Вълчанов хем съм сам, хем няма никой



страница1/16
Дата23.07.2016
Размер2.05 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16
РАНГЕЛ

ВЪЛЧАНОВ


ХЕМ СЪМ САМ,
ХЕМ НЯМА НИКОЙ


©Рангел Вълчанов, автор

© Дамян Дамянов, художник на корицата

Година на издаване: 2013

Брой на страници: 198

Корици: меки

Език: български

Тегло: 280 грама

Размери: 20x13

ISBN: 9789542812876

© http://openbooks.tk

© http://ekni.ga




Съдържание

ЧАСТ ПЪРВА 3

Добре дошли в моето задочно отсъствие. 3

Палома Ранканьо 16

Тя МАДАМ, Той ГОСПОДИН 49

СЪН 52

ВАТИКАНА 62



ЕПИЛОГ към ЧАСТ ПЪРВА 83

ЧАСТ ВТОРА 87

Кинокерванът и малка част от неговите кучета 87

Бате Димо - кинооператор 87

Верчо Пропилерчо - става дума за пилот ветровик 96

Христо Ганев – киносценарист 99

Малина Петрова - Майка Тереза 102

СТОЯНЧО 103

ЕПИЛОГ към ЧАСТ ВТОРА 104

Част Втора "А" 104

ЕПИЛОГ към ЧАСТ ВТОРА „А“ 111

ЧАСТ ТРЕТА 112

И ето, най-после, макар че ме няма 112

ПРЕДГОВОРА 122

*КРАТЪК ПРЕДГОВОР
КЪМ ОСНОВНИЯ ПРЕДГОВОР 122

*МОЯТ ГНЕВЕН ПРЕДГОВОР 123

*СМИРЕНИЯТ МИ ПРЕДГОВОР 124

ЕПИЛОГ към ЧАСТ ТРЕТА 127

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА 128

И сега, съвсем накрая, да отворим прозорците 128

Спас от село Негован 128

ЗАРКО ЖЕГАТА от село Кривина 132

ПЕТЬО ПАНДИРА от Бургас 134

КОТЕТО 135

ЕПИЛОГ към ЧАСТ ЧЕТВЪРТА 138


ЧАСТ ПЪРВА



Добре дошли в моето задочно отсъствие.

Голям смях настъпи с тази моя метаморфоза.

В първата си книга първо се заканих, че... „ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕМ“, а след като се размислих, реших, че ,,...А СЕГА НАЗДРАВЕ“ ще замаскира глупостта, която съм изрекъл. Така е когато думите изпреварват мислите. Не си взех урок... и във втората книга извиках отново прибързано и приветствено: „УРА! НАЙ-ПОСЛЕ И ОНЕМЯХ“ - и пак сбърках! Не предполагах, че може въобще да ме няма, както в случая.

А ето мен ме няма!

За тази цел третата книга - в мое отсъствие — бях решил, че ще се казва временно (!?) БОКЛУЦИ, ЛЮБОВ И СМЕШКИ. В тоя боклук, (дано бъде отпечатан) бях написал и после спонтанно - без да знам защо (?!) - задрасках следното словотворение:

... жълтите вестници,

фалшиво натъжени, плашат публиката, че си отивам, че гасна в мъки, в самота и с всеки брой сгъстяват боите в картината на Гоя, а тук-там и на Салвадор Дали. По-натам пиша, че аз не се засягам, но ме е яд за хонорара от тиражите който получават моите гробокопачи, яд ме е, че са толкова стиснати и не ми пускат кьорав процент поне да си платя част от погребалните разходи.

Някои печатни издания са направо безжалостно жестоки и дано даде Господ техните печалби да им стигнат за техните собствени погребения. Проклинам ги! Но както и да е... иначе да са живи и здрави (а покрай тях и аз), за да си изкарат и те, негодните, още някой и друг лев. Жълтите списания ме накараха да си припомня обаче с благодарност неща премълчавани, но ясни и вечни като изгрева на слънцето дори и когато денят е в мъгла.

И тогава, ах, тогава, ще остана съвсем сам! Знам, че така или иначе тялото ще си отиде, ще ме напусне, а след него и безсмъртната ми душа, която преди това ще се разходи за последно в студеното ми телесно празно пространство десетина секунди с надеждата, че ще успее да си измъкне за спомен някои и други скъпи нещица. И тогава аз ще остана съвсем сам! Без тяло и душа! Ще бъда едно голямо НИЩО!

То, сериозно погледнато, въобще преди раждането, а и след раждането, а и после...сме си били и ще бъдем винаги едно НИЩО! Едно голяяяямо НИЩО! Е, и тук-таме самота във вид на приятели. Всъщност всичко това е то, ГОЛЯМОТО НИЩО (!) но погледнато строго научно, това е също НЕЩО... Даже май че се пръкна нова готина сентенция: НИЩО, НИЩО, АМА И ТО СИ Е НЕЩО!

Аз като шоп заставам твърдо зад гърба на тази безспорна истина. Доверявам се! Препоръчвам я!

Готов съм да я продам на търг за 20 ст. на всяко жълто списание, след като разбрах, че се родих като НИЩО - НЕЩО СИ, Още с пъпната си връв с кръв написах това на своето знаме и с него заджапах срещу атмосферните несгоди в жизнения водовъртеж, макар че ботушите пропускаха от време на време душевен ревматизъм.

...Ето, спирам дотук с надеждата, че имам дни бонус от Господ, за да покажа среден пръст на онези, жълтите, хайде да не ги повтарям, прекалено голяма чест им отдавам... затова

прибирам средния си пръст,

защото ми е приятно, но след малко ще го покажа отново и на вас, мои редовни милиони прости събратя, обърнали гръб на официалните препоръки как да си говорим, когато мълчим, как да си съставим безпогрешно мнение за бъдещите непрочетени страници, за да може после в кръчмарски компании или на снобски конференции спокойно да заплюем въпросната книга, без да сме я чели.

Какво да се прави! В тая многотия пише кьораво и сакато, а читаво и двукрако мъдро и умно отказва да чете книжните боклуци. Това си е чисто губене на време. Така че - да живеят непрочетените романи и техните зародиши! Гениално откритие - хем не четеш, хем научаваш достатъчно, за да се обърнеш с една прокламация също като Ленин:

„Към всички, към всички, към всички!!!“



ПРОКЛАМАЦИЯ

Мили мои,

Събратя, простаци, непростаци и вие, останалите,

С тези мили думи нека се обърнем един към друг, ние, милионите непознати, близки и далечни. Да прескочим многочислените имена, защото от числата ми се повръща. Прескочете и вие моето име, за да може по-леко взаимно да си плюем в лицата за обща радост. Нали ние, говедата - мръсни, безподобни - с подобни думи се обръщахме един към друг откакто се помним. Ние, които сме боклуци в ГОЛЯМОТО НИЩО, вече векове, години само стискаме зъби, преди да се напсуваме. Лично аз няколко века извръщах глава отвратен, мижах срещу слънцето, криех се зад ореола на мъдростта и търпението. Но вече край! Дотук! Водата на търпението се изцеди до своята последна капка. Скъса се и последната струна, на която дрънках песните на своето възпитание. И сега, ако вие като мен преглътнете вашето презрение към себе си, можем да се радваме на общото си падение. Аз съм вече при вас! Вече сме заедно!

Хайде сега, чакам да ми кажете нещо изискано, нещо от рода на: „Добре дошъл бе, копеле, да те е...“ Добре да сте дошли и вие бе, да ви е...! Ще повъртим гъзове - кючек, и нашето временно изсъхнало възпитание ще цъфне отново, отново ще сме голи, грозни и лоши. За благодарност ще ми остане желанието да ви ям. Ако и вие искате същото, съм на ваше разположение. За целта обаче да се храним обилно, да се отглеждаме и бавно и кръвожадно да ръфаме отвратителните си телеса. Не се отвращавайте! Не треперете виновно! Няма виновни! Ние взаимно родихме и отгледахме нашето човекоядство. Нашата джунглащина!

Доволни ли сте сега?

Аз лично съм доволен! И без угризения сам ще си говоря като чужд човек, все едно че ме няма. Ще се обръщам към себе си, все едно съм съставен от две половинки, като онова цирково дете с две глави от цирк „България“. Едната говори на другата, а другата на едната - както в детската песен радостно се оплакват:

„Хей ръчички, хей ги две, те ме слушат най-добре. Едната мие другата, а пък двете лицето!“.

И ето го лицето „Аз“, с двете си глави и ръчички „хей ги две“, след като заявих, че съм едно голямо НИЩО - НЕЩО СИ!

Важно според мен е, че моето лице „Аз“ е родено в село Кривина находящо се на 15 км източно от София, до самия околовръстен път, почти до пистата на летището. Над моята Кривина през последните 60-70 години денонощно на опасна височина с трясък прелитат гражданите на Европа и Света. Няколко поколения, макар и оглушели от децибелите на прелитащата цивилизация, все пак оживяхме, но макар и глухи, за целта се навеждахме и прегърбени като буквата „Г“, се спасявахме от спуснатите самолетни колесари, гордо, с келнерска чупка в кръста, винаги готови да поемем бакшишите.

