На сутринта заедно с Ива изпратихме Йоргос на автогарата и на прощаване му подарих моята
Детска рап оратория за жълтите листа
С посвещение:
„На моя Йоргос, който май че
има право да се пропива!“
В последно време гледам
все по-малко да гледам,
по-малко да виждам
тълпата, онази отсреща
срещу мен,
как безмилостно крачи,
подгонена от задачи (свои и чужди),
и се чудя
как онези, по-умните,
чувствителните,
интелигентните,
как успяват от разстояние,
от 10 метра да не ме
забележат.
Все едно ме няма, мама му стара!
Успяват и успешно ме подминават!
Но не успяват да скрият презрението:
„Я па тоя! Я виж го па тоя! Виж на какво прилича, и още движи!“.
Да, още движа!
Все още придвижвам телесата си грохнали
с приведена глава,
загледан в краката си жалки.
Тътря ги, трия подметки
, и шепна си сметки, колко кила километри
тротоари и чукари кръстосах.
За да стигна накрая, най-накрая,
на края на тротоара
пред светофара последен.
Дотук добре!
Но как ще премина отсреща с моята скорост космическа? Напред!
Но имам сили само за крачки три!
Бия отбой и
хайде обратно!
Толкова са ми силите за Термопилите.
И вече съм един нов,
втвърден
и модерен АНТЕЙ,
довтасъл и тупнал от небесата!
Ало, бе! Браво, бе!
А честито, ей, хей,
станал си вече АНТЕЙ!
Заднешком.
И отново
на изходна позиция.
Нов опит!
Опитвам, но все не успявам и чувствам, че се предавам...,
и вдигам ръце, опулен от лъскавите,
маркови колесници,
как летят и свистят подковани с последна мода
pireli, micheli и miihelini.
И напразно търся помощ от Бързата помощ.
А известно на целия свят,
съгласно хуманитарните конвенции, е,
че Бързата помощ
не признава забраните на светофарите
и ги пресича с вой
на сирените
и на зелено, и на червено!
Леко отчаян, разбирам, че отсреща
тротоара ми се отдалечава,
потъва във хоризонта
и вече е само мираж, само мечта,
а светлините му вече примигват, същински небесни звезди.
Гледам звездите и неусетно се връщам
в онова време,
когато с внук ми Велян...
(беше мъничък, още в количка)
как пощурели
търчахме да гледаме
светлините на светофарите.
Когато светеше червено,
той с ръчичката сочеше от количката
и крещеше на червеното: „Нено! Пено!“
А на жълтото, неизвестно защо, викаше „Нуно?“.
А пък светнеше ли зелено...! Господи!
С истерична радост крещеше „Ненено! Ненено!“
И хуквахме като луди
, препускахме към другата пряка,
за да изкрещим заедно „Нено, Нуно, Ненено!“
Изглежда, Господ,
пийвал в повече,
разнежил се нещо и чул е
нашите крясъци и от радост решил,
че е време
да отмени,
да забрани
завинаги всякакви болести,
всички инсулти, инфаркти,
всички раци - долнокачествени и доброкачествени,
и пневмонии - бавнотечни и скоротечни, и всички останали там
фрактури,
аборти...
С една дума, обявил
безсмъртие и хората вече не били пациенти,
а Бързата помощ вече препускала
празна,
музейна,
обаче за спомен, с виеща още сирена,
с графити изографисана карнавално,
с разните
сърца, стрели, купидони,
а в линейките на седалката неизменно млад господин
в бяла престилка, а до него
госпожица, също в бяла премяна,
но под нея трепти само тя
като от майка родена, същинска морска сирена.
А моя милост в таз ситуация закъде и защо да бърза?
Сядам по турски на тротоара,
на самия цимент до клошаря.
и в тая компания ще се прекара
чак до края на света.
А дотогава ще пускам корени
и ще разлиствам в зелено снага,
чак до есента,
когато ще лумнат листата в
жълто и червено — нуно и нено...
Вятърът ще ги понесе
над площади и поляни,
къщя и мегдани.
Към небесата дори!
И съм сто на сто сигурен
че това ще бъде реална фантазия
детска, безумно цветна мечта, същинска, нова
ОДА НА РАДОСТТА.
Нено! Нуно! Ненено!
Нени! Нуни! Ненени!
Сподели с приятели: |