва толкова, че от време на време може да им помага... А на баща си?... На него тя ще купи нова лула от розово дърво, защото старата му я глътна морето миналата пролет, когато той хвърляше мрежите и бурята го изненада. Ще се зарадва баща й от този подарък... А на брат си? Той вече е кандидат за женене и има право да пуши, без да се крие. На него ще купи красива сребърна табакера, та когато я извади от джоба си всички момичета да го гледат с възхищение...

На сестричката си Маре тя ще купи непременно голяма кукла, която, като я притискаш, казва нежно - „Мамо, Мамо!”. С каква почуда детето ще отвори черните си като въглени очички!

Внезапно голяма вълна удари палубата на лодката и множество капки като от душ намокриха цялото й тяло. Тя потрепери и се сви, и замечтаността й се разлетя като сапунен мехур... Инстинктивно почувства това, което брат й, седнал безгрижно до руля, не забелязваше.

Неусетно твърде се бяха отдалечили от брега. По крясъците на чайките тя почувства, че приближава буря, макар че слънчевите лъчи още топлеха и блестяха.

- Марио, да се връщаме! Забелязваш ли, приближава буря?

Марио само се усмихна под мустак и със звънкия си глас малко насмешливо отговори:

- Не се безпокойте, госпожице от големия град, и не ми причинявайте главоболие!

Тя замълча, но цялата бе под напрежение. Не, тя не грешеше. Приятният ветрец вече не подухваше. Платната на лодката не шумяха весело, а бръмчаха под непрекъснато засилващия се напор на вятъра. Леката платноходка подскачаше по вълните като кон, който прескача препятствия.

- Марио, да се връщаме! В края на краищата не сме сами, Маре може да се изплаши от вълните.

- Ами, Маре е рибарска дъщеря! Ние не се страхуваме от морето, като тази наша сестра, която съвсем се е погражданила. Нали, Маре?

Момиченцето нищо не отговори, само по-силно се притисна към сестра си. Марио, стискайки руля в силните си ръце, весело си подсвиркваше и видимо се наслаждаваше на сръчното си управление. Той също забеляза, че времето се влошава и вълните се увеличават, но поради мъжката си гордост, не искаше да се подчини на „женската мъдрост”...

Изведнъж усмивката изчезна от лицето му Ето там, изотзад на далечния хоризонт, се появи зеленочерен облак, който мълниеносно се разширяваше и ръкоподобните му краища заплашително заграбваха пространството. Светкавица пробяга по небето и се загуби в пространството. Ехтяха страховити гръмотевици.

- А! По дяволите! Ние даже и ще се намокрим! - мърмореше си Марио и маневрираше, за да насочи платноходката към брега.

Но беше вече малко късно и той осъзна това. Леката платноходка упорито се бореше срещу вятъра, за да приближи брега, който едвам се забелязваше. Бурята бързо се приближаваше... Слънцето съвсем се скри зад черната облачна завеса. Притъмня. Вятърът зави като вълк и вълните затанцуваха бясно, морето като че ли вреше и кипеше. Бурята атакуваше с всичката си дивашка, бясна сила.

Носена като орехова черупка от огромните вълни, след една нова атака на вятъра платноходката се преобърна.

- Марио! - изпищя малката Маре. В същия момент силни ръце я уловиха и познат глас успокои детето:

- Маре, не се страхувай! Маре, брат ти те носи, не се страхувай!

Борейки се с вълните със сестричката си на ръце, той изкрещя с все сила към сестра си, мярнал я сред вълните.

- Златица! Плувай по моя глас! Не се страхувай за Маре, аз ще я нося!

- Е-е-е! - като ехо се чу отговорът й. Разбрала, че Маре е в ръцете на брат й, това я успокои и тя заплува с мощни движения на крайниците си, водена от неговия глас. Тя плуваше смело, без страх, макар че понякога вълните я заливаха през глава. Да, тя е дете на морето!... От време на време брат й я викаше, а тя му отговаряше. Порейки вълните, тя плуваше като сирена... След известно време й се стори, че по-рядко чува гласа на брат си и че се отдалечава сред бученето на вятъра и ударите на вълните...

