Владимир желев овчаров



страница2/4
Дата09.02.2017
Размер0.65 Mb.
#14575
1   2   3   4

Минаваха през турската махала. Макар че беше ранен час, тук-таме иззад високите зидове и малките портички се подаваха рошави мъжки и покрити с фереджета женски глави. Те подвикваха мръсни думи, плюеха към момичето, а някои хвърляха и камъни.Един камък я улучи в главата.

Тя се олюля и падна. Турчинът я изправи и я поведе по-нататък.Стигнаха до поляната.

Посред поляната имаше голяма грамада от дърва с побит в средата й кол. На другия край стояха купчина хора, това бяха българите от селото, които турците по тъмно бяха изкарали от домовете им и ги бяха докарали тука да гледат.

Спряха до грамадата.Един циганин огледа момичето с алчен поглед, дръпна чувала и започна старателно да го маже с катран, накрая я мацна по лицето, пъхна метлата в кофата, обърна се към наблизо застаналите турци и гръмко отрапортува: -Готово, молла ефенди!

Моллата дойде при момичето и заговори високо, така че да го чуят и другите: - Ако сега се потурчиш ще ти дадем по-лека смърт и ще поживееш още един ден-утре заран ще те обесим, ако пак се инатиш, ще те изгорим... -кимна към кладата и добави с ехидна усмивка: - Още сега!

Отговор не последва. Момичето повдигна вързаните си ръце, прекръсти се ,изплю се в лицето на моллата, обърна се и тръгна към кладата.

Моллата изтри плюнката с опакото на ръката си, изсумтя и изсъска през зъби: - Качвай я и пали!

Циганинът хвана момичето през кръста, качи я върху дървата и я завърза за кола. Изсипа чувал суха слама върху дървата, а върху сламата изсипа катрана. Запали накатранената метла, с нея подпали сламата и я хвърли в огъня.

Огънят лумна и пламъците погълнаха момичето. Оттам не се чу нито звук.От после говореха, че тези, които били по-близо видели как от очите й, преди да я скрият пламъците, капнали на земята две големи черни сълзи.

Купчината от хора се раздвижи. Чу се глух ропот и женски плач. Някои криеха очите си с ръце, други се опитваха да побягнат, но въоръжени около тях османлии ги блъскаха обратно. Един женски писък процепи въздуха:

- Майчице, има ли Господ да види, майчице!...

През нощта задуха силен вятър и разпиля купчината пепел, останала от кладата. Сетне разказваха, че на другия ден още по тъмно дошла някаква жена цялата в черно, събрала в една торба обгорелите кости и ги отнесла незнайно къде.

Мина време. Една сутрин рано, като изкарваше стадото си на паша селският пастир мина през поляната и с учудване видя голяма локва, а наоколо беше сухо и дъжд скоро не беше валял. Лъхна го топлина, наведе се, топлата вода бликаше от земята. Вечерта като се върна разказа за новия извор. Хората започнаха да черпят от него вода, и за миене, и за пиене. Разчу се, че изворът е и лековит. Много хора се хвалеха, че ако имали болки в стомасите си, като пиели вода от извора, болките им минавали.

Наоколо имаше и други топли извори, но този не беше като тях, водата му беше по-топла и по-бистра, като сълза. Тогава хората си спомниха за двете горещи сълзи на изгореното момиче, че те бяха капнали на това място, където бликна изворът. И го нарекоха “Момина сълза”.

2007 г.


ХОРА И ПЪТИЩА

Тази история се случи в онова далечно време, когато смели хора правеха първите си стъпки в планината. А тя, не познала още тяхната сила, ревниво криеше в недрата си натрупаните от хилядолетия несметни богатства.

След години и моят път ме заведе в тази планина и винаги, когато отивах там, било по работа, било на екскурзия, понякога аз си спомнях и си мислех за тези първопроходци. Докато един ден ми хрумна идея да направя този разказ с тайничката надежда, че и той ще стигне до планината и някой там, като го прочете, може да се познае в него или да познае някой свой близък от онова време, защото моите герои са съвсем истински. Само имената им не са техните.

Ето го и моят разказ.

Новичък зелен ЗИС кротко ръмжеше сред двора на планинската автобаза. Шофьорът, висок тъмнолик младеж, с изписани като на момиче вежди и с непокорно бухнали къдрави коси, се бе облегнал на топлата броня, унесен в бръмченето на мотора, си мислеше за нещо свое.

- Здравей, Гошо, - той сепнато се обърна. До колата се бяха спрели двама мъже.

- Здраве желаем, другарю Началник, - изопна се по войнишки младежът.

- Ех, ти... - усмихна се началникът на базата, подавайки му ръка. -Есента се върна от казармата и още по войнишки я кара. - обясни той на другия.

- А това е другарят Стефанов, - обърна се той отново към шофьора -ръководителят на геолозите, - той ще те води. Запознайте се.

Стефанов беше със загоряло от слънцето и ветровете лице, среден на ръст, набит, с необикновено широки рамене човек. Изпод разкопчаната му винтяга се подаваше снежнобяла риза. Той направи крачка напред и като подаде ръка, критично огледа младия човек.

Доловил погледа му, началникът на базата хвана шофьора за рамото и весело го разтърси.

- Як е, як е. Не го гледай че е млад. Най-добрият шофьор е. Затова на него поверяваме тази задача.

Като заобиколи колата и я огледа внимателно, началникът се върна отново при двамата.

- Значи всичко е готово и колата, и товарът.

- Тъй вярно. - изопна се отново момъкът.

- И задачата, е напълно ясна?

Този път той само мълчаливо кимна с глава и ведрият му момчешки поглед придоби стоманен блясък. Двамата му събеседници го разбраха. Думите бяха излишни.

- Добре - махна с ръка началникът. - Тогава на добър път. И помни! По този път до сега се вървели само хора и мулета. Успееш ли, след тебе ще тръгнат и другите.

- Ясно другарю Началник. Усмивката отново проблесна в очите му. Той вдигна ръка към ухото си и след това се хвана за вратата на кабината.

Гошо погледна часовника. Вече три часа и половина колата упорито пълзеше все нагоре и навътре в планината. Отдясно на пътя като непрекъсната стена се издигаха високо в небето напукани сиви зъбери, а отляво зъберите често се разсичаха от дълбоки пропасти. Почти не разговаряха. Геологът гледаше внимателно пред себе си и от време навреме с тих спокоен глас предупреждаваше.

- Внимание, пътят започва да се стеснява - и наистина, само след стотина метра пътят ставаше толкова тесен, че външните колелета облизваха ръба над пропастта.

Или пък.


- По-бавно след този остър завой има наклон.

А когато излезеха в някой равен участък, той въздъхваше облекчено и бъркаше в джоба си за цигари. Запалваше и подаваше кутията на спътника си, но той само махваше отрицателно с глава.

Приведен напред младият шофьор стискаше до болка волана. Сега човекът и машината бяха едно цяло. И сърцето и моторът биеха с еднакъв пулс, бързо, задъхано. Погледът му летеше напред, опипваше всеки сантиметър. А завоите бяха от остри по-остри. На места пътят бе изровен от порой и машината се задъхваше. Моторът ревеше отчаяно и страшно. Планинското ехо грабваше този рев и глухата доскоро планина се разбуждаше и ечеше километри наоколо. Слухът улавяше и най-малките шумове. Че ще стигне геоложкия обект не се и съмняваше, стига само машината да издържи. Мислеше за друго. Какво ще стане тук след някоя и друга година, като построят рудника и фабриката, сигурно и следа няма да остане от този пущинак. “Тогава ще дойде да работи тук. - Реши той. Ама що приказки ще има да разказвам на стари години, истински.” Усмихна се.

Навлязоха в теснина. Гошо за миг затвори очи, не беше се излъгал. На отсрещния склон огрени от слънцето бяха пръснати малки къщички.

Геологът забеляза учудването му.

Малко българо-мохамеданско селце. След половин час ще стигнем в него и ще отдъхнем. Нататък остава по-малко път, но започва най-стръмното. Намерили хората равно местенце и се заселили. То е от тези села в планината, за които казват, че хората и от бога са забравени. Един местен жител ми каза, че някога дедите им са избягали тук от турците, но и тук са ги намерили и на сила са ги помохамеданчили.

Като дойдохме тук преди половин година мъжете се криеха от нас. Тук Аллаха е господар на небето, а негов заместник на земята е моллата. Мнозина се раждат и умират в планината, думата град за тях е отвлечено понятие. Някои и други от мъжете, които са били в казармата могат горе-долу да пишат и четат. Едно време само за данъци и избори са ги търсили. А хората са добри. Миналия път като бях в града, ходих в околийския отдел на просветата. Наесен ще изпратят учител. Има една по-хубава къща, от нея мисля ще стане училище. На два-три пъти правехме нещо като събрание. Понякога в неделя донасяме радиото в селското кафене, можеш да си представиш какъв беше ефектът. Моллата, разбира се, побърза да предупреди правоверните да се пазят от съблазните на шейтана. Любопитството надделя. Сега и жените се поспират на улицата да чуят “кутията”. Георги отново погледна озадачено.

- А, излезли са да ни посрещнат, - усмихна се геологът.

- Преди три дни, като слизах надолу, разказах им, че ще докарам едно чудо, казва се камион, само върви и на 50 мулета товара носи. Но навярно някое козарче ни е видяло и е побързало да съобщи за нашето идване.

Колата се изравни с хората край пътя и спря. Пръв излезе Стефанов и вдигна ръка за поздрав.

- Ето го чудото, за което ви казвам. - заговори той високо. - А този млад момък видите ли го - и посочи, застаналия до него Гошо, - той го командва, шофьорът. Щом каже напред, -напред, назад - назад, наляво - наляво, - надясно - надясно. Я Гошка, покажи им.

Когато Гошо отново излезе от колата, един прегърбен старец се отдели от групата, бавно приближи, поклони се ниско, опипа плахо калника и докато момъкът се опомни грабна ръката му и я целуна.

- Дядо ти Осман е преживял 85 лета в планината. - гласът му бе тих и развълнуван - и това чудо доживя да види. Да ти даде живот Аллах, сине, по-дълъг и от моя и с това чудо само добро на хората да струваш. Момъкът стоеше като омагьосан, чувстваше как всички любопитно го оглеждат. Стефанов го бутна по лакътя.

- Кажи им нещо. Ти сега за тях си повече и от Бог.

Това съвсем го смути. Та той никога не беше държал речи. Ако се случеше да каже нещо на събрание, гледаше да го каже с по-малко думи и така набързо. Повдигна очи и огледа хората. Най-отпред бяха децата, някои се бяха престрашили и стояха съвсем наблизо. Зад тях бяха мъжете, ето до дядо Осман стоеше моллата, навел ниско глава гледаше намръщено в земята. Най-отзад бяха скупчени жените. Те бяха малко и всички в бели шамии. Младият човек трепна, като че го бе пронизал ток. Две големи планински езера го гледаха плахо изпод една шамия. Те бяха толкова прозрачни и толкова дълбоки, че той в един миг потъна в тях. Погледите им се срещнаха. Черните ресници трепнаха. Езерата изчезнаха зад шамията.

Момъкът тръсна глава, къдравите коси се разпиляха на всички страни. Мекият му глас прозвуча уверено и звънко:

- Другари. Това е камион, съветски камион. Такива камиони сега има много в нашата страна. Скоро тук ще дойдат и други камиони с шофьори като мене. Ще прокарат асфалтов път, а когато построим рудника и фабриката, ще светне и електричество. Ще израсне нов град и животът на всички ще стане нов, по-хубав. Честна дума. - погледът му отново се зарея сред хората, но бялата шамия вече я нямаше там.

Отидоха да обядват в кафенето. Устроиха истинско угощение, даже и бутилка малиново вино някой донесе.

След около час се върнаха при колата. Гошо посегна към дръжката на вратата и се спря. Там бе прикрепено малко букетче от сини планински цветя. Той го взе внимателно и го поднесе към лицето си,

- От нея ли е? - гласът на геолога го сепна.

- Коя?

- Синеоката. Случайно забелязах как се гледахте.



- Не зная. - Момъкът сви рамене с въздишка.

- Познавам я, - продължи Стефанов, също загледан в букетчето - брат й работи на обекта. Първият човек от селото, който дойде на работа при нас. Идват понякога с майка си при него. Изглежда добра мома.

- Как се казва?

- Не зная, - този път Стефанов сви рамене.

Седнаха в кабината. Множеството отново се бе събрало край тях. Сега хората бяха повече, значи бяха дошли и други и този път любопитството бе надделяло. Хванал волана Гошо се загледа навън. Уловил погледа му, спътникът му също се загледа.

- Ето я! - посочи той с глава.

Тя стоеше накрая, мъничка, цялата в бяло. Очертанията на тънката и стройна фигурка едва се долавяха под шамията. Потърси очите й, но те бяха скрити. Въздъхна и със замах удари по клаксона, резкият му плътен бас процепи въздуха. Изпращачите трепнаха, това също бе ново за тях. Ръката, която .придържаше отвътре двата края на шамията неволно трепна и тя се разтвори. Две тънички като нарисувани вежди, дългите ресници под тях затрептяха, двете сини езера блеснаха озарени от слънцето. Едно бяло миловидно лице се показа за миг и като изплашена планинска сърна се скри зад гърба на стоящата наблизо жена.

- Хитрец! - усмихна се със своята весела усмивка геологът. Момъкът се наведе напред и стисна с все сили волана. Лека въздишка повдигна гърдите му.

- И до тебе ще намеря път!

Стефанов долови шепота му и също въздъхна.

- Ех, младост.

Моторът огласи с бръмченето си околността и камионът отново бавно запълзя нагоре, съпроводен от множеството погледи.

1971 г.

ПОСЛЕДНАТА ИЗДЪНКА

НА ХАДЖИ ТАНАСОВИЯ РОД

Тази история е действителна, чух я преди години при едно пътуване във влака.

По онова време бях инструктор в околийския комитет на Отечествения фронт. Преди години имаше и такива длъжности. Отидох в това село в командировка във връзка със жътвената кампания.Кметският пълномощник ме чакаше на автобусната спирка. Поздравихме се и той ме поведе по прашната селска улица. Наоколо беше тихо и пусто. Хората и животните бяха в полето. Ако някои бяха останали в селото, подгонени от безмилостната юлска добруджанска жега, се бяха изпокрили в най-хладните стаи на къщите и под най-дебелите сенки на дърветата. Като минавахме през селския площад, някакъв странен звук достигна до мене, нещо като мучене. Помислих си, че някое животно се е скрило под сянката на върбите, които растяха наблизо. Погледнах натам и се стъписах.

Под върбите едно същество, изправено на четирите си крайници, облечено в дрипи, ни гледаше с големи влажни очи и от широко отворената му уста излизаше този мучащ звук. Казвам крайници, защото и краката, и ръцете му приличаха повече на лапи. Главата му беше покрита със щръкнали остри косми. Устните на отворената му уста бяха обърнати и дебели като бърни.

Погледнах с недоумение моя спътник. Той разбра немия ми въпрос, направи неопределен жест с ръка и ми отговори:

- Това е последната издънка на чорбаджи Танасовия род. Цял ден се търкаля тука и като мине някой, мучи, проси милостиня.

В гласа му прозвуча досада и с нов жест ме покани да продължим пътя си. Бързо се отдалечихме, сподирени от протяжното жално мучене.

Като стигнахме в канцеларията, пълномощникът ми разказа следната история.

Някога най-богатият човек по тези места бил чорбаджи Танас.Така тук казват на Атанас. Земите наоколо били негови. Почти всички селяни от околните села били негови чираци и аргати. В този край на Добруджа на ратаите казват чираци, а на сезонните селски работници - аргати.

В това село била къщата на чорбаджията, а на края на селото живеела една самотна стара кадъна. Тя си нямала нищо друго, освен една биволица. Веднъж, като минавал край двора й, чорбаджията забелязал биволицата - едра, с голямо виме. Харесал я. Влязъл в двора и казал на жената:

- Дай ми тази биволица.

- Не може, чорбаджи.

- Ще ти дам, колкото пари поискаш.

- Не може, чорбаджи. Тя ме храни. Като дете ми е. Аз освен нея никого другиго си нямам.

Изсумтял чорбаджията, ядосан от отказа на жената и излязъл от двора.

Не минало много време, една вечер биволицата не се върнала от паша. Изплашила се стопанката и тръгнала да я търси. Де когото срещне, питала, но всички вдигали рамене, никой не я бил виждал. Чакала я и на другата вечер. Мислила си, - може да се е запасла нейде, знае пътя, ще се прибере. Но нямало я. Тогава старата жена тръгнала да я търси из полето. Ходила, викала я по име, но пак нищо. Капнала от мъка и умора и тръгнала към селото. Неочаквано чула биволско мучене. Помислила, че така и се е сторило. Спряла, ослушала се. Мученето се чувало иззад високата ограда на хармана на чорбаджи Танас. Познала я, това била нейната биволица, запряна в хармана. Повикала я по име. Животното заревало по-силно и жално, и то познало стопанката си.

Рано сутринта на другия ден жената отишла в чорбаджийския двор и със сълзи на очи молила чорбаджията:

- Чорбаджи, биволицата ми е запряна в твоя харман. Дай ми я.

- Няма никаква биволица - сопнал се чорбаджията.

- Там е, чорбаджи. По гласа я познах. Като на господ ти се моля, чорбаджи, дай ми биволицата. - Паднала жената на колене.

- Тя не е твойта биволица. - сопнал се пак чорбаджията и тръгнал към къщи, пътьом викнал на ратая, който стоял наблизо - Махни я от тука!

Добри хора я посъветвали да даде чорбаджията под съд, помогнали й с пари да заведе делото.

В деня на делото чорбаджи Танас завел за свидетел и бременната си снаха. Тя заявила пред съдията, че тази биволица е нейна. Тя я довела за зестра в деня на сватбата си.

Като чула това, старата кадъна заплакала от мъка и обида. Впила очи в големия корем на снахата и промълвила през сълзи:

- Къзъм, както ми се късаше сърцето, като чувах моята биволица как мучи във вашия харман, туй, дето е в корема ти, така да мучи, цял живот да ти се къса сърцето.

Моят домакин спря да разказва. Настъпи мълчание и двамата бяхме под тягостното впечатление на тази печална история. Затрогнат от чутото, аз попитах:

- Е, а после? Върнали ли биволицата на жената?

- Ами. Не, разбира се. Чорбаджи Танас спечелил делото.

Само родило се това отроче, дето го видя там, на мегдана под върбите. - И като въздъхна, добави - Минали години, чорбаджи Танас умрял, а преди десетина години умря и снахата. Само отрочето остана. Нали ти казах, последната издънка на чорбаджи Танасовия род.

2010 г.


________________________

Разказът е награден от РС на слепите в литературен конкурс в Пловдив.


СРЕЩА НА ЖЕНСКИЯ ПАЗАР


В памет на Никола Василев-

Маршала, известна личност

сред невиждащите хора в

недалечното минало

Един-два пъти в седмицата старият учител отиваше на женския пазар, не за да купи нещо, а ей така, както той казваше: “...за удоволствие всред изобилието на майката природа”.

И днес, както обикновено, без да бърза вървеше между сергиите и изсипаните направо на земята купчини всевъзможни плодове и зеленчуци. Спираше се тук-таме, разглеждаше, поздравяваше се с познати продавачи, разменяше по някоя и друга дума.

Неочаквано всред пазарния шум до ушите му достигна песен, заслуша се, мелодията идваше откъм другия край на пазара. Обърна се и тръгна по посока на песента. Колкото повече наближаваше по-ясно различаваше и мелодията и гласа на певеца - тъжна протяжна народна песен от странджанско, и мек, приятен мъжки, младежки глас. Стори му се, че гласът му е познат, но не си спомняше откъде. Като наближи съвсем, видя и певеца.

Накрая на тротоара стоеше слабичък висок младеж с прихлупен ниско над очите избелял каскет, осемнадесет-деветнадесет годишен. В едната си ръка държеше тояжка, другата бе протегнал напред за милостиня. Или е сляп, или е сакат, помисли си учителят. Приближи се до десетината слушатели, наобико­лили момчето. “Той е, той е!” - повтори на глас, разбута хората и застана до него. Изчака да свърши песента и сложи ръка върху рамото му.

- Кольо, какво правиш тука?

Момчето трепна, обърна се, протегна напред ръце и радостно извика:

- Господин учителю! - Двамата се прегърнаха, Кольо беше негов ученик в Института за слепи. Преди две години, когато се пенсионира, същата година Кольо завърши института и си отиде на село.

- Какво правиш тука? - учителят повтори въпроса си.

- От немотия, учителю - заговори тихо и тъжно младежът. - Две години нашите ме храниха. Опитах да плета кошници, не стана. Исках да пея по сватби, пак нищо. Сляп съм бил, това разваляло веселбата на хората като ме гледали. И един ден така ми до-кривя, качих се на влака и дойдох в София. Е, един път ме свалиха, че бях без билет, ама качих се на друг влак и дойдох. Няколко дни се мотах на гарата, но един човек ме доведе тук, на пазара. Отначало ме беше срам, свикнах и сега с песните изкарвам по някоя пара за хляб.

- А иначе къде си нощем?

-Тука между сергиите, по пейките.

- А защо не си отишъл в дружеството на слепите? Там имат една стая за такива като тебе.

- Не зная къде е. Питах още на гарата, питах и тука на пазара, но никой не можа да ми каже къде е.

- Аз го зная, на площад “Славейков”. Хайде, ела ще те заведа. Председателят бай Стефан Ненков е добър човек, ще ти помогне, ще те устрои някак - Учителят го хвана под ръка и те тръгнаха.

- Къде го поведе? Остави го да ни попее още - чу се глас зад тях.

- Ще ви попее, но друг път - отговори без да се обръща старият учител и двамата се скриха в навалицата.

2012 г.

НЯМА ПО-ХУБАВО НЕЩО



ОТ РОДИНАТА

Посланикът затвори папката и погледна секретаря.

- Нещо друго ?

- Алексей Сергеевич, пак онази стара еврейка, вече трети ден все на своето настоява. Иска с Вас да говори.

Алексей Сергеевич погледна големия стенен часовник срещу бюрото.

- Добре, нека влезне!

След минута на вратата се почука, в кабинета влезе висока добре облечена стара жена, на около 65 години. Посивелите й коси бяха свити в старомоден кок. Малко хлътналите й очи и множеството бръчки около тях придаваха тъжен израз на лицето, но добре изправената й фигура излъчваше енергия, неприсъща за възрастта й.

- Здравейте ! - поздрави тя по руски

- Здравейте - отговори посланикът и посочи фотьойла пред себе си - Заповядайте седнете!

- Благодаря - отговори тя пак по руски и внимателно седна.

- Вие сте искали да говорите с мене...

- София Абрамовна - прекъсна, го в скоропоговорка жената - София Абрамова Давидова се казвам.

- Слушам Ви София Абрамовна.

- Сине, искам да се върна у дома. Затова съм дошла при тебе. Две години вече се мъча. Не мога с тези... - неочаквано обзелото я вълнение я стисна за гърлото.

Андреев, така се казваше посланикът, я погледна с безпокойство. Очите й бяха пълни със сълзи, раменете й потръпваха. С трепереща ръка тя отвори малката си чантичка, извади копринена кърпичка и я поднесе към очите си.

- Успокойте се, успокойте се и ми разправете всичко подробно - гласът му прозвуча топло и успокоително.

Тя го погледна, големите му сини очи я гледаха ласкаво и насърчително. “Истински руски очи” помисли си старицата и дълбоко въздъхна.

- Аз съм от Харков, сине - продължи тя тихо - Там съм се родила, от там са и дядо ми и прадядо ми, а другите от къде са не съм се интересувала. И мъжът ми е от там, там си и почина. Само аз останах да се скитам на стари години. Имам и две дъщери, едната и сега живее в Харков, другата е тук в Телавив.

През войната живеехме в Урал. Там голямата ми дъщеря се омъжи за един полски евреин, избягал от окупацията. След войната заминаха в Полша, а след няколко години ми писаха че се изселват в Израел. Настаниха се тук в Телавив и двамата работят в една банка. Къщата където живеят е на банката, не живеят лошо.

Преди две години ме уговориха и аз да дойда при тях. При тях било по-широко, хем детето да съм гледала, имат момиченце на пет години е сега, хем при своите да съм си живеела на старини, като че ли там бях при чужди. Помислих пък се съгласих. Мисля си на тези ще помогна, детето ще гледам, там без мене на по-широко ще бъдат - дъщеря ми другата има три деца, шестимата в две малки стаички живеехме. Преди да тръгна, зет ми Саша ми каза:

- Ти майко помисли, ако само заради нас отиваш не трябва. Сама виждаш от ден на ден животът по-добър става и хубава квартира скоро ще ни дадат. Помисли, да не съжаляваш после.

- Не само съжалявам, ами плача сега.

- Толкова ли много Ви е трудно - полюбопитства посланикът.


Каталог: authors
authors -> Величка Гушева -кърпарова Чуй ме, време
authors -> Не можем без икар
authors -> Сборник " адг" пловдив, 2005 сто години просвещение
authors -> Ангел сотиров зелени графомании 20
authors -> Едно момче с китара
authors -> Ако душата ми беше небе, ти щеше да си слънцето в него
authors -> Шипченски проход
authors -> И димитър грудев удря рамо на алфред адлер! Ангел Сотиров
authors -> Топлина. Топлина се разлива по цялото ми тяло. Какво друго може да прави топлината, освен да се разлива, разлива ! Браво! Добре съм, щом и след 100 години анабиоза* мога да се шегувам
authors -> Доц д-р Лучия Стефанова Антонова-Василева


Сподели с приятели:
1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница