Владимир Сабоурин Глоса, транскрипция и превод в "Дайкири" на Васил Попов



Дата16.10.2018
Размер52.5 Kb.
#89335

Владимир Сабоурин
Глоса, транскрипция и превод
в "Дайкири" на Васил Попов

 


          В автобиографичния текст "Контакти със света", припомнящ и рефлектиращ опита на "годините на странстване", които в случая се оказват, както при Вилхелм Майстер и Гьоте, години на зрелостта, Васил Попов тръгва с лекотата на разказвач от "своята родна земя", отговарящите й книги, сетива, навици, мироглед, представи за света, жажда, от една страна, и тежката концептуалност на Аристотел, от друга. Между инстанциите на разказа и понятията няма опосредявания. "Още Аристотел в своята "Поетика" говори за имитацията, нека го приемем "вживяването" като една основа на изкуството, или наподобяването, влизането вътре в същността на другия, другите."1 Въпреки ясното намерение да се опише отношението към "другия, другите" в Аристотелови термини, внезапно въведените понятия са трудни като превод, интерфериращи контексти и синтаксис на изречението. Използването на латинския превод imitatio на старогръцкия термин мимесис е обременено както с някаква "теория на отражението", така и с не дотам очевидна и интенционална, но не по-малко важна теологическа традиция на imitatio Christi. Идещият интерпретационно да изясни нещата термин "вживяване" допълнително ги натоварва с извървяването на пътя от херменевтиката на Дилтай до режисьорските постановки на Станиславски. "Вживяването" на свой ред синтактично е успоредено с "наподобяването", което също се разкъсва между идеологическа тривиалност и праобразите си в антично-средновековната естетика и онтология (Платоновото отношение между "образ" и "подобие"). В края на изречението сме по-далече от "влизането вътре в същността на другия, другите", което целеше всъщност позоваването на Аристотел, отколкото в началото.

          Не мимезисът и стоящата зад него и пред него традиция, а един друг термин от "Поетиката", описващ лексикално-стилистични явления, въвежда в света и езика на разказите на В. Попов за "другия, другите" – глосата. Терминът е определен в 21 гл. в рамките на следната дистинкция: "Всяко име е или общоупотребително, или глоса, или метафора ... Общоупотребително наричам това, с което си служим всички ние, а глоса – с което си служат само някои, така че, явно е, една и съща дума може да бъде и глоса, и общоупотребително име, но не за едни и същи хора"2. Натрупването на глоси е наречено в 22 гл. варваризъм: "Но ако някой направи цялата си реч такава, тя ще представлява гатанка или варваризъм. Ако е от метафори, ще бъде гатанка, ако пък е от глоси – варваризъм."3

          Сборникът разкази "Дайкири" (1979) масирано разчита, почвайки от заглавието, на глоси под формата на оказионални чуждици, които клонят към варваризми не само в синтактично-композиционния смисъл на структуриращи повествованието поредици от глоси, но и в етимологическия на нещо неразбираемо, нещо на непознат език. Това не означава обаче, че имаме пред себе си лингвистични експерименти на авангардна проза. Заимстваните от испански чуждици, назоваващи в повечето случаи кубински реалии, пояснително се превеждат, парафразират или описателно се обясняват. Такъв е случаят с титулната глоса, чието описание се дава още в началото на едноименния разказ: "лед на пяна ... една унция ром, малко лимон"4. Напълно тавтологична в тази връзка е употребата на думата "батидора" (исп. batidora, "миксер"), при която похватът работи на празен ход, без това оголване да има някакъв литературен ефект, какъвто очевидно няма как да има в нелитературната си референциалност. "Дайкирито щеше да е готово след миг – Адолфо изключи батидората – машинката, която правеше леда на пяна..." (6) Въпреки че остава единствена в грубостта си в цялата книга, тази употреба на похвата маркира ръба, по който се движат тези "разкази за Куба", както гласи подзаглавието на сборника, в което вече е зададена схемата на глосата-която-се-пояснява.

          Транскрибирането на думи от латиница на кирилица очевидно не е достатъчно за получаването на глоса, на която Аристотел приписва "необичайност"5 и я поставя редом с метафората, т.е. в реда на тропите. В "Дайкири" обаче действа тенденцията за подмяна на тропа с транскрипция, което в прав текст ще рече подмяна на литературността с явно добро познаване на испански. И наистина в разказа "Черна Кастилия" аз-разказвачът кара една от героините експлицитно да потвърди езиковата му компетентност, която проличава не на последно място от фонетично коректните транскрипции. "Тоя българин говори като кастилец." (35) Тези думи придобиват в устата на старата негърка особена тежест: аз-разказвачът владее езика на метрополията. Повод за може би най-бруталната и смешна проява на езиковата компетенция, подменяща литературната, дава прословутият кубински черен боб, който заедно с варения ориз и пържените банани образува задължителната гарнитура в националната кухня. Във втория разказ на сборника, озаглавен с женското име "Росарио", е казано черно на бяло следното: "Сложиха купи с фрихолес негрос (sic) – чер боб – с ориз и пържени банани." (14) Транскрибирането на frijoles negros като "фрихолес негрос" е наистина фонетично коректно, но освен тавтологично удвояване на черния боб не предлага нищо. Тук поне има идиоматична възможност за избягване на сгромолясването на тропологическия хоризонт на глосата в тавтологична транскрипция: комбинацията от черен боб и варен ориз, при която оризът обикновено се залива със силно разварения боб като със сос, носи изключително образното (в случая олицетворяващо), т.е. отговарящо на тропологическия потенциал на глосата наименование "маври и християни" (moros y cristianos). Или поне на мястото на черния боб, който макар и чер[ен] има на български неизбежните от Пенчо Славейков насетне и неприложими към самосъзнанието на кубинците "фасулковски" конотации, да бяха транскрибирани споменатите не по-малко типични пържени банани със звучното име tostones.

          При буквалния превод на лексикализирани словосъчетания без съобразяване с различната валентност на съответните български думи се пораждат, за разлика от тавтологиите на транскрипцията, стилистични ефекти, сродни с тропологическите необичайности на глосата. Липсващата по-скоро интенционалност им придава неуловимото очарование на страничен ефект на превода, при който лексикалният автоматизъм поражда семантична аура. Такъв е случаят с буквалното превеждане на окончателно лексикализираното през 70-те в Куба словосъчетание triunfo de la Revolucion с "триумф на революцията" (20-21, 25, вж. по-долу). Уместният при лексикално вкаменени образувания, чиято семантика вече не резултира от значенията на съставящите ги елементи, стилистично неутрален превод би бил "победа на революцията". Буквалният български превод делексикализира словосъчетанието, и думата "триумф" неочаквано зазвучава с културно-исторически липсващи в български и фразеологично изтрири в следреволюционния кубински узус барокови обертонове. Буквалният превод парадоксално припомня на испанския оригинал, че "триумфът" е барокова емблема, чието свързване с просвещенската фигура на Революцията поражда чудовища. Ако буквалността се беше разпростряла и върху олицетворяващата главна буква на Revolucion, смалена на български от посвеняването на югоизточноевропейската идеология пред сенсуалността на латиноамериканската, монстрозността на българския бароков "триумф на [Р]еволюцията" щеше да е пълен.

          Диалектиката на свена обаче си взима все пак, макар и пропуснато в главната буква, както всяка диалектика негативно, своето, припомняйки, че триумфът е истински бароков, едва когато е на смъртта. (Единственото съществително нарицателно, което винаги е собствено и без просопопейя.) Тук, може би, идва наум на първо място "плодът на любовта" и "плодът на смъртта" в "Това, което има значение", последния разказ на сборника. "... сега те се любят, голи на онова грамадно легло под синия гипсов релеф на ананаса, този плод на любовта... [...] Какво значи плод на любовта ... ти по-добре ми кажи кой е плодът на смъртта? [...] Достойнството, ето това е плодът на смъртта..." (141-142) Но "ананасът" отпраща към плодове и сетивност, за които може да се говори като за екзотични, тропически, без от това да произтича нещо задължаващо родния разказ. Неговата сила, което означава обвързаност и отговорност, е свенът, дори когато не е преминал школата на немския идеализъм и отчасти принудително, отчасти с облекчение се мисли повече за реализъм. Не пищността на "ананаса", още по-малко испанската етика на честта (honra) от ХV век, во веки веков психо-социално капсулирана в Латинска Америка до ден днешен, а свенливото рисуване на актове в моргата – "чернокосо мулатче с изпъкнало чело и хубави устни ... нослето й тънко и с много розови ноздри, тъничка, грациозна" – е от значение за имплицитния автор зад сказа на кубинския старец и за имплицитния читател зад кубинците, четящи български. "... като я свалиха в моргата – момчето Фелипе бе помогнало на стареца Хавиер да я свалят долу с носилката, – Фелипе помоли стареца Хавиер да остане там на ледения мрамор и да я нарисува, и като взе цял куп листа, цяла нощ я рисува – разбира се, само лицето й, станало още по-красиво, и с един израз на ангелско учудване..." (103) Свенливите актове от моргата подготвят фреската на болничния калкан, "картина на триумфа на революцията" (104), ухитрила се идеологически и естетически безобидно да преведе на български бароковия триумф на смъртта. Което не успяват "ананасите", "растителният еротизъм"6 и току споменаваната "меланхолия" (вж. 6, 38), свършва родният свенлив реализъм.

          Най-дълбоки са "корените", които В. Попов търси както у себе си, така и при "другите народи"7, в сказа. Заедно с използващия квазиглоси, транскрипции и буквализми лингвистично компетентен български аз-повествовател, сказът е определящата инстанция в повествователната типология на "Дайкири". В най-чист вид този тип повествование, датиращ поне от Софроний, е представен в разказа "Дупката", подхващащ на нова почва "котловинния" мотив. И тук изобилстват транскрипциите във функция на глоси, напр. "секо" (исп. seco, "сух", тук за ром), аньехо (исп. anejo, "отлежал") (39), "чико" (исп. chico, "момче", тук като генерализирано фамилиарно обръщение без възрастова характеристика) (43), "Фулано" (исп. fulano, "еди-кой си") (47) и др. Тъй като обаче сказовият повествовател е кубинец, отпада контекстът, в който транскрибираните думи да могат да функционират като глоси. Фикцията на "кубинския" сказ, предпоставяща аналогичността на респективните "котловини", някакъв безутешен "котловинен" инвариант, чийто не по-малко безутешен наративен еквивалент е инвариантът на сказа, варииращ чисто национално-езиково или диалектно, едновременно осъществява без остатък и упразднява стилистиката на транскрипцията. Макондо обаче не е Миндя и Миндя не е Макондо, именно и най-вече що се касае тропологическата прозрачност на езика и световете като-че-ли (Кант) и като-че-ли-не (ап. Павел)8, трансцендиращите залози на литературата.

 

 



Бележки:

1 Попов В. "Вечни времена. Избрани произведения". Български писател. С., 1988, с. 644.

2 Аристотел. "За поетическото изкуство". Наука и изкуство. С., 1975, с. 91.

3 Пак там, с. 92.

4 Попов В. "Дайкири. Разкази за Куба". Хр. Г. Данов, Пловдив, 1979, с. 6. – Всички цитати от "Дайкири" следват това издание и са обозначени по-нататък в текста в кръгли скоби.

5 Аристотел, цит. съч., с. 92.

6 Попов В. "Вечни времена"... с. 538.

7 "Тези контакти със света ... позволиха по-късно, а и почти успоредно пак с "Корените" ... да пиша почти седем години разказите си за Куба ... [...] ... те бяха също корени, борба за човешки корени на света, на другите народи ..." – Пак там, с. 649.



8 Taubes J. Die Politische Theologie des Paulus. Wilhelm Fink. Muenchen, 1995, S. 75, 100.

Каталог: 222 -> pub
pub -> Фигури на ранномодерния интелектуалец в De vita beata (1463) на Хуан де Лусена
pub -> Владимир Сабоурин Одисей в "Диалектика на Просвещението"
pub -> Дайдо: my lover’s gone владимир Сабоурин
pub -> Понятието за произход
pub -> Негрите в Коментари към царското родословие на Инките Владимир Сабоурин
pub -> Литература от края на двадесети век (Роалд Дал, Тери Прачет, Дж. К. Роулинг)
pub -> Владимир Сабоурин на Бойко Пенчев
pub -> Промискуитет и миноритарен дискурс
pub -> Барух де Спиноза Етика (1677)
pub -> Материалност и трансгресия при Бернал Диас дел Кастильо Владимир Сабоурин


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница