Външна политика на Княжество България

Външната политика на Княжество България до Съединението в годините от 1879 до 1885 може условно да бъде разделена на 3 периода:

1. 
   1879 – 1881 година;
   
2. 
   1881 – 1883 година;
   
3. 
   1883 – 1885 година.
   

След подписването на Берлинския договор България е разделена на Княжество България и Източна Румелия. Княжество България се превръща в трибутарно княжество. Българската външна политика е изправена пред ограничения. България няма право на посолства и посланници. Българският княз се избира от Велико народно събрание, но той трябва да бъде одобрен от Великите сили и Османската империя. Приема се Органически устав вместо Конституция. Източна Румелия се превръща в автономна област. Държавният глава се определя от местното управление и се назначава от султана.

На 16 април 1879 г. Търновската Конституция е приета. На следващия ден трансформиралото се Учредително събрание във Велико народно събрание (ВНС) избира Александър I Батенберг за български княз. Кандидатурата на Батенберг е издигната от Русия със съгласието на останалите Велики сили. На 5 юли 1879 г. след неуспешен опит за формиране на правителство с участието на либералите Драган Цанков и Петко Каравелов е съставен кабинет от консерватори начело с Тодор Бурмов. Министър на външните дела и на изповеданията в първото българско следосвобожденско правителство е Марко Балабанов.

Приоритети във външната политика на България

В този момент Българската държава има следните основни цели:

1. създаване на условия за икономическо развитие: митнически споразумения, подобряване на инфраструктурата, изграждане на ЖП и речен транспорт;

2. утвърждаване на международните отношения;

3. добри отношения с Великите сили;

4. обединения с Източна Румелия, Македония, Нишко и Пиротско, Северна Добруджа, Егейска Тракия, Одринска Тракия;

5. защита на българите зад граница;

6. независимост.

Важен въпрос за първия период е аграрният. Съгласно Берлинският договор трябва да се възстанови земята на собствениците. Приема се закон, съгласно който право да си възвърнат българските земи имат всички, които не са извършили престъпления. Османската империя опитва да се бори срещу този закон. След като се обръща към арбитражен съд, се установява, че България не нарушава Берлински договор и има право да прокара закона.

След влизането в сила на Берлинския договор Австро-Унгария се стреми да стане пълновластен господар на навигацията по р. Дунав, срещу което от Великите сили се противопоставя Русия. Същевременно непосредствено заинтересовани от корабоплаването по Дунав са и получилите с Берлинския договор независимост Сърбия и Румъния, Англия, Франция, Германия и по-малко на Италия, които са членки на Европейската дунавска комисия.

През ноември 1880 г. след продължителни дипломатически сондажи България е поканена да участва на конференцията в Галац за обсъждане на проекта за корабоплаването по Дунав. Драган Цанков инструктира българския представител К. Цанков да подкрепи Румъния за изграждането на крайбрежна комисия. След интервенция на австро-унгарския дипломатически агент в София княз Александър I поема ангажимент България да действа на конференцията съвместно с Австро-Унгария. Др. Цанков привидно се съгласява да приеме австрийското искане, но не променя първоначално дадената инструкция на К. Цанков. Българският делегат действа против австро-унгарския проект и избухва голям скандал, вследствие на което Др. Цанков се принуждава да си подаде оставката.

През 1882 г. развитието на Дунавския въпрос навлиза в нова фаза. През май с. г. на заседание на Европейската комисия в Галац френският делегат К. Барер представя проект за разрешаването, в който се предвижда да се създаде смесена комисия с участието на България, Сърбия, Румъния и Австро-Унгария и пети член представител на Европейската комисия, който ще се сменя на всеки 6 месеца. Председателството се предоставя на Австро-Унгария. На 21 май българският делегат Шишмарев подписва проекта „Барер” с резерви.

През 1883 г. на Лондонската дунавска конференция Сърбия и Румъния са допуснати да участват със съвещателен глас, а България е представена от турския делегат Мусурус паша. Дунавският въпрос се решава в полза на Великите сили за сметка на крайбрежните държави. Искането на България и Сърбия да станат членки на Европейската комисия, както Румъния, е отхвърлено. По настояване на Турция конференцията постановява назначаването на българския делегат в смесената Дунавска комисия да става със съгласието на Високата порта. Австро-Унгария се отказва от двойния си глас в смесената комисия, в случай че и Румъния направи това като членка на Европейската комисия. Съгласява се и с искането на българското и румънското правителство реката да се раздели на секции и подинспекциите да се назначават от крайбрежните държави. Тези отстъпки не удовлетворяват българското правителство. През март 1883 г. то решава да не изпълнява безусловно решенията на Лондонската конференция. Румъния се солидаризира с България. Вследствие на колективната съпротива на двете страни до Първата световна война контролът по корабоплаването се извършва поотделно от всяка крайбрежна държава.

Железопътния въпрос

- откупуване на линията Русе- Варна

Берлинският договор предоставя решаващ глас на заинтересуваните Велики сили при уреждането на железопътния въпрос. Англия първа настоява Княжеството да изпълни задълженията си според Берлинския договор за жп линията Русе-Варна. През 1872 г. компанията концесионер дава под наем експлоатацията на линията на барон Хирш, чиято компания от 1880 г. получава названието „Източни железници”. С Берлинския договор турските ангажименти се прехвърлят върху Княжеството.

В края на 1879 г. Англия поставя като условие за продажбата на линията да бъде създадена англо-българска компания за цялостно железопътно строителство в Княжеството. Др. Цанков отклонява английското предложение. През 1881 г. английското правителство отново упражнява натиск върху България да поеме задълженията си по железопътната линия Русе-Варна. То настоява въпросът да се предаде за арбитраж на представителите на Великите сили в Цариград. Българското правителство поставя две условия за приемането на арбитража: на заседанията да участва и български делегат и решенията на конференцията да се базират на реалната стойност на линията. Английското правителство не приема тези условия, а българското правителство се ориентира към отлагане на решението на този висящ въпрос. През лятото на 1882 г. Англия отново поставя въпроса за арбитража. Целта е България да бъде принудена да започне преговори за откупуване на линията чрез вземането на заем от английски банки. Определена е цена над 53 милиона франка, но българското правителство е склонно да заплати 40 милиона. За да принуди княз Батенберг да отстъпи, Англия заявява, че позицията й по Дунавския въпрос ще се определи в зависимост от поведението на българското правителство по въпроса за линията Русе-Варна.

В края на 1883 г., като се възползва от неустановеното положение на коалиционния кабинет на Др. Цанков, английското правителство подновява натиска си. В преговорите активно се намесва австро-унгарската дипломация. Чрез компанията на Източните железници Австро-Унгария поставя условие предаването на експлоатацията на линията Русе - Варна в български ръце да стане не след продажбата, а след завършването и откриването на железопътна линия Цариброд - Вакарел. До края на управлението на Др. Цанков въпросът не се решава.

На 4 декември 1885 г. при управлението на Петко Каравелов въпросът за откупуването на железопътната линия се урежда. Подписва се споразумение за откупуването й за 44 500 000 франка. Княжеството получава всички права върху нея, включително и експлоатация. Линията Русе-Варна става българска собственост едва през август 1888 г.

- конвенцията за изграждане на линията Цариброд - Вакарел

През 1869 г. компанията на Източните железници получава концесия от Високата порта за строителство на линията Цариград-Одрин-Пловдив-София-Ниш-Сараево с разклонения до Бургас, Дедеагач, Солун, с обща дължина 2500 км. До 1874 г. компанията на Източните железници завършва линиите Цариград - Саранбей, Солун-Скопие, Скопие-Митровица и Търново Сеймен (Симеоновград) - Ямбол. През 1875 г. Австро-Унгария задължава Турция да построи участъка от Септември до сръбската граница. Поради събитията от 1876 до 1878 г. Турция не успява да изгради линията. На Берлинския конгрес искането на Австро-Унгария за дострояване на линията Цариград-Виена е уважено.

През март 1881 г. конференцията с участието на Турция, Австро-Унгария, Сърбия и България по въпроса за окончателното завършване на международния път Цариград-Виена е открита във Виена със съгласието на Русия. Българските делегати Н. Стойчев и Т. Харовер заявяват, че Княжеството е съгласно да построи на своята територия частта от интернационалната линия Виена-Цариград, като запази пълна свобода по отношение на строежа и експлоатацията. Австро-Унгария приема българското условие. Изработен е проект, в който за краен срок на построяване на свързващата отсечка е определен м. октомври 1885 г. Това е безспорен дипломатически успех за Княжеството, тъй като успява да защити интересите си в противовес на клаузите на Берлинския договор.

- Руските железопътни проекти

В края на 1879 г. Черни и Утин, представители на руските банкери Гинсбург и Поляков, искат да им се предостави строителството на железопътна линия, свързваща София с р. Дунав. Проектите им са толкова грабителски, че дори руското правителство не ги възприема. През 1880 г. на сцената се появява руското дружество Гинсбург-Струве с проект за изграждане на железопътна линия София-Ловеч-Севлиево-Търново-Русе, с отклонения впоследствие София - сръбската граница, Търново-Трявна, Ботевград-Оряхово. Руското външно министерство оценява проекта като добър, но предоставя възможност на българското правителство само да вземе решение, тъй като няма специални предпочитания към нито един железопътен проект и никоя компания. По това време се дискутира и върху проекта за железопътна линия Свищов-Търново-Нова Загора, дело на французи. Др. Цанков и ген. Ернрот подкрепят френския проект, П. Каравелов - руския, князът поема задължения към Австро-Унгария да спазва Берлинския договор и в същото време търси средства от Русия за строителството на железопътна линия София-Търново-Русе.

Режимът на пълномощията (1881-1883) е оглавяван от княз Александър I Батенберг репресивен режим в България, установен с държавен преврат на 27 април 1881 година. По време на него Конституцията е отменена и в страната действат военновременни закони.

По време на Режима на пълномощията княз Александър I прави опит да разкрие дипломатическо агентство в Петербург (юли 1883). За дипломатически агент е назначен К. Стоилов, но той не е приет от руското правителство. След едномесечен престой Стoилов е отзован. До провъзгласяване на Съединението Княжество България е представено в чужбина от дипломатически агенти в Цариград, Букурещ и Белград.

По време на Режима на пълномощията начело на българската дипломация са К. Стоилов и Г Вълкович, а от ноември 1883 до юни 1884 г. в правителството на Драган Цанков външен министър е отново М. Балабанов. В кабинета на крайните либерали начело с Петко Каравелов (юни 1884 - август 1886) ръководството на външното министерство е поверено на бившия дипломатически агент в Цариград Илия Цанов.

През разглеждания период пред княза и българската дипломация стоят за разрешаване два основни въпроса: за осъществяване на националното обединение и за утвърждаване на държавния суверенитет в противовес на клаузите на Берлинския договор. Налага се князът и първите български правителства да влизат в сложни взаимоотношения с Великите сили и съседните балкански държави.

Княжество България и съседните страни и динамика в отношенията с Русия

В развитието на отношенията между Княжество България и балканските държави ярко се открояват две противоположни тенденции - на противоречия и съперничество и на стремеж към сътрудничество за колективно противодействие на Великите сили.

В отношенията с Турция особено значение придобива бежанският въпрос. Поради гласуването на Закона за господарските и чифлишки земи и твърдата позиция на либералите по бежанския въпрос през февруари 1881 г. се стига до разрив в българо-турските отношения. Турция отзовава своя представител в София и обявява, че ще поддържа връзка с Княжеството чрез учреденото „Бюро на привилегированите и автономни провинции", т. е. че ще третира България като привилегирован турски вилает. При Режима на пълномощията вследствие на направени отстъпки по бежанския въпрос, без да се приемат изцяло всички турски искания и намеса на Великите сили, отношенията между Княжество България и Турция са нормализирани (ноември 1882).

Друг висящ проблем в българо-турските отношения е граничният, за установяване на окончателна граница между двете страни. Създава се българо-турска погранична комисия. През август 1881 г. със султанско ираде Турция потвърждава подготвеното от комисията споразумение за установяване на границата, с което проблемът е разрешен.

В края на 1879 г. сериозни недоразумения възникват между Княжеството и Сърбия и Румъния относно третирането на техните поданици на българска територия. Сръбското и румънското правителство настояват те да се ползват като поданиците на Великите сили с консулска юрисдикция, т. е. да се прилага и за тях наложеният на България капитулационен режим. През есента на 1880 г. след намеса на Русия и Австро-Унгария Княжество България и Румъния се споразумяват за подписването на търговска конвенция и уреждане положението на поданиците си. През 1882 г. Княжество България сключва пощенска конвенция със Сърбия, а през 1883 г. и с Румъния. С тези конвенции и премахването на австрийските пощенски бюра в Русе и Варна (1884) Княжество България ликвидира чуждата администрация на своя територия.

В българо-сръбските и българо-румънските отношения най-сложни за разрешаване се оказват граничните проблеми. През 1881 г. Сърбия предлага проект за погранична конвенция, в който се настоява за граница да служи уточненото корито на р. Тимок, а не често променящото се течение на реката. Княжеството отклонява проекта и преговорите са за дълго прекъснати. Отношенията между двете страни допълнително се усложняват във връзка със Зайчарското въстание (октомври 1883) и приемането на сръбски емигранти в Княжеството. Българското правителство отказва да екстрадира водача на сръбската радикална партия Н. Пашич, пристигнал у нас след неуспеха на въстанието. Стига се до скъсване на дипломатическите отношения. Княз Александър I се опитва да нормализира отношенията между двете страни. На лична основа той постига споразумение с крал Милан, но либералното правителство на П. Каравелов не го одобрява. До избухването на Сръбско-българската война (ноември 1885) недоверието между двете страни се запазва.

На сериозно изпитание са поставени и българо-румънските отношения във връзка с определянето на границата при Силистра. В началото на януари 1879 г., като се позовава на признато от Великите сили, с изключение на Русия, право границата при Силистра така да бъде определена, че да се даде възможност за изграждането на мост на Дунав, Румъния окупира Араб табия (възвишение край Силистра). След ултиматум на Временното руско управление румънските войски се изтеглят, но проблемът за границата при Силистра остава открит. В края на 1883 г. след намеса на Великите сили се учредява смесена българо-румънска комисия. На 22 август 1885 г. румънските войски отново окупират Араб табия. За да предотврати избухването на военен конфликт, правителството на П. Каравелов се принуждава да започне преговори с румънското правителство. Постига се споразумение румънските войски да се оттеглят, като оставят само постове на Араб табия. През есента на 1885 г. Румъния се опитва да се възползва от затрудненото положение на Княжеството и в ултимативна форма настоява за окончателно уреждане на граничния проблем, но скоро се убеждава, че разрастването на военния конфликт на Балканите може да се окаже с непредвидими последици за Румъния, и отлага уреждането на въпроса.

През 1879-1886 г. Княжество България се стреми да преодолее противоречията си със съседите и да установи отношения на доверие и взаимно разбирателство. На тази цел е посветено посещението на княз Александър I в Сърбия от 24 до 29 септември 1880 г. и срещата му с румънския княз Карол на 9-10 октомври с. г. В Белград княз Александър I и придружаващите го лица водят разговори за изграждането на жп линиите до Цариград и Солун. Сръбското правителство подчертава, че в негов интерес е първо да се построи линията до Солун. Същевременно то дава да се разбере, че желае България да избере железопътната линия през Сърбия за връзка с Европа. Сръбското правителство предлага сближението между двете страни да започне с митническа уния, после да се установи границата в Македония и Стара Сърбия, за да се знае докъде да се простира културното им влияние. През лятото на 1880 г. и Гърция поставя като условие за сближение с Княжество България подялбата на Македония. За Румъния необходимостта от приятелство с България е обусловено от обстоятелството, че се намира между две империи - Русия и Австро-Унгария. Друг важен мотив в поведението на румънското правителство спрямо Княжество България е безпокойството му от евентуално засилване на руското влияние на юг от Дунава.