- Марио! Марио-о-о! - тя го зовеше, но гласът на Марио не се чу повече. Тя беше сама. Сама... В тоя ад на стихиите и без гласа на брат й, който да я ориентира. Обаче тя не отстъпваше пред ужаса. Плуваше в посоката, откъдето беше чула за последен път гласа на Марио. Напразно... Беше невъзможно да се спазва посока в морето, което адски кипеше.

Времето бавно минаваше и вече чувстваше умора. За да пести сили, се остави на вълните. „Марио сигурно вече е стигнал брега.” - мислеше си тя - „и те ще дойдат да ме търсят. Те знаят, че аз плувам като риба. И ако се оставя на вълните, те ще ме приближат до брега.”. Но освен свистенето на вятъра и бученето на вълните, друг шум не се чуваше. Но тя се надяваше. От време на време, за да си даде сама кураж, тя викаше:

- Марио, Ма-ри-ооо!

Минутите се превръщаха в часове - колко дълго бе носена от вълните?...

Само да не загуби кураж, да не мисли, че е възможно да се удави! Искаше да живее... И мислено тя премина през целия си живот, припомняйки си приятелите и приятелките. Винаги ги разпознаваше по гласовете им - „бял глас”, „черен глас”, „зелен глас”... Няколко пъти от гърдите й се изтръгваше и някое име като въздишка. Изморена, много вече беше изморена. Това море, което е нейната първа люлка... Не, не може да й бъде враг... Да я лиши от живота...

В малката каменна селска къща майката, заета със своите домашни работи, не забелязваше промяната на времето. Бащата, който заедно с другите рибари от селото последните две нощи лови риба, почиваше в другата стая. Напорът на вятъра блъсна широко отворения прозорец, бащата се разбуди и видя покритото с гъсти облаци небе.

- Идва буря, тази нощ не ще можем да ловим риба - промърмори си той.

Отиде до прозореца и огледа просналата се пред погледа му морска шир. Мълнии цепеха потъмнелия хоризонт и вълните се разбиваха в крайбрежните скали. Лицето на стария рибар помръкна. Отдалечи се от прозореца и с бързи крачки влезе в кухнята, където жена му переше.

- Децата нали се върнаха? - попита той.

- Навярно.... Не зная! - отговори тя.

- Идва буря, по дяволите, и бих предпочел да ги видя вкъщи!

- каза отново и като си взе дрехата и шапката бързо излезе.

На малкото островно пристанище рибарите бяха заети с укрепването на лодките и корабчетата. Бащата огледа пристанището, но не откри своята лодка на мястото й до брега.

- Приятели, да сте видели Марио и нашата лодка?

- Марио ли? Не, никой не го е виждал! - отговориха му.

- Той да не е с платноходката? - попита един младеж.

- Да, веднага след обяда излязоха със Златица и Маре... И още не са се върнали! - лицето му стана загрижено и напрегнато.

- Ай, по дяволите! Сигурно са отишли далече, а бурята вече връхлетя върху морето! -каза мъж на средна възраст.

- Ех, деца, деца! Никога не са разумни! - каза един старец.

Страхувам се, че платноходката няма да издържи на тази буря, въпреки сръчността на Марио.

- Той е опитен рибар. Би се върнал досега, ако би могъл, още повече че и децата са с него! - додаде друг рибар.

- Да не губим време! - каза един висок здравеняк. - Ето ви моята моторна лодка. Вие знаете силата й, с нея лесно ще устоим на големите вълни. Елате няколко човека и да вървим да ги търсим!

След тези думи няколко рибари се качиха в моторницата, между първите беше и угриженият баща. В това време притича майката, следвана от групичка селяни.

Изпълнени със страх очи оглеждаха изпитателно морето, но нищо друго не се виждаше освен надигащите се огромни вълни.

Вече цял час смелите рибари с моторницата обследваха близкия около брега район. Нищо не намериха, малко на запад се намираше малко скалисто островче и те се отправиха към него. Въпреки силния вятър, те непрекъснато викаха и оглеждаха морето, търсеха.

И ето! На върха на скалата седеше и размахваше ризата си Марио, притиснал към гърдите си седемгодишното си сестриче Маре.

Опасно бе приближаването до скалите, в които вълните бясно се разбиваха. Обаче сръчни ръце успяха да хвърлят на младежа стоманено въже, което той завърза за скалата, а с друго въже завърза сестричката си за себе си. Пълзейки като маймуна по въжето, с помощта на всеотдайните си приятели, след много усилия и напрежение той стигна до лодката.

- Намерихте ли Златица? - беше първият му въпрос.

Като чу отрицателния отговор, очите му се напълниха със сълзи... С няколко думи той разказа какво им се бе случило и как с Маре на гърба, благодарение на късмета и калените си мускули, бе стигнал до скалистото островче. Но, Златица... Борейки се с огромните вълни, нея повече не бе видял и чул отдавна. Всички мълчаха. Бащата нежно галеше мокрите коси на Маре, която тихо плачеше в прегръдката му и с пълни със сълзи очи оглеждаше ширналото се пред него море... Тя, нещастната му дъщеря... Тя... Не, не! Той не можеше, той не искаше да вярва, че е загинала. Той положи момиченцето на дъното на лодката и с изпълнен с печал поглед извика:

- Продължаваме да търсим! Всички кимнаха в съгласие.

- Марио, къде я видя за последен път? -попита един стар морски вълк. Марио се раздвижи. Гледайки под треперещата си ръка на запад, той напрегнато оглеждаше повърхността на морето.

Моторницата потегли отново.
* * *

Три часа търсиха безрезултатно. Очите им се умориха от напрегнатото оглеждане, малко по малко морето се успокояваше.

През това време, нямайки повече сили да плува, Златица легна по гръб и се остави на капризния танц на вълните. Крайниците й се схващаха. Тя бе толкова изморена. „По-добре щеше да е, ако не знаех да плувам, отколкото това бавно давене.” - си мислеше тя горчиво. И все пак, от време на време почти автоматично викаше:

- Марио! Ма-ри-ооо!

- Ехе! Ехе-е-е! - долетя ехо от прегракнали гласове. Тя изтръпна и не повярва на слуха си.

- Златица! Златица!

Гласовете вече се чуваха по-близо.

- Марио! Татко! - радостно извика тя и, почувствала нови сили, заплува в посоката, от която се чуваха гласовете.

Небето беше още покрито с облаци, но няколко слънчеви лъча ги пробиха и огряха множеството, което онемяло стоеше на брега. Моторницата влезе в пристанището... Затаили дъх, всички трескаво очакваха. Бавно се доближиха до брега. Старият рибар, подпирайки дъщеря си, Марио, който носеше сестричката си Маре, която спеше на рамото му, и всички останали слязоха на брега.

- Спасени са! - екнаха радостни викове. Майката, с мокро от сълзи лице, притича, като викаше, заеквайки:

- Децата ми! Децата!

Всеки желаеше да попита нещо, да узнае къде и как са ги спасили....

- Оставете ги, нека първо да си починат! - промърмори някой от спасителите - Ние също от това се нуждаем най-вече. После ще можете да побъбрите, кой каквото го интересува. Само едно желая да ви кажа. Погледнете Златица! Нашата Златица, над която вие понякога се надсмивахте и я наричахте „госпожичката от големия град”... Знайте, че тя сама геройски се бори с грамадните морски вълни! Тя ни доказа, че е истинска рибарска дъщеря... Дъщеря на морето. Гордейте се с нея!

Цялото множество мълчаливо придружи спасените и родителите им до вкъщи. Занемял, бащата застана пред прага и само със силното си ръкостискане благодареше на приятелите си рибари.

Слънцето се появи отново, поздравявайки ласкаво островчето, загубило се нейде в морската шир.

Никога тя не ще види колко остаря майка й, колко посивяха косите на баща й през този фатален следобед. Само, опипвайки нежно техните лица, ще открие бръчки, които преди това не знаеше...

Сръдж Ранджелович

ЗА ИСТИНСКАТА ОБИЧ

Всеки от нашата къща знаеше колко е грозен “Сакатият”, това е котаракът от нашия двор. Сакатият харесваше три неща в този свят: борбата за живот, да яде каквото и да е и да кажем, обичта. Всичко това, плюс бездомието му в нашия двор, е нанесло незаличими следи върху тялото на сакатия. Грозният котарак е с едно око, на същата страна липсва и ухото му. Лявата му лапа, счупена някога, е зарасла така лошо, че ти се струва, като че ли котаракът иска всеки момент да се обърне и да се скрие. Отдавна е и без опашка, малкото късче останало там конвулсивно непрекъснато се движи. Ако не бяха многобройните белези от рани по гърба и предницата му, той би могъл да се нарече сив котарак с три по-тъмни ивици. Всеки, който видеше сакатия за първи път, можеше да си помисли: “Е, какво чудовище е този грозен котарак!”.

На децата беше строго забранено дори да го докосват, големите го замерваха с бутилки и камъни, за да го прогонят по-далече или го заливаха със студена вода. Ако се помъчеше да влезе в някоя къща, притискаха лапите с вратата, за да му попречат да влезе. Но и сакатият винаги реагираше по своему. Котаракът се стремеше да търка главата си в краката на нападателя, като че ли моли за извинение. Ако някой пък го изкъпеше, сакатият стоеше смирено, докато това удоволствие омръзнеше на мъчителя му. Като видеше деца умилително тичаше срещу тях, търкаше главата си в краката им, силно мъркаше, молейки ги да го помилват. Ако все пак някой го вземеше на ръце, той веднага вземаше в уста копче или нещо друго от дрехата му и започваше да го облизва в израз на благодарност.

Веднъж съседските кучета нападнаха нещастния Сакат. Аз чух през прозореца яростен кучешки лай, сърцераздирателно котешко мяукане и насърчителните викове на стопаните на кучетата. Аз веднага се хвърлих да помогна на нещастника. Когато стигнах до него той беше целия в кръв, с разкъсана муцунка, полужив, стенеше и се гърчеше. Целият се тресеше от болка. Гърбът му, лапите, цялата му задница бяха обезформени, от единственото му око се търкаляха сълзи. Неговият нещастен живот свършваше. Докато го носех в къщи, котаракът плачеше, свиваше се и трепереше. Обаче същевременно се мъчеше да близне ухото ми. Аз се спрях, заплаках и го притиснах към гърдите си. Той се притисна към дланите ми и обърна единственото си око към мене и аз чух хъркането му. Даже чувствайки ужасна болка, котаракът молеше само за едно нещо - за капчица обич и може би за капчица състрадание. В този момент аз си помислих, че държа в ръцете си най-достойното за обич и любов същество от всички същества, които съм срещал, когато и да е било в целия си досегашен живот. той ме гледаше сигурен, че аз ще облекча болката му.

Сакатият умря в ръцете ми преди да успея да стигна в къщи.

Аз дълго седях в нашия вход с тялото на котарака в скута си. След това аз много дълго размишлявах за това, как един нещастен сакат котарак успя да промени представата ми за истинската чистота на духа, за вярната безгранична обич. Той, сакатият, ме научи на много повече за съчувствието и състраданието, отколкото хилядите книги, лекции, разговори и завинаги му останах благодарен за това. Неговото осакатено тяло направо остърга душата ми да отдавам любовта си към близките си до безкрай да бъдем по-силни, да бъдем по-добри към всички хора. Аз винаги ще се стремя винаги да обичам като сакатия котарак.

от неизвестен украински автор

След ужасното земетресение в Япония отряд спасители достигна до разрушения дом на една жена. През една пролука те видяха тялото й. Позата й беше странна. Тя бе коленичила като човек, който се моли. Тялото й - наклонено напред, а ръцете й прегръщаха нещо. Тежкият покрив на къщата беше паднал върху главата и гърба й. С голяма мъка ръководителят на спасителния отряд успя да промуши ръката си през една пролука, за да достигне тялото на жената. Той се надяваше тя да е все още жива. Но усетил студенината на тялото й, разбра, че тя е мъртва. Заедно с отряда си той се придвижи към друг разрушен дом. Но някаква непреодолима сила го теглеше да се върне в дома на загиналата жена. Той се върна в дома й. Коленичи и пъхна главата си в един тесен отвор, за да може по-добре да огледа тялото на жената и мястото пред нея. И изведнъж с изненада развълнувано закрещя: „Дете! Тук има дете! Тук има дете!”...

Целият отряд се зае да разчиства развалините около тялото на мъртвата жена. Под нея лежеше три месечно момченце, увито в шарено одеалце. Очевидно жената се бе пожертвала при рухването на дома, за да спаси синчето си. Тя го бе покрила с тялото си. Момченцето продължаваше да спи спокойно, когато ръководителят на групата спасители го пое в ръцете си.

Лекарят, дошъл по спешност, за да прегледа детето, като разгърна одеалото, видя един джиесем, на чийто екран беше написано следното послание: „Сине, ако останеш жив, помни, че аз те обичах!”.

Спасителите си подаваха телефона от ръка на ръка и всеки, който прочетеше посланието на мъртвата майка, се разплакваше и от очите му потичаха сълзи.

„Сине, ако останеш жив, помни, че аз те обичах!” - такава е майчината обич.

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ ЗА АВТОРА

Владимир Желев е роден през 1936 г. в гр. Добрич, където завършва средното си образование. След това работи като нача-лен учител в с. Александрия, Добричко. Поради дефект в зрението не успява да продължи образованието си. През 1959 г. се трудоустроява в ПП “Успех” Варна на Съюза на слепите в България /ССБ/. От 1962 до 1965 г.е председател на Районния съвет на слепите във Варна. През 1967 г. се премества в Пловдив. Там работи в ПП “Успех” ,в почивната станция на ССБ в Обзор, в РС на слепите, в Рехабилитационния център за слепи. През 1972-1977 г. следва задочно педагогика и история в Софийския университет, а след това специализира дефектология. Завършва курс за преподаватели по мобилност за хора с увредено зрение в Карлмарксщад /Кемниц/ - ГДР. Многократно е избиран в местните и национални органи на ССБ.

През 1959 г. учи задочно есперанто. В Пловдив активно се включва в есперантското движение. Председател е на есперантското дружество “Лумо”, член и зам. председател е на Окръжното ръководство на БЕС в Пловдив. Избиран е за член на ръководството на БЕС. Той е сред учредителите на секцията и по-късно на Асоциацията на невиждащите есперантисти в България /АНЕБ/ и неин председател до 2014г., а сега неин Почетен председател. От 2001 г. три мандата е член на ръководството на Международната лига на слепите есперантисти /ЛИБЕ/. Член е на Сеннациенца Асоцио Тутмонда - международна есперантска организация със седалище в Париж. Участва в много национални и международни есперантски конгреси и други есперантски прояви, като на някои от тях се представя с доклади. През 1990 г. участва в научно-практическа конференция по случай 100-годишнината на Василий Ерошенко в Белгород, Русия. Чете доклад пред международна конференция на ИЛЕИ /Международна лига на учителите-есперантисти/ в Каунас, Литва.

Няколко години е редактор на сп. “Есперанта файреро”. Има много публикации на български и на есперанто по проблемите на слепите и на есперантското движение в наши и чуждестранни списания.

Почетен член е на БЕС. Бил е председател на Дома на културата в Пловдив.

Автор е на две книги: “Ориентиране и мобилност за късноослепели и възрастни слепи” - учебно помагало за инструктори -1981 г. и “Есперантското движение сред невиждащите хора в България” - две издания през 2004 и 2012година. Почетен член на АИС /Международна академия на науките/ - България за дългогодишна активна есперантска дейност и сътрудничество с Академията.

Носител е на значка и грамота на Министерството на народната просвета и СБУ за високо педагогическо майсторство /1985г./. Има две златни значки и медал за особени заслуги на ССБ. Медалът е послучай 70 годишнината му.

Художник: Надежда Желева-Тотева

Корица: Валя Андонова

Компютърен дизайн: Галина Ангелова

ISBN: 978-954-8665-93-3