Външна политика на хабсбургите в началото на 16 век / при управлението на Карл V

ВЪНШНА ПОЛИТИКА НА ХАБСБУРГИТЕ В НАЧАЛОТО НА 16 век

/ при управлението на Карл V/

До 16 век борбите за власт в Европа служат за нейния икономически и политически възход в сравнение с останалите части на света. Неизвестно е обаче дали някоя от държавите съпернички ще натрупа достатъчно ресурси , за да изпревари останалите и да се превърне в техен господар. В продължение на почти век и половина след 1500г. една съвкупност от княжества, херогства и провинции, обхващаща цял континент по територия и управлявана от испанските и австрийските клонове на Хабсбургската династия, заплашва да се превърне в доминираща религиозна и политическа сила в Европа. Взаимносвързаните кампании за спечелване на превъзходство в Европа, които характеризират този период от век и половина, се различават по своя характер и сфера на действие от войните, водени преди 1500г. Борбите, нарушаващи мира в Европа през предшестващия век, са локални. Но с напредването на 16 век традиционните регионални борби в Европа остават само част от онова, което изглежда на съвременниците далеч по-сериозна борба за господство на континента.

Макар да съществуват конкретни основания за въвеждането на всяка отделна държава в общия котел на събитията, промените в интензивността и географския обхват на военните действия в Европа се дължат главно на две основни причини. Първата е появата на Реформацията, чиято светлина е запалена през 1517г. от индивидуалния бунт на Мартин Лутер срещу индулгенциите на Римската църква, която бързо придава едно ново, ярко измерение на традиционните съперничества между европейските династии. Християнството вече не е единно, то се разцепва и голяма част от населението на континента е въвлечена в една международна борба, почиваща върху религиозни доктрини.

Втората причина, на която се дължи по-всеобхватният и взаимнообвързан характер на военните действия след 1500г., е създаването на династичната верига на Хабсбургите, образуваща мрежа от територии, прострени от Гибралтар до Унгария и от Сицилия до Амстердам, по-големи от всичко, което е могло да се види в Европа от времето на Карл Велики преди седемстотин години . С корен в Австрия, династията Хабсбург успява последователно и редовно да налага потомците си в изборите за император на Свещената римска империя- титла, твърде онеправдана по отношение на реалната власт след зенита на Средновековието, но все още желана от принцове, претендиращи да играят главни роли в германските и европейските дела.

Хабсбургите са ненадминати в изкуството да разширяват териториите си като прибавят нови земи към своите владения чрез брак или по наследство . Една такава стъпка, предприета от Максимилиан I Австрийски /1493-1519г., император на Свещената римска империя през периода 1508-1519г./ им донася богатите наследствени земи на Бургундия, а заедно с тях и Холандия. Друг брачен договор от 1515г. прибавя значителните територии на Унгария и Бохемия. Макар първата да не се числи към Свещената римска империя и да разполага с множество свободи, тя предоставя на Хабсбургите огромни земни площи, простиращи се през цяла Централна Европа. Максимилиа придобива най-далечни територии, като чрез брака на своя син Филип и Хуана, дъщеря на Фердинанд и Изабела Испански, събира в едно владенията на Кастилия и Арагон / включващи Неапол и Сицилия/. Наследник на придобитото от предишните родствени съюзи е Карл, първородният син на Филип и Хуана. Роден през 1500г., той става Херцог на Бургундия на 15 години , на 16 – крал на Испания, и получава титлата Карлос I Испански, а през 1519г. наследява своя дядо по баща Максимилиан I като император на Свещената римска империя и господар на Хабсбургските земи в Австрия.

Карл V успява да стане кайзер на Свещената римска империя в 1519г. след остро съперничество с главния претендент френския крал Франсоа Първи, поддържан от папа Лъв X. Недоверието към Франция кара германските владетели да подкрепят Карл, а немаловажна роля за неговия избор изиграва финансовата поддръжка на Фугерите, които гарантират обещаните от Карл суми / 850 000 гулдена / на германските владетели.

Карл V не е типичен германски кайзер по рождение. От четиримата му дядовци и баби само един е германец – Максимилиан I, чиято съпруга Мария е бургундка. Самият той, роден в Гент, Нидерландия, по възпитание и манталитет е повече бургундец и фламандец, отколкото испанец или германец. Впрочем самият Карл прекарва повече от времето си в Нидерландия, оттам управлява империята си и до края на живота си смята Нидерландия за своя родина.

Оказал се владетел на толкова различни земи и народи, Карл е пленен от идеята за създаване на една могъща европейска и световна универсална монархия. Богата Европа по примера на Нидерландия, католическа Европа по примера на Испания, културна Европа на латинския език и повлияна от идеите на хуманистите. Такава обединена Европа, осъществяваща икономическа,културна и религиозна експанзия в Новия свят и други новооткрити земи – това е мечтата на Карл.

Но идеята за универсална монархия среща много врагове и цялото управление на Карл преминава в борба с тях.

Разнородността и разпокъсаността на хабсбургските земи предполагат царството на династията да не може да се превърне в пълно подобие на азиатските империи, чиято централизирана власт се упражнява в страни, разположени върху еднообразни територии. През 1520г. Карл поверява на своя по-млад брат Фердинанд управлението и суверенитета на австрийските наследствени владения , както и на новите придобивки – Унгария и Бохемия, като показва още преди абдикацията си, че испанските и австрийските земи не могат да се управляват добре от един и същи човек. Но останалите европейски владетели и князв възприемат по съвсем друг начин огромното съсредоточаване на власт в ръцете на Хабсбургите. Френските крале от династията Валоа, едва укрепили своята вътрешна власт и жадуващи за разширение към богатия Апенински полуостров, виждат владенията на Хабсбургите като обръч, стегнал собствената им страна. Затова може да се твърди, че през следващите два века основна цел на Франция е да отнеме влиянието им. Подобно на французите германските крале и курфюрсти, водили продължителна борба против реалната власт на императора в самата Германия, се изплашват, когато виждат как Карл V укрепва позициите си, придобивайки все повече територии, които му осигуряват условията, необходими, за да налага волята си.

Съсредоточаването на толкова власт в едни и същи ръце не се нрави и на Ватикана, макар че там често прибягват до услугите на Хабсбургите в борбите срещу турците, лутераните и други неприятели.

Като се има впредвид съперничеството, характерно за цялата система от европейски държави, едва ли Хабсбургите са щели да бъдат оставени в мир и спокойствие. Но онова, което превръща възможния сблъсък в протяжна и горчива действителност, е неговата обвързаност с религиозните вълнения, породени от Реформацията. Най-видните и мощни хабсбургски монарси през този век и половина – император Карл V, неговият наследник Фердинанд II (1619 – 1637), испанските крале Филип II (1556 – 1598) и Филип IV (1621 – 1665), са най-активните защитници на католицизма. Затова разграничаването на държавно-политическите от религиозните подбуди, предизвикали съперническите борби в Европа и донесли разруха и опустошения на континента, е почти невъзможно.

Тези конфликти година след година, десетилетие след десетилетие, оказват своето неминуемо въздействие върху относителните възможности на всяка от държавите, участнички в тях, да понасят тежестите на войната. Значението на материалните и финансовите средства за поддържане на войните придобива още по-критичен характер поради “военната революция”, която преобразява основно начина на водене на бойните действия и ги оскъпява съществено.

Първият удар по бляна на Карл V за универсална монархия е нанесен по мечтата му за единна католическа Европа. Още при първото му стъпване на германска земя Карл е принуден да се озове пред най-голямото религиозно предизвикателство на новото време. На Райхстага във Вормс през 1521г. пред него застава Мартин Лутер, и въпреки че с едикт той е обявен за еретик, неговите идеи се разпространяват бързо. Борбата с Лутер и привържениците му сред германските владетели предизвиква продължителни спорове и войни и продължава до края на управлението на Карл и завършва през 1555г. с Аугсбургския мирен договор и с фактическото признаване на протестантството. Идеята за единна религия в империята е разбита от фанатичната твърдост на Мартин Лутер и Реформацията, а съпротивата на германските владетели проваля опитите за централизирането на Германската империя. Разпокъсана на множество светски и църковни владения и свободни имперски градове, разположена далеч от новите търговски пътища империята изостава икономически и затъва политически.

Трудна е борбата на Карл и с протестантите-калвинисти в Нидерландия. Въпреки строгите мерки и преследвания еретиците в Нидерландия се увеличават бързо. Постепенно северната част – най-богатите провинции Холандия и Зееландия се оказват под влияние на ереста. Многобройните богати градове, разполагайки с муниципални привилегии, не са склонни да поставят под удар търговските си интереси заради религиозното единство.

Проблеми има Карл и с най-твърдата в религиозно отношение Испания. Още в първите години на своето управление той се сблъсква с вълна от бюргерско недоволство. През 1520 – 1521г. на въстание се вдигат Сеговия, Толедо, Гуадалахара, Мадрид, Валядолид, Авила, Бургос и други градове. Искания на комунеросите /както и на последвалото след това въстание на т.нар. germanias (братство) от Валенсия и Майорка/ са предимно икономически – намаляване на данъците, политическо представителство, правото на обикновените граждани да носят оръжие и други. Но към тях са прибавени и други искания – кралят да научи испански, дворът да пребивава в Испания, Карл да се омъжи за португалска принцеса, за да се обедини докрай Пиринейския полуостров. Зад тези искания прозира недоволството от увлечението на Карл по неговата паневропейска мечта и занемаряването на националната идея.

Освен противниците в собствените владения срещу Карл се изправят и външни врагове. Най-важният от тях е Франция. Борбата между Хабсбургите и Франция продължава през целия период на управлението на Карл V.

Първата поредица от големи войни се води заради Италия, чиито богати и незащитени градове-държави привличат френските монарси още от 1494г. и както може да се очаквяа предизвикват създаването на различни съюзи на съпернияески сили /Испания, Австрийските Хабсбурги, дори и Англия/, за да заставят французите да отстъпят. През 1519г. Испания и Франция все още враждуват заради френските домогвания към Милано, когато узнават, че Карл V е избран за император на Свещената римска империя и получава двойно наследство, състоящо се от Испанските и Австрийските владения на фамилия Хабсбург. Титлите, натрупани от най-големия му съперник, предизвикват амбициозния френски крал Франсоа I (1515 – 1547) и той става подбудител на цял низ ответни действия не само в Италия, но по бреговете на Бургундия, Южна Нидерландия и Испания.

През 1521г. двамата владетели започват война за надмощие, при която католическа Франция не се свени да подкрепя германските протестантски владетели или да се съюзи с Османската империя. В 1525г. французите са разбити тежко при Павия. През 1544г. следва нова успешна война с Франция, след която Франсоа I е принуден да се откаже от Милано и останалите си владения в Италия. През последните години от живота на Карл се води последната голяма война (1556 – 1559) между двете страни. Французите са разгромени при Сен Куентин и е сключен мирен договор в Като Камбре, който осигурява известно испанско надмощие. Франция обаче е победена само за известно време. До края на 16в. Наследниците на Карл ще направят още много опити да възпрепятстват нейния възход, но всички те ще завършат неуспешно.

По същото време Карл V е принуден да води упорита борба срещу устрема на исляма в Централна Европа, където се намират наследствените хабсбургски земи. В 1526г. в битката при Мохач войските на Хабсбургите са разбити и почти цяла Унгария попада под турска власт. В 1529г. Виена вижда под стените си огромна османска армия. Въпреки че обсадата е отблъсната, цяла Унгария остава под османска власт. След завладяването на Алжир и Тунис от арабските корсари, Средиземно море е под властта на исляма. Ислямът, подобно на протестантството продължава да печели позиции в Европа и нанася удар върху престижа на Хабсбургите.

Смятащ себе си за защитник на католицизма, Карл V няма намерение да се подчинява на Светия престол в Рим. Папството също се чувства застрашено от нарастващата сила на Хабсбургите. Още при избора на Карл за германски кайзер Папството отдава макар и предпазливо предпочитания за саксонския курфюрст Фридрих Мъдри, който по-късно приема Лутер под своята закрила. Отношенията между Карл и Рим са изострени и през 1527г. се стига до война. Войските на Карл превземат Свещения град, кат заставят папата и кардиналите позорно да бягат и да се затворят в крепостта Сан Анжело. Свещеният град е разграбен без всякакви религиозни предразсъдъци и уважение, като войниците протестанти грабят църквите, а католиците – жилищата на богатите римляни. Скоро след това папата е принуден да короняса Карл V като кайзер на Свещената римска империя. През следващите години и фактически през цялото управление на Карл, а и това на сина му Фелипе II папският престол в Рим ще бъде приеман като необходимост, но и двамата ще се смятат за истинските водачи на католицизма в Европа.

Карл V не успява да осъществи мечтата си за универсална монархия. Причините за неуспеха му са сложни и разнородни.

Хабсбургите натрупват огромна материална власт – короната на четири големи династии: Кастилия, Арагон, Бургундия и Австрия, наследена от Карл V, последвалите придобивки – короните на Бохемия, Унгария, Португалия, а за кратък период от време – короната на Англия дори, както и колониите в Новия свят. Около ¼ от жителите на ранна съвременна Европа обитават страни, управлявани от Хабсбургите.

Пет са основните източници на богатство на Хабсбургите – испанското наследство Кастилия, двете най-богати търговски части на Европа – италианските държави и Холандия, Америка и най големите финансови и търговски къщи в Южна Германия, Италия и Антверпен.

В следфеодалните времена, когато за рицарството отпада задължението за военната служба, а от крайбрежните градове – задачата да осигуряват кораби, наличието на пари в брой и възможността за получаване на кредити при благоприятни условия са преимущества за всяка държава, която провежда война.

Макар и това да е времето, смятано за периода на образуване на националната държава в Западна Европа, при попълването на числения състав на своите армии, правителствата разчитат основно на чужди наемници. И тук Хабсбургите имат късмет, защото разполагат с населението на Италия и Холандия, както и на Испания и Германия, откъдето набират попълнения.

И все пак независимо от изредените предимства испано-австрийският династичен съюз не успява да пребъде. Колкото и огромни да изглеждат в очите на техните съвременници финансовите и военните ресурси на Хабсбургите, те се оказват недостатъчни, за да задоволят нуждите.

Спираловидното увеличение на военните разходи разкрива истинските слабости на хабсбургската система. Общата инфлация нанася голям удар на финансовото състояние на държавата. Положението се усложнява от удвояването, а впоследствие от повторното удвояване на числеността на армиите и флота. Като резултат Хабсбургите се оказват въвлечени в една почти непрестанна борба за осигуряване на своята собствена платежоспособност. След поредицата от военни кампании срещу Алжир, срещу французите и германските протестанти през 40-те години Карл V установява, че неговите редовни и допълнителни доходи не могат да покрият разходите му, а бъдещите постъпления са заложени в банките-кредиторки за дълги години напред. Нужни са отчаяни мерки – конфискация на докарваните от Индиите съкровища и събиране на наличните пари в монети от Испания, за да се осигурят средствата, необходими за издръжката на войната срещу Протестантската лига. Карл V често се принуждава да взема нови заеми, но винаги при влошени условия.

Втората основна причина за неуспеха на Испания и Австрия е фактът, че Хабсбургите имат твърде много работа, прекалено заети са, защото им се налага да се борят с много империи и да защитават твърде много фронтове, а това им спечелва твърде много врагове.

Съществуват свидетелства за наличието и на трета причина – испанското правителство не успява да мобилизира наличните ресурси по най-ефикасния начин и поради политическо недомислие само подкопава мощта си. Макар че чужденците възприемат империите на Карл V или Фелипе II като монолитни и дисциплинирани, на практика те не са друго, а сбор от разнородни територии, всяка със свои собствени привилегии и всяка горда с различието си. Централно управление няма, камо ли съдебна или изпълнителна власт, а свързващото звено помежду им е единствено самият монарх.

Карл V има много и блестящи успехи срщу враговете си, но в последна сметка няма успех в главното – силна централизирана монархия, единна в религиозно отношение. Въпреки че в германските земи се утвърждават някои общи институции – Райхстаг, Имперски съд, Имперска канцелария – Свещената римска империя си остава едно недееспособно обединение в центъра на Европа. Франция, въпреки военните неуспехи, религиозното разделение и силното испанско влияние в нея, не може да бъде покорена. Папството, макар и слабо, остава водещата сила на катлическата църква. Ислямската опасност продължава да заплашва Европа по суша и море. Въпреки че при Карл V са наказани около 50 хил. еретици, протестантството не само че не е победено, но залива голяма част от владенията на Хабсбургите. Единствената сигурна в религиозно отношение страна в негово владение остава Испания.

Разочарован от неуспеха на своите планове през 1556г. Карл отстъпва Испания на сина си Фелипе, предава кайзерската корона на брат си Фердинанд и се оттегля в испански манастир, където умира две години по-късно. След неговата смърт Хабсбургите се разделят на два клона – испански и австрийски.