Вълчанов хем съм сам, хем няма никой



страница6/16
Дата23.07.2016
Размер2.05 Mb.
#2542
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

ВАТИКАНА

На 23 и 24 май 2005 година българска делегация, водена от президента Георги Първанов, по случай 24 май посети Ватикана и беше приета от папа Бенедикт XVI. Аз бях в тази делегация. Не съобщавам компанията, с която бях там, не изпитвах много добри чувства към тях, но предполагам, че и моя милост не ги изпълва с възторзи. Чудя се дали да споменавам имената им, но понеже може да се провери всичко в интернет, ще прескоча имената на делегацията, с изключение на Първанов и съпругата му Зорка Първанова. С този мой коментар като че ли търся извинение, ако мога да променя основателното обвинение на хората извън делегацията: „...виж го тоя... уж независим и честен, обаче гледа да не се мине... аванта, братче! Критикува, бие се в гърдите, а изведнъж, под ръка със Зорка и мъжа ѝ Първанов... Знам, че с моето участие замръчках малко крехкия си десидентски ореол, но както казват, „късно е, чадо, отиде коня в реката...!“. Знам, че по този начин загубих част от своята независимост, част от своето обаяние, но поради слаби нерви или нещо подобно приех поканата, още повече че беше шанс да видя Ватикана и Негово Светейшеско Величество Папата. Когато ми предложиха от Президенството, изпотен, го увъртах: ще видя... ще помисля...“, и накрая взех срамното решение! Все пак едва ли втори път в живота си ще видя жива Папа! Аз на шега казвам в женски род, че тя, Папата, Бенедикт не знам кой номер, не ме изпълва с някакво уважение и не защото искам аз да се изкарам по-голям от него, но той си е виновен, че го сравнявам с него самия и с останалите папи. Но за това по-късно!

Когато ни поведоха към неговите покои, поради неразбория в организацията и пропуските групата се разпокъса по тези асансьори, които ни отвеждаха нагоре към покоите на самата Папа. Жертва беше Велислава Дърева, журналистката, объркали нещо с името ѝ и после нещо с асансьора, не си спомням точно, но все едно, загубихме я, и все пак накрая, когато ни намери в последния момент, беше така фатално изтормозена и уплашена като че ли беше станало земетресение.

Самият път до приемната на Папата мина през пет или седем огромни салона, не си спомням вече, накрая на всеки от салоните ни поемаше все нов свещен водач със своя своеобразна свещено-военна униформа с различни ордени, различни от на водача от предишния салон. С една дума, ритуалът беше като опера, изработен от гениален режисьор в този жанр. И то беше достойно заради вътрешните стенописи, картини и скулптури в тези огромни помещения, които се питам за какво могат да се ползват сега и за какво са се ползвали последните няколко века. Тази подробност можех да науча, ако се разровя в историята на Ватикана, но поради естествената ми добре отгледана немарливост не потърсих такава помощ, а се доверих на спонтанните си открития и коментари. Тези подробности не ме вълнуваха, а бях обзет от еретични мисли и почти на глас шепнешком разсъждавах: ,,...и всичко това, и целият този блясък и богатство са направени в твоя чест, Господи, Боже Християнски! От признание, желанието на нас, грешните, да бъдеш омилостивен, да разбереш, че ние, католиците, свещените служители от Ватикана, сме ти верни. Виж какви пространства построихме, какви картини нарисувахме, какви скулптури издялахме, всичко е изящно и е гениално, и божествено, признай си, Господи! Мислех си и мълчах от неудобство и срам, че всъщност тази разточителна, разкошна щедрост е алиби пред Господ, съдията, да не се съмнява в нашата хорска вярност и поданост. Странно, но пък това алиби е родило толкова много меценати - или както сега ги наричат модерно „спонсори“, щом са направени такива наистина гениални произведения на изкуството. Малко грубо ще прозвучи, но заради опрощение на хорските грехове това си е чиста проба опит да корумпират Господ! Имам съзнание, че моите разсъждения са еретични, но верен на своя спонтанен душевен справочник, си мисля, че Господ не е толкова подкупен и елементарен, за да повярва на ватиканските художествени аргументи, и като пример можем да посочим неговите костюми, тези, които ползва във вечните си небеснооблачни палати. И хващам се на бас, че Господ в гардероба си няма такива сака, пижами, пелерини и каскети, каквито ползват всички Папи, Бенедикти, Павли, Патриарх Максим и особено руският Алексей и останалите гръцки и други Вартоломеевци.

Да не вярва човек, че във Ватикана са толкова суетни манекени на знатни моделиери, специалисти в свещените сезонни колекции за лято и зима.

Имам подозрението, че тези костюмирани персони са богато платени модели на Versace или Armani, или на някои потайни бутикови фирми с неясни препирани капитали в офшорки в Кипър или на Сейшелските острови! Мисля си още, че ако тези свети люде, са толкова предани на Господ, ами да вземат личен пример от Него, като захвърлят в музеите своите хомоодежди барабар с брилянтите, огърлиците, жезълите, както е направил техният пръв учител Исус Христос! Я го вижте как се обличал човекът! Мислите си, че е нямал толкова парични знаци, че да си купи едно скромно християнско костюмче? Не, и това не е направил... едно пищималче и нищо повече, защото религиозният му вкус не му позволява да педерастее с папски и патриаршески „арманета“.

Преследван от тези разсъждения, неусетно се озовах пред Папата и според канона му целунах ръка. Господин Първанов с две думи представи кой съм! Папата каза: „Оооо!“. А аз прибавих: „Оооо, аз съм!“. Смотолевих нещо от рода, че ми е много приятно, но все едно думите ми бяха като неговата мантия. В няколкото секунди, в които бях пред него, вместо благоговение, аз като бездарен и не талантлив християнин си направих бързо портрет на Неговото Светейшество!

Целунах му ръка, макар че не ми хареса излъчването му. Не беше духовно някак си. Щеше ми се да е малко лудичък и мистичен (все пак става дума за духовни и трансцедентални занимания). Но може би неговото делово лице и малки проницателни очички са важни и необходими за един господар на духовната империя с толкова храмове по целия свят... в това число самият Ватикан със залите му, мраморите, полилеите, и още... злата, свещници... капитали, завещавани от поколения Папи с най-разнообразни имена и римски цифри пред и зад имената им!

Гледах Папата и невъзпитано си мислех:
Я виж колко е нисък. Немец, личи си. Няма тайнство и мистика. А пък го избрали за Папа! Сигурно е богослов, теоретик или финансов капацитет, макар и католик. Може би е избран по погрешка! Ватиканът е прочут с димните манипулации при решаването съдбата на католическото паство. Само и само да повярваме, че димът от комина е истинският, верният?... Но нали е казано: „Всички сме грешни на тази земя“! Какво ни пречи грешно да се избираме! Не е леко да си Папа! Освен молитви и благословии от балкона в извънработно време да правиш инспекции на огромни помещения, картини, костюмирани свещени войници, посещения в Южна Америка и т.н. Голяма опера е този Ватикан. А самата Папа е нещо като герой на Пучини и Верди, взети заедно!

Седнах си на мястото до останалите български съпоклонници и изслушах разсеяно общите, нищо незначещи клишета за духовност, взаимност, мир и други подобни, дежурни дипломатически надговарвания между българския Президент и римската Папа. Слушах и не предполагах, че след години или по-точно на 28 февруари 2013 година същият този Папа ще обяви пред света, че неговите духовни и физически сили са изчерпани и за това доброволно напуска Светия престол. Достоен пример за всички вярващи и невярващи, за всички, които го почитаха и не го почитаха и ония, които произнасяха скверни слова за него и неговата империя. Аз бях един от тези сквернословци и сега се налага да търся извинение и прошка за своята вина (за кой ли път).

Няколко години по-късно се видяхме с Велислава Дърева в аулата на Софийския университет по повод годишнината от смъртга на Марко Семов. Припомних ѝ нейната паника в коридорите на Ватикана и учудването ми от нейното религиозно любопитство. Е, говорихме си за моите особени чувства към Ватикана, а също и за мама Рози, която винаги стоеше на ето метра - далечна и усмихната на хорските заблуди.

Господ обаче трудно ще се върже на баламосването многовековно. Бог е велик, великодушен и скептичен. Усмихнат благо, е махнал с ръка и незлобливо е промълвил: „И вярващи, и невярващи, и католици, и православни, правете каквото искате, обличайте се, събличайте се, щом това ви дава мир, любов и спокойствие“.



Вярвайте на дяволите и на ангелите, успокоява ни Господ! За всичко си има наказание!

Всъщност... българският народ, макар че вече доста мързеливо се преструва на такъв, въпреки упорството на националистите народонаселението му в по-голямата си част не приема официалната черковно-християнска религия, било то от неграмотност, от инат, от недоверие (и то не само към религията). По-необразованото население - предимно женското - ходи в черквата, пали свещи, кръсти се, без много да е наясно около Господа-Бог и неговите подчинени. Не го казвам, за да ги обидя, но какво да правят тия жени, бедни, отрудени. Къде да отидат, ако не в черквата да потърсят помощ. Най-често по-близки за тях са Света Богородица, синът ѝ Исус и после св. Георги, св. Димитър, св. Стефан и май с тези имена се изчерпва семейството на техните светни! Нямам информация, как стоят нещата сред мюсюлманското женско население, но чини ми се, че и там същите ветрове веят, и при тях по разбираеми причини забулват светлите и освен Аллах и Мохамед, а за мен лично и ограниченото ми образование, не знам нищо повече. Незнанието ми не ме измъчва особено и с готовност бих приел презрението на богословите от двете религии. Ако имам власт обаче, ще се бръкна в джоба да напечатам специално за нашия регион едно балканско Евангелие, с богати илюстрации, в които двете религии на всяка страница да се прегръщат и целуват както със своите, така и с комшийските богове. А защо досега е направен този пропуск, не ми е ясно. Още повече че за празниците на двете религии се колят на поразия домашни животни - агне, коч, петел, прасе - и всичко годно за плюскане, само че това плюскане е благородно и религиозно с цел да омилостивим небесните светни! Така и Господ сит, и ние преяли, и без значение кой е преял и кой колко е изял, дали Господ, дали Аалах, или Митко и Хасан. Важното е боговете и народите балкански да плюскат, да се уригват като своите богове. Ще остане само разликата в датите. Хубаво, че се редуват и не съвпадат, така яденето е по-продължително и полезно за нашето прекрасно балканско-народонаселение (тия празници могат да се нарисуват като приложение-наръчник, упътване как да четем Евангелието - не само балканското. Това Евангелие ще бъде приятелче спасителче, без да изключваме безбожните мюсюлмани и безбожните християни. Всички около трапезата, в плюскането сме равни, а най-равни и най-гадни са важните гости - политици и други тем подобни углавни престъпници със шкембета и златни ланци, големи чела и черни коли и черни очила... Ако зарежем временното си озлобление и зарежем окончателно националната си гордост, няма как да не си признаем, че щом изтрезнеем от любовта към себе си, с много, ама много малки разлики ние, балканджиите, си оставаме тарикати, хитро намигащи си един на друг, с презрително любопитство към ония, другите европейски хомонароди. Те ще ни дават акъл!?! Хайде де ! Айде да си Го мерим ... и в четенето и в писането... и в другите работи, с които сме признати по всички континенти! Особено в Швеция!

Може би това Евангелие ще остане сиротно,

ако житието на балканската Светица Ванга

го няма в тези страници. И затова и аз няма да го прескоча!

Откакто се помня, все говорят за Ванга, пишат по вестници, говорят по телевизия... и непрекъснато Ванга! И аз в този калабалък, както казват научните хора, не останах извън този феномен. Повечето слушах от хората за нея, тяхното учудване, хвалбите, а така също ругатните, подигравки... и всичко това с някаква безпардонна фамилиарност, сякаш всички са началници ...а тя някаква си служителка, която обожава своите многобройни началници.

Така или иначе, ако обърнем гръб на това лекомислие, по причина лесно обяснимо на тези хорица, бедни духом, ограбени от живота, общо взето, дълбоко нещастливи и без да ги обиждаме, те дълбоко в себе си не могат без Ванга в тези уплашени времена - беднотия, болести, несправедливости, тя е част от цивилизацията на духа и не само в България! Неслучайно всички без изключение се обръщат към нея, търсят спасение и го намират, повече отколкото им дава религията, черквата. Това е неоспорима действителност, в която хората по особен начин се борят за себе си, и обяснение за големите тайни - непознати.

Имам желание и аз да споделя моето преживяване с явлението Ванга - защото тя е явление - по повод един симпозиум или нещо като конгрес на психиатри в който доста от тях говореха за нея снизходително, да не кажа обидно-подигравателно за нейните ясновидски възможности, по-скоро легенди на тълпата, отколкото нещо стабилно и безспорно. И още причисляваха я към шарлатаните, които открай време „ясновидстват“. Признавам вината си, че и аз, макар и така грубо казано, ако не бях безразличен, то беше извън моето любопитство. Това мое отношение може би щеше да продължи, щеше да остане в същия хор, още повече като прибавим и шопския ми манталитет, в който нищо не може да ме учуди и изненада, включително оставам безразличен и неучуден от моята „гениалност“, която ме спохожда от сутрин до вечер, в компанията на съпровождащата я скромност.
Та какъв е моят случай „Ванга“?
Годината е 1970! Лятото! Почти една година скитам без работа, след като бях, меко казано, екстрадиран от чешките власти по настояване на нашите служби за сигурност. Обвиняваха ме за участие в чешките събития от 1968-69 година, бях вече обект на нашите служби, наречен „обект Видра“, но ще прескоча този весел епизод от биографията ми не защото ми е противен, а са ми противни хората, които търсят поводи да се правят на страдалци и мъченици. В моя случай на страдалец като че ли аз съм свидетел, а не участник - всичко беше случайно, от глупост и страх едновременно. Не че бях лишен от любов към Чехия и към „чешката пролет“ във всичките ѝ форми - политически, любовни, професионални, но в моята симпатия не бях достатъчно саможертвен и подготвен. Като прибавя, че набутването в групата на политическите амбиционери е признак както на лош вкус, така и на дълбоко прикривани комплекси. И понеже аз се познавам що за стока съм в тая област, най-добре зная как да бягам, да се крия и преструвам. Не мога да се оплача, но успехите ми в тая област не са чак толкова лоши. Неслучайно някой колеги със слаби нерви и ревност, не издържаха и ме нарекоха „хитър шоп“, а това значеше: „...кофти човек си ти, мой човек...“ Не мога да ви помогна! Такъв съм! Даже нещо повече... Айде, баста! Дотук! Не коментирам! Обаче ако искат тези мои „не хитри“ колеги да не им доставя удоволствие, като публикувам моето досие „Видра“... Готов съм да изпълня желанието им. Добре! Няма да го печатам, няма да ви доставя удоволствие, макар че моята „Видра“ за сведение е малко повече от ето страници, в които ме правят такъв герой - че аз лично съм уплашен и не вярвам, че аз, че точно аз съм този герой! Даже по една случайност щяха да ме изберат за Президент, само ако бях дал знак на демокрацията! Спокойно, колеги! Всичко е от престараване. Тия от службите са големи службогонци и сериозно са се престарали за моето героизиране, вярвайте ми, само и само за да прибавят някой и друг бонус в кариерата си. Отново не коментирам!

Настъпи амнистията ми - как, от кого и защо като „хитър шоп“ ще се направя на разсеян и ще мина на друга тема. Темата ще бъде филмът „Бягство в Ропотамо“, който направих след всички истории около чешките събития. Самото заглавие „Бягство...“ вече беше знак какво искам да правя. И го направих. Беше една авантюра, приключение за хората около мен, с които работех, и резултатът на филмовия продукт — филмът претърпя завиден неуспех, катастрофа за официалните и неофициалните критици. Абе, провал! Обаче ядец! Филмът си беше един прекрасен филм и продължава да е такъв, макар че е заключен в складовете на телевизията и въобще не го отбелязват в своите програми... На няколко места пиша за своя мазохизъм, а сега отново: о, радост, каква радостна болка ми причинява целокупното обществено мнение! Случих на Мнение! Направиха филма ми на сираче, това сираче може да е сакато, но като мое дете то си остава сладко, недъгавичко, но най-любимото ми отроче! Голям поклон и признателност на композитора Иван Стайков за голямата музика, която написа и помогна да направя един ироничен мюзикъл с пантеистичен наивитет — любов към вечната природа - ветрове, тръстики, чайки, делфини, дюни... С една дума, завиждам ви, ако имате възможност да видите този любим, „проклет“ филм.

Преди да стане „любим“ и „проклет“, трябваше да се направи, както при всички филми, подготовка - избиране на места, проба на актьори (така нареченият кастинг - на съвременен български език), техника, финанси и т.н. Оставаха броени дни до началото на снимките и правехме последни производствени събрания за програма, реквизити и кавги помежду ни.

А ето, че днес на едно от тия събрания в претъпканата стая се отвори вратата и се появи едно непознато момиче. Гледахме я озадачени: „Коя е пък тази и какво иска?“. Без да поздрави, тя дойде до мене, погледна ме в краката и изненадано се вторачи в очите ми.

— Я излез вънка с мен за малко.

Групата се изсмя! Но аз се подчиних и излязох.

В коридора момичето се оглеждаше малко уплашено, сякаш някой ни следи. Аз имах същото чувство... и без да се договаряме, намерихме място в дъното на тъмния коридор. Бях смутен от недобри предчувствия в тази особена среща. Момичето носеше нещо като чанта - опърпана, а тя самата носеше особена провинциална хубост, излъчваше безхитростна чистота. И наистина, тя беше от Добруджа, от град Толбухин (сега вече Добрич), била при Ванга, защото баща ѝ от три месеца изчезнал. Научила, че той е жив, но сега е в чужбина, но тя прескочи нейната история, защото още в началото тя ми каза името и след това ми разказа как е научила, че това съм аз. През цялото време Ванга говорила за мен и тя останала с впечатление, че ние с пророчицата сме много близки и даже роднини. Ванга заръчала да ме намери и да ми каже веднага да отида при нея в Петрич, защото било много важно за мен. И понеже не знаела как да ме намери, тя ѝ обяснила да вземе автобус номер 64, да отиде във фабриката... „където ти работиш, да вляза в стая номер 18 и там ще видя един рус мъж, обут в налъми“. „Е, този мъж е Рангел!“

Изпратих момичето до автобусната спирка, разделихме се, и чак когато автобусът тръгна, се усетих, че аз доста невъзпитано не успях да ѝ благодаря и не я попитах за името й.

Върнах се при моите от екипа, посрещнат с многозначителни подмятания за моята нова авантюра. Бях толкова смутен и неадекватен, че ми беше все едно какво си мислят. Между другото с пресилена ирония казах, че оная петричката гледачка... ми се е обяснила в любов и ми е определила среща. И добавих, за мое спасение, че България е пълна с луди от Толбухин до Петрич.

Дотук добре, но вечерта трябваше да си легна и да заспя, ако може. Но парашутът на спането не ми се отвори и летях безсънен цяла нощ. Въртях се изпотен в леглото, на сутринта, грохнал, не отидох на работа. Нямах сили! Главата ми се цепеше от болка. Така още два дни се кошмаросвах, потях се, защото бях решил, че е просташко и не отговаря на моето образование да се превръщам в част от наивните и лековерни тълпи, поклонници, нарамили бохчи, одеяла... да се влача заедно с тях, да се търкалям из петричките поляни и площади, да пикая и сера по храстите, и то за да ми предскаже Ванга, че съм рус и нося налъми 42-ри номер. Глупости! Повтарях си, ругаех се, но вече останал без глас, на третия ден си казах: „Край! Ще отида, ще отида...! Няма как! Все пак трябва да заспя, мамка му, рано или късно, трябва сън!“.

Качих се на бялата си ладичка и потеглих към Петрич. Преди това обаче трябваше да отида в „четвърто районно МВР“ за пропуск. Без него по това време не можеш да стигнеш до пограничния град Петрич. Преживях голям резил, като лъгах, че отивам да избирам природа за снимки за новия си филм „Бягство в Ропотамо“, имах чувството, че МВР-то не ми повярва, но съзаклятнически ми намигна... и успех, ако видя Ванга!

Необходимо пояснение:

Сегашният млад разглезен българин ще чете неразбиращ моите проблеми с пропуски и срам от ясновидства, но в моето време това беше жесток факт със своите комунистически сюрреалистични, кафкиански игри. Трудно можеш да обърнеш гръб на този абсурд, ако искаш все пак да си жив някак си!

Беше два часа следобед и пътувах за Петрич, но не сам, а в компанията на Вера Ганчева, известната преводачка от шведски, бивша жена на починалия в автомобилна катастрофа поет Владимир Башев, а също Сун Хуай Куей - китайка, художничка на текстил, жена на известния художник, също на тъкани, Марин Върбанов. Между другото Сун ми даде смелост да преодолея страха и срама си, да отида при Ванга. Тя беше близка с пророчицата и от нея получаваше информация за съдбата на майка си и баща си, заточени в някаква провинция. Те бяха едни от преследваните на китайската културна революция.

Такааа... към четири часа следобед бяхме в Петрич и спряхме на площадчето, недалеч от къщата. Отправихме се към дома на Ванга между множеството чакащи поклонници. Пред самата врата внезапно спрях и заявих, че аз няма да вляза, „нека да вървят, аз ще ги чакам при колата“. След минута Сун дотича при мен и разтревожена ми каза, че Ванга ѝ се е скарала: „Защо Рангел не влезна, а се върна в колата?“. Сляпата Ванга беше ме видяла!!! Попарен и разтреперан, едвам намерих ключалката, за да я щракна. Вървях олюляващ се от вълнение и се чувствах като гергьовско агне за курбан. Влязох, не, по- скоро спрях до вратата и реших: „от тука не мърдам. Ще стискам зъби и дума няма да пророня...“ Мълчах и гледах! Ето я Ванга. Седнала пред селска маса, пред два черни телефона, по селски чорапи, вдигнала глава, въртеше се наляво надясно, сякаш беше радар, който улавя сигнали около себе си. В малката стаичка имаше два таблени кревата, а на тях характерните селски черги и възглавници. На единия креват седяха Сун и Вера, а на другия сестрата на Ванга. Тишина! Мълчание! Дето казват, „цяла вечност“. Неочаквано Ванга каза, да извикат... (беше женско име, но не помня точно)... След малко до мен застана една селянка, висока и красива като оная прочута героиня от картината на Христо Станчев „Селска мадона“. Тъжна и облечена в черно!

Ванга:


  • Недей да ревеш! Е, умрел мажот ти? Е, умрел! Бог да го прости!

Жената до мене се разплака. Бършеше сълзите си с длани, по селски:

  • А сега що че чиним?

  • У сряда стават четиресет дена. Че напрайте курбан и че отидете на гроба...

- Ама защо у сряда? Четиресет дена са у понеделник.

  • А така, срамота, не мойш да броиш, кога умре мажо ти?

Жената се притесни и почна шепнешком да пресмята на

пръсти. Видя, че е сгрешила, и поиска прошка.

Ванга:


  • Убаво, убаво... така, и да поканите... (и Ванга почна да изброява имената на хората, близки, роднини, които трябва да бъдат поканени).

  • А ти, лельо Ванге, защо прескочи Иван?

  • Прескочих го, защото Иван е убиецот на мажо ти!

Жената до мен изстена от изненада, а Ванга подробно

описа как е станало това, как, като вадили картофи, мъжът ѝ останал последен и Иван дотърчал с една мотика и го ударил по главата... и къде била главата му - до един чувал, и кръвта...

Това, което чух, ме порази, и по-специално начинът, по който си говореха. Не вярвах на ушите си, че на тези две селянки Господ им е дал дарбата и умението, чувството за стил, да говорят, без да бързат, без излишен драматизъм, а кротко, напевно, същинска библейска меса. А те, като две икони.

Учудих се, но се притесних още повече... значи след малко Ванга и на мен ще ми говори, разпитва, и то пред всички, както преди малко стори със селската вдовица. Ако ще тя да говори... да говори, аз ще мълча. И този път тя като че ли чу и прочете моите мисли, защото извика други хора да влязат. Спасен съм! Все още!

Влязоха мъж на около тридесетина години и жена, вероятно неговата майка. Жената седна до сестрата на Ванга, а мъжът застана до мен на вратата. Заразглеждах го. Явно алкохолик, с прочутия синьо-червен цвят на лицето му, а от него извираха изпарения от домашни джибри. Внезапно Ванга започна да крещи, да го псува като най-долен пиян каруцар.


  • Слушай бе, курварино, да те ебем у главата пияна, какво правиш с тая твоя джам пичка? Ти защо си оставил парапета счупен, да ти падат децата, да си чупят главите, а майката ръцете. Не мой да ревеш, майкьо, тебе ще те гледа синът ти, дето е в Плевен, готвачът. А тоя курвар че умре от цироза...

  • Ти че умреш ! Да те ебем у гледачката, баш!

  • Ти че умреш! И аз сега с мъртви хора като тебе нема да говорам! Айде, марш, мъртвец, курварин.

Моят съсед пияница се изплю, тегли ѝ една дълга псувня, ритна вратата и изчезна.

Поради моята професионална деформация аз отново получих урок за стил: как може за пет минути да смениш цялата атмосфера. Изведнъж нов филм, нова пиеса, Господи, откъде този талант?

...пауза!

Ето че дойде и моят ред! Няма връщане!

Ванга:


  • Ама, Рангеле, ти какво работиш? Яяя, какви лъскави кутии и вътре шават хора... търчат... пеят... картинки, картинки! Уууу, че убаво!

  • Това е кино. А кутиите са тенекии от ламарина и вътре има лента, а на лентата са картинките...

  • Видим, видим... всичко видим! А тая лента от какво е?

  • Целулоид. От него се правят гребените.

  • Виж ти... това го не знаех. Айде да не те мъчим повече. Рангеле, извиках те, защото автомобиле, дето го караш... от лявата му страна е останал само един пирон, а другите два ги нема. Преди месец едни вагабонти ги откраднаха. Искат да те утрепат. Затова те извиках... да не умреш... да ти поставят двата пирона... какви хора, какво нещо!

Чак сега ми стана ясно защо, когато се връщах от морето с колата и пътувах по подбалканския път, между Клисура и Пирдоп колата, както си вървеше, внезапно се понесе към канавката — помислих си, че това сигурно е от вятъра, който духаше от дясната ми страна. Инстинктивно намалих скоростта и така до София карах бавно някъде с петдесет-шестдесет километра в час. Цял месец продължих така инстинктивно да карам бавно, както и сега до Петрич. След като свърши срещата ми с Ванга, веднага по нейна поръчка отидох в един автосервиз и там техникът, като видя, се хвана за главата. Предният носач се крепеше само на едно болтче. Да се чудиш на конструктора как е възможно тези болтчета да бъдат с мижавите размери от осем милиметра! На всичко отгоре двете липсваха...

Техникът ми каза: „Ти, мой човек, си извадил голям късмет, че още си жив!“.

Не знаех какво да кажа на моята спасителка, спомням си само, че измънках нещо като благодарности, а по-късно и до ден днешен търся и не намирам обяснение по каква причина тази сляпа жена, без да ме познава и по чия заръка е искала да ме спаси. Какво съм аз за нея, за да го направи... какво значение има моят живот и за кого? Дето казват „тъмна Индия“, освен да се вманиача, да се навия, че моят живот не е случаен, че съм нужен не само на себе си. То даже човек само да си го помисли вече не е много редовно, камо ли да го разправя, в което положение май че изпаднах. Като Соломон... хайде да преместим пръстена от едната на другата ръка.

Няма да се спирам на детайлите, които тя ми каза за сестра ми, за дъщеря ми Анчето, но ще кажа за една, на пръв поглед, дреболия.

На вратата тя ме спря:


  • А ти защо държиш това синьо одеяло под дюшека си?

Смутих се, защото наистина не знаех защо. Преди петнадесет

години го поставих там, но за това знаех само аз. По какъв начин тя видя това одеяло под дюшека ми? След пауза, тя искрено и по детски ми рече:



  • И ти не знаеш, и аз не знам. Само Господ знае и затова нека там да стои, щом не ти пречи.

Коментар:

Налага се коментар - за разликата и приликата между Ванга и Ватикана, Петрич - селски чорапи, малка стаичка, дървена маса и Ватикана - златните полилеи, бляскави униформи - непримирими различия за редовния човек.

Кое е по-близо до Спасението и до Истината? Ванга или Ватикана?

Господ,

който неслучайно е отгледал и двете институции, венци на божествената щедрост. Тази щедрост - всеки да избере своя остров, който Природата му е отредила с цялата шарения, която са способни да понесат полята, реките, небесата. На нашата България се е паднал късметът да има едно от малкото благословени земни островчета. В това се убедих, когато след трите ми дни в Париж ми дойде


гост от Франция.
Един господин, който, колкото и да е чудно, беше французин. Имена не помня. Надявам се, че и той не помни името ми и така Франция и България са квит. Това беше преди двадесетина години и моят двигател с вътрешно горене беше последен модел „Москвич“ с прочутото бакелитено червено знаменце на торпедото, предназначено не само да краси, но и да пори въздуха при неописуемите за онези времена осемдесет километра в час. Тази скорост беше нечувана и рискована предвид възрожденския асфалт, с който беше извезана нашата пътна система. (Но ще трябва да призная, че има нещо красиво в приемствеността на българската история, относно живота и здравето на шосейните и пътните артерии и в желанието ни упорито да поддържаме традицията на възрожденските калдъръми). Та поведох този безименен французин по шосетата на България и макар че летях с опасните осемдесет километра, все пак успявах да зървам родните пейзажи и, много странно, почувствах, че виждам България за първи път, може би защото французинът беше до мен и като че ли в компанията на други хора изработваме някаква друга нагласа на очите и всичко, което виждах, като че ли беше за първи път. Учудвах се заедно с него и благодаря за дружбата ми с френските европейци, подарили ми шанса чрез тях да разбера колко вярна е приказката „Опознай родината, за да я обикнеш“.

Минахме по подбалканския път - Златица, Пирдоп, Карлово, Казанлък и т.н. до Бургас, оттам Странджа, Родопите, Пирин, Рила... И досега си спомням, че приблизително на всеки петдесет километра природата, гледката се променяше! Помислих си, че аз си въобразявам, но след като моят непознат французин си отиде, реших да се убедя и тръгнах отново по същия път, за да се уверя, че тези прочути петдесет километра не са внушение. Не, не беше внушение! Наистина природата в България приблизително на всеки петдесетина километра се променя, независимо дали си в Северна, или Южна България, независимо дали пътят е планински, или това е Добруджа, Тракия, или Пиринска, шопска България или македонска България. Играта стана още по-сложна, когато се вторачих в етнографията и фолклорното творчество. Оказа се, че точно в тези параметри на петдесетте километра са се обособили различните особености на всеки район като облекло, песни, танци, обичаи, а също и видът на хората. Това мое откритие може би ще извика усмивка сред професионалните специалисти, историци, културолози и т.н., но това не ме засяга, още повече че може да не е вярно, но за мен това е самата истина. Горд съм от моето откритие и го продавам на всеки срещу символичната сума от любимите ми двадесет стотинки. За съжаление Моята професия ме отпрати в друга посока и ако не беше случайността, наречена кино, сигурно щях да правя разкопки, да изучавам и намеря обяснение защо всъщност се е нагърчила по особен начин нашата природа и защо нашето население така се е разнообразило и е останало вярно на своите долини и върхове, на своите реки и растения. Ако се окаже, че моите наблюдения, макар случайни и любителски, всъщност са известни и на нашите специалисти, много ще им се ядосам, че тази особеност са я пропуснали, вместо да стане учебен предмет за нас, българите. А на нашите туроператори — че не са отделили и осъзнали точно тази уникалност на родината ни. Дано да не съм заприличал на някакъв лекомислен патриот националист, а това няма да е много голям комплимент за моите претенции, че съм над тези неща. Дано.

P.S. До този момент аз се въздържах да проверя дали в моите твърдения има нещо вярно. Ще бъде много неприятно, ако се окаже, че това е някаква самодейна претенция, при това не само смехотворна, но и доста обидна за моето безкористно родолюбиво откритие.

За да запазя своята евентуално „научна заблуда“, отказвам всякаква контакти и връзки с институции, музейни и академични, и още по-малко с персони като проф. Божидар Димитров, проф. Кауфман и останалите доценти и асистенти, написали и защитили званията си пред наши и чужди авторитети.

Не си давам телефона и адреса, защото не желая обратна връзка. Нямам нужда от нея поради съображенията ми в P.S.-a, изказани по-горе, и въпреки моята забрана в ушите ми изрева оня идиот Йоргос:

Уважаеми българино! Уважаеми Щурм унд дРангеле,

Аз, гръцкият елин Йоргос,

Направих своето безкористно родолюбиво откритие без твоя телефон и хич не ме притеснява, защото и аз също не желая обратна връзка. Без обяснение смятам, че е настъпил моментът за МАЛКО ПЛЮНКИ СРЕЩУ МОЯТА ДНЕШНА ГЪРЦИЯ и ТВОЯТА БЪДЕЩА БЪЛГАРИЯ, а покрай нея срещу всеки, който се изпречи на пътя ми! От началник до животно, пресекли улицата извън пешеходната ми пътека... така че

извинявай за безпардонното ми обръщение към теб, но понеже аз, Йоргос, съм грък, а в нашите традиции ние не хитруваме, макар че вие от сутрин до вечер именно само това ни натяквате по наш адрес: тия „хитрите“ гърци, вие „хитри“ гърци...! Реших, че е настъпил моментът да се намеся в твоя разговор, за да ти припомня, въпреки предупреждението ти в

P.S.-a, че отказваш всякакви контакти независимо за кого става дума. Но сега след всички ругатни, няма как, но ще трябва да ме чуеш на живо.

Като начало ще прескоча твоите прочути петдесет километра, с които се гордееше пред твоя безименен френски гостенин. Добре знаеш, че тия 50 километра не са твоя заслуга, а на природата. Ако ползвам твоя гимназиален пример, ще започна и аз да глупея с подобни примери за моята Гърция с нейните острови през 50 км, да си кича ревера с техния блясък и красоти. Усещаш ли какви идиотщини ми предлагаш? Като че ли ние, гърците, открай време си нямаме друга работа, освен да трупаме в морето камъни, скали и други боклуци само и само да си спретнем по едно островче за дестинация, а този поминък да си го отглеждаме в паузите на свободното време още от прадядо, докато древната ни прабаба бъркала манджите за обяд на гладните си наследници. Тоя поминък го поверихме на средиземноморската природа. Нека се заеме и тя с нещо полезно. Бездруго, друга работа няма, освен да дипли островчета и полуостровчета, земетресенийчета, за да може ние, гръцките човеци, да запретнем ръкави, да грабнем мотиките, за да цъфнат цветята на философията, поезията и драмата. Що велик народ сме народили по онова време... що образи, що нещо! Даже според мен моето древно поколение се оля, загуби чувство за мярка и хак ни е сега! Съвременните световни абитуриенти и студенти си отмъщават, като псуват, преписват и пак не успяват да се ориентират в многотията от богове, богини, Агамемнони, Афродита... кой на кого е брат, сестра, леля... и какви ли не още простотии, раздрънкани от Сократ и останалите древни сноби и откачалки - маниаци в литературата, спорта, секса и хомосексуализма. Впрочем, ако имаш свободно време за трепане, драги ми Рангеле, можеш да откриеш всичко, като чукнеш в интернета.

Сега внимавай, българино! Разбра ли къде зимуват раците?



  • Къде?

  • Отговарям та! - Не в топлите средиземноморски води, а в твърдия алкохол и в Здравия Разум! Моя! Преди трийсетина страници та май искаше да ме обидиш, като ми подхвърли за моята нецивилизована глупост и склонност да посягам към твърдия алкохол, без да ме попиташ защо потърсих именно в него своето спасение. Сега ще ти кажа, приятелю, на мене не ми е все едно, че аз, правнукът на древните Титани, и моите съвременни съграждани постепенно заприличахме на твоите некъпани, тъмнокожи съграждани от Факултету. Главата ми се цепи по всички шевове от болка и ярост, че ние, децата и внуците на световната човешка гордост, се изродихме в подскачащи мазни хотелиери. Душата ми трепери, като гледам, колко много от нашите хора, налезени, махат с мазни кърпи трепят мухи и трохи пред тъпи европейски тлъстяци! Във връзка с хала, до който се докарахме, ще те попитам, драги: а вие как и докъде я докарахте по въпроса за мухите и трохите? Предлагам та, вместо да блееш, заплеснат, пред любимите „50 км разнообразие“, по-полезно е да се стреснеш от разнообразието и безобразието на вашия български мошеник, както и аз от гръцкия му колега мошеник, които братски прегърнати тъпчат гуши и растат с 50 км в час и без милост към никого и към нищо. От двете страни на Митницата! А сега наздраве! Гледам ге в очите и без да мигам, чакам твоя отговор, българино, Рангеле, разгеле! Говори!

  • Наздраве, драги ми Йоргос! Ефхаристо поли! Слава Богу, щом я докарахме дотук. Вече нямаме нужда от извинения, а от чуване и разбиране, както приляга на истинските съседи и приятели. Няма да крия и да пестя лошите думи, както и плюнчиците срещу теб, мен, срещу твоята Гърция, а също и срещу моята България. Преди това като начало кажи нещо за твоята автобиография и биография - пол, възраст, професия, вероизповедание...?

  • Пропадащ историк заедно с пола си, скриз' във вътрешния ми джоб. А ти?

  • Аз... вече пропаднал режисьор и полов натюрморт във външните ми гащи. За спомен!

  • Е, и двамата вече няма какво да губим.

  • Има! Аз моя алкохолизъм, а ти твоята импотентна трезвеност!

  • А жената... жените? Морала?

  • Всичко вече си отиде заедно с пола и под и над полите им, нашарени с мъниста - низани.

  • ОК. Да заключим тогава половия въпрос в чекмеджето и нека опитаме една бърза разходка из твоята територия - историята. Според мен пристрастията и опитът за тълкуване на историята - и нашата и чуждата, набутват познанието на хората и особено на вас, историците - към какви ли не тресавища и човек трудно може да се измъкне, без да се нашляпа с кал и пиявици. Признай си, Йоргос, че тия пристрастия винаги ни държат далече от истината. И всеки от нас, ако не знае, поне подозира, че тези пристрастия ни отдалечават едни от други, макар че подсъзнателно сме наясно: ние, българите, гърците и особено прекрасната здравомислеща, измислена македонска нация, заедно с останалите героични и расово изчистени съседни народи, че скоро, уви, няма да просветне в тъмните ни дървени глави балкански! Ето го и приноса по този въпрос от моята дървена глава шопска. Има ли я България и ако, да, има ли тя почва у нас? А, ти, Йоргос, би ли задал същия въпрос на твоята Гърция?

  • Не бих! Европейският съюз вече го зададе, без да ме пита.

  • На мен, обаче, балканския европеец, не ми пречи да ти го задам от уважение към нашите два народа, макар различни с общата си граница и митница ! Твоето мълчание е твоят отговор за нашето бъдещо обединение. Въпрос на време е кога и къде ще седнем, дали под сянката на някой олимпийски кипарис, или под някой габровски дъб, жив и все още неотсечен, за да отпразнуваме закриването на любимите си Татковини и Мамини митници, да открием нашите две държави, преди да ги закрием окончателно като дестилация, а нашите два народа като дестинатори! Хайде, честито! Да отрежем лентата за тържественото откриване и закриване на дестинациите България и Гърция!

Пленен и хлипащ от това бъдеще, се връщам родолюбиво към родния Аспарух, борил се патриотично с комарите, преди да мине тихия бял Дунав и заедно с горката му охрана, клекнала в хладните кафяви дунавски води да си подмива подсечените чатали от вкисналата пот на прабългарските жребци и кобили.

  • А съчиненията и филмите ви за Аспарух, моля?

  • Е, понякога се случват, както и при вашето кино, юношески саморазправи с историята, трагедията и бедствието на странстващия български народ, поел тежкия път преди 1331 г. на някъде, поведен по една случайност от някакво ергенстващо лице на име Аспарух, подгонен от някой си друг дебилно македонстващ Аспарух, втори баща на Александър Македонски, шеф на друг, все още неизвестен „български“ народ. Сигурно и двамата Аспаруховци ще да са били комплексари авантюристи. Има нещо клеветническо и неисторическо в тази Днепърско-Дунавска галимацин. Защо пък! Да не би комплексите на хората да са от вчера? Да нс би по-късно да има някаква разлика между хан Аспаруха и ергенина Бенковски, пришпорили кончета като рокеритс началници на „столетницата“ в наши дни, накачулени с пера, копчелъци, дрънкулки и панделки, да препускат ей така, защото духа вятър, коса се вее, коне цвилят в свода небесен... нищо, че бедните малки деца умират в Зли дол, злощастни жертви на рокерското безгрижие Бенковско! (Виж записките на Захари Стоянов.) Въпросът е дали Аспарух и Бенковски и останалите съвременни „герои патриоти“ са имали съзнание за собствената си фуклива щуротия (Фройд), или са били чисти жертви на социално-историческия шанс и принадената му стойност (Маркс)!

Това е накратко за нашата кратка история, драги ми Йоргос! Това е от краткия наръчник на нашата История Славно болгарская!

Я сега разлисти пък ти твоята многотомна дълго проточила се като черва история, да я видим тя пък с какви ли подобни епизоди и образи се е натъпкала. Хайде, Аспарух, комари го яли, ами твоите богове? Я да погледнем мухите и комарите, бръмчащи около срамните части на Аполон или на Афродита де, докато са сваляли гащи в маслиновите храсти и след това, о, ужас и ...ха-ха-ха, за разлика от Аспаруховите войни не са имали природно течаща вода за подмиване, както хигиенно са го правили в дунавските води нашите богоподобни конници. Може би вашите богове са ползвали древни вестници или памперси, или...? Пфу! За Афродита например ще те питам, макар че е от Кипър, ами Антигона или Херкулес? За Аристотел и Сократ проблемът си е чисто възрастов, те, горките, невинаги са имали време и сили да се докопат до басейни и морета, нали, брате Йоргос!



Айде, Ясо и наздраве!

  • Ясо! Да! Памперсите обаче ... обаче не им пречат да бъдат божествени, обаче ... каквито, уви, не сме ние, техните правнуци- тавернаджии, подскачащи сиртаки! Нали, Рангеле, агапи му! Ясас! Я давай твоята бутилка, че моята звънти на умряло, обаче...!

  • Обаче... ти говориш много добре български бе, копеле! Как стават тия работи ...

  • Ако ти се беше родил в Гърция или беше станал гръцки партизанин, както се беше наканил и си оцелял, сега няма да ми задаваш пиянски въпроси, а ще шъшакъш гръцкия, както аз такатакам българския.

  • Ти си роден в България?

  • Не само съм роден, но и съм завършил история в СУ „Св. Климент Охридски“. Каталавено, агапи ми, Рангелакис? Освен история между другото учих, но не завърших кучешкия университет, специалност „робство и вярност“... защото моят предмет - самото куче де... умря още третия семестър.

  • Ами може би е навършило своите кучешки семестриални години? И естествено... краят му да настъпи.

  • Не! Самоуби се ! Защото според милицията, прокурорите и кучешките психолози той, моето любимо същество Шаро, беше се хвърлил от шестия етаж.

Защо посегна на своята младост?...

  • И досега си задавам въпроса: Какво всъщност стана в кучешкото му сърце! Обида? Несподелена любов? Отчаяние?... Презрение за своето робско чувство към господаря си? Може би Шаро беше решил да стане господар и да заприлича на господаря си Йоргос? Да не гледа коленопреклонно с жални очи, а да изпъчи гърди, да вирне опашка, както подобава на свобод ните същества с будна съвест, скъсали веригите от вратовете си, за да лаят, вият, ръмжат, чуруликат и пърхат на воля. Така ще да е било! Сигурен съм! Сигурно това е написал Шаро в своето ненаписано предсмъртно писмо! А може би в това писмо аристократично-ненатрапчиво и елегантно ми маха с лапата си, че не е много научно и християнско да се радваш на подчинението, па било то и от кучето си Шаро, затворило очи и свободно литнало от шестия етаж...! Какво искам аз? Да се радвам на унижението? Не е ли това размахване на кучешки пръст към нас, към хорските ни гузни добродетели...? Изглежда, че със своята смърт Шаро е чистил съвестта си и е търсил извинение за своето робство, но това е било и предупреждение към Господаря. Нека и той да си признае, да приключи със своето господарско-робско вероизповедание. „Надявам се, че аз, Шаро, с моята саможертва ще стресна някои от господарите, които ползваха моята слабост. Надявам се рано или късно те да открият безобразието си, да се засрамят и да разберат кога господарят трябва да е роб, а робът - господар!“

След тези думи Йоргос ми се усмихна, извади от джоба си тебешир и демонстративно нарисува права линия между двете стени. Прибра тебешира в джоба си, разпери ръце и като въжеиграчите-акробати в цирка тръгна по тебеширената линия. Балансираше победоносно и свиркаше с уста, сякаш искаше да ми се похвали:

  • Завиждай! Чуди се! Все още съм жив, непоклатим, с изворно чист черен дроб и синьонебесен мозък, драги ми, и то след шестдневната денонощна дружба в компанията на крачещия шотландски тийчърс - Джони Уокър. С една дума, мога да се похваля, че станах като циганите от Макондо на твоя колега Маркес. От утре започвам да гълтам саби, да бълвам огън, да огъвам железа, да късам вериги, да зидам балканската алхимична лаборатория за изтрезняване. След смъртта на Шаро имам право и разрешение да правя каквито си искам чудеса, за да напиша на визитната си карта: историк по съдба - факир алкохолик по професия.

  • Браво, Йоргос! Няма съмнение, че ако досега Светът е разполагал със седем чудеса, вече можем да се поздравим с твоето осмо чудо на чудесата! И аз имам някакъв скромен опит в твоята посока. Ако искаш, нека да го споделя с теб! Преди тридесетина години, когато снимах филма „Лачените обувки на незнайния войн“, се разрази неочаквана гръмотевична буря. Гръм разцепи и подпали щъркелово гнездо, изграждано с любовен труд от семейство щъркели. Но разцепеното и пушещо дърво горе, на самия връх, беше изчезнало заедно с гнездото и щъркеловото семейство, с майката и децата. Беше останал обаче жив бащата и сега объркан, махаше криле, тракаше и се мъчеше да разбере какво стана, че цялата му любов е станала на въглен. Кръжеше не знам вече колко време - минута, две или вечност! Гледахме от долу тази жестока несправедливост на природата, искахме да му помогнем, но с какво? С какво...? Междувременно сиротният баща започна да кръжи нагоре към небето, все по-нависоко и по-нависоко, смали се и заприлича на малко птиче... Изведнъж, неочаквано птичето се превърна в топче и полетя надолу със страхотна скорост. Щъркелът беше прибрал крилете си, решил да сложи край на живота си, като се разбие в пушещите останки на любимото си непрежалимо семейство. Самоуби се! Като твоя Шаро. Това беше неговият шести етаж. Не знам какво би написал в своето ненаписано предсмъртно писмо моят щъркел, но вероятно ще да е било нещо величествено щъркелово, нечовешко и безсмъртно! Опитах се и май успях да разбера, но беше късно да се поправя след горчивата поука - свидетелствата в двата екземпляра на моите брачни и извънбрачни съюзи. Съвсем първосигнално реших, че семейните вериги са направени, за да бъдат разкъсвани и по този начин да усетим свободата. Развихрих се и бягах, късах, бягах, бягах... Да Живее Свободата! Не успях обаче да открия второто дъно, третото измерение на веригата, за да разбера, че тя всъщност е проверка за свободата. Неслучайно Котето от Созопол, когато снимах филма „На малкия остров“, прегърна своята верига, видял в нея своята СВОБОДА! Мама и татко направиха същото за разлика от моите бягства.

  • Сега аз те поздравявам. Не е късно да опиташ, господин режисьор, и да прегърнеш сегашната си верига на твоята свобода. За смелост пийни си от моето шишенце.

  • Наздраве и благодаря, но късно е, чадо, късно е, немирно детенце на Маркес! Искам да ти кажа нещо, но ми избяга от главата. Не се сърди! А... сетих се! Слава Богу, че все още проскубаната ми памет понякога тръска оределите си фъндъци ...

  • Карай! Макар и вече изтрезнял, дано те разбера.

  • Когато снимах „Първи урок“ - (един малко сбъркан филм), - както обикновено става, вторият опит, невинаги поправя грешката от първия, така и сега грешката остана, но тя ми помогна да открия два нови урока - не филмови, а човешки. Единият е, когато след нощни снимки се прибирах пеша и видях наредени на тротоара цинкови ковчези....

  • ...пред Медицинска академия! Това го знам. Ще разбереш след малко откъде го знам.

  • И другият урок: Седмица по-късно, пак след нощни снимки, се случи... видях човешки труп в двора на военния театър. Лежеше човек! Не видях лицето му, защото беше покрито с театрален плакат на предстоящата премиера „Коварство и любов“, стърчаха в локва кръв само краката му... и обувките му. Ужасно!... Това бяха елегантните обувки на Арис! Той беше асистент оператор във филма „Първи урок“. Беше красив и неотразим колкото си иска и неслучайно след него половината жени на София шумоляха като тръстики от страсти и надежди. И ето сега, той лежи под „Коварство и Любов“ - с лъскавите си черни обувки, полетял от шестия етаж, както твоят любим Шаро!

  • Човекът с обувките беше моят баща! Арис Икономидис!

-...?!!!

  • Да! Това беше баща ми! В онази утрин аз съм бил на две години и тогава... тогава, естествено... естествено, нищо не знаех за него... по-късно, когато пораснах, намерих в шкафа най-долу едно оръфано тефтерче - бедничък каталог със снимки... там прочетох като осемгодишен кратки бележки от него и разбрах, че татко ми е бил гръцки партизанин... а от снимките, че е бил голям красавец... и от него знаех, Бачо Рангеле, почти всичко за теб... пред Медицинската академия, за Бате Димо... В тези години почти нелегално аз с тихи стъпки вървях след теб в навалицата, сядах с гръб към теб, за да слушам твоите безкрайни лакардии в шумните компании на твоето истинско работно място. Не пропусках нито една от твоите „изложбени галерии“, в които гледаха и говореха, танцуваха твоите неописуеми чешити. Сега вече мога да ти се поклоня открито, да те целуна по челото, да те прегърна и да ти кажа моето гръцко: Ефхаристо поли, Бачо Рангеле!

  • И аз ефхаристо, скъпи Йоргосе! Господи! Сега, като си махна очилата вече, не се съмнявам, че Арис е бил твой баща!

  • Да, Арис Икономидис беше мой татко! И досега няма ден, няма нощ, в които да не се измъчвам от тайната: Самоуби ли се, или го самоубиха? Кажи ми ти, ако знаеш? Глупости! Какво говоря? Аз, човекът на историята, който не успя да разбере всички дребни мръсотии на партизанския живот... борби, любови, ревности, омрази... питам излишно.

  • Да... аз като теб едва ли ще разбера тайната - да полети твоят Шаро, да полети твоят Арис, твоят татко... Голяма тайнственост! Велика работа

- Е... именно, втрещен и потресен от тая велика работа, беснеех, докато накрая хвърлих котва, открил своя Здрав Разум... в здравия и твърд алкохол, разбира се! Оттогава по-голяма част от живота си прекарвам в Солун, на шестия етаж, за да изучавам гръцкия народ от високо, за да разбера дали и той като мен и Шаро вижда там долу каменния калдъръм - неговото бъдеще, и поканата която изпратих за градинско парти в чест на г-н Шилер и неговата „ Коварство и любов“.

Поканата:



Добре дошли, дами и господа! Облекло: Най-обикновено. Смокинг или пижама - по ваше желание. Единствено задължително: Обувки, черни, лачени, елегантни!

С най-добри чувства!

Йоргос Икономидис, историк по

съдба и алкохолик по професия

На следващия ден двамата с Йоргос спяхме като заклани на двете канапета в галерията на Ива като част от някакъв балкански етно пърформанс. Всеки можеше безплатно да се наслаждава през витрините.

Вечерта в наша чест Ива ни покани на вечеря в един готин ресторант, построен от фамилната ѝ фирма. Вечерята беше:

Малка гроздова

Крем супа от картофи

Студена италианска салата

Макарони с лют сос и...

Бяхме кротки като агънца, уморени от дрънкане на оръжия, и сега незлобливо си бърборехме за нашето общо балканско дередже. Замалко да се разочаровам, като разбрах, че Йоргос се е появил в Габрово не заради мен, а заради Юбилейните тържества на Бузлуджа. Разбъркал се с голяма част от беловласа България и заедно с тях пял, пил, ял пилета, кебапчета и заедно с тях, както деликатно и исторически се изрази:



  • Срах и пиках заедно с тях колективно на поляните, солидарен с тяхната упоритост да докажат, че са живи, че „отново сме тук“ заедно с циментовия монумент, това абстрактно чудовище, прилично на черпак, тенджера, тиган, гювеч, чиния...

Междувременно Йоргос ме попита дали е верен слухът, който се носи упорито в Гърция, че уж при строежа на този Партенон на безумието са загинали триста войници.

Малко се изненадах и изразих съмнение: „Чак пък триста???“. Така или иначе от това бузлуджанско поклонение той останал потресен и беше готов да повръща, да потърси спасение в любимото си уиски, за което молеше извинение. Потупах го по рамото и наздраве с малка гроздова. Преди ден Йоргос беше се върнал от Македония, от другата Бузлуджа на Балканите. Обикалял и цъкал от техните чинии и черпаци. Езикът му беше се изприщил и заприличал на нищо от цъкане, „ето виж“ и той се плезеше, за да видя зачервения му език. С чувство за хумор сериозно, с паузи, той направи своя исторически анализ.



  • Според мен - каза той - мистерията на Македония е ясна. Разкрих я! Измислена е от вас, от самите българи. За целта българското население се е самонавивало векове от високо патриотично чувство да се прави на македонска нация, като по този начин България хитро да си ръфне от нашата гръцка Северна Македония, като впрочем и останалата българска област Македония. Мноооого сте честни и почтени, вие, българите, за разлика от нас, хитрите гърци! Но няма да мине вашият пъклен номер, колкото подло и подмолно да е измислен. Слава Богу, че и вие вече страдате от собствения си номер. Който копае национален гроб другиму, сам пада вътре! Хайде, наздраве!




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница