Вълчанов хем съм сам, хем няма никой



страница7/16
Дата23.07.2016
Размер2.05 Mb.
#2542
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   16

ЕПИЛОГ към ЧАСТ ПЪРВА


На сутринта заедно с Ива изпратихме Йоргос на автогарата и на прощаване му подарих моята

Детска рап оратория за жълтите листа

С посвещение:

На моя Йоргос, който май че

има право да се пропива!“
В последно време гледам

все по-малко да гледам,

по-малко да виждам

тълпата, онази отсреща

срещу мен,

как безмилостно крачи,

подгонена от задачи (свои и чужди),

и се чудя

как онези, по-умните,

чувствителните,

интелигентните,

как успяват от разстояние,

от 10 метра да не ме

забележат.

Все едно ме няма, мама му стара!

Успяват и успешно ме подминават!

Но не успяват да скрият презрението:

Я па тоя! Я виж го па тоя! Виж на какво прилича, и още движи!“.



Да, още движа!

Все още придвижвам телесата си грохнали

с приведена глава,

загледан в краката си жалки.

Тътря ги, трия подметки

, и шепна си сметки, колко кила километри

тротоари и чукари кръстосах.

За да стигна накрая, най-накрая,

на края на тротоара

пред светофара последен.
Дотук добре!

Но как ще премина отсреща с моята скорост космическа? Напред!

Но имам сили само за крачки три!

Бия отбой и

хайде обратно!

Толкова са ми силите за Термопилите.

И вече съм един нов,

втвърден

и модерен АНТЕЙ,

довтасъл и тупнал от небесата!

Ало, бе! Браво, бе!

А честито, ей, хей,

станал си вече АНТЕЙ!

Заднешком.

И отново

на изходна позиция.

Нов опит!

Опитвам, но все не успявам и чувствам, че се предавам...,

и вдигам ръце, опулен от лъскавите,

маркови колесници,

как летят и свистят подковани с последна мода

pireli, micheli и miihelini.

И напразно търся помощ от Бързата помощ.

А известно на целия свят,

съгласно хуманитарните конвенции, е,

че Бързата помощ

не признава забраните на светофарите

и ги пресича с вой

на сирените

и на зелено, и на червено!

Леко отчаян, разбирам, че отсреща

тротоара ми се отдалечава,

потъва във хоризонта

и вече е само мираж, само мечта,

а светлините му вече примигват, същински небесни звезди.

Гледам звездите и неусетно се връщам

в онова време,

когато с внук ми Велян...

(беше мъничък, още в количка)

как пощурели

търчахме да гледаме

светлините на светофарите.

Когато светеше червено,

той с ръчичката сочеше от количката

и крещеше на червеното: „Нено! Пено!“

А на жълтото, неизвестно защо, викаше „Нуно?“.

А пък светнеше ли зелено...! Господи!

С истерична радост крещеше „Ненено! Ненено!“

И хуквахме като луди

, препускахме към другата пряка,

за да изкрещим заедно „Нено, Нуно, Ненено!“

Изглежда, Господ,

пийвал в повече,

разнежил се нещо и чул е

нашите крясъци и от радост решил,

че е време

да отмени,

да забрани

завинаги всякакви болести,

всички инсулти, инфаркти,

всички раци - долнокачествени и доброкачествени,

и пневмонии - бавнотечни и скоротечни, и всички останали там

фрактури,

аборти...

С една дума, обявил

безсмъртие и хората вече не били пациенти,

а Бързата помощ вече препускала

празна,

музейна,

обаче за спомен, с виеща още сирена,

с графити изографисана карнавално,

с разните

сърца, стрели, купидони,

а в линейките на седалката неизменно млад господин

в бяла престилка, а до него

госпожица, също в бяла премяна,

но под нея трепти само тя

като от майка родена, същинска морска сирена.

А моя милост в таз ситуация закъде и защо да бърза?

Сядам по турски на тротоара,

на самия цимент до клошаря.

и в тая компания ще се прекара

чак до края на света.

А дотогава ще пускам корени

и ще разлиствам в зелено снага,

чак до есента,

когато ще лумнат листата в

жълто и червено — нуно и нено...

Вятърът ще ги понесе

над площади и поляни,

къщя и мегдани.

Към небесата дори!

И съм сто на сто сигурен

че това ще бъде реална фантазия

детска, безумно цветна мечта, същинска, нова

ОДА НА РАДОСТТА.
Нено! Нуно! Ненено!

Нени! Нуни! Ненени!






Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница