Владислав Варненчик

Европа преди походите на Владислав Варненчик и Янош Хуняди през 1443-1444 г.

В края на XIV в. значителна част от балканските територии пада в турски ръце. След Никополската битка през 1396 г. България губи окончателно своята независимост. Османските войски преминават Дунава и опустошават влашките и южноунгарските територии. През 1441 и 1442 г. забележителният трансилвански войвода Янош Хуняди разбива нахлулите османски турци.

Победите му пораждат надежди за една бъдеща успешна военна акция срещу завоевателите. Унгарската държава обаче е твърде слаба, за да поеме сама тежестите на тази борба. Тя била разклатена от голямото антифеодално въстание на крепостните селяни в Трансилвания през 1437 – 1438 г.

Друга, не по-малка беда за Унгария, е гражданската война, развихрила се през 1440-1442 г.между привържениците на младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело и вдовицата на крал Албрехт – Елисавета, която се стремила да запази унгарската корона за невръстния си син. Борбата между двете крила била продължителна и тежка и не спряла дори след смъртта на Елисавета през декември 1442 г. Застанал твърдо на страната на Владислав, и убеден, че само едно по-широко военно обединение може да спре нашествениците, Янош Хуняди търси подкрепата на застрашените от турското завоевание съседни народи.

Нестабилно е положението и в съседна Чехия. В края на XIV в. страната е разтърсена от реформаторско движение на широките народни слоеве, известно като движението на хуситите. Това движение се характеризира със силна социална и национална окраска и води борба за демократизация на църковните канони на католическата църква, срещу феодално-крепостническата експлоатация и за ликвидиране на немското икономическо и духовно господство в чешките земи.

Уплашени от широкия му размах, европейските управляващи среди и папският двор повеждат жестока борба за смазването му. Ян Хус е осъден и изгорен на клада. През 1420-1431г. феодално-църковните среди в Европа организират дори кръстоносни походи срещу чешкото народно движение. В крайна сметка движението е разединено и разгромено. По този начин Чехия, заета със своите вътрешни проблеми, не проявява заинтересованост към приближаващата турска опасност.

Подобно е и положението в съседна Полша, чиято основна грижа е борбата срещу агресивния Тевтонски орден. С цел възпирането му и възвръщането на заграбените прибалтийски земи, полската държава се обединява с Литва и през 1410г. тевтонските рицари са разгромени при Грюнвалд. Водач на полско-литовските войски е Владислав Ягело – бащата на бъдещия полско-унгарски крал Владислав III / Варненчик /.

Хусистските идеи проникват дълбоко и в Полша и се разпространяват дори сред полското дворянство. Това плаши едрите полски феодали и католическата църква, които започват гонения срещу тях. Когато хуситите-чашници предлагат чешкия трон на сина на Ягело – Казимир, поради страх от хусистката “зараза”, поканата е отхвърлена. В противовес на това, краковският кардинал Збигнев Олешницки, който оглавява полската политика в момента, се насочва към сближение с Унгария, с намерение да издигне ролята на Полша в Източна Европа. Тази негова позиция се подкрепя и от част от полските управляващи среди и в крайна сметка в 1440 г. 16-годишният полски крал Владислав III Ягело е коронован за крал на Унгария под името Уасло / Владислав / Първи. Този акт предполага обвързване на Полша с бъдещите антитурски акции на унгарската държава.

Други сили, на които се налага да се съобразяват със заплахата от Изток са Папството, Венеция и Генуа. В края на XIVв. господството на папския католически двор в Средновековна Европа е твърде слабо. Провъзгласени са двама папи – един в Рим и друг – в Авиньон. В папските дворци се коват непрекъснати интриги и се разменят анатеми между двата ожесточени лагера, отправят се взаимно заплахи и клевети. Великият разкол е в разгара си, католическата църква изживява пълен упадък.

Сред европейските владетелски дворове и дори сред широките католически кръгове назрява мисълта за обновление и преобразувания в папската институция. Налага се идеята за вмешателство на сила, по-високостояща от папството. Такава сила биха могли да бъдат само вселенските църковни събори. Свиканият в Пиза 1409г. събор не само, че не успява да прекрати разкола, но избира и трети папа. Така разколът става троен и папската криза достига крайния си предел.

За да сложи край на разкола, Констанския събор 1414-1418г. сваля враждуващите папи и избира нов такъв – папа Мартин V. Той прави редица неуспешни опити за подобряване на положението. Неговият наследник Евгений IV свиква нов събор във Ферара през 1438 г., пренесен по-късно във Флоренция, и провежда успешни преговори с византийската православна църква, с цел сключване на уния. Прогласена във Флоренция / 1439 г./, през следващите години тя е призната от редица църковни и политически фактори в Европейския Югоизток преди всичко с надежда за помощ от папството в борбата с османците.

Когато в Европа се разнася вестта за победите на Янош Хуняди над турците през 1441-1442 г., папа Евгений IV разбира, че единствено Унгария може да реализира своите стремежи за укрепване на папския авторитет и за разширяване влиянието на католическата църква на Балканите. Всеки следващи негови действия са насочени към осъществяване на тази цел. В Унгария е изпратен папският легат Юлиано Чезарини, който развива активна дейност за умиротворяване на враждуващите управляващи среди и подготовката на противотурски кръстоносен поход.

От италианските морски търговски републики, които са свързани в една или друга степен с Европейския Югоизток, Венеция участва най-дейно в политическите комбинации и съперничества от тази сфера, преплетени тясно с османското проникване на Блаканите. Венеция се стреми с всички средства да опази мястото си в търговския обмен на Източното Средиземноморие, да съхрани застрашените от османците владения и да разшири господството и влиянието си в други балкански земи. Затова тя неуморно, неотстъпно и ловко лавира между силните си съперници – Унгария, османците и Генуа.