Владимир желев овчаров



страница3/4
Дата09.02.2017
Размер0.65 Mb.
#14575
1   2   3   4

- Много сине, - продължи старата жена. - Щом дойдох в синагогата ме поведоха. Казвам им аз съм стара, оставете ме мене. А зет ми:

- Ти майко забрави безбожието на червените. Тук всички се молят, от сега ти ще водиш децата в синагогата и в къщи ще се молиш с тях - тогава големият ми внук беше още ученик. - Моите деца трябва с вяра в Бога да растат. А аз бедната не помня кога за последен път в синагогата съм ходила. Молитви не зная, но щом тъй трябва. Започнах по три пъти на неделята в синагогата да ходя, по три пъти на ден да се моля. Понякога залисана в работа пропусна я утринна, я обедна молитва, а детето вечерта ще каже:

- Ние пък днес с баба не се молехме.

Зет ми се намръщи, запухти.

- Ти майко, децата червени ли ще ги правиш ?

Друг път детето ще каже:

- Хайде, бабо, да прочетем тази и тази молитва - ами аз като не я зная, само устни мърдам и вечерта то пак: - а баба не знае тази и тази молитва.

Зет ми пак се сърди.

- Ти, старо, баре молитвите научи, друго като не правиш.

- Наскоро видях на едно място наша “Правда” продават, взех да го купувам. Веднъж зет ми я видя в ръцете на сина си, внукът ми, че като се развика:

- Аз в къщата си болшевишка пропаганда не искам. А ти старо, ако мислиш за доброто на семейството ми, ще забравиш от къде си и дошла.

Внукът ми пък е добро умно момче, сега за археолог се учи. Аз тайничко започнах на руски да го уча. Отначало и майка му не знаеше. Сега да чете и да пише умее.

Ама само това да е сине. Тук всички в синагогата се молят, а се лъжат и дебнат едни други като зверове. Гледаш ги уж първи приятели, а всеки е готов гроб на другия да изкопае. И въздухът тук е друг, отрова, като го дишаш ей тука за гърдите те стяга, ще те удуши - и тя сключи ръце на гърдите си. - Казах в къщи че искам да си ида, не мога да свикна тука. А зет ми се изсмя.

- Ако искаш на стари години в Сибир да изгниеш върви!

Писах на дъщеря си и зет си, те пишат “Щом искаш майко ела си. Сега квартирата ни е широка, удобна, до лятото и лека кола ще имаме, на екскурзии ще ходим заедно”.

Имам едни познати, двама старци като мене мъж и жена, местни евреи, добри хора. Понякога отивам у тях да си поприказваме, мъката си да разтуша. Те ме посъветваха да дойда при тебе. Имало е и други, които искали да се върнат и Вие сте им помогнали и са си отишли. Помогни и на мене синко. Та ако ще и оттатък Сибир да ида, щом и там хора живеят, не е страшно. Имам малка пенсийка от мъжа си, той в пощата работеше, мене много не ми трябва, вече седемдесетте гоня, барем в родна земя да легна.

Андреев барабанеше замислено с пръсти по стъклото на бюрото си.

- Ех майчице, никой в Сибир няма да те прати. Впрочем тук не знаят, че в Сибир живеят по-добре, отколкото в Телавив. Живей където поискаш, но само от нас това не зависи.

- От кого?

- От Вашето правителство.

- Кое нашето?

- Израелското. А те може да не те пуснат.

- Че защо? - загледа го изплашено жената.- Аз съм стара, за работа не ставам, войник не могат да ме вземат - тук и жените правят войници, защо да не ме пуснат?

- Това те знаят - усмихна се Андреев и погледна стенния часовник. - Мога само да Ви посъветвам. Направете постъпки пред Министерството на външните работи и напишете една жалба при нас. Ако те Ви разрешат ние ще Ви уредим въпроса. А сега идете при секретаря Степанов, той ще Ви каже какво да пишете.

- Този дето не ме пускаше ли?

- Той, той, не се безпокойте, добро момче е. - усмихна се посланикът и стана, подавайки й ръка.

След този разговор изминаха повече от четири месеца. Сега София Абрамовна бързаше бодро по широкия булевард и стискаше в джоба на палтото си билета за самолета. След два дни тя заминаваше за Харков. Отиваше в посолството да си вземе довиждане. През тези месеци тя бе станала тук свой човек. Често ходеше да проверява за резултата. Запознаха я всички, приветливо я поздравяваха, разговаряха с нея. Отбиваше се и в библиотеката, разглеждаше вестници и списания, измолваше по някоя брошурка или списание за внука си, момчето жадно ги четеше. “Добър човек ще стане, - мислеше си тя - не прилича на баща си страхлив и фанатичен евреин. Догодина ще му изпратя покана да ми дойде на гости”.

Веднъж й подариха кутия шоколадови бонбони. Зет й като ги видя развика се, грабна ги и ги изхвърли.

- Ти щом си решила, върви си, но червена зараза в къщата ни няма да носиш - кресна в лицето й той.

Тогава внукът й, който винаги даваше вид че се интересува само от своята археология се обади:

- Татко, всеки трябва да уважава чувствата и разбиранията на другите.

- И тебе ли те направиха червен? - сопна му се баща му.

- Не, аз не съм червен, но считам, че чувствата на хората трябва да се уважават - спокойно отговори той.

Зетят изскочи навън и затръшна след себе си вратата. Разказа за това на Степанов.

- Юнак - усмихна се отначало той и сериозно добави - ционистите не ще покварят цялата израелска младеж.

А като й беше трудно, тя пак там ходеше за кураж, за съвет, при Степанов. Той наистина се оказа добро момче.

Че малко ли трудности и минаха през главата. Отначало дълго не й отговаряха. Пак писа. Повикаха я в полицията, един чиновник я заразпитва. Защо иска да се връща, какво не й харесва тука. Да не би някои да я уговаря за това. Знае ли какво я чака там. Да си помисли добре, защото после не ще може да се върне. А тя отговаряше все едно и също. Стара е и като умре иска при мъжа й да я заровят. Най-после я оправиха.

По едно време и зет й започна да приказва по ново му.

- Защо майко ще си отиваш. Тъкмо свикнахме всички заедно. Ето на и Саричка плаче, че ще я оставиш. Като толкова ти е домъчняло иди на гости за месец, два. Вземи и детето да се запознае с племенниците си.

Разбираше го тя. Като си отидеше, трябваше да дадат детето в детска градина, а там вземаха много пари.

Само дъщеря й през цялото време мълчеше, тихо въздишаше и скрито плачеше. И онази вечер като останаха сами тя не издържа, хвърли се на шията й и зарева.

- Майко, майчице, ти си отиваш, а мене на кого оставяш. Ще се задуша в този ад, не мога повече, работиш като вол, трепериш за всеки грош, дума не смееш да кажеш. Да не са децата, отдавна и аз да бях се махнала от тука.

Дълго плакаха.

Унесена в мислите си, София Абрамовна не разбра кога е стигнала до посолството. Спря се, въздъхна дълбоко, кимна с глава на полицая пред вратата и влезе.
Посланикът затвори папката и погледна секретаря.

- Нещо друго?

- Едно лично писмо за Вас Алексей Сергеевич - и той му подаде плика.

Андреев погледна адреса и се замисли.

- Та това е нашата София Абрамовна, - той отвори плика, извади една картичка със зелени разцъфнали макове.

- А на мене е изпратила метличини, - усмихвайки се погледна картичката Степанов.

- “Мили сине, - зачете на глас посланикът - вече втори месец съм в майчицата родина. Тук е от хубаво по-хубаво. По-щастлив човек от мене няма. На всички разказвам за голямото добро което ми направихте.

Решихме с дъщерята и зетя да поканим на лято на гости дъщеря ни с децата, дано зет ми ги пусне. Като дойдат при Вас, не ги бавете. Ваша София Абрамовна Давидова, гр. Харков”

Андреев се усмихна и отново се загледа в маковете. Замириса му на пролетна степ.

- Няма по-хубаво нещо от родината Степан Степанич - с дълбок въздишка почти прошепна той.

- Няма, Алексей Сергеевич - тихо додаде Степанов.
1971 г.

Голямата мечта на Иван Иванов

Иван Иванов мечтаеше да следва в Университета след завършването на гимназията. Но за следване в Университета бяха необходими пари. Неговото семейство нямаше пари за тази цел, защото родителите му бяха бедни хора. Иван Иванов разбираше, че трябва да започне да работи. Нямаше друга възможност да осигури по друг начин своя по-нататъшен живот. Ясно беше обаче, че няма да му бъде лесно да си намери работа. Мина повече от година и половина в търсене и най-накрая той си намери работа - като гаров чиновник в малка, далечна планинска ЖП гара.

Началникът на гарата, доста възрастен ерген, го посрещна с тъжна усмивка и първите му думи бяха:

- Скъпи млади човече, трябва да знаете, че тук най-голямото забавление е... скуката!

На тази гара спираха само товарни влакове и един смесен влак с товарни и пътнически вагони. Всяка сутрин този влак пътуваше в едната посока и вечер се връщаше. Тук живееха само началникът и гаровият полицай със своята дебела съпруга. Няколко железопътни работници и товарачи на дърва в товарните вагони живееха в околните села. И Иванов много бързо разбра смисъла на думите на своя началник. За да се бори със скуката през свободното си време, Иванов измисли да прави дълги разходки в планината. В близост до гарата имаше живописни околности. От време навреме, когато беше свободен в неделя, сутрин той пътуваше към близкото градче. Там посещаваше градското кино или пък играеше шахмат или табла в едно кафене. Веднъж около съседна маса бяха седнали няколко души и говореха на някакъв непознат за него език. Те не бяха чужденци. Някои от тях той познаваше. Завършвайки играта, Иванов се приближи към тяхната маса, представи се и попита:

- Здравейте, господа! Аз съм Иван Иванов, гаров чиновник. Моля за извинение, бих искал да Ви попитам: на какъв език разговаряте?

- На Есперанто, г-н Иванов - отговори му един от мъжете - не сте ли чували за този език? Това е международен език, създаден през 1887 година от поляка д-р Заменхоф.

- Не, не съм. - поклати глава отрицателно Иванов.

- Заповядайте, седнете при нас, господине! - учтиво го покани друг човек от приятелския кръг, показвайки му свободен стол до масата.

Вечерта Иван Иванов се върна вкъщи с учебник по международния език Есперанто в ръка. От този ден животът му изцяло се промени. След свършване на работа той веднага отваряше учебника и тетрадката. Наведен над масата до късна нощ, той четеше и пишеше, а понякога дори и по време на работа търсеше някоя непозната дума.

Нощем гаровият полицай заставаше пред прозореца на Иванов и мислеше: „Интересно... До неотдавна този почти не палеше лампата, а сега почти не я гаси. Какво ли прави?...”. Неиздържал, той го попита за това. Иванов, усмихвайки се весело, му отговори:

- Не се безпокойте, господин полицай! Чета интересна книга.

След около месец Иванов смело се опита да говори на Есперанто със своите нови приятели. Председателят на есперантската група изпрати адреса му в списание „Esperanto”.Скоро пристигна първото писмо. За него това беше важна случка, а когато получи първото писмо от чужбина, той беше безкрайно щастлив и почерпи всички с кафе. На следващата година Иванов за първи път взе участие в Национален есперантски конгрес. Той стана усърден есперантист - посети още два конгреса, запозна се с много съидейници - така се наричаха помежду си есперантистите, много четеше, кореспондираше... Имаше кореспонденти в различни държави, обаче имаше една мечта, която наричаше „моята голяма мечта” - да се срещне и да разговаря с есперантист от друга страна. Той реши да започне да пести и да събере пари, за да участва в международен конгрес. За съжаление не успя. Започна Втората световна война. През гарата много често започнаха да преминават германски военни влакове. Някои от тях понякога спираха за по няколко часа. Всички пътуваха на Изток.

Чуждестранните му кореспонденти почти не пишеха, не ставаха и есперантски сбирки. В града само някои от местните есперантисти се събираха от време на време. Скуката се завърна...

Един ден на гарата спря дълъг военен влак с два локомотива. Той пътуваше на Запад. На отворените вагони имаше повредени оръжия и транспортни средства. Превозваха ги към Германия - за ремонт. В началото на влака имаше и три пътнически вагона: първият - за офицери, а другите два - за войници.

При началника на гарата отиде комендантът на ешелона. Той поздрави учтиво и каза сериозно:

- Нуждаем се от Вашата стая, благоволете да я освободите. При апарата ще седне наш войник, той говори български език. Нашият локомотив се повреди. Ако не успеем да го поправим, ще чакаме друг. Ще останем тук около четири - пет часа, а може - и повече.

Началникът се премести в канцеларията на Иванов. Комендантът зае неговото място и веднага войници инсталираха пред него два телефона. При апарата седна германски войник.

Иванов гледаше през прозореца германските войници, които сновяха около ешелона и мислеше: „Дали сред тях ще открия някой есперантист?”... Изведнъж стана и каза на началника си:

- Ще се върна бързо. - и излезе.

Тичайки, той стигна в близкото селце, купи от селската кръчма, която беше и магазин, голям кашон цигари и, тичайки отново, се върна на гарата. Пътьом той си припомняше и подреждаше на немски език думи, които беше учил в гимназията. Когато пристигна на гарата, той влезе в стаята на коменданта. Изправи се на вратата и учтиво се обърна към него, произнасяйки бавно всяка дума:

- Господин комендант, бих искал да раздам цигари на храбрите германски войници.

Изненадан, комендантът погледна младия мъж и след кратка пауза глухо каза:

- Храбрите германски войници не се нуждаят от вашите лошокачествени цигари. Те си имат добри цигари.

- Аз искам да им подаря добри български цигари. - храбро отговори Иванов.

- Аха!... - на лицето на коменданта се появи подигравателна усмивка. - Да подариш, значи... Хъм... Да подариш... Наистина ли?

Иванов усети остра обида от държането на немския комендант. В един момент той беше готов да се откаже от своето намерение, но желанието да намери сред немците есперантист надделя.

- Да! - Иванов потвърди с глава.

Комендантът взе телефона, каза нещо, което Иванов не разбра, остави слушалката, показа с ръка към влака и заповяда:

- Върви, обаче не в първия вагон! Не безпокой господа офицерите! Само на войниците раздай!

Пред вагона един войник го спря. Много внимателно прегледа всички кутийки в големия кашон. После претърси тялото му от глава до пети. И най-накрая му отвори вратата на вагона.

Иванов вървеше през коридора. Спираше пред всяко купе, поздравяваше, предлагаше цигари и питаше на есперанто:

- Извинете, има ли тук есперантист?

Някои войници си вземаха цигари, други учтиво отказваха, но никой не отговаряше на неговия въпрос. Много от тях бяха ранени. Иванов стигна до края на втория вагон и разочаровано поглеждайки в кашона, където оставаха няколко кутийки, вече беше готов да слезе, когато чу зад гърба си плах, шепнещ глас на есперанто:

- Съидейнико, махай се бързо оттук! Могат да те убият. Бягай!

Иванов потрепна, кашонът едва не падна от ръцете му. Една минута той остана шокиран, обърна се, но не видя никого. Далеч в коридора някой затвори врата на купе.

В неделя рано сутринта още с първия влак Иванов отиде в града. Стопанинът на кафенето, където се събираха градските есперантисти, като го видя, изненадано го попита:

- Какво става? Защо пристигаш толкова рано?

Малко охкайки, Иванов му отговори:

- Напоследък спя лошо. Приготви ми силно кафе!

Иванов разказа на своите приятели за авантюрата си. Всички силно се засмяха и някой каза:

- Е-е-е-х-х-х, Иване, Иване! Ти като че ли живееш на друга планета! Не знаеш ли, че в Германия есперантистите са преследвани?

- Защо? За какво? - погледна ги той твърде учудено.

- Защо, защо!... Ама ти наистина живееш на някоя друга планета! -заговори ядосано друг. - Ами, защото в Германия Хитлер преследва всички, които са против войната. За нацистите е все едно дали тези хора са комунисти, дали са есперантисти... Там унищожават всички, независимо от това, дали тези хора са борци за мир или евреи. За твое щастие, приятелю, ти не си бил във вагона с офицерите. Там сигурно някои знаят за езика Есперанто и за есперантистите. Този германски съидейник, който се е осмелил да те предупреди, е истински герой!

Този ден Иванов получи още един урок - за антифашистката борба.

1969 г.

________________________



Този разказ е получил втора награда в литературния конкурс „Христо Горов” през 2012 г.

ОБЛОГ


Уж пролетта беше дошла, но зимата все още напираше и не искаше да си отиде. Навън духаше силен студен вятър с лапавица от дъжд и сняг.

В такива дни селската кръчма беше пълна. Мъже, българи и турци, пиеха вино и ракия, някои играеха на карти, други чукаха с плочките на доминото по масите и шумно разговаряха. Над главите им се носеше гъст облак от тютюнев дим, но това не пречеше на никого. Кръчмарят хвърляше от време навреме в огнището до тезгяха по една едра суха цепеница и наоколо се разпръскваше приятна топлина.

На едната маса в ъгъла зад вратата седяха двама съседи от селото, а на другата, зад гърба им, местният турски чифликчия Арап ага и тримата пиеха ракия. Пред чифликчията имаше две чаши, едната вече беше празна.

- Няма да дойде, Василе! В такова време, както се казва и куче да вържеш на двора няма да стои - настоя единият съсед,

- Ще дойде! - възрази Васил. - Толкова години, винаги е идвал. До полунощ е бил тука, не е прескачал деня. Ще дойде!

- Не знам - поклати глава другият. - В такова време... Няма да дойде. Скрил се е нейде и чака да отмине тази хала.

- Ще дойде! - Васил тупна с ръка по масата.

Чифликчията дочул нещо от разговора им, с трета чаша в ръката, се обърна и с глас на пийнал човек попита:

- За какво се препирате бе, гяури? Я кажете да чуем!

- Ага, гледай си ракията и не се бъркай в чуждата приказка! - отряза го раздразнено Васил.

- Брей, много си сербез бе, на колко ракии си? - подхвана отново чифликчията.

- Колкото са, мои са! Ти си гледай твоите! - отряза го пак Васил.

- Е, е, не се перчи толкова, де! - подхвана този път насмешливо турчинът. - Кажи за какво ви е препирнята? Ще я оправим! Да не е за някоя булка, а? Каква е, кадъна или българка?

- Абе...! - Васил се надигна от стола.

Почувствал, че ще стане скандал, съседът дръпна Васил за ръкава и го накара да седне. Обърна се и като се стараеше да говори по-спокойно, обясни на турчина:

- В двора на Васил има голяма върба със щъркелово гнездо. Васил казва, че на днешния ден щъркелът идвал всяка година. А аз казвам, че в такова време няма да дойде.

- Ами че няма да дойде. В такова кучешко време... Скрил се е нейде завалията, трепери и чака - заключи Арап Ага.

- Ще дойде! - извика високо Васил.

- Няма да дойде! - удари по масата чифликчията.

- Ще дойде! - Васил също удари по масата и скочи.

- Ха, щом си толкова ербап, хайде на бас! - извика предизвикателно агата.

- За какво?

Той не очакваше, че Васил ще се съгласи и се замисли за миг.

- Ако твоят щъркел дойде, давам ти чифлика си. Ама ако не дойде, ще ти взема жената. Каквато е вакла и напета ще ми краси двора, - завърши той самоуверено и с ехидна усмивка.

- Става! - Васил подаде ръка и двамата удариха ръцете си. Селяните наоколо, които слушаха, наскачаха от изненада.Един извика:

- Абе, Василе, ти да не си полудял, да залагаш жена си заради един щъркел?

Васил не отговори, допи ракията си, тръгна към вратата и пътьом каза:

- Ще отида да видя, може и да е долетял.

- Кажи на жена си да се приготви. Ще дойда да я взема със зурни и тъпани - подхвърли след него агата.

Васил не отговори, отвори вратата, леденият вятър го блъсна в лицето и той бързо я затвори след себе си.

Спря се в двора, огледа се, погледна към гнездото, беше празно. Отвори къщната врата, посрещна го приятна топлина и сладък мирис на топъл хляб. Жена му седеше на миндерчето, протегнала крака само в терлици и плетеше. Двете му момчета играеха насред стаята. Жена му повдигна глава, погледна го и попита неспокойно:

- Какво ти е? Нямаш лице. Да не си препил?

- Нищо! - каза тихо Васил и се обърна към децата.

- Идете в другата стая, ще приказваме с майка ви.

Като останаха сами, Васил щипна жена си по голия крак:

- Направи ми място.

Тя прибра краката си и той седна до нея. Разказа й какво се беше случило. Жената рязко изправи глава и впи в него изплашен и в същото време гневен поглед.

- Ти да не си полудял, бе! Дотолкова ли съм ти отмиляла, че заради един щъркел ме даваш на турчина.

- На никой не съм те дал и няма да те давам, нито си ми отмиляла - възрази твърдо Васил. Посегна да я погали по косите, но тя рязко се отдръпна. - Ще му взема чифлика на турчина и ще ти го подаря. Ще те направя чифликчийка. Да се разхождаш по чердаците му.

- Не ти ща чифлика, не ти ща нищото! - жената повдигна престилката изтри влагата от очите си и отново изплака: - Цял подир обяд, както поръча, седя тука и гледам. Няма го твоят щъркел и няма да дойде!

- Ще дойде! Ще видиш! - Отново се присегна, погали я по главата и стана. - Като дойде, прати момчетата да ми обадят.

В кръчмата всички обърнаха погледи към него.

- Няма го още! - отговори накъсо, седна и махна на кръчмаря: - Донеси ми още една ракия!

- Каза ли на жена си да се приготви? - подхвърли чифликчията, без да се обръща.

- Казах й, че ще я направя чифликчийка - отговори в същия тон Васил.

- Аз ще я направя! - опита се да го подразни турчинът.

- Ще видим кой - отговори небрежно Васил и се обърна към съседа си.

Времето вървеше бавно.Някои от хората започнаха да се разотиват, но повечето седяха край масите, чакаха с любопитство да видят края на спора.

По едно време чифликчията извади големия си джобен часовник и каза високо:

- Васил ефенди, докога, ще чакаме? Още два сахата и ще превали полунощ. Казвай, Васил чорбаджи! - чифликчията беше изпил доста ракия и гласът му звучеше насмешливо и предизвикателно.

- Ще чакаме! - промърмори небрежно Васил и в този момент вратата се отвори с трясък. Със студения вятър в кръчмата нахлуха Василевите момчета.

- Тате, дойде! - извикаха в един глас и започнаха да обясняват, изпреварвайки се едно друго. - Блъсна се в джама и падна. Ние с мама го взехме вкъщи на топло. На крилото му имаше лед.

Васил прегърна децата и тръгна към вратата. Всички се втурнаха след него. Влезе вкъщи и след малко се върна с птицата на ръце. Тя въртеше глава и гледаше уплашено, с широко отворени очи. Опита се да се измъкне от ръцете му, но той я притисна към гърдите си.

- Стой, приятелю!Тази нощ ще си ми на гости, ще спиш на топло. Утре ще идеш в гнездото си.

Погали го по главата и добави тихо, съвсем по детски:

- След два-три дни ще дойде и щъркелката. Те винаги така правят, първи идва той, оправя гнездото, а след това я посреща.

Отнесе птицата, върна се, огледа се и видя чифликчията. Той беше застанал встрани със срамно лице. Васил го приближи и го попита високо така че да чуят и другите.

- Е, Арап Ага, какво ще кажеш?

- Нищо, ти спечели - глухо отговори чифликчията. - Ела утре да ти дам кетапа на чифлика. Аз не се отмятам от думата си.

- Виж, Ага, не ти ща чифлика. Дръж си го! Аз немъчена стока не искам, не ми трябва. Халал да ти е! Ама едно запомни, друг път с българин на бас да се не хващаш!

Усмихна се и му подаде ръка. Двамата мъже си стиснаха силно ръцете. Чифликчията се обърна, тръгна към портата и пътьом подвикна:

- Хайде да вървим в кръчмата!

Като насядаха край масите, чифликчията викна на кръчмаря:

- На всички по ракия с мезето! Аз черпя.

Чуха се одобрителни възгласи, някои изпляскаха с ръце. Кръчмарят хвърли цепеница в огнището и започна да разлива ракията. Отново стана шумно и никой не забеляза, че отвън беше стихнало, вятърът вече не духаше, дъждът беше спрял. Зимата се беше уморила и отстъпила на Пролетта.

2015 г.


МАРОДЕРИ

по руска народна песен

от войната

С настъпването на тъмнината сражението постепенно затихна. Известно време проехтяваха единични изстрели, но и те заглъхнаха. Под прикритието на тъмнината съветските части се изтеглиха през селото по посока към реката. След около два часа голяма колона немски танкове, транспортьори и камиони с войници с голяма скорост преминаха през селото и също се отправиха към реката. И за едните, и за другите целта беше мостът. Руснаците имаха за задача да задържат немците, колкото е възможно по-дълго, докато изнемощялата от тежките боеве дивизия се оттегли отвъд реката и след това да взривят моста, за да спрат настъплението на немците, докато дивизията се прегрупира и заеме нови позиции. А задачата на немците беше да догонят и унищожат отстъпващите части, да овладеят моста, танковете да преминат отвъд реката и със светкавичен удар да доразгромят остатъците от дивизията и да продължат настъплението.


Каталог: authors
authors -> Величка Гушева -кърпарова Чуй ме, време
authors -> Не можем без икар
authors -> Сборник " адг" пловдив, 2005 сто години просвещение
authors -> Ангел сотиров зелени графомании 20
authors -> Едно момче с китара
authors -> Ако душата ми беше небе, ти щеше да си слънцето в него
authors -> Шипченски проход
authors -> И димитър грудев удря рамо на алфред адлер! Ангел Сотиров
authors -> Топлина. Топлина се разлива по цялото ми тяло. Какво друго може да прави топлината, освен да се разлива, разлива ! Браво! Добре съм, щом и след 100 години анабиоза* мога да се шегувам
authors -> Доц д-р Лучия Стефанова Антонова-Василева


Сподели с приятели:
1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница