Вълчанов хем съм сам, хем няма никой


ЗАРКО ЖЕГАТА от село Кривина



страница16/16
Дата23.07.2016
Размер2.05 Mb.
#2542
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16

ЗАРКО ЖЕГАТА от село Кривина


(Втори световен симулант на тема здраве и болести)
Неговото отмъщение на съвойниците му от ротата по повод тяхната експлоатация - всеки ден на обяд той да носи огромните баки с обяда им. След два месеца, по настояване на един милозлив войник, ротата се обръща към Зарко.

  • Заре, глей к’во, ние досега си правехме с тебе майтап, от утре вече няма да носиш чорбата.

  • Добре! И аз вече няма да ви пикая в чорбата.

Ротата плюе и псува, а Зарко е прибран в конюшнята да чисти трите коня на полка, а също да им прави бутовете на шахмат. Съвсем накратко по-натам - той инсценира заболяване, нещо като епилепсия, пред старшината, но отказва да признае, че е припаднал и въобще че е болен. След известно време инспекция на висши началници, минаваща през конюшнята. Зарко тупва на пода със съответните епилептични гърчове и слюнки, старшината, който е бил свидетел на предишните му припадъци, с радост докладва:

  • Нали ви казах, ето, видяхте ли! Зарко е болен.

Междувременно Зарко идва в съзнание и висшият началник,

нещо като генерал, пита:



  • Боец, вие защо припаднахте?

  • Съвсем не съм припаднал!

  • Нали видях, бе, дръвник, видях, че припадна.

Зарко продължава да настоява, че не е припаднал, а генералът настоява да бъде отведен във военната болница в София. Отделна стая с едно легло, доценти, асистенти, професори се нахвърлят върху него, за да разберат що за болест е тази, от която припада. А самият пациент не знае епилепсия ли е? Що е?! Минават месеци, Зарко се плези, кичат го с разни кабели по главата, урина, кръв, рентгени, сменят храни, инжекции, витамини, а Зарко, мине не мине месец и тупва на пода с познатите му конвулсии. Докарват даже конски изпражнения, за да видят как ще реагира, двама асистенти стават доценти във връзка с неговото заболяване и един доцент става професор, а шефът на катедрата става академик. Открита е нова болест, неизвестна досега, и я кръщават съответно „Заркос“. Междувременно Зарко надебелява след шест месеца ядене, спане, кеф. Накрая го изправят пред комисия от високи офицерски чинове, но лекари.

  • Сега, Зарко, ти трябва да напуснеш казармата.

  • Искам си при другарите в ротата! - плаче Зарко.

  • Не може! Ти не можеш да бъдеш войник!

Зарко плаче, моли да остане в казармата, но по едно време решава да не продължава с молбите си, защото току-виж комисията се съгласила.

  • Добре, ама ще ми дадете ли документ, че мога се оженя?

  • Лесна работа, ще ти дадем.

Зарко си взел куфара, цивилен, чака автобуса да се прибере на село, а в това време другарите му от ротата маршируват зад оградата, бият крак и със завист гледат Зарко.

- Айде, малко съм балама! Пиках ви у чорбата и сега си отивам! Много здраве на старшината! - вика Зарко от прозореца на автобуса.

Зарко порасна и стана шофьор на вицепрезидента на България.

Беше се научил да краде служебния бензин, риеше подземни резервоари и там складираше бензина. Беше разрил цялото село и земята отдолу приличаше на „Рокфор“. И понеже селото е на пътя на кацащите самолети, добре че досега нито един самолет не се е стоварил върху селото. Софийското поле щеше да лумне от неугасими пожарища. Този бензин по онова време беше белязан, за да не се краде, и по едно време обявиха, че ще правят проверки.



  • Сега какво ще правим, Заре? Ако те хванат?!

- Правиш се на учен, ама си прост! Я ми кажи, трудно ли е да се качиш на луната?

- Трудно е!



  • Ама се качиа, нали?

  • Е, да!

Ха-ха, oн се качи на луната, а ти ме питаш какво да правим с бензина! Един бензин, да го еба!

Три дена Зарко бърка в разни бурени и бензинът стана невинен, чист, сякаш от майка роден!



  • Казах ли ти, че си учен, ама си много прост!

Когато синът му се ожени, Зарко нае хеликоптер и от него слязоха и синът му, и снахата - булката демек - с гердани от европейска валута. Оркестри, високоговорители, агнета, телета, бъчви вино, бурета и каси с бира, всичко, както се полага на една голяма, неповторима сватба. След десет медени дни, булката изчезна с целия чеиз от валута, българска и конвертируема. Тази булка беше професионална булка. Замина някъде към Видинско, за да намери своя нов свекър Зарко и да повтори веселото представление.

Зарко побесня.



  • На мене... Т’ва с мене да стане?!! Аз, дето пиках у чорбата на цяла рота, и колко цистерни бензин източих... а тая излезна по-голем тарикат от мене! Мамка и!


ПЕТЬО ПАНДИРА от Бургас


Прости, в живота пречка си ми ти!“

Другарю Вълчанов, вчера пристигам в София на гарата. Всички софийски курви ме посрещат, бият ме с букети по главата и викат: „Добре дошло, сладко Пете!“.

Статуята на Георги Димитров във фоайето на Академията на науките до Народното събрание. Това беше двуметрова фигура, като едната ръка беше протегната напред, а Петьо Пандира, като дойде в София, обясни, че този жест на Георги Димитров бил въпрос към Петьо: „Как си, Пете? Кога дойде в София? Как е хавата в Бургас?“.

- Другарю Вълчанов, от пет дни съм в София, шест нощи ми се губят. Шест нощи в Унгарския. Румби, компарсити... Чардаш на ухото от унгарски цигани. А до мен Илонка - 18-годишна унгарска... девойка. Вечерта у тях - лукс, разкош, спални-мални, нощни шкафчета, целувки... Забива ми тя един език, аз на нея ѝ го връщам, аз на нея, тя на мене, аз на нея, тя на мене и бррррррррр-туууп на леглото. Но до крайности не стигнахме! През цялото време духът на моята Надка витаеше над леглото. И тъй шест непрекъснати нощи от сутрин до вечер.

Вечерта Петьо отива в Народния театър да гледа представление. Разпоредителката го пита: „Какъв е вашият билет?“

Петьо: „Пембян!“.




КОТЕТО


който избра веригата за своя свобода

Родолюбивите историци, Каквато и тема да подхванат от близкото и далечното минало на нашата история, започват да дишат тежко и да възвеличават и да измислят неща и случки, които никога не са се случвали; особено когато става дума за военната история, положението става неспасяемо — героизми, вечни огньове и фанфари, и венци, разбира се, заедно с оркестровата пиеса „Вий в други полк минахте!“. А пък в действителност има една доста банална и гадна страница от историята на Втората световна война, когато тихомълком голяма част от криминалните престъпници ги хвърлят на първата бойна линия. Няма значение, че те не са подготвени и тяхното снаряжение също е доста случайно и калпаво. Съдбата им е от ясна по- ясна, те всички са готови герои за летописите, незнайни воини, геройски паднали за съдбата на майката Родина. И тъй нататък, клиширани и помпозни измишльотини на историци и военни специалисти.

Имаше една фигура със странното име Котето, която попадна именно на тези първи линии на Втората световна война. Беше късметлия, защото го раниха само, а като го закърпиха горе-долу, върнаха го отново на фронта, само че този път беше обоз - каруца с два коня, и от задната линия на фронта всичко такова, което е необходимо за победата - брашно, картофи, одеяла и т.н.

Налага се все пак да се върнем, малко назад в неговата биография и като се запознаем с нея няма как, но ще кажем: „Как така, бе, това не е възможно! Тоя човек не е истински, той е измислен“. Баща му турчин, майка му българка, или обратно, никой не знаеше, даже и самият той, някъде роден в Люде Бургас, Одрин, и после балканска му работа - тракийци бежанци, гонени оттука, приети оттам и пак обратно, и в тази тупурдия загубва и майка си, и баща си, и не знае къде са, в кое село, град, живи ли са, никой не смееше да съобщи тази част от биографията си. Всичко е толкова налудничаво и красиво - никакво училище, никакви родители, а ей така, скиташ си където си искаш. В това скиторене попада през 1926 година в някакви банди, неизвестно с каква цел да грабят и убиват, и той като малолетен се втурва с младежко веселие в убийства и кражби, които между другото, той каза един път в едно село, трябвало да убият един чорбаджия и да му вземат една тенекия със злато. Котето отива, убива го, но: „Бех сбъркал! Тоя чорбаджия бил в другата къща. Е, нищо!“- смееше се Котето. „Убих го следващата вечер чорбаджията и прибрах тенекията със злато. А после... - продължаваше разказа си Котето - „...имаше един командир на жандармерията, Петров, и той викаше как ще ни заколи, ако ни хване, и как ще ни сложи червата по всички храсти. И един ден ние го хванахме тоя Петров, поручик, и аз му разрезах корема и му разплетох червата по всички храсти и тогава... - Котето се заливаше от смях - ...през стомаха му говорих, като по телефон: „Ало, къде си бе, Петров, защо не дойдеш да ме хванеш!“.

Но така или иначе за зла съдба, Котето заедно с цялата дружина бандити са хванати - или разстреляни, или осъдени, а Котето, понеже е малолетен, отива в Сливенския затвор, окован във вериги.

Той изкарва така живота си до 9.09.1944 година. Амнистия, свалят му веригите и го пращат на фронта, и преживява това, което вече разказахме в нашия разказ. И така, войната свършва, на Котето раните са заздравели, но разбира се, не му остаря гърбицата, която му беше останала като наследство от годините прекарани в окови в Сливенския затвор. Като го гледаше човек в профил, той приличаше досущ на фолксваген костенурка. Неизвестно защо с поверената му военна каруца с два военни коня той се озовава пред кръчмата на гара Казичене. Кръчмата гъмжи от пиещи, а той сам в каруцата, по детски продава каруцата и конете, но оказа се, че вътре забравил двадесет пушки и три картечници. Парите от сделката той похарчва същата вечер, всъщност ги изпива. На другият ден е арестуван.

Военен съд. И го пращат отново в затвора. Към края на 1953 година, след смъртта на Сталин, отново амнистия, екстрадират го в град Созопол, по онова време изоставено гранично селище. Паспорт никой не му дава, на него особено не му трябва, щом може да пие и да яде риба. По това време се запознава с един циганин на име Амзата. Двамата имаха обща жена, общи деца, а също и обща любовница. Двамата пияни с удоволствие разказваха своите любовни преживявания в село Веселие, на шест километра от Созопол. Пеша те отиваха при своята обща любовница, една бяла туркиня, която за тази любовна услуга им вземала по един паламуд. Но когато става дума за тоя паламуд, избухва скандал и трудно може да се разбере дали един паламуд е цял, или половин, ако му махнеш главата. Единият вика половин, другият - цял. В резултат на което двамата се бяха посинили от бой, като си вярваха, че и двамата са добри и лоши едновременно.


А вие виждали ли сте лош човек, който е добър? Един от най-красивите примери е Лазар Добрич, който искрено, по детски, казваше за себе си колко е безобразен и отвратителен. Всички човеци, ама всички се имат за рилските езера и те гледат, гледат с високопланински невинни очи. Всеки е най- добрият, най-справедливият и така не можеш да се ориентираш откъде идва тази вековна лошотия и кога ще си отиде .

ЕПИЛОГ към ЧАСТ ЧЕТВЪРТА


(онова, което беше в трите книги: „Всички ще умрем, а сега наздраве“, „Ура! Най-после онемях!“ и тази, която току що прочетохте, и онова, което ни очаква на самия финал)

...Когато настъпи есента и студените мъгли вече пролазят към хълмовете с лозя, когато запрехвърчат първите снежинки...

тогава благодарният и натъжен стопанин отива да каже сбогом на своите лозя. Крачи между тях, от време на време спира, оглежда ги с любов и благодарност. Небрежни ръце обаче са забравили чепки грозде! Грижовният стопанин скъпернически събира осиротелите зърна и от тях прави вино, наречено Номер Девет.

Вашата чаша сега е пълна с това вино,



майне дамен унд херен! Пийте бавно, внимателно,

за да усетите колко мъгла и смърт има в него.

Zu viel

Nebel und Tod!

Наистина, в това вино имаше и мъгла, и смърт, и хлад, и далечен мирис на орехова шума...“

С тези поетични думи дегустаторът господин Шулц Хойзер представи бялото вино, родено от хълмовете на Висбаден над реката Рейн. Годината беше 1976.

И за мен, както за господин Шулц Хойзер, трите книги, които написах, са нещо като три мои любими градини, а в тях покрай многото бурени и боклуци тук-там поникнаха и не толкова лоши цветя, цветчета, някои от тях есенни и финални.

Като признателен стопанин ще си откъсна някои китки от тях, ще си направя малък букет за спомен, като признателност към собствения си труд и благосклонността на шопския кафяв чернозем.

Ето и първата: Истината е, че всички сме били по някое време в живота си някакви юнаци, но с времето сме замълчали и уплашени сме оставили коня сам да препуска... Сиротен.

Оставили сме го да препуска, без да сме разбрали колко конски сили е имал нашият кон.



Втора китка: Да напуснеш живота с тъга, означава, че все пак си го обичал, дявол да го вземе! Този живот, обясняван и необясним.

Трета китка: Не скуби тревата, за да узнаеш как расте! Това не е наша работа! Нашата работа е да се учудваме и да отглеждаме земния си ПРЕДГОВОР. Краткия!

Четвърта китка от Велин: „Деди, вчера преди залез слънце от гората излетяха пет зелени риби и потънаха в синьото небе“.

С тези четири китки свръхбагаж и потеглям, тегля финална черта, хвърлям писалката и с китките се отправям към далечното пътешествие на зелените риби! Дестилацията, която ми предстои, е огромният, безкрайният космос с чудовищно бляскави тъмнини, фрашкани с милиарди мигащи звезди - огромни като прасета и навсякъде климатици нон-стоп, а също и безплатно преспиване за вечни времена в космическите покои! Нищо чудно, ако в съседко до мен вече се е настанил и г-н Хойзер със своето вино Номер Девет!



През деня ще се шляя на воля между милиардното стадо звезди, съзвездия и галактики, облещен, ще цъкам безмълвно, пленен и омагьосан от космическите красоти! Какво блаженство ме очаква, Боже мой!

P.S. Единствено ще съжалявам, че не мога да помогна на моя Велян да си намери загубеното червено яке с черни правоъгълници от предишната книга! Жалко, че не можем заедно да се помолим да не го откраднат, защото е много скъпо!




Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница