Вълчанов хем съм сам, хем няма никой

Устната хармоника не пее,

а самичка в стаята тъжи;

онзи, който свиреше на нея,

в равната маджарска степ лежи.

Само тази свирчица за спомен

неговият пръв другар върна,

и над нея сякаш над войника,

плакаха и майка, и жена!

Оказа се, че той не е бил там тази нощ, но на фронта устната хармоника е била модерна тогава, колкото и нелепо да звучи тази думичка. Моите възторзи от стихотворението Веселин Ханчев прие сдържано, и то не само защото беше деликатно скромен, но и защото поначало в него имаше някаква особена немска отстраненост, за разлика от нашите емоционално-балкански навици.

нещо се скъса в главата ми. Може би ме чакат лоши години и сигурно лоша старост. Колко глупаво — като дете пеех в черковен хор и ми беше трепетно красиво да гледам запалените свещи, а сега защо подминавам черквите и не се обръщам дори с някаква молитва за спасение за мен и за близките... Ето откривам, че и тази вечер ще спра за малко пред входа на кварталната черква и няма да влизам, а само ще зърна свещите отвън и ще си отида.

Всичко много лошо се обърка, мама му стара! Понякога нещо избухва в мен. Невъздържано искам да говоря директно, направо, без украшения, съображения и извинение... Да го вземат дяволите! Важните неща нямат нужда от словесни украшения, нямат нужда от помощ, а от сигурност и яснота. Търсим спокойствие и питаме каква била нощта...(?) тъжна, дъждовна, съдбоносна и прочее юношески глезотии! Глупости и тъпотия! А какво ѝ пречи да си бъде една обикновена нощ!

И ако нас ни няма, никакво словесно украшателство няма да попречи нито на болестите, нито на хляба, нито на небето. Все ще си бъдат! Какво ти се налага сега да се набутваш в езикови лабиринти? Защото си слаб, нали...(?) и те е страх да не те помислят за прост и неграмотен. Все търсиш да се разкрасиш по някакъв начин.

Не те е СРАМ!**

**Тая дума срам се е родила вероятно в тайната на тъмните доби някога! И самата тя си е някаква тайна. И сега ти глупаво я ровичкаш и лепиш около нея други думи, други бездни. Непрекъснато им слагаш нови и нови патерици...

А кой ти каза, че всички думи искат да проходят?!

Езикът,

не е ли това армия от думи, преживели дълги, тежки битки, с предателства в себе си и от врага. Векове наред един език пада в плен на друг, и така думите разкъсани, бинтовани се влачат изреченията, същински чуждоземни пленници - препродават ги, присвояват ги, осиновяват ги в мразовити зими... Слава Богу, че е имало будни хора, запазили паметта на празниците, на отвъдните далечни празници, нагиздени с букви, втъкани в народните ни песни.

И все пак тревогата не ме напуска и се питам ще оцелее ли той, горкият ни български език? Ще издържи ли на безкрайните екодиалогически упражнения? Впрочем може би така ни е писано и орисано - не само на езика, на полята, на горите, а и на българската нация. Как всичко зелено, синьо по нашата земя съхне, задъхва се и все по-трудно намира сили, въпреки грижите и старанията на проф. Генчев. Бог да го прости! Какво да се прави, той ли не знаеше като историк как неизменно умират отгледани нации и умират заедно със своя език. Тая тема ме боли, но се мъча да пазя равновесие пред пропастта, пред катастрофата словесна - културна, екологична и каква ли не! Просто ме е страх само като си помисля! И така разбичканите нрави, език, бълват отровни мехури! А как ще се живее в тези динамични и неуправляеми безумия?... Ще опазим ли красотата? И докога? Нека каже онзи ясновидец, който ги разбира тези работи!

Вече ми е ясно. Накъдето и да погледна, какъвто и прозорец да отворя, все същото гибелно пророчество... Съхнат ливади, нищожеят непосети ниви, чезнат по нощите красивите дървеса и няма ги, няма ги вече.... Влачи ги грухтящо стадо зелени камиони чудовища, пазени и водени от черни Мерцедеси. В Мерцедесите нискочели красавци, напълняващи млади български величества и етнически вагабонти със сърца, пълни с любов към майката Природа!!!

Не може свестните хора да не усещат, макар и да не виждат, жестоката битка през нощите на умъртвените гори. Може би фиданките, децата на горите, отново ще поникнат, но сега техните родители са бездиханни трупове в човешкия и в животинския смисъл на думата. Безмълвни, натръшкани, с изтичаща смола. Животът е един отврат, щом успява с толкова безсърдечно безгрижие да превръща нещото в нищо!

отново до подуянската гара за едно кафе. Приятно ми е, че от тази маса до прозореца на безлюдния гаров бюфет по-ясно се виждат младежките спомени.

Тази малка гара е голяма гара! Макар и бивша! Жалко, че времето със своите фукливи претенции за вечност понякога доста глупаво не умее да щади красивите работи, Каквато е бившата кокетка Подуяне. Жалко, че на самото време му е през оная работа, щом като разсеяно пропуска разсеяните влакове да препускат на изток и на запад, но все в посока на майната си. Блъскат по задачите със задача да превърнат гара Подуяне в затихваща функция и успяват, мамка им! Вижда се как вехне нейната бивша слава, а на нейно място сега пред пустеещия перон вече скрибуцат ръждясали товарни вагони, мрачни оплескани цистерни с масло, а около тях скиторещи крадци на старо желязо от многобройния цигански контингент на Източна София. Жалко, че тая красавица е осъдена да угасне, но дано някой просветен културтрегер се погрижи за някой и друг пърформанс на нещастните софийски графитаджии. Общината ако даде едно рамо, поне в лицето на пустеещите общински клозети, може би там ще се роди нова графитна надежда. Лично аз, каквото беше по силите ми, дадох своя принос още през 1975, когато докарах своя филмов екип във вилаета на подуянската красавица. Заснех голяма част от филма „Следователт и гората“. За филма бяха идеално точни - чакалнята, гишетата, бюфетът и особено огромните дървени скамейки, а също часовниците и всички входове към перона.

Благодаря на гарата, на съдбата и отделно на мене си, че успях да се срещна с нея. Струва ми се, че в този декор има още кинохляб и за други (макар и не мои) чудно хубави филми. Нека младите колеги се престрашат и посегнат към вехнещата красавица! Няма да ревнувам! Но все пак за сводничество се плаща, нали, поне така съм чувал... в тези пазарни времена.

Верен на своята препоръка, от време на време прескачам, за да си припомня и помечтая все на оная маса, където кафето става по-вкусно при гледката, при шаренията на какви ли не скитащи провинциални екземпляри цветно беднички, повлекли неизменните си вързопи, чували, бохчи и тук-таме някоя накипрена палавница от петзвездния световен курорт Вакарел, прочут със своите еманципирани магистрални красавици. Е, това беше преди десетина години, когато влаковете все пак спираха на гарата.

О, времена! Всичко фучи и профучава!

Та, седя си сега аз в безлюдния бюфет сам пред чашката кафе и каня спомените от онова време, когато заминавах в казармата.

Ето ги спомените - пристигнаха! Добре дошли! Спомняте ли си вие, спомени, как ежегодно гарата се пукаше по шевовете от хорско гъмжило, глъчка, музики?... Близки, родители и роднини изпращаха своите новобрански чеда в казармата. Тези сцени бяха свидетелства, че филмите и животът са се размесили един в друг и хванати под ръка, много често можем да ги срещнем да се разхождат както в западни, така и в източни киногеографии и да повтарят все същите реквизити, макар разноцветни и разноезични. Важното е да ги има прочутите тъжни сезони - есен, зима и съответния дъжд, сняг, а ако може и вятър!... В тези мокри атмосферни условия се леят неизбежните сълзи, а прегръдките и духовата музика повдигат драматизма на чувствата до най-високите етажи на сантименталната мода в киното, цветя, плачове, викове, целувки. А бе, всичко както му е редът за върховете на безсмъртния, на истинския киносладолед.

Все още е тъмно, но споменът просветва и в тази ранна утрин. Колко е хубаво, че вали - безутешно, мокро и кинаджийско. Дъждът пробива отвсякъде, даже самият перон е протекъл, капе нарочно, сякаш и той едвам задържа мъката си. Младите бъдещи войници блеят и подскачат, възбудени, пийнали, накичили главите си с цветя, досущ като гергьовски агнета за курбан. Подпийналите бъдещи герои все пак едвам заглушават уплахата си с тия малко прекалено весели крясъци, демек, вижте ни - ние сме мъже.

Ей! Няма шега, ей!

Сълзите на майките, бащите са си нещо естествено и разбираемо, но разните там млади девойки, подозрително разхълцани, малко прекалено за истинската тъга. С театрални клетви за вярност до гроб кандидат-войници и кандидат-булки усърдно разиграват къде по-добре, къде по-зле цитати от заучени филмови заглавия, прославили военния живот в цивилизацията. И ето че настъпва най-тьжният, най-незабравимият миг! Локомотивната свирка свири фатално и финално, оркестърът се дере и приглася, за да не остане по-назад, и влакът пуфти, героично обвит в пара... надува свирки и свири... свири... Цветя хвърчат, сълзи се леят... „уста проклина цяла вселена... и питат и разпитват... Де е Караджата?“

Ура! Всичко, слава Богу, си е на мястото и влакът най- после може да потегли!

Е, аз също бях един от тези Караджи, един от тези героични участници. Беше ми дошъл редът да ходя в казармата и както му е редът, трябваше да се разделям с мама и останалата паплач от приятели.

Всяка майка за своето дете е най-голямата и единствената... за мен също! Мама е НАИ! Без притеснение я нареждам в първите редици в конкурса за „Най-истинска майка“... Това стана именно на подуянската гара, когато тя на раздяла ми каза ,довиждане“. С преклонение се връщам назад в онази дъждовно-есенна сутрин.

Поклон, мамо! Не познавам друга майка като мама неграмотна, но величествена селянка, с пасторална скромност и вяра, още от дете научила се да я мокрят и сушат дъждовете и ветровете... спокойна и усмихната... без гняв и сръдня на съдбата си... благодарна, че щом има съдба и Света Богородица, „значи така требе“. И не от училище, а от Бога се беше сдобила с фантазия, дух и дарба, щом можеше да чува гласовете, които ѝ нашепваше пролетната нива: „ела ме ра̀боти..., ела ме ра̀боти“ - Майкьо, така ми викаше нивата, като се запролѐти, ела ме ра̀боти.

А сега покажете ми някой, който може да чуе гласа на нивата и да ми каже в кое училище се учи този език! Такава образователна програма аз лично не познавам! А вие?

И ето сега, когато тя трябваше да каже довиждане на детето си, от вътрешно приличие, от скромност или не знам още от какво, за разлика от сантименталните изблици на цивилизованите майки, тя не се хвърли да плаче, да прегръща, защото знаеше, че „това не е убаво, това е срамотно“. Само хвана ръката ми, без прегръдки и целувки, усмихната я разтресе и рече „Айде, па довиждане“.

ТОВА НЕ БЕШЕ БЕЗСЪРДЕЧИЕ,

а деликатна майчина любов, без лиготене и демонстрации... Ей така „така требе“.

Свирката на локомотива неистово раздираше перона заедно с оркестъра, всичко се обърка и вече не знаеш кое да слушаш по-напред...

Може би сега е моментът за една цигара!

Мамо, ако ме гледаш сега от горе, знай, че ти се покланям, и прости ми. Има за какво.

После научих как си тръгнала сама в дъжда към село. Сигурно е плакала на воля, пред себе си... пред себе си, но не и пред хората. Защото е срамота!

„Така требе“.

А в това време, сигурно вече съм крещял във влака заедно с останалата тийнейджърска сган, обзет от патриотични гърчове (възрожденски видения) за незнайния войн във вид на ордени, вечни огньове, фанфари и прочутите официални вечерни проверки, в които „всички са налице с изключение на геройски загиналите“, и после....

фойерверки... фойерверки.

Абе, голям филм, голяма работа е това подуянската гара!

По-късно от татко разбрах, че „...Нали я знаеш майка ти каква е? Нали она си е малко... малко така, знаеш я каква си е!“. Не знаех, дълго не знаех „каква си е“, но разбрах, че в тъмното се спънала, търколила се на релсите, а коляното ѝ беше станало като топка, която така и не спадна до края на живота й... Мама криеше от мене, от всички — никой да не разбере нейното страдание. И нито Русия, нито Америка, нито Кривина, даже стрина

ми от съседната порта не разбра, а най-малко нейният единствен син, нейният красив неблагодарник.

Нищо чудно, големите неща ще ни извадят очите и пак не можем да ги видим от многото научено знание. Подгонени от заблудите на цивилизацията, тичаме, пуфтим, местим тялото си с илюзията, че заедно с него ще преместим и себе си. Не можах да се спася и аз от този

през 1983 той ме отвя в Америка само и само да съм модерен, луксозен... Като разгонено куче помияр, вдигнал пушилка, подгоних побеснялата „група на Шаро“, изплезил език с надеждата, че и аз, заедно с разгонената глутница, ще се докопам до заветната любовница - тая кучка мръсна, наречена Кариера, там, зад западния ъгъл. С една дума, станах емигрант! За кратко, но достатъчно, за да изтрезнея! Слава Богу, добре че нямах сили да дотичам до ъгъла, до красавицата, и подвих опашка, виновен, но щастлив се прибрах обратно в бедничката ми европейска селска колибка там, до Околовръстния път. Лакомията и кариерата са нещо като сестри в кинопрофесията — живеят в една и съща кръвна група - и аз, колкото и да претендирам, че уж не съм като другите, че съм нещо „по така“, със собствена идея за жизнената шарения на цивилизацията, ето че се огънах еретично на съблазънта, която великодушно ми предложи далечният ми чешки приятел Милош Форман. Предложи ми да остана в Америка и с негова помощ да яхна един автомобил с шофьор и да обикалям два-три месеца Америката и да направя своето откритие - своя филм на живота!

Възторгът ми, слава на Господа Бог, обаче продължи само 24 часа. Изпари се под купола на централната гара в Ню Йорк (вече споменах в началото), подпомогнат от онази случайна среща с лудичкия лумпен във военни дрехи и раница, пълна с грамофонни плочи. (Не мога да се оплача, на мене в живота много ми върви с лудички образи. Всички ме разпознават безпогрешно между останалите, сякаш се познаваме от памтивека...). Ето и сега тази откачалка фамилиарно ми се извиняваше, че досега е пропуснал да ми подари: „ей тези пет грамофонни плочи“.

Казах му че нямам грамофон. Той обаче си знаеше своето:

• 
  Нищо! Хей, ю, Вие откъде сте?
  
• 
  От... - помислих си, че ако му кажа България, ще го пратя за зелен хайвер и затова... му казах: от Европа!
  
• 
  Аха, значи от Америка! Американец!
  
• 
  Не, бе! Нали ти казах вече! Европа!
  
• 
  Е, щом си тука, значи си американец! Я ми поговори малко.
  
• 
  Какво да ти говоря?
  
• 
  Каквото решиш. За първи път чувам такъв американски!
  

• 
  Аз също don’t understand... бе! - и потънахме, както вече казах, във водите на водовъртежа на неразбирането, обаче не засрамени и не притеснени, а щастливи, че нашето взаимно I don’t understand се оказа спасителното откритие в този загубен, всезнаещ и всеможещ свят.
  

„I don’t understand“.

Още довечера ще докладвам на Милош, че съм готов, че филмът вече се усмихва заедно с подаръка ми - пет грамофонни плочи.

В главата ми, слава Богу, през нощта изскочи неочаквано онзи епизод от далечната 1944 година с нощните лампиони, розовите храсти и баща ми, надвесен над трупа ми... Рангеле... Рангеле... Този епизод с розовите храсти ме спаси, погреба моето емигрантство, изпари го, а с него и моя незаснет филм, въпреки кандърмите на Милош Форман:

• 
  Приятелю, не глупей, а напусни тази посрана Европа! Твоето решение е лудост!
  
• 
  Бях вече решил. Бях оглушал и чувах единствено гласа на моята Кривина...
  

„Напред, напред към Околовръстния път!“

Така завърши моето кратко, но съдържателно емигрантство! Не съжалявам! Макар че

животът ми се луташе

в тая неясна за мен и до ден днешен кинопрофесия с разните му там мисионерски „глобални профундоси“, объркан, не можех да открия истинската душа на мама, а да не говоря за моите пропаднали опити да открия прекрасната „социалистическа действителност“ и грозната „капиталистическа“ с техните измислени проклетии между хората... временните приятелства... ненужните признания... оплюването и още... колко заблуди за всички измислени успехи, провали и в края на краищата превърнали всичко в едно голямо лайно от глупости, и глупости,

и глупости!

Сигурно мама сега ме гледа от небето и със сърцето си усеща всичко, без да ме кори, без да ме съди, а ми се радва, за разлика от експертите по този и други въпроси.

5 май 1957 година. На този ден беше премиерата на първия ми филм „На малкия остров“. Пет дни след сватбата ми със Саша.

На другата сутрин на село за филма разпитвах мама и татко, горд и суетен, и сигурен, че са го харесали. Не се съмнявах. Бях убеден, че филмът е хубав, но все пак попитах ей така... признавам си сега, че беше некрасиво от моя страна, но не бях искрен и не ме интересуваше чак толкова мнението на мама и тате.

Да ме прости Господ, бях снизходителен към тях, но какво да правя, до този момент все още си въобразявах, че те са неграмотни и далеч от моето изкуство. От немай-къде все пак попитах мама как ѝ се струва филмът, а тя вместо отговор мълчаливо продължи да мете стаята. А така! Притесних се от мълчанието ѝ още повече, след като тя ядосано хвърли метлата и се измете в другата стая. Тогава смутен и объркан попитах тате той какво ще каже за филма.

• 
  Ами убаво беше!
  

• 
  Убаво, убаво! Он само спеше у темното и нищо не виде. А сега убаво!
  
• 
  Спах, ама ората вънка викат: „Убаво, убаво“. Щом они викат, значи е убаво.
  

• 
  Това ми хареса! Хареса ми кога човеците ходят на една страна, а кога тръгнат срещу мен и ми се опулят, ме хваща страх. Не можем да ги гледам и си затварям очите.
  
• 
  А какво друго не ти хареса, мамо?
  
• 
  Не ми хареса кога затворниците играят хоро. У затвора не се играе хоро, а се реве.
  
• 
  А смъртта на четиримата мъже, дето ги разстреляха, не ти ли хареса?
  

• 
  Да ми хареса как умират ората? Боже, майкьо, затова ли си учил! Да убиваш ора и аз да го харесвам! Ти ми покажи как да живеят ората, а не да умират. Направи ората да пеят, да има сватби, ръченици, хора, кръщеньета, да си целуват ръце, да си целуват ръце...
  

Много, много се стремях, МАМО.

Вярвай ми!

...Искам прошка!

Мрачен след многочасови словесни заседания в художествени съвети...(!?!) след „фундаменталните художествени прозрения“ на „еталонните послания“ за разрешаване на проблемите в „социалната лаборатория“... и прочее, и прочее... бръщолевене, оплетено в цигарени димшца... дълбокомислени мисионерски заключения на мастити колеги... професионални критици

и внимание!...

и с мое срамно съучастие — въпреки опитите ми да се подигравам с всички и всичко - оставах виновен с подута глава от словоблудствата... и с горчив вкус от тютюневия дим се връщах при мама и тате. Слушах техните грижовни слова... за картофите, че няма вода и всичко съхне... и за мъката на чичо ми Тинко и стрина ми Гюра... за Станил - сина им - дето е моряк... а сега е в болницата и не дават да го видиме, не може ли аз... (?) да направим нещо... „барем ние да го видим“... - слушам тия тежки думи, пълни с надежда (!), в ехото на цигарените думи... от „глобалният профундис“ и емоционалните вълни от филмите на Вайда, на „Чухрай“, новата френска вълна, за разлика от нашите филми имат вече отговори на въпросите къде сме и защо сме!

А къде сме и защо сме?

Много важно е къде сме и защо сме?... след като „братовчед ти Станил, нали е моряк и е бил на атомна подводница, защо го докараха на село, запечатан в ламаринен ковчег?“...

Погребахме го! Цялото село се събра на гробищата там... а почетна рота моряци гърмяха в чест на загиналия морски воин в изпълнение на воинския си дълг към Народна Република България... мама и тате, и чичо и стрина, и останалите чичи и стрини виеха с глас, не разбраха от кого и защо е загинал и защо го бяха запечатали в тая ламарина... Запечатали любимото им дете... Станил? За мен и за всички... този ковчег си беше празен.

Слава Богу, че ние, шопите, оцеляваме не от вяра, а от мъка и неверие. Нека да знаят нашата клетва: ...мамка им на тия началници, на тия убийци на нашия Станил, шопския моряк! Нека да знаят, че няма и няма да има прошка... Това ние си го знаем още от памтивека, ние... от кривинската шопска долина.

Баща му чичо Тинко и майка му стрина Гюра след няколко месеца умряха от мъка... от мъка по единственото си ненагледно чедо.

Може би някой от онези изверги, които правеха конгреси, режеха ленти на трафопостове и завещаваха спестяванията си на своите невинни синове и балдъзи, облечени в бяло, за да леят на воля циментови палати в подножието на Витоша, на Пирин, на черноморските крайбрежия и където им падне?

„Какво нещо е животът, а!?“

Бедни и богати, неуки и образовани повтарят на всички погребения все тая мъдрост - обяснение за спокойствие за безобразията на нашия грешен земен път: „Какво нещо е животът, а?“.

На 9 май 1974 г.

почина Любомир Пипков, баща на втората ми жена Яна Пипкова. Почина няколко месеца преди да навърши седемдесет години. Тленните му останки бяха изложени във фоайето на операта със съответните официални венци, букети и траурна музика, както го изискваше съответната съветска ритуална мода в тези години. Почетната стража на другарите от правителството, Партията се сменяше около ковчега с неизменните червено-черни ленти на ръкавите и с неизбежните черни очила, за да крият сълзите си. „Народът ни гледа, ей! Ние сме мъже, ние ръководим съдбините на Държавата, Партията, нали?!!“ Отговорност!

Срещу траурната Партия и Държава стояхме ние, опечалените роднини и приемахме, разплакани, съболезнователните ръкостискания на официалните и неофициалните съболезнователи. Само мама Рози, като бяла лястовица, като черна врана, за разлика от всички нас приемаше съболезнованията с гордо вдигната глава, леко усмихната, сякаш я поздравяват за имения ѝ ден. С иронична, учтива усмивка, без капчица сълза, без никакво „ах“ и „ох“, както ние умеем, ние, източното балканско население, с прочутия вой и тръшкане... тя, мама Рози за четиридесет години живот в България не успя да бъде заразена от нашите гробарски мурафети, успя да запази своята швейцарско-алпийска гордост. С вдигната глава, тя мъмреше дискретно и тихо разплаканата си дъщеря Яна:

„Спри! Не се излагай! Умбединг! Ако ни види татко Любо, ще каже: „Стоп! Срам и позор.“

По-късно, когато попадах по-натам на подобни траурно- демонстративни тържества, неизменно се връщах към спомена, останал ми от мама Рози от онзи ден във фоайето на операта. Както тогава, така и по-късно официалните тъжители винаги демонстрираха гримаса на театрална тъга, подходящо озвучавана с потпури, клишета от познатата погребална магнетофонна музика - стояха мирно и подшмъркваха пред купчината цветя, между които бледият профил на починалия се опитваше да напомни за себе си.

На самия гроб обикновено публиката ставаше по-рехава и освен роднините и искрено скърбящите приятели имаше едно постоянно присъствие, винаги от няколко едни и същи професионални поклонници - навлеци - дежурни сеирджии с известната вече гробарска мъдрост:

„К’во нещо е животът, а?!“.

Скитореха всеки божи ден от погребение на погребение със своето:

„Какво нещо е животът, а ?!“.

По-натам следваха известните не много приятни ритуали — прочутото хвърляне на бучката пръст, последно сбогом и... - имаше човек, няма го човека! Една цигара за всеки случай. Да вдишнем малко надежда и хайде бързо в клуба, я на кинодейците, я на композиторите или на писателите... едно питиенце, един дринк, няма как, от древните времена не забравяме да вдигнем чаши и да отлеем няколко капки за

„Вечна му памет!“.

Дълбоко в себе си обаче едвам задържаме скритата радост, че това с нас никога няма да се случи. Ама никога!

А на гроба

Мама Рози стоеше встрани и с усмивка наблюдаваше погребалната ритуалщина. Беше си избрала едно дърво на петдесетина метра от гроба. Оттук тя чуваше само думкането на пръстта, а за нея този звук вероятно бяха тимпаните от оратория на Пипков, и когато думкането спря, в тишината тя затвори очи от тъжните въздишки на флейтите.

Всички си отидоха.

Мама Рози самотна се прибра. Прибра се и припадна. Чак сега... без свидетелите, които, както вече казах, бяха по кръчми, вили, резиденции и тъжно се веселяха, че са живи, а не както... но да не говорим за това. Изсипваха мъката си от чашите:

„Вечна му памет“!

Три години тя почти не излизаше от вкъщи. Избягваше да говори. Всеки ден сядаше на пианото, разгръщаше нотните листове и четеше музиката, написана от любимия ѝ мъж. Така минаваха дните до края на живота ѝ - странен, героичен, любовно-нелюбовен живот! Освен това беше обърнала гръб на своите швейцарски майка и татко. Не даде знак с никакво писмо, никакъв телефон... все едно че никога не ги е имало. Четиридесет години така и не разбрахме какво значи това мълчание! Четиридесет години ние не разбрахме и тя не ни каза... имаше ли ги, нямаше ли ги... Докато беше жива, упорито не пожела да се върне поне веднъж, поне за малко в родната си Швейцария. Не пожела. Защо? Тайна! Може би от чувство за вина към родината си или от любов към тази проклета нова родина, наречена България? За мен тя остана съвършен образ на човека въпрос, от когото си осъден никога да не получиш отговор.

Спомням си, една вечер в ресторант „Грозд“, до Телевизията, седяхме с Илия Бешков и когато му казах, че съм бил на театър, за да гледам „Коварство и любов“ от Фридрих Шилер, Бай Илия ме наруга, че си губя времето с тоя уплашен страхливец с неговото прочуто вайкане и сълзи, заедно с плачливите му руски братя Горки и Чехов: „много сльози, много нещо...“.

- А ти, шопе, от мене да знаеш: всеки има сълзи само за един човек! Най-близкия! А за останалите само течности!

Да, човек има сълзи само за най-близкия!

Както при мама Рози!

А не за римските числа от Ватикана в бяло, поели пътя към Божия си началник, към Вечността Господня!

И когато ни казват и показват колко милиона са били скърбящите, когато умря папа Павел II. Тези числа не ме умиляват. Аз лично не вярвам в тази скръбна психоза, не вярвам в числа и течности, както ми подсказа бай Илия Бешков.

Труднообясним човек беше мама Рози за нашите груби, варварски, балкански настроения. Едва ли редовният българин, ако е читав и случайно е пропуснал да се самотаксува в тролейбуса например, ще го нападне съвестта да се саморазкрие, че е постъпил нечестно към общинския транспорт. Едва ли ще скъса билета си и едва ли ще признае, че е мошеник на дребно.

Докато мама Рози - лично аз бях свидетел, когато откри, като слезе от тролейбуса, че е пропуснала да се самотаксува, с ругатни към себе си на френско-български накъса билета на парчета: „Ах, какъв глупачка аз! Ах, какво мошеник аз!“ И само клетви на френски.

Такъв жест от българин е възможен само за пациент от „4-ти километър“ или „Курило“.

Вчера минах покрай същата тази тролейбусна спирка и си мислех: „Що за говеда сме ние, по-голямата част от българите, ние, трудолюбивите, ние, честните, най-гостоприемните - както обичаме да се наричаме, а мълчим и се крием, когато става дума за откровените родни мошеници и дяволи, не за трамваен билет, които смучат, фалшифицират, убиват, отвличат, крадат, даже банките на мама Розината родина.

Друг епизод: В месарския магазин мама Рози се обръща към социалистическия магазинер - месопродавач, с молба да ѝ отреже „от ей това парче“, на което нашият началник на месата я наругава: „Какво искаш ма, другарко! Че ти давам това, което е наред! Ако не ти харесва, айде пайдос! Следващият, молим!“.

А тя възпитано със своя френски акцент му отговаря:

„Благодаря! и Мерси!“

Върна се вкъщи и през сълзи нареждаше:

„Ах, Господи! Ах, какви груби хора! Груби хора! Шреклих! Зум тойфел!“.

Стига толкова! Хайде сега, за да стане малко по-весело, да кажа, че тя беше една от малкото хора, които умееха да готвят фасул чорба по-добре от българските фасулджии специалисти, и то благодарение на рецептите от любимия ѝ речник Lacrosse.

Мама Рози отгледа и възпита дъщеря ми Анчето, като ме натовари с вина, която никога няма да премахна, непростима вина, че така дълго отсъствах от своите бащински грижи.

Вместо мен тя поставяше всяка вечер чаша с вода на нощното шкафче за моето Ани, а на сутринта ѝ забраняваше да я пие, ужасена, че водата вече е пълна с отровни „пантофки“ (така ги наричаше вместо „чехълчета“).

Тези чехълчета си останаха „пантофки“ и така избягаха от европейския ѝ речник.

Когато американците изпратиха Армстронг на Луната, нашето радио и телевизия си мълчаха, патриотично и философски, сякаш такова събитие не съществува. Бях с мъничкото ми Анче в парка на разходка. Разстроен... хванах я за раменете, погледнах я в очите и повторих няколко пъти:

Запомни! Запомни! Запомни!

Върнахме се вкъщи и споделих с мама Рози за този исторически ден на човечеството и моя разговор с Анчето. Тя ме погледна с нейната хладна усмивка и без патос каза:

• 
  Колко е грубо всичко това! Толкова много огън и желязо... и никакво въображение! Досега аз няколко пъти с мисълта си своя обикалях луната, но на никой аз не казвала.
  
• 
  Искаш ли чай?
  

ако човек със здрав разум беше чул разказа за мама Рози, би се учудил как една Швейцария е успяла да роди и да търпи подобни екземпляри като нея и не би се учудил, че тя се е преместила в България.

за мама и татко. И те като мама Рози ми завещаха да нося вина и вини. Сега като се оглеждам назад, животът ми май протече да искам опрощение на греховете си, но след като вече ги няма, се налага да върша тази работа сам, пред себе си и с моя помощ. Не мога да кажа, че досега имах успех - по-скоро трябва да кажа: нямах и няма да имам. И за какъв успех мога да говоря, ако ви цитирам една идиотщина която се пръкна от главата ми.

„Хората трябва да си заминат от тоя свят като деца, щастливи, пълни с измисления свят на сънища и слънца, а не когато станат лоши, тъжни, грозни и чак тогава да умрат“.

Пфу!

„Какво е това бе, драги умнико, да умрат ято деца когато се търкалят от радост по слънчевите поляни. Да изломотиш такива идиотщини си е чиста шизофрения и заслужаваш някой да те фрасне, само че отзад по темето, и да ти ревне в очите:

- Ей, ти бе, говедо с говедо! Боклук! Какви ги дрънкаш?

Не мога да повярвам, че такива безумия са изскочили от главата ми, че това аз съм сътворил, и на кой етаж в безумието съм бил?

Каква боза вкисва в главите ни, че от време на време се натрисаме в маниакално месианство, смятаме, че нещата, които вършим и изговаряме, са важни, единствени, гениални, безнаказани и трябва да се тиражират като спасителна програма за поколенията. Препрочитам горенаписаното и си давам сметка, търся повод да се извиня за изречените глупости с надеждата занапред да не ме спохождат подобни кошмарни дивотии, а после да търся спасение и лекарство за тази опасна болест. Да!

Колко жалко, но мозъчните гънки май са болни отново и тяхната тъжна неделя вече кашля простинала. Ще топля чая, ще бъркам мед. За всеки случай хубаво е да не поглеждам часовника... и календара... и дано чуя дали е тихо отсреща в оная къща с трите деца, немирни, но дали радост и живот на своите мама и татко. Утре отново ме чакат гърчовете на мозъчните ми гънки... и чаят. Не, това е лудост! Сигурно от температурата. Не те ли е страх, че...
Не, не ме е страх, макар че...
като се обърна назад и после пак напред, всичко е разхвърляно, като че ли правя ремонт на остарели душевни дувари... на опустели къщя... Мъка ми е, че дарбата на мама, татко, на чичо... ме е подминала - тяхната дарба да обичат цял живот плодовете на природата, едни и същи домати, картофи, същото зеле, праз, магданоз, копър... Раждат се и умират от януари до януари, а моите хора заедно с тях, сеят, поливат, плевят, лягат и стават заедно с тях, с тях си говорят като с родни деца, оплакват им се, хокат ги, а немирните растения също не им остават длъжни. Ние, дето ги ядем, уви, не владеем техния език! Не познаваме техните взаимни грижи и болки - когато няма вода - когато има много вода, и бурените, сушата, болестите... Майка ми Кръстана и баща ми Петър - неграмотните селяни - владееха езика на растенията и ги отглеждаха, „за да бъде хубаво“. И двамата умряха на 85 години. Чичо ми Благой е вече на 90. Но и той като баща ми живее със съдбата, коленичил от сутрин до вечер пред своите растения, и той като мама и тате разговаря грижовно със своите разцъфнали зелени деца.

Ако някой ме попита - да речем, човекът със здравия разум - Йоргос, откъде съм? Без срам и гордост ще му кажа, драги, това място не е Гърция и не е толкова красиво, и нищо че хората със здравия разум обидно го подминават. Това хич, ама хич не ми е... а ми е спокойно, че мама, татко и моите хора са се родили да копаят и поливат денонощно „.. за да е хубаво, мое дете!“.

след като много учим, имаме нужда много да говорим, вместо много да мълчим. Общо взето, цивилизацията се извъди много приказлива, страда от логорея, бърбори, заеква задъхана, а жестовете и мълчанието на мълчаливците тя много често посреща с надменно високомерие и увереност и ги смята за прости селяндури. Може би затова сега съвременната телевизионна цивилизация се вихри и кичи с така наречената медийна Talk (ток) цивилизация - говореща цивилизация, лее пороища, водопади, словесна помия, бълвана от дебилни полуинтелигенти, толкова заплеснати в себе си, че у нас, в България, тия мишоци даже не си дават труда да потърсят българската дума на любимия им Talk. Не говорят, а правят ток - токира, а тия токаджии плачат за разстрел! Както и да е! Да са ни живи и здрави идиотските строители на българския телевизионен език, подкрепян от СЕМ и от другите ТАМ, ТЕМ подобни съкращения.

Баща ми, „селяндурът“ умееше да говори, макар и рядко, но независимо с кого говори - с кого „токира“ - дали със себе си, с животните или с растенията, това бяха винаги философски афоризми, сентенции, мъдри послания и заключения.

Един път, болен и прогизнал от дъжда, трепереше, но усмихнат се хвалеше:

- Да знаеш, сине, и сега, ако не умрем, никога вече нема да умрем!

• 
  Ама сигурно много ти е тежко с тая болест, а, тате?
  
• 
  Мене ме зарежи, ти питаш ли я на болестта какво ѝ е, щом не може да излезе на глава с мене.
  
• 
  А имаш ли кръвно?
  
• 
  Немам сине и не ми требе!
  

• 
  Какво ти е на това око?
  
• 
  Карай, на една барака като моята един прозорец ѝ стига!
  
• 
  Да, ама ти не си барака бе, тате!
  
• 
  Е, добре де, дворец съм, ама отвън съм като барака.
  

По-късно, когато болестта съвсем го изяде, беше станал някъде към 30 килограма, го закарах във Военна болница. А да знаете каква гордост изпита, че бързата кола на Бързата помощ беше Мерцедес! Като победител гледаше наоколо хората - нека да видят и завиждат каква кола е докарал синът му Рангел, каква кола му е поръчал. Обикаляше мерцедеса, щастлив, че най-после и той ще се качи на такова лъскаво чудо. Това беше първият и последният му мерцедес.

можем да предвидим какво ще стане с нас, с родните ни майки и бащи, с любимите ни места, къщи, картинки, приятелчета, училищните чинове? Можех ли да предположа, че вихрите на студените времена ще овършеят буренясалите ми селски, детски дворове? Можех ли да знам, че моите многобройни роднини са намерили вечен покой, и знаех ли какво ще стане с любимата ми Родина... с чедата й... които вече не познавам и с които не искам да се запозная! Можех ли да знам, че това, в което се кълнях, мечтаех, ще изчезне така тайнствено и зловещо?

Знаех ли, че ще потъне в забрава, когато отивах в казармата и когато мама ми държеше ръката на гара Подуяне ѝ като ми рече: „Айде, довиждане!“. И смехът й?

Или онази паметна сутрин, когато без шум, музики, татко и чичо се върнаха от фронта на Втората световна с ордени, само че от скромност и зевзеклък бяха ги закопчали от вътрешната страна на ризите си и вместо ордени светеха по две безопасни игли. За тия шест месеца, докато бяха на фронта, двамата бяха написали само едно писмо, в което съобщаваха, че изпращат..., това кратко писънце, за да кажат много здраве на вас, на градината и на добитъка“. А, ето сега и, кучетата ги бяха забравили и се нахвърлиха върху тях, а татко и чичо им теглиха по една майна. Здрависаха се с жените си без целувки и прегръдки. Наведоха се заедно с тях над зелените си съкровища. Сякаш никога не е имало война и още по-малко Втора Световна. Просто за малко са били някъде, на гурбет по някаква си работа... Тяхна си работа.

Шопска му работа!

Просто и величествено!

Забравих да кажа, че все пак мама и стрина им рекоха:

„Еее, леле, дойдохте си!“.

Какво да се прави, толкова некинематографична е тази сцена, извън рейтинга на прочутите холивудски и съветски клишета, а в последно време и на балканско-българските „оригинални“ шедьоври!

Това е кино животът, героичен, непобедим, даже ако става дума и за депресията!

Апропо, веднъж една такава гримирана депресия от София, Мадам с дипломатично куфарче от някакви служби, се появи пред баща ми и го попита грижовно:

• 
  Тука ли живее Петър?
  

• 
  Тука живееше, а сега се мъчи! За какво ти требе?
  

Слава Богу, че има примери, истински човешки примери за спокойствие и вяра, че не всичко е суета и киноиндустрия. Тези примери, макар и свързани със смъртта, ни дават повече живот отколкото крясъците на луксозните мюзикъли.

За мен!

Ето, почина татко, въпреки предупрежденията на мама, че на оня свят било много страшно, той ядосан я наруга, като я предупреди да не го плаши, защото „ако е много лошо на оня свят, хората ще се върнат от там. Някой да се е върнал от там, а?!“.

Едва ли този любовен епизод има шанс да премине по „червения килим“ на световните кинофестивали. Прекалено е „много друг“, много несресан за лъскавите фризури на съвременната мода!

няма как, и на мен ми се наложи да внеса своя скромен принос в това вечно човешко щастливо страдание. Сигурно моите опити за оригинални слова, ако се озова заедно в компанията на прочутите хилядолетни авторитети на тази тема, не ще бъдат кой знае какво откритие в любовната джунгла. Едва ли към трепетните въпроси и признания ще се намерят по-еднакви, но неповторими нежности, прошепвани той на нея, тя на него: „Обичаш ли ме?“, „Обичам те!“, „И аз! Но повече от теб“, „Не, аз повече!“, „Ще умра, но заедно с теб!“, „А пък аз ще живея завинаги с теб! До края на света, чак до Луната, чак до Млечния път“. Макар че това „завинаги“ гасне неусетно с времето и лошите думи след време изскачат едни срещу други, хвърчат крясъци, шамари и страстното желание: „тоя отврат срещу мен да умре, да изчезне завинаги“. Съдбата на нежните чувства е такава. Но нека не бързаме; преди да изчезнат, да чуем любовните шепоти за звезди и клетви за цял живот — неуморните думи за паметливото просветление към онези, които сътворяват нашите радости.

Става дума за срещата ми с една любовна история. Преди години - вече не помня преди колко, когато попаднах съвсем случайно в един провинциален град. Там се запознах с една Таня и един Сергей - чисти българи, макар и с руски имена. Както се казва, става дума за най-обикновени млади хора, необразовани, но будни, споходени от Божията Благословия да бъдат заедно „завинаги“ и за „вечни времена“. За тях можеше да се каже, че бяха олицетворение на самата любов. Бяха осветени от природата и любовта! Бяха толкова красиви, дявол да го вземе. И двамата от Перник. Той - миньор, а тя си беше само Таня. Той Сергей - висок, красив, приличаше на Ив Монтан, тя някаква млада Симона Синьоре.

В ония времена, когато се връщам назад, беше героично и недопустимо да изповядваш грешна любов. Грешна, казвам, защото за проклетия, ако ти си женен, а тя е омъжена и посегнете един към друг... Край! Ще си платите прескъпо. Нямаш право да обичаш извън този, с когото си подписал документ за вечна вярност! Чака те преследване от властта, от близки и съседи, колеги, началници, въобще голяма беда е да си влюбен извън документа. Малцина бяха тези, които можеха да се преборят за своето щастие. Спасение можеш да намериш само в бягството, да се криеш, или накрая, ако нямаш сили, да се самоубиеш.

Сергей и Таня бяха избрали бягството. Както в романите и филмите, най-подходящото време за бягство е нощем - никой да не види, никой да не знае. Планът е спасителен - един товарен вагон, разпрегнат в някаква глуха линия, ги приютява. Настаняват се в него и го превръщат в приказен дворец на любовта - той принцът, тя принцесата. След известно време товарният вагон, потегля, но накъде, никой не знае, а най-малко Таня и Сергей. В продължение на 3 месеца този приказен вагон се лашка из нашата социалистическа родина, товарят го, разтоварват го с какво ли не. Един път натоварили породисти крави, но това не им попречило, защото техния любовен ъгъл никой не може да заеме, най-малко някакви си крави. Тези три месеца те не знаели къде са, на коя гара, в кой град, закъде пътуват, къде пристигат, какво разтоварват и какво ще натоварят. През деня мълчат в техния дворец, закътани, прегърнати в кашони до чували с брашно, а нощем излизат от скривалището си на чудна разходка между вагони, релси и звезди. Накрая... Съдбата спира техния вагон в град Мадан.

На по-младите едва ли е известно, че Мадан в соц. времената беше миньорски град в пълната си сила. Копаеше се уран за Съветския съюз. Мизерията, родолюбието, насилието, цялата тая сложнотия по онова време с примитивната миньорска техника, радиацията, а прахът циментираше дробовете им от силикоза. Сергей започва работа в мината, а Таня се заема да се грижи за него. Това беше нейната величествена и нелека професия. Миньорите в тези уранови подземия по правило всяка вечер бяха в кръчмите, за да преборят праха и смъртоносните уранови облъчвания. А Таня, за да прибира любимия си Сергей от кръчмата, за целта специално си купила мотоциклет, Научила се да го кара и всяка вечер с него чакала пред кръчмата, за да си прибере любимия Сергей. В една дъждовна вечер обаче моторът се обръща и двамата падат в калта. Горещият ауспух притиска крака на Таня. Изгарянията са сериозни. Лекарите не могат да помогнат и така тя окуцява с единия крак. Макар и инвалид, не се оплакваше, а даже говореше с някаква благодарствена гордост. Това беше цената на тяхната любов! Любовта на Ромео и Жулиета от Перник.

След време Таня ми се обади разплакана по телефона, за да ми каже, че Сергей е починал, както се очакваше, от оная, страшната, неизлечима смъртоносна лъчева болест, с многото лъчи, за които беше забранено да се споменава.

Беше държавна тайна.

Вземете тази роза! Вие тепърва ще разберете какво значи тя за вас и ако думите ми са нестройни, то е, защото вие - „Създание слабо, но ангел на красотата“, ги разбичкахте! Това, което ми остана, ще ти дам без остатък. Макар и малко, ти заслужаваш. Ще натоваря камиони с бомби от Дупница и Челопечене. Ще взривя София заедно с нейните околни къщя. Докарвам армия булдозери и фадроми, а също принадлежащите им тежкотоварни самосвали заедно с разноцветни багери - японски, руски, полски, немски, но всички в жълто. Разчиствам София и нейните околности. Разоравам я от Княжево до Вакарел. Засаждам рози, докарани специално от Холандия, Белгия, Северна Африка и Близкия изток, като за целта наемам пистата на летище София, за да кацат само самолети, пренасящи моите розови храсти и розови засаждения от целия свят, придружавани съответно от техните градинари специалисти. Ще облагородят те розовите шипки, ще ги превърнат в световни рози, достойна компания на трендафилите от Казанлък, Карлово, Балчик и останалите райони. Ще поръчам електрокар - като ония от голф игрищата - с цветен чадър, а под сянката му ти, любима, ще си пиеш студеното кафе със сламка, скимтяща от радост, заплесната от чудесиите на софийската роза. Това ще бъде твоята и моята сбъдната мечта, мечтата на баща ми, който приживе облагородяваше шипковите храсти в шопските села, правеше ги на рози, „за да е хубаво“.

Ангел мой на красотата, разхождай се щастлива! Ако искаш още нещо, кажи, ако искаш и друга долина извън нашата планета, казвай, готов съм да ти я доставя.

Само ми дай знак!.

Аз.

Дето съм твой и не на себе си!

Някои женски същества, вместо да се унищожава столицата София в тяхна чест, имат по-скромни желания - дрешки, вилички извън града с високопланински изгледи. За целта си избират безотказно печелившия ход - непрекъснато да се учудват от срещнатия мъж! С този свой талант решават както дребните ежедневни битови проблеми, така и битовата си съдба за цял живот. Една девойка, красивичка, иначе природно глупава, но достатъчно умна, щом е открила, че нейното учудване решава всичките ѝ проблеми.

Понеже мъжът по принцип винаги си пада малко глупавичък в любовната област, когато въпросната мадама му се учуди, вместо да се обиди на учудването, веднага цопва в соса на нейните комплименти, пуфги, пъчи се, доволен и мъжествен. Не знам дали няма да излезе просташко, ако спомена имената на въпросните доста известни мъж и жена, и затова млъквам. Нека ги назовем X и У, като оставим тази грижа на жълтите вестници, а те безнаказано винаги спрягат имена, за да не стават грешки.

Май че кривнах в лоша посока, защото всъщност моите посоки и намерения бяха, че... исках да кажа, че ако минем

отсреща и погледнем с чуждите очи..

(ето тук съм написал едно мноооого дълго многоточие, а то е, защото загубих временно посоката и намеренията...)

Ах! Слава Богу. Сетих се.

Става дума за смешната любов между

Тя МАДАМ, Той ГОСПОДИН

и тяхната

Тази история ми я разказа един чешит, който ми се представи за режисьор или нещо подобно. Май че беше пиян, защото се лигавеше с разни признания колко бил обещаващ и как чул по този повод Илия Бешков да казва, че талантът е гробище на обещаващите, и тогава му просветнало, че той не е в тази компания, че не е бездарен и ненапразно си губи времето в тия тинтири-минтири, наречени изкуство.

Според мен той си беше маниак чиста проба, макар че понякога имал просветления, както казва той, ставал си на фокус, така че „моля ви“ - обръщаше се той към мене: „...Не ме отхвърляйте с лека ръка. Все още не съм ваш скъп покойник! Все пак мисля, че съм разкошен човек, макар и режисьор“. А пък аз му казах: „...И аз съм режисьор като тебе, колега, ама, сме българи!“ „Е, именно поради това“ - ми каза режисьорът, - „търся помощ, и то именно от вас. Вие какво пиете? Ако ме почерпите с някакво червено питие, няма да е лошо, заради което ще платя ей е този текст, е тия страници. Това са страшни страници, колега! Като ги прочетете, ще разберете, че те даже са съдбоносни. Но никой не ги разбра и това погреба моето бъдеще! Дано ти го разбереш!“

Обещах му! Налях му чашата с червено, взех тези десетина съдбоносно смачкани листове и ето какво прочетох:

Участват двама души.