Макар и прегърбен, успях сериозно да се отдалеча от рождената си дата и няма как, съдбата ме затрупа с много боклуци, камара баластра от излишни срещи и навалица, идиотски познанства задръстиха паметта ми, объркаха я и вече не съм сигурен дали не се озовах в зоната на големите гаснещи илюзии, в зоната на здрача. Макар че в „зоната“ понякога наставаше голям смях и веселба — всеки подминава другия и никой не те пита за нищо, не те забелязва, не те бръсне за слива, — но така е от вечни времена: „Хем си сам, хем няма никой!“ ако изключим навлеците от топлофикация и енергоснабдяване. Може би затова, малко паникьосан, посегнах към чезнещата памет, дано в нея открия някаква надежда, да намеря верния приятел и спасител. Дано тя да ми протегне ръка, да разсее съмненията: дали тоя тук съм „аз“, или ония отсреща пак съм „аз“, или както повечето хора живеем с автобиографията и биографията си като призраци, облечени в един и същ костюм.

Въпросът остава дали този



аз в автобиографията си оставам същият както в биографията си?

Дяволска работа! Приказна и шизофренична В двата случая уж става дума за едно и също лице, а пък отвътре се зверят и надничат раздвоени съвършено противоположни образи — русият става черен, мъжът става жена, вместо майка му леля му го ражда...И ето при това положение хората по улицата нямат друг изход, освен по - често да си говорят сами на себе си, да си пеят песнички и да се ритат в гъза без причина. С една дума АВТОБИОГРАФИЯТА и БИОГРАФИЯТА са психодис- пансерно свидетелство за човек с две лица, с общо тяло и съответните му там органи.

- Я ми покажи твоята АВТОБИОГРАФИЯ, за да ахна: „А, що за БИОГРАФИЯ имаш ти бе?“,

или може би:

Покажи ми боклука си, за да ти кажа какъв ти е отпадъкът!
И понеже вече и с двата крака сме в зоната на здрача, става още по-неясно дали сме боклук или отпадък, дали аз съм аз, лице автобиографично, или някое друго подставено лице, типично биографично. Тревогата набира космически височини, когато се отправям към дома си и грохнал от умора, се докопавам до последния, VI етаж на моя таван, в самата стратосфера по примера на моя австрийски колега.
Феликс Баумгартнер

преди да скоча и аз като него в любимата си собствена спалня. Настръхнал, тръпна от височината на моите четиридесеткилометрови биографични ужаси... Ето ме пред входната врата в самия скафандър на самата голяма неизвестност! А от скафандъра се зверя: като какъв, аджеба, се готвя да скоча в тая историческа врата, макар и собствена? Гмеж от подозрения жужат в главата ми като в кошер и кой се готви да скочи сега? Аз или някой друг? Академикът или австриецът? Биографът или автобиографът? Спасението всеки път ме спохожда неизменно след като бръкна във вътрешния джоб, за да извадя личната си карта и прочета на глас моето собствено име, презиме, фамилия... лична карта номер... издадена на... от... валидна до... и след като се убедя, че... май това съм аз, вик „ура“ и спокоен, щрак, отюлюч, заключ, отварям парашута и скок, в прегръдките на домашния тавански уют! Ох, леле! Телевизийка! Ракийка (само 50 г). Какъв кеф! И днес все още съм си аз!!! Урааа!

Спокойно ще седна пред белия лист, ще шаря, ще каканижа всичко, що тежи на автобиографичната ми душа, а биографичната ми душа - кучета я яли. Тя не е мой проблем! И още по-малко за милионите мои нечетящи читатели.

Не ми е проблем и хич не ми пука даже, ако случайно откриете някой ден, че не съм професионален писател, а любител, но с кървави опити и доказана дарба да се боря и побеждавам, колкото и илюзорни да са победите ми, които нанесох върху себе си и върху близките си хора. Вие, ако гледате случайно отстрани, не се ужасявайте! Има много по-страшни неща от онези, които не познаваме и не подозираме, че ги има. Например!


I don’t understand!
Този отговор беше на взаимните въпроси от двама души - единият от тях бях аз, които не се познаваха, не знаеха своите имена, но това не им пречеше да въздъхнат с облекчение: I don’t understand! - ай донт ъндерстенд - Аз не разбирам!, но разбраха обаче най-накрая, с облекчение, най-важното: с този отговор откриват един в друг голямата преструвка на цялата армия от всезнаещи! Най-после, откриват какъв ужас са носили на гърба си и ето сега в този исторически следобед - 1983, под огромния купол на перона на централната гара в Ню Йорк с гръм и трясък се разхвърча заблудата, а от нейния пушек леко се понесе спасителното: I don’t understand! I don’t... леко като бяло перце, долетяло като по чудо от черния стоманен купол.

!!!

-I don’t understand?

Този въпрос го зададох по- късно и на Йоргос, един щур човек, който в продължение на последните два дни ме забърка в такава лудница от спорове и словесни прескимбичвания, че... И всичко това се извърши в Габрово, в художествената галерия „Орловска 10“, след малко странното меценатско благосклонно хрумване на Ива Съйкова. Подозирам, че тя може би нарочно си направи този дженк експеримент може би за забавление, като ме запозна с този Йоргос. Излезе, че тоя Йоргос пожелал уж да се запознае с мен, защото бил мой фен, а аз като долен суетняк свенливо се бранех в началото, но всъщност подсъзнателно ми беше приятно да галят ушите ми с комплименти „за моето изключително, оригинално творчество, моята личност и т.н.“ Не подозирах обаче, че ще ми излезе толкова скъпо това

мое лекомислие. В началото си беше един приятен сироп от захаросани хиперболи „как аз...“, „как моите филми...“, но постепенно тоя дyлгуч, след като пресуши няколко плоски „тайчърса“ и четвъртити, крачещи джониуокери, започна без задръжки да редува най-различни иронични предизвикателства към моя милост. Аз обаче не останах длъжник. С една дума, кипнаха невъздържани взаимни обиди, при което Ива искрено се забавляваше на нашите детинщини. Ръмжахме обхванати от яростни бесове и вместо аз, трезвеникът, да си взема шапката тихо, да се измъкна кротко, без предупреждение и без да промълвя :

„Абе, ти защо не си ебеш майката, бе, ти, гръцко алкохолно изпарение!“, продължавах да джавкам и опитвам докъде мога да стигна в човешкото си падение. На всичко отгоре си въобразявах, че това джавкане претендира за философски спор, а всъщност си беше диалог от монолози на двама души, чийто уши бяха задръстени от дългогодишна, непочиствана ушна кал. По едно време, независимо от тая кал му зададох изискания философски въпрос:



  • Я кажете ми сега, уважаеми колега, какво е вашето, пардон, твоето разсъждение, твоята оценка за I don’t understand, а? Не ме гледай, а кажи бе, грък такъв?

А гъркаът със своето запечатано двуушие ми отговори:

  • А Вие колега, ми кажете за Морала? Какво правим с Морала, а? Кажи бе... ела, бе кириос-вулгарис?

На свой ред аз с моята си ушна кал упорствам:

  • Не, не! Първо аз те питах: I don’t understand? На него ми отговори!

  • Охи, охи! (Не, не!) А пък аз те питам за Морала?

Въздухът се нажежи взривоопасно и съвсем навреме Ива

тихо се опита да лисне студена вода в огъня, преди да се шамаросаме.



  • Стоп! Мили господа... ЗАВИСИ...!

(„Въй, мама му стара! Тази моя Саша, тази моя първа съпруга е безсмъртна, щом и тук изскочи нейното „ЗАВИСИ“.)

А Ива продължи да ръси примирие:

Хайде, споко, мили мои приятели... Йоргосе, стига си се пуйчил! Кажи на човека какво мислиш за неговия I don’t understand, а пък той ще ти каже за твоя Морал! Направи го за мой кеф!

Вместо отговор Йоргос свирна с уста и вдигна телефона:



  • Ало, кой се обажда? Кой? Какъв телефон, бе? Аз го изхвърлих преди една година. Какво? Да плащам? Я си гледай работата бе, педал! Аааа, ще ме съдиш? Добре! А може ли да ти... (и вместо да каже какво ще го..., той свирна с уста). Ти какво си мислиш? И аз познавам адвокат! Ха-ха-ха! I don’t understand?... I don’t understand бе, идиот? Боклук! (Рязко се обърна към мен и ми намигна!)

  • Казах му че, е боклук! - Айде чао! Изпарявай се! - Чу ли го тоя! Колко е наперен, а? Свети, примигва! Даже и той като тебе на английски се прозина: „Окей бе, френд“. Всички вие сте се побъркали с тоя английски! Фуклив и безапелационен — същинска реклама за памперси! Купи ме! Цункай ма! Изяж ма! Няма да съжаляваш! Аз съм твоята промоция... и твоята кокетка магистралка. Боклуци безподобни, боклуци!

— Аха, щом те интересува боклука, О. К. Йоргосе!

Хайде да не се обиждаме, а заедно да поровичкаме в кофата. Да не се ровим в речника за чужди думи и да търсим произхода на любимия ни боклук, а да заговорим не за названието, а за съдържанието. Извинявай, Йоргос! Мързи ме или по-скоро нямам време да прелиствам какъвто и да е било речник. За твое и мое удоволствие по ми е спокойно, когато сам решавам какво да правя, когато ми се изплези езиков проблем. От опит знам, че езикът е факир на смехотворни грешки, и неведнъж съм загазвал, но това не е повод да сменям културния си навик, особено когато става дума за думата „боклук“. И без справочник, уважаеми Йоргос, прав си - боклукът няма род и родина, остава си боклук и онлайн, и офлайн, идеално и интернационално пасва в графата: I don’t understand, колкото и боклучиво и елементарно да изглежда. Няма да споменавам синоними като например отпадък или отпадъци. Макар че ние, българите, трудно понасяме единичната мръсотия, отпадък, и от уважение я размножаваме, докато той, отпадъкът, се превърне в отпадъци. А когато разширим гражданското ѝ значение, чак тогава разбираме какъв чистофайник е бил българският език. Например при политическите кръщенета се раждат както „Червени боклуци“, така и „Сини боклуци“! Обаче, внимание, трябва да се държи сметка, че ни предстоят митинги и когато крещим, трябва да слагаме ударения: „Червенини боклуциии“! А колко осакатено ще звучи, ако скандираме на митинга „Червении отпадации“! Например казваме деликатно „ще хвърля боклука на боклука“ а не „ще хвърля отпадъка на отпадъка“ (?!?). Умно! Обаче може да се каже „ще хвърля отпадъка на боклука“. В този случай излиза, че отпадъкът не е боклук, защото явно не е дорасъл да стане боклук, както например един педераст не е дорасъл да стане гей и обратно. Ако проявим строителни амбиции, в покоите на българския език може да се пръкне следната графитна поговорка:



Покажи ми отпадъка си, за да ти кажа какъв ти е боклукът!

  • Това въпрос ли е (?) или... както решиш!?

Слушай, пий и не питай! Аз също съм I don’t understand! Например не знам как е при теб, но когато си разменяме боклука с приятели с върховни примери от нашите бракове, аз лично никога не пропускам един фундаментален момент в брачните ми приключения с една от първите ми жени на име Саша. Вече споменах едно от гениалните ѝ открития - става дума за думичката ЗАВИСИ и нейното магическо значение за развитието на... на каквото си поискате! (Във втората си книга аз вече подробно и благоговейно се радвах на това Сашино откритие.) С тази коварна думичка, макар че се спасяваме от възможността на противника да ни хване натясно по дадена тема и да ни създаде чувство за малоценност, без да подозираме даже, особено ако ти си като „влюбен противник (както беше в моя случай). Тогава личността ми беше потънала в пълно и окончателно умствено затъмнение, идеалната територия за любовния „противник“ да си разиграва коня, да те склонява към самоубийства, алкохолизъм, да те развежда и после пак да се оженва за теб ( в краен случай) или да те направи политически сектант. Ето, в този смисъл може спокойно да вкараме в употреба думата „боклук“, нещо като последствие от лошо и неправилно използване на заветното ЗАВИСИ. А на теб, Йоргос, ще ти се стори, че връзката на горните примери с боклука е доста насилена, или по-скоро измислена, но това е само на пръв поглед и ще се убедиш, ако се вторачим по-внимателно, а не да танцуваме разсеяни, занесени на палци, като „белия лебед“ в бистрото езеро, а да се гмурнем, да заорем направо в темата, т.е. в „черния лебед“ и тогаз в боклука ще ни светне самият отговор... още... и още... ако...

  • Абе, ти така ги къдриш думичките! Същински фризьор, хореограф. Ти си Петипа бе, Рангеле, ти си Боб Фос, бе! Ха-ха!

  • !!! Мерси!!

  • Но все пак любимият ти боклук, в който ровиш, е световно един и същ, както в боклучарника на Нюйоркската централна гара, така и в кенефа на родната ни гара Подуяне NORD! Ха- ха-ха... карай нататък.

  • Ще я карам, я, друг изход нямам! Та, значи, имаме видим и невидим боклук. Невидимият стана видим и вече ни тормози и забавлява особено в последните месеци - виртуално и буквално. Освен това той се кокори и пуйчи, като теб, Йоргос, изправя ръст, метастазира и превзема вестници, радиа, Народно събрание, институции, министерства... Ако беше само моята малка България - с боклук да я храниш, а то вече целият свят затъва до гуша в боклуци, както ти правилно отбеляза преди малко. Добре отгледаният боклук обаче и рецептите за раждането и отглеждането му се оказаха знак за висш пилотаж на разума и неразума, т.е. отчаянието и простащината, като при Еразъм Ротердамски във „Възхвала на глупостта“. Освен всичко той притежава способността да отмъщава. Няма значение в коя област марширува. Вместо, както казва пашата народна българска мъдрост: „По- голям от хляба няма“, сега вече гордо можем да кажем:“ По- голям от боклука няма“. Ето че отново си кацнахме на магичното любимо мое брачно ЗАВИСИ. И това го казвам не от любов към парадоксите, а от любов към майката на истинските истини! Някакви въпроси по въпроса, господин Йоргос?

Наздраве!?! Карай по-нататък. Гоу!

  • Благодаря! Ефхаристо! Мерси! И тенкю! Ха-ха-ха! Сега малко история: нещата, преди да станат боклуци, в началото са си били на своето място и никой, ама никой не е подозирал, че вкусният хляб, бананът, доматът, оня красавец, жълтият вестник, и синият TV екран ще се превърнат в боклуци. И то какви? А бяха толкова вкусни, мамка им! Толкова умни, пълни с хранителни идеи за полезни убийства, радостни болни, лечители, шарлатани, културни паметници ЮНЕСКО, изкопаеми кукери, подвижни бардаци и т.н. И това, да не вярваш на очите си, че за един ден, за една нощ (условно казано) всичко се е превърнало в превъзходни завършени боклуци. Страшничка метаморфоза, но какво да правим! Всичко зависи от това ЗАВИСИ. И вече е без значение дали днес или вчера са втасали боклуците, единствено значение си остава ЗАВИСИ - то (абе, тая моя Саша с двата крака ще скочи в историята, а покрай нея и аз, па макар и само с единия)... макар и подсъзнателно, а подсъзнанието..., както знаем... означава, че...

  • А пък аз, Йоргос, ти казвам, подсъзнателно и съзнателно, не знам, какво означава Че..., но аз лично всяка секунда чета какво ли не, а сега ти ми скри топката с това ЗАВИСИ в подсъзнанието. Тия гяволи на подсъзнанието - Юнг, Бергсон, Фройд и особено Ницше, са големи комуняги... начело с Хитлер, Ленин и оня... французина, кажи го де... ееее... ааа оня, бе... летеца... Екзюпери с неговия Принц... малкия де...

  • Я си пийни още малко да ти се изясни мисълта.

  • Ще пия, защото съм трезвеняк, г-н Зависи! За разлика от теб аз си меря думите, не си играя с тях, не ги пиша, не се

увличам, защото, за сведение, такива глупости досега надничаха от твоите словесни подсъзнателни упражнения, че никакво съзнание като моето не може да ги спаси. Я поеми въздух и вземи моето шишенце, за да разбереш какво нещо е моят шотландски ирландец, моят крачещ тийчърс. Наздраве!

  • Макар че си на „Ти“ с подсъзнателните комуняги - Екзюпери и останалата паплач, я кажете все пак вие кой сте бе, господин Йоргос? Пол, вероизповедание?

  • Охо, минаваме на „Вие“. ОК, брадър! В момента един от милионите бъдещи Ваши нечитатели или неслушатели, както прецените. Е, ако се интересуваш от подробности, съобщавам ти, че съм привърженик на здравия разум в здравия алкохол, в здравия човек, за разлика от Вас, пардон, от тебе де и не пиша, а само внимавам в себе си.

  • А възможен ли е здрав разум и здрав „тийчърс“ в болен човек?

  • При мене всичко е възможно! Абсолютно! Даже обратно. Хи- хи!

  • Личи си! Но не е за препоръчване, защото, уважаеми тийчърс, аз имах един познат с много здрав разум като теб - нечетящ, абсолютно твое копие, който обичаше да го настъпват с подковани обуща, когато е бос. Това правеше с цел да изпитва радост от преминаващата болка. От време на време подканяше хората, употребили шотландско-ирландско да му удрят шамари, пак със същата цел. С една дума, ядеше бой от пролет до Нова година, а който имаше желание, можеше да го бие колкото и когато си поиска и в останалите работни дни. Ако искаш, мога да ти дам телефона да си звъните с него, ако трябва, да се уточните за шамарите... Иначе Вие сте симпатяга или поне имате вид на човек със запазен мозък? Или пък, ако искате да Ви... да ти отпоря един шамар за лека нощ? Чуваш ли, Йоргос? Ей! Лека нощ!

Шшшт!
Да, уважаеми зрители, нека запазим няколко минути тишина! Да бъдем милостиви! Нека да се отдалечим безшумно и да го

оставим на спокойствие в алкохолната му дрямка. Нека го приласкае подсъзнателното на любимия му Бергсон и останалите комуняги, начело с Екзюпери!



Забелязахте ли, колко сме добре с нервите? -

казаха и двамата с треперещи ръце... - единият потънал в дълбок алкохолен сън, а другият все още буден, но и двамата уплашени, готови да започнат една нова битка с подсъзнанието, за която мълчаливо ни предупреждават, че със сигурност ще я загубят.

Дааа,


стана модерно да се говори за поток на подсъзнанието, или поток на внезапни картинки, долетели ей така, както в една пролетна утрин навремето полетяха врабчета и зачерниха дърветата на площад „Славейков“, стреснати от внезапен гръм на самозабравил се природозащитник, който нямаше обяснение за стрелбата, а също и нито едно от врабчетата, изпокрили се в комините и опушените стрехи на столицата София. Тогава човек почва да се срамува, да търси смисъл на безумията, родени от хаоса, на човешката гмеж, кръстосващи улиците денонощно... Глупости! Дрънкам... глупости!

Не! Утре ще отида да се прегледам.

Непременно! Този психиатър, който ми препоръчаха, се казва Джаби, дано има късмет с мен и аз с него. Или по-добре да чакам Йоргос като изтрезнее да ми каже кой е тоя негов сънародник Евангелос Кациулис? Прочетох за него в един вестник, че бил психиатър с няколко дипломи и най-висок коефициент на интелигентност IQ 198! След него били: хърватин, американец, германец, корейски студент по медицина и абсолютно никакъв българин. Страшно обидно, ама страшно, особено за македоно-българите от Скопие. Ако Йоргос ме свърже с тоя Кациулис, ще му споделя моите кошмари, че може би си въобразявам, но какво да правя, като все по-често забелязвам хора

по улиците, които си говорят с въображаем събеседник както и аз, без да посягат към шишенцата с алкохол като теб, Йоргос, заети със своята подсъзнателна автобиография. И аз като тях един път се попитах: „Коя е тази отсреща!“. Опитвах се да разбера, ровейки в паметта си дали я познавам (така ми се струва). Не! Не я познавам! Усмихва ми се, нещо дрънка безпричинно, идиотски... всъщност двамата се гледаме, без да се виждаме.

Преди известно време пак в трамвая помолих една жена да таксува билета ми, понеже беше по-близко до автомата, и тогава тази жена се вторачи в мене, усмихна ми се и чак тогава открих, че това е

Марианти! Господи, колко е остаряла!

Не бяха чак толкова далече годините, когато беше ТЯ, истинската Марианти, в онези, близките, тъй далечно близки времена, когато луната беше огромна като прасе и песента по повод красотата й... и всичко онова, когато пристигат важният ден и вечерният час, споходили за първи път онова, което може да споходи едно момче на петнайсет и една Марианти на трийсет. Всичко си беше както трябва, луна, звезди, край рекичката и храстите, край Казичене, между кожарската фабрика „Ялес”— където работех, макар и малолетен, и текстилната фабрика „Прокопов“, в която работеше тя. На тази първа среща се връщам отново, и отново си я повтарям. Никога няма да ми омръзне, защото беше пълна с грешни страсти от две грешни възрасти. (Непременно трябва да се върна към тази история. Дано ми стигне времето!)

Като прелиствах бележките, видях, че отново май ще се върна към

потока на подсъзнанието.

Напуснали съзнанието - а ние правим това непрекъснато, — подсъзнаваме, без да съзнаваме, особено когато в трамвая се вторачваме, както вече казах, спонтанно към онзи отсреща, непознатия, за да открием и узнаем що за социално животно е? Има ли той моите проблеми и аз неговите? Много често се заблуждавам, че хората са ми пределно ясни, въобразявам си, че съм нещо като рентген и нищо не може да ми избяга и да остане скрито и забулено. Давам си сметка, че моето предубеждение и недоверие по отношение на човека като социално животно е голямата пречка за мен, човека рентген, в опита да се справи с проблема. Между две мигвания на окото да го осветя, да го щракна, за да не си хабя времето с уточнителни въпроси за неговите добрини и сърдечност, защото за мен той, човекът, си остава всичко най-лошо, което може да роди Господ и Природата. В този смисъл евентуалният разговор между него и мен още в самото начало ще потъне в мъглата на едно дълго, застрашително взаимно мълчание, претъпканото с омраза към всичките ни там идеи, програми за саморазправа и отмъщение. А примирието и Моралът за който пледира Йоргос? Ако се появят все пак някакви немощни гласове за примирие, ето на ето ще потънат в гневните оратории и гръмотевици за мъст. А заедно с обществения оперен хор и нашият глас солово ще възпява весели подробности от пейзажите на кървавите битки. В този хор неслучайно Толстой написа своята огромна тухла „Война и мир“, а не намери време да напише своята мъничка тухличка, но най-важната - „Примирието“. Заедно с това примирие - примирение, и заедно с нея и написаните вече Библия и Коран да намерим спасението, а не проклетисани да се лутаме немили-недраги в лабиринта, от страница в страница, предвождани от Плеядата свещени герои - звездни, но безпомощни от векове и до ден днешен със своите мънкащи слова и безсилни песнопения да протегнат спасителна ръка да докоснат нас, чедата божии... знак, че... знак, че все пак има надежда в Божията ръка. Макар че,
без тази Божия ръка,
се родих и образовах, но не успях да получа истинската си диплома, па ако ще и с оценка „Среден +“... накрая с безсмислените печатни червени букви :„Не е последно“(!?!).

Макар че все пак успях да се докопам до тая проклета диплома, никой не ми я поиска и до момента не ми е потрябвала (и едва ли ще ми потрябва), но за всеки случай грижовно съм я пъхнал, спомням си, че беше в една сива папка, а пък тая дяволска папка е потънала някъде между останалите дяволски папки и както обикновено се случва, това, което търсим никога не намираме. Това ме хвърли в паника... но изведнъж: „Ахааа, тука ли си, мръснице! Кой те набута сред тия ненужни документи?“ Гледам я любовно и признателно, чета тая диплома, но тоя успех „Среден +“ малко ме натъжава. Е, въпреки мижавия успех все пак се справям досега някак си с възникналите жизнени трудности. Някак си!

В героичната борба за повишаване на успеха обаче все попадах на книги, недотам представителни за умното човечество. Но такъв ми беше късметът! Много по-късно проумях с тъга, че, уви, истинските книги съм ги пропуснал. Търсих оправдание, че не съм бил само аз в този заблуден светски хор. Не получих кой знае каква радост от това откритие, но все пак си беше нещо. Търсих, но не намерих разумен отговор защо и как попаднах в този задръстен и заблуден светски лабиринт.

Заплеснах се още в ранната си зрелост, съвсем случайно, по разни черно-бели целулоидни ленти, от които разбрах, че освен гребени се правели и филми. Така временно намерих измамното пристанище и награда за първоначалното ми сбъркано образование. За тая награда си плащам и до ден днешен. Тия ленти целулоидни превърнах в професия барабар с всички съмнения около съвършенството на гребенарския кинозанаят. Слава Богу, че поради природното си подсъзнание поне не успях да се поддам съвсем на гнусните комплименти, запазих горе-долу приличие и вярна представа за изначалната си некултурност. А когато някой се опитваше, и сега даже се опитва, да ми каже какво не мога, ще ми се да го перна през ръчичките: „Ало, виж какво, уважаеми, аз по-добре от тебе знам какво не мога“. Повтарям това гордо откровение, слагам го в рамка и това ще бъде един от прекрасните върхове на пенсионните ми удоволствия.

Седнал пред салата от кисело зеле, с дистанционно в ръка ще щракам трите национални телевизионни канала, културно ще си пия и безгрижно ще зяпам, защото аз най-добре знам за какво става дума... всъщност подобен талант упражняват, освен мен и някои от колегите, пропадащи кинаджии, поети, а също - внимание - и талантливите лъжци, фантазьори, ясновидци и истинските влюбени... за разлика от националистичните атакуващи подвиквания на патриотите в черно. Аз, пийнал, бавно и тихо ще се провиквам без повод и нелогично, но патриотично:

Ей, моят род е шведски,

а не шопски, а те съседите от долния етаж, ако са умни, нека ми вярват! Ако не са, пак могат при добро желание да креснат, че не са мръсни българи, а са чистокръвни македонци, макар че такова растение, такова животно и Мичурин даже не може да направи!

Мдааа...

Абе, важното е да има смях! И понеже смехориите, ако не са кадърни, могат да поемат и в друга посока, да не се разсейвам много, за да ми остане време да направя своите лични археологически разкопки, за да се знае и прочете, черно на бяло, как нищо не е пречело на някои от моите деди да са били странстващи кръстоносачи от шведските вилаети например! Аз лично в моя личен архив имам документи по тоя въпрос от баба ми Славуна - шопкинята, и ДНК от дядо ми Вълчо - шведа. Жалко, че Европейският съюз се прави на ударен, а нищо не му пречи да ни отпусне малко евросредства да му цвръкнем малко кръвчица в епруветки и заедно с изследванията за свински грип да проследим и ние националното си шведско ДНК най-накрая! Така на скъперника Брюксел ще му бъде по-евтино, а Шенген и Швеция са ни в кърпа вързани, колкото и да се дразнят европейските социалиста начело с българския им председател - временно постоянен.

Повод за тази идея ми даде една щура, любовна нощ в клиничната лаборатория в град Сацки, на 30 километра от Прага. Това деяние се извърши преди 40 години в компанията на

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница