Воден от духа, живеейки по пътя на кръста

Откровението на Исус Христос

Книгата Откровение започва по следния начин: “Откровението на Исуса Христа, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан.” Откровение е най-трудната за разбиране книга в Библията, защото още във 2гл. може да ви съблазни Езавел, да ви ритне един от конете в 6гл. Ако Езавел не успее да ви омая, то блудницата Вавилон в 17гл. ще го направи, освен ако не сте ухапан от някоя змия или скорпион в 9 гл. и не ви е погълнала голямата скръб.

Книгата Откровение има за цел да насочи вниманието ни не към края на света, а към откровението на Исуса Христа. Защо тогава са споменати четирите ездача и Езавел, голямата скръб и Армагедонската битка? Поради връзката им с Него. От значение е до какво степен сме свързани с Исуса, защото Той е центърът. Ето защо книгата започва с думите: “Откровение на Исуса Христа”.

Повечето си мислят, че трябва да са много духовни, за да разберат книгата Откровение. Но истината е друга. Единственото, от което се нуждаят, е общение с Господ Исус.

Прочетете отново първия стих и обърнете внимание към кого е отправен. Дали пише: “Откровението на Исуса Христа, което Бог Му даде, за да покаже на изключително святите…”? Ни най-малко! Той ще го покаже на “слугите Си”. Следователно, кой ще разбере книгата Откровение? Към кого е адресирана тя? Към слугите Му. Ако сте Негов слуга, тези думи са за вас.

Страх от човеци

Като млад наистина се боях от хората. В момента на спасението си аз бях просто едно момче, което бе излязло от релсите, но някой ме върна обратно в тях. Един от онези хора, нали ги знаете, които изграждат морала ви. За мен това бе едно ново начало. Започнах да се боя от лицата на хората и от това, което изразяваха. През 1931-32г. вземах участие в уличните събрания в Питърбъроу (Онтарио, Канада). Щяхме да обикаляме малките градчета в околността и да водим службите. Аз стоях отпред, а краката ми трепереха и стомахът ми бе свит, но въпреки всичко реших, че, ако умирам, то ще е проповядвайки. Една вечер, докато проповядвах, сложих ръка на сърцето си и усетих, че бие така, сякаш всеки момент ще изкочи. Ако имах слабо сърце, това сърцебиене определено щеше да ме убие. Ако бях в нервна криза също нямаше да издържа. Стоях на амвона ужасен, но трябваше да продължа. И така, познайте как Бог ме освободи? Често си мислим, че нямаме нужда от освобождение, докато нещата не се влошат до такава степен, че единствено Божията намеса би ни помогнала.

Проповядвах в една училищна зала в Уинипег (Манитоба, Канада), около Рождество на 1932г. В тази зала, обаче, нямаше амвон, за д който да се скрия. Бях толкова близо до хората. На всичко отгоре един човек на втория ред изглеждаше много сърдит и си мислех, че всеки момент ще скочи и ще ме удуши. Отзад пък седеше една жена, която реших, че се кани да дойде и да ми издере очите. След края на богослужението те и двамата дойдоха да ми кажат колко насърчени са били.

През 1949г. отидох в Портланд, Орегон, където трябваше да водя службите две седмици, но останах два месеца с богослужения всяка вечер. Имаше истинско съживление. Една неделя вечер църквата бе претъпкана, а амвона пълен с проповедници. Изправих се да проповядвам и започнах да цитирам Писанията в продължение на десет минути (имах такъв навик). След петнадесетата минута аз все още цитирах Словото. Започнах да се чудя какво ли си мислят хората на балкона. След двадесет минути, все още цитирайки, се чудех какво ли си мислят хората от първия ред. Когато минаха двадесет и пет минути се чудех какво ли ще кажат останалите проповедници. Ставах все по-нервен и по-нервен. Можех да спра, когато реша, но знаех, че тогава Бог ще каже: “Е, добре, сега вече си сам!” Затова продължих и след четиридесет и пет минути само цитиране на Словото по време на неделно евангелизационно събрание, когато се предполага, че говорителят трябва да проповядва, а след това да призове да спасение, аз най-накрая казах: “Нека се помолим!” Всички наведохме глави, а аз помолих един от проповедниците до мен да ни води в молитва. След това скочих в колата си и потеглих за Салем, Орегон, за да видя тъста си и снаха си. По пътя си повтарях: “Това е краят! Изхвърлен съм от служението!” Не можех вече да погледна хората в лицето.

В понеделник, обаче, се върнах и попитах колегите си дали ще се молят за мен. Те се помолиха и от този момент не се притеснявам от това кой е или не в събранието; на кого му харесва и на кого не; кой е ядосан и кой не. Това вече не ме засяга. Преодолях своя страх от хората чрез Божията сила.