Въоръжената хуманитарна интервенция – Определения и интерпретации Проф д-р Милан Миланов



Дата01.08.2018
Размер289.67 Kb.
въоръжената хуманитарна интервенция – Определения и интерпретации
Проф. д-р Милан Миланов
Интердисциплинарният характер на проблемите, свързани с хуманитарната интервенция, създава редица трудности за изработването на точно и ясно определение на понятието. В редица области на науката то приема по-широко тълкуване, докато изследователите от сферата на международното право са склонни да го разглеждат доста по-стеснено. Следва да се има предвид, че освен в академичните среди, където са правени значителен брой опити за уточняване на съдържанието на понятието, такива опити има и сред политическия елит, в това число изказвания на Генералния секретар на ООН, както и становища, изразявани в рамките на международни правителствени и неправителствени организации. Така например, на семинара на НАТО в Схевенинген през ноември 1999 г. хуманитарната интервенция е определена като “въоръжена намеса във вътрешните работи на друга държава без нейно съгласие, насочена срещу заплаха от хуманитарна катастрофа, причинена от тежки и широкомащабни нарушения на основни човешки права“.

По-нататъшното изложение акцентира върху отделни определения, които допринасят за изясняването на понятието за хуманитарна интервенция. Едно от първите определения за хуманитарната интервенция е дадено от Р. Дж. Винсент в труда му “Ненамесата и международният ред”1 (1974 г.) и гласи: “действия, предприети от държава, група държави или международна организация, които представляват насилствена намеса във вътрешните работи на друга държава и разрушават съществуващия модел на международните отношения”.

Д. Дж. Шефър2 разграничава различни практики на държавна намеса според целта на конкретните действия:


  • защита на религиозни или етнически малцинства;

  • прекратяване на агресия или нарушения на човешките права, свързани с жестокости;

  • спасяване или защита на граждани извън пределите на своята държава, а също и на други лица, изложени на опасност;

  • други спасителни операции. Както вече беше отбелязано, последните две категории според мнозинството от анализаторите не могат да бъдат включени в понятието за хуманитарна интервенция.

Сред най-често цитираните дефиниции е тази на Адам Робъртс, който определя хуманитарната интервенция като “военна интервенция в друга държава без одобрението на нейните власти и с цел предпазване от широкомащабни страдания или смърт на нейното население”3. За Тони Бремс Кнудсен тя е “насилствена намеса в юрисдикцията на суверенна държава, мотивирана или легитимирана от хуманитарни съображения”. Според Марта Финмор е “въоръжена интервенция с цел защита живота и благоденствието на чужди граждани”. По думите на Бхикху Парекх хуманитарната интервенция е “акт на намеса във вътрешните работи на друга държава с оглед прекратяване на физически страдания, причинени от разпадането на тази държава или от злоупотреба с власт от страна на легитимни нейни институции и подпомагане създаването на условия за възникване на жизнеспособна структура на гражданска власт в дадената държава”4.

Известният изследовател Уил Д. Веруей счита, че към хуманитарната интервенция могат да бъдат отнесени “само насилствени действия (заплаха или употреба на сила), предприемани от държави по тяхна инициатива и включващи използването на въоръжена сила с цел предотвратяване или прекратяване на сериозни и широкомащабни нарушения на основни човешки права, в частност на правото на живот в ситуации, които представляват или наподобяват геноцид, независимо от националността на страдащите индивиди, на територията на друга държава. Тези действия следва да бъдат предприети без оторизацията на съответните органи на ООН и без разрешение от страна на легитимното правителство на държавата, срещу която са насочени.”5

В международното право съдържанието на понятието хуманитарна интервенция е доста по-тясно и следва да се посочи, че юридическите предпоставки и последици от такива действия се различават значително и са по-противоречиви в сравнение с “операции с хуманитарни цели или характер”. Дори, както отбелязва Веруей, не би могло да се говори за хуманитарна интервенция (обикновено възприемана и осъществявана като въоръжена – б.а.) в нейния “чист вид” в периода след създаването на ООН. Досега защитата на основни човешки права от интервениращите държави никога не е била единствената и най-главната цел на действията, доказана по категоричен начин, както и в повечето случаи липсва “относителната незаинтересованост” на интервениращата държава. Важни национални интереси от политически, икономически или идеологически характер обикновено също стоят зад решенията за интервенция.

Веруей твърди, че от гледна точка на международното право след създаването на ООН употребата на въоръжени сили за защита на човешки права на територията на държава, обвинявана, че ги е нарушила, може теоретично да се приложи под няколко форми:


а/ като действие, предприето от Съвета за сигурност, предвиждащо участие на въоръжени сили на ООН, предоставяни от страните членки на Организацията под общото командване на ООН. Това е теоретична възможност, съобразена с първоначалния замисъл на авторите на Устава, тъй като на практика ООН никога не имала на разположение свои въоръжени сили.
б/ като действие, предприето от Съвета за сигурност под егидата на ООН, за което страните членки предоставят военен персонал и услуги на доброволна основа. Става дума за инициирана и организирана операция от Съвета за сигурност на ООН при преценка, че сериозните нарушения на човешките права представляват “заплаха за международния мир и сигурност”. Определение относно това какви точно действия представляват “заплаха за международния мир и сигурност” не съществува в Устава на ООН, но в няколко случая досега6 Съветът за сигурност се произнася по свое усмотрение. Бившият Генерален секретар на ООН Б. Бутрос-Гали7 допълва и разширява тълкуването, като счита, че не само съществуващите нарушения на човешките права, но и самата заплаха от възможни подобни нарушения също представлява “заплаха за международния мир и сигурност”. Към тази категория операции, предприети от Съвета за сигурност на ООН, се причисляват UNOSOM8 I и II (Сомалия, 1992-1995 г.), UNAMIR9 I и II (Руанда, 1993-1996 г.) и UNPROFOR10 (Босна, 1992 г.).

в/ като действия, предприети от Общото събрание в съответствие с Резолюцията “Обединени за мир”, за които страните членки предоставят военен персонал и услуги на доброволна основа. Основната разлика с предходната хипотеза се състои в това, че инициативата е на Общото събрание на ООН, а не на Съвета за сигурност, а правното основание за действията е приетата през 1950 г. Резолюция “Обединени за мир” (UNGA, 1950 г.) чийто параграф 1 упълномощава Общото събрание да изпълнява част от функциите на Съвета за сигурност в случаите, когато той не може да ги изпълнява ефективно или е налице злоупотреба с правото на вето от някой от неговите постоянни членове. Нещо повече, Резолюцията дава право на Общото събрание да определя дали дадена ситуация представлява заплаха за мира, нарушение на световния мир или акт на агресия, но за разлика от последните два случая, в първата хипотеза (заплаха за мира) Общото събрание няма право да препоръча употребата на въоръжени сили от страна на държави членки на Организацията. Това е и причината тази ситуация да съществува повече като теоретична възможност.


г/ като едностранна или многостранна интервенция, инициирана от отделни държави, оторизирана от Съвета за сигурност или Общото събрание на ООН. Тази ситуация предполага одобрението на ООН, но не и инициатива, организация или контрол от нейна страна. Инициативата, организацията или контролът на този вид операции се осъществяват от съответната/съответните държава/държави. Като пример за подобни действия някои изследователи11 посочват операцията в Ирак, основаваща се на Резолюция 688 (1991 г.) на Съвета за сигурност на ООН, в която взимат участие Австралия, Франция, Италия, Холандия, Испания, Великобритания и САЩ; операцията “Тюркоаз” в Руанда (1993-94 г.), в която участват войски на Франция и Сенегал; операцията в Хаити (1993 г.), проведена главно от американски военни части; операцията, предприета от Икономическата общност на западно-африканските държави (ECOWAS)12 през 1992-93 г. в Либерия13, както и операцията, проведена през 1992 г. от силите на НАТО в Босна.

Следва да се има предвид, че въпрос, поставящ под съмнение легитимността на действията, които попадат в гореизброените хипотези, не възниква, тъй като всяко от тях се провежда под егидата или с оторизацията или одобрението на ООН в лицето на Съвета за сигурност или на Общото събрание.


д/ като едностранна или многостранна интервенция, неоторизирана от Съвета за сигурност или Общото събрание на ООН. Нейната легитимност е спорна и на практика именно този случай в специализираната литература и практиката на държавите се изтъква като хуманитарна интервенция в строго юридическия смисъл на това понятие.

Налага се изводът, че понятието за хуманитарна интервенция е твърде дискусионно, съществуват противоречия както между представители на различните области на науката, така и между изследователите в рамките на един неин отрасъл, например международното право. Разграничават се различни категории на явлението, което затруднява постигането на еднозначност. Основната трудност е свързана с наличието на първостепенни мотиви освен хуманитарните, които провокират осъществяването на повечето операции – много от тях могат да бъдат разглеждани като регионална мироопазваща акция или действия за защита на свои граждани. В този смисъл е много трудно да бъдат посочени ясни примери за хуманитарна интервенция, считайки, че основна цел според Устава на ООН е поддържането на международния мир и Организацията притежава монополното право на употреба на сила, а позволяването на използването й в други случаи би довело до злоупотреба, още повече, че съществуват и автори, които отричат всякакво право на хуманитарна интервенция. Съществуват обаче няколко основни характеристики, около които се обединяват мнозинството изследователи на проблема.

По мнението на повечето автори, в конкретния случай на Джон О’Браян14 за хуманитарна (подразбирайки въоръжена – б.а.) интервенция, може да говори, когато е налице:


  • сериозно нарушение или заплаха за човешките права, в частност заплаха за живота на част от населението от страна на законното правителство15 или когато населението се сблъсква с хаос, анархия и неспособност на правителството да осигури гаранции за основните човешки права – т.нар. failed states (провалили се държави);

  • използване на въоръжена сила за защита на човешките права;

  • липса на съгласие (разрешение, одобрение, покана) от страна на легитимното правителство на държавата, срещу която се извършва интервенцията;

  • липса на оторизация, санкция от страна на Съвета за сигурност на ООН. Джон О’Браян твърди, че могат да бъдат посочени поне три примера за хуманитарна интервенция в периода след края на Студената война, при които липсва изрична оторизация на Съвета за сигурност на ООН: в Либерия (1990-91г.), в Ирак (1991-92 г.) и в Косово (1999 г.).

  • намеса с цел защита срещу нарушения на основни човешки права на чужди за интервениращата държава граждани (non nationals), а не за защита на живота на собствените граждани, намиращи се на територията на дадената държава;

  • намеса във вътрешните работи на друга държава като едностранна или многостранна (осъществявана от коалиция от държави) или провеждана с посредничеството на друга международна организация (НАТО, Икономическата общност на западноафриканските държави и други субекти на международните отношения).

Изследователите прилагат различен подход, който е свързан и с различното отношение към конфликтите в международните отношения и тяхното решаване. Така например, етатоцентристкият подход разглежда явлението предимно от позицията на националната и международната сигурност, докато подходите, приемащи като отправна точка на анализа гражданското общество, включват въпросите на развитието и демократизацията след преодоляването на кризата. След края на Студената война се наблюдават две противоположни тенденции: намаляване на отпусканите финансови средства за устойчиво развитие и увеличаване на разходите за временното, краткотрайно облекчаване на кризисни ситуации. В тези тенденции се проектира противоречието между сигурността и хуманитарните измерения на интервенцията, между разрешаването на кризата по отношение на човешките права и общото развитие на засегнатите държави. Разграничават се подходи, които дават приоритет на непосредственото облекчаване на страданията или на човешките права, поставят акцента върху състраданието (mercy) – облекчаване на положението на бежанците и сдържане на техния поток, или върху правосъдието – проблемите с предоставянето на убежище, съдилища за военнопрестъпниците и др.

В различните подходи се долавя и различието между американския и европейския начин на мислене вследствие на исторически, политически, културни особености в развитието на Стария и Новия континент. Докато в Америка се отдава огромно значение на важността на въпросите, свързани с бежанците, в Европа се дава преднина на отговорността и създаването на специализирани, предимно наказателни съдилища. При всички случаи обаче се забелязва тенденция към обвързване на предоставянето на временно облекчение и решаване на кризата с по-нататъшното трайно развитие на засегнатата държава, а именно, търсене на ефективно взаимодействие между международната загриженост и усилията на местно равнище.



Таблица № 1. Различни подходи, обясняващи хуманитарната интервенция 16


Подход

Ключови характери-стики

Участници

Рамки

Представя-не на участници-те като

Сдържане

Риск, сигурност

Военни

Стратегически, статоцентри-стки баланс на силите

воюващи страни

Състрада-ние

Помощ,

облекчение



Донори,

НПО17,

международни организации


Дълговременни страдания

“благодарни деца”

Справед-ливост,

Правосъдие



Човешки права, права на граждани, убежище

Граждани, обикновени

хора,


международни организации

Критични

моменти в политико-икономическото развитие и международното

право


“разгневени

възрастни”



Облекчава-не на кризата на развитието

Свързване на кризата с бъдещото

развитие


НПО донори,

държави


развитие

смесен подход

Изяснявайки понятието за хуманитарна интервенция, следва да се уточни и въпросът какво точно се разбира под “вътрешните работи на друга държава”. Точната редакция на чл. 2, ал. 7 от Устава на ООН 18 гласи:



“Никоя разпоредба на настоящия Устав не дава право на Организацията на обединените нации да се намесва в работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава, нито изисква от членовете да представят такива въпроси за уреждане съобразно настоящия Устав. Този принцип обаче не засяга прилагането на принудителни мерки, предвидени в Глава VІІ.”

Проблемът, който възниква, е какво попада под формулировката “работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава”. Общоприетото разбиране включва формата и начина на управление, икономическите ангажименти на държавата, върховната власт на държавата по отношение на територията и населението. Ричард Фалк отрича факта, че държавите действително упражняват автономията, която на теория им се предоставя. “Строго погледнато, вътрешният ред никога не се ползва с автономия. Напоследък се увеличава взаимозависимостта между държавите в икономическо, културно и военно отношение…Суверенитетът само прехвърля преимуществената власт върху нацията, той не е и никога не е бил изключителна компетентност”19.

Международната общност възприема определени принципи като общоприети, от които не може да се извърши отказ или оттегляне, определяни от обичайното право като jus cogens20. По-късни международноправни дoкументи забраняват мъченията по отношение на човешката личност, за престъпления са обявени робството, геноцидът. Повечето автори считат, че независимо от това дали една държава е ратифицирала дадени конвенции, тя е обвързана от техните основни принципи. Тук обаче следва да се има предвид, че въпреки факта, че всички държави членки на ООН са подписали Всеобщата декларация за правата на човека21, много от тях не са ратифицирали двата Пакта22 към нея. Както Декларацията, така и Пактовете са силно повлияни от западната либерална традиция, а САЩ ратифицират Международния пакт за граждански и политически права едва през 1992 г., като при това правят пет резерви и четири декларации по него23. През 1985 г. Майкъл Ейкхърст отбелязва, че “са били необходими двадесет и осем години за трансформирането на меките (soft law)24 разпоредби на Всеобщата декларация за правата на човека в твърди (hard law) норми на Пактовете, като към края на 1981 година едва половината от държавите в света са ги подписали”25. Повечето автори споделят схващането, че човешките права са извадени от националната юрисдикция и представляват “общ стандарт, към постигането на който трябва да се стремят всички народи и държави”.26 И. Дилъпис27 твърди, че Всеобщата декларация за правата на човека съдържа перемторни правни норми, чиято дерогация не е разрешена, тъй като поради самата си същност те представляват основни принципи на международното право. Едва ли след Нюрнбергския процес може да се твърди, дори и да предположим липсата на регламентация чрез международни конвенции и договори, че международното право не третира геноцида като престъпление.

Колониализмът, който не е бил предмет на регламентиране, попада в обхвата на международното право, а по-късно правата на индивидите и малцинствата намират своето място в международния дневен ред. В този смисъл Виенската декларация, приета на Световната конференция по правата на човека през 1993 г., подчертава, че “защитата на всички човешки права е легитимна грижа на международната общност”.28

С оглед на цялостното уточняване на понятието за хуманитарна интервенция възниква проблемът, който е широко дискутиран в научната литература, относно това дали забраната за употреба на въоръжена сила в чл. 2, ал. 4 от Устава на ООН е абсолютна или условна. Гореспоменатият текст съдържа забрана за употребата на въоръжена сила, формулирана по следния начин:

“Всички членове на организацията се въздържат в международните си отношения от заплаха със сила или употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации.”

Уставът на ООН изрично постановява три изключения от тази забрана за употреба на въоръжена сила:



  • Чл. 42 – предприемане на мерки, включващи използването на въздушни, морски или сухопътни сили по препоръка на Съвета за сигурност на ООН.

  • Чл. 51 – употреба на сила при упражняване на правото на индивидуална или колективна самоотбрана в случай на въоръжено нападение срещу член на Организацията.

  • Чл. 107 – вече без приложение, но непроменен по политически причини: “Никоя разпоредба на настоящия устав не обезсилва или изключва действия по отношение на всяка държава, която през Втората световна война е била неприятел на някоя от подписалите настоящия устав държави, предприети или разрешени като последица от тази война от правителствата, които носят отговорност за подобни действия”.

Като допълнение може да бъде разгледана Резолюцията “Обединени за мир”, съгласно която Общото събрание на ООН е оправомощено да препоръча използването на сила в случай на нарушение на международния мир или при акт на агресия (UNGA 1950: A Рara1)29.

Както посочва Веруей, за да може да се прецени дали текстът на чл. 2, ал. 4 установява абсолютна или относителна забрана за употребата на въоръжена сила, следва да се имат предвид редица съображения, по-важните сред които са: времето и условията, при които е подписан Уставът на ООН, има ли възможност за тълкуване на обхвата и контекста на фразата “или по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации” в смисъл, че е допустима употребата на сила по начин, съвместим с целите на Устава на ООН; възможно ли е оправдаването на използването на сила от обичайното международно право извън границите, поставени от Устава. Редица автори30 поддържат становището, че чл. 2, ал. 4 представлява пълна и абсолютна забрана на употребата на въоръжена сила и следва да се ограничи, допускайки само трите изрично посочени изключения. Някои от тях възприемат забраната като необходима предпоставка за самото човешко съществуване в ядрената епоха. Нещо повече, Международният съд по различни поводи е имал възможността да се произнесе относно забраната за употреба на сила:



“Съдът може само да посочи относно претендираното право на интервенция като проява на политиката на сила, че в миналото то е довело до много сериозни злоупотреби и не може, каквито и да са недостатъците на международната организация, то да намери място в международното право.”31

По-късно по делото Никарагуа срещу САЩ32 Съдът допълва, че забраната за употреба на сила е не само задължение на държавите, произтичащо по силата на международен договор, но и принцип на обичайното международно право.

Разсъждавайки по въпроса за потенциалната легитимност на хуманитарната интервенция, Веруей посочва, че действително употребата на сила трябва да бъде съпроводена от ограничения. Той обвързва въпроса за легитимността на хуманитарната интервенция със степента, в която Съветът за сигурност и Общото събрание на ООН не изпълняват своите функции по опазването и възстановяването на международния мир и сигурност. Според него на конференцията в Сан Франциско през 1945 г. държавите членки поемат задължение едностранно да се въздържат от употреба на въоръжена сила при условие, че ООН ефективно ще защитава международния мир и сигурност. Както беше споменато, механизмите, предвидени в Устава на Организацията за ефективно изпълнение на това задължение, не бяха създадени. Веруей изтъква още, че международното право трябва да може да отчита реалното положение на нещата, за да допринася за запазването на мира и сигурността. Именно затова, счита той, ще бъде неправилно да се отхвърля напълно идеята за легитимността на хуманитарната интервенция. Това разсъждение може би заслужава да бъде подкрепено, защото означава, че ако се възприеме, хуманитарната интервенция може да бъде само крайно, последно средство за решаване на кризисната ситуация, възникнала като следствие от неефикасната работа на международните организации и институции. А това от своя страна води до заключението, че все пак основният стремеж в съвременния свят би трябвало да бъде към постигане на диалог и резултатно сътрудничество в рамките на международната общност и подобряване на дейността на международните институции.
Идеята и практиката на въоръжената хуманитарна интервенция до създаването на ООН

Редица автори отнасят най-ранните елементи на концепцията за въоръжена хуманитарна интервенция към ХVI-XVII век, когато са написани основни за международното право произведения, свързани с важната за времето си дискусия относно т. нар. справедлива война. Хуго Гроций (Гроциус)33 в своето класическо произведение “За правото на войната и мира” от 1625 г. защитава тезата, че държавите могат да упражняват права “предоставени на човешкото общество” в името на репресирани индивиди. Формулировката на Гроций позволява в пълен обем използването на сила за прекратяване на човешките страдания. Тя намира поддръжници и е традиционно подкрепяна както от изследователи на международното право, така и на международните отношения.

В най-широк смисъл терминът “справедлива война” се отнася до цялостната традиция на теорията и практиката на западната цивилизация, имаща за цел да оп­редели кога употребата на сила за поли­тически цели е оправдана и да постави граници дори и на такава оправдана употреба. Разбиран по този начин, терминът включва религиозната и философската нравствена мисъл, теорията на правото, националното и международното обичайно и позитивно право и военната теория и практика. В много случаи обаче той има по-ограничен смисъл. Една негова специализирана употреба се придържа само към класическата форма на теорията на справедливата война, развита през Средновековието, с различна терминология за другите етапи.

Концепцията на “справедливата война” показва забележителна гъвкавост при адаптирането си към конкретните нужди на времето и мястото, както и към промяната в хара­ктера на войната. Това не е единична тео­рия или доктрина, а система, съдържаща много теории и доктрини, чиято непрекъсната значимост е резултат от постоянните дискусии за точното значение или съдържание на различните критерии за справедлива война. В класическата си форма, развита към края на Средновековието, концепцията на справедливата война има две основни категории, обикновено обозначавани с латинските термини jus ad bellum и jus in bello34, които касаят въпроса дали силата е оправдана в даден случай и ограниченията, които трябва да се наложат върху справедливата употреба на сила.

В основата на доктрината за “справедливата война” е залегнало убеждението, че отнемането на един човешки живот може да бъде възприето като по-малкото зло в случаите, когато е застрашен животът на повече хора. Например според Томас Мор35 отнемането на живота на лидер, отговорен за започването на война, е оправдано, ако би предотвратило множество човешки жертви. Така доктрината за “справедливата война” обикновено се обосновава със следните принципи, разширени и обогатени от последваща вековна практика:36


  • принципът на крайната мярка: войната е разрешена, само след като са направени опити конфликтът да бъде решен с всички възможни други средства и те не са дали положителен резултат;

  • принципът на легитимната власт: решението за войната е взето от надлежно конституиран орган на властта;

  • принципът на справедливата кауза: войната е оправдана, единствено ако служи за защита, а не за отмъщение или завоевание;

  • принципът на възможността за успех: при войната трябва да е налице определен изглед за успех, постигнат на разумна цена;

  • принципът на пропорционалността и имунитета на цивилното население: войната се предприема с цел възстановяването на мира, което е за предпочитане пред такова развитие на обстановката, което би настъпило, ако войната не би започнала;

  • принципът на правилното намерение и цел: войната се води, за да се даде отпор на агресора, но не за да се променя начина на управление на държавата агресор.

Принципът Jus ad bellum включва: “справедлива кауза”, “подходяща власт”, която да започне да из­ползва сила; “справедливи намерения” на страната или страните, използващи така­ва сила; прибягването към сила да бъде “пропорционално” (да не нанася повече вреда, отколкото полза); тя да бъде “пос­ледното средство”; да се предприема с цел “въдворяването на мир” и да съществува “разумна надежда за успех”. В Среднове­ковието са разграничавани три вида “спра­ведлива кауза”: да се възвърне нещо, нес­праведливо отнето, да се накаже злото и да се осигури защита срещу нападение, за­планувано или вече осъществено. И трите схващания могат да се открият в римс­ката теория и практика на войната в къс­ния класически период. “Подходящата власт” за римляните е оз­начавало най-висшата гражданска власт. “Подходящото намерение” определено е нравствено понятие. По думите на не­говия създател Августин Блажени37 то изключва “желанието да нараним, жестокостта на отмъщението, неконтролируемата и не­преклонна ненавист, яростта на бунта, жа­ждата за властване и други подобни”38.

Това са основните понятия на jus ad bellum в теорията за справедли­вата война. Останалите са предимно бла­горазумни и благопожелателни съображения, запазили се поч­ти непроменени в историята. Могат да се отбележат две изключения от тази обща констатация: едното е, че международното право е на­правило по-строг критерия за “последно­то средство”, поставяйки акцента върху арбитража и съда като предпочитан начин за решаване на ме­ждународни спорове. Другото е, че разрушителният потенциал на яд­рените оръжия предполага, че в една яд­рена война критерият за пропорционалност по необходимост ще бъде нарушен. Тази позиция е известна като “ядрен пацифизъм”39 и дава конкретна оценка за нравствеността или безнравствеността на този вид съвременна война в развитието на традицията на справедливата война.



Jus in bello се характеризира от две ос­новни идеи – принципа за “пропорционалността на средствата”, изискващ да се из­бягват такива силови средства, които пре­дизвикват неоправдани или ненужни раз­рушения, и принципа на “имунитет на цивилното население”, изискващ то да бъде предпазвано, доколкото това е възможно, от опусто­шенията на войната, като във всички слу­чаи то трябва да се ползва със защита сре­щу преки и умишлени вреди. Както отбелязва Хуго Гроций, основното ограничение в класическата древност е, че вместо да избива покорените народи (както воини, така и цивилно население), по­бедителят е трябвало да ги пороби. Във всеки случай оскъдността на ресур­сите, отделяни за военни цели, винаги е налагала пропорционалност на средства­та чак до индустриалната ера. Все пак за известен период през Средновековието и през различни периоди след това са пра­вени опити за забрана на някои видове оръ­жия като несъразмерни.

Що се отнася до принципа за “имунитет на цивилното население”, средновеко­вните автори дефинират цивилното насе­ление чрез два критерия: социална функ­ция и способност да борави с оръжие. Цър­ковните служители, поклонниците, граж­даните и селяните са цивилно население според първия критерий. Жените, децата, старците и болните са цивилно население според втория. Лицата и от двете групи мо­гат да нарушават своя защитен статус, ка­то носят оръжие. Съвременното международно право, особено Женевските конвенции40, се занима­ват с цивилното население и конкретизират неговите права. И все пак през ХХ век на ци­вилното население не са спестени пораже­нията от войната. Затова един от еле­ментите на стратегическото ядрено разоръжаване е заплахата, която въпросните оръжия представляват за цивилното насе­ление, дори и те да са насочени само към военни цели.

Таблица № 241


Критерий

Определение

А. Jus ad bellum

Съвкупност от правила, определящи кога една война е оправдана

Легитимна власт

Само легитимна власт има право да обяви война.

Справедлива кауза

Употребата на въоръжена сила може да бъде разрешена, дори наложителна в името на справедлива кауза.

Правилни намерения

Във войната не само причините /каузата/, но и целите трябва да бъдат справедливи, мотивацията за война да е продиктувана от тези причини и цели.

Крайна мярка

Войната може да се използва само като последна, крайна мярка при липса на други алтернативи.

Пропорционалност

Убеденост, че прибягването до войната като крайно средство ще донесе повече добри последици, отколкото ще причини вреди.

Разумна надежда за успех

Наличие на основания за извод, че целите на войната могат да бъдат постигнати с разумни средства.

Относителна справедливост

Никоя държава не може да бъде абсолютно справедлива в своите действия.

Открито предупреждение / деклариране на намеренията

Изрично формално становище е необходимо преди употребата на сила.

Б. Jus in bello

Съвкупност от правила за водене на военните действия

Статут на цивилно население

Зачитане на имунитета и защита на цивилното население.

Пропорционалност

Военните действия трябва да са съобразени с постигане на целите, а не да причиняват повече вреда от допустимата степен.

Най-дълбоките корени на концепцията за “справедливата война” могат да се открият в староеврейската, гръцката и римската традиция, както и в размислите върху приложението на военното изкуство. В края на класическия период в римското право и пра­ктика се развиват понятията за справедлива кауза, за властта, необходима да осъщест­ви войната, и за необходимостта от прецен­ка на вредите, които е вероятно да бъдат причинени спрямо ползата, която ще бъде постигната чрез прибягването до оръ­жие, тоест принципа на пропорционалността. Теоретици на Християнството като Св. Амброзий от Милано и Св. Августин Блажени42 включват тези идеи в размишленията си за война­та, като прибавят и староеврейския възг­лед за войната, заповядана от Бога (све­щена война), и въвеждат смекчаващи еле­менти, съдържащи се в християнското понятие caritas (любов). Както Амброзий, така и Августин са съгласни, че невинните тряб­ва да бъдат защитавани при война, но ни­то те, нито законодателите на римското право по тяхно време разработват последователно схващане за имунитета на цивилното население.

Ограниченията върху употребата на военна сила са, общо взето, пре­небрегвани дълго време на Запад. През ХVІ и ХVІІ век редица теоретици, включително Фр. де Витория43, Ф. Суарес44 и Гроций последователно внасят промени в наследената традиция за справедливата война и дефинират теоретичната основа на съвременното международно право. Трудовете на моралистите допринасят за възстановяването на традицията на справедливата война и още по време на Първата световна война започват историческите си изследвания Д. Скот45 и А. Вандерпол46. След Втората световна война ядрената епоха инициира нормативни дебати върху нравствеността и използването на сила: теолози и фи­лософи като Джон Кортни Мърей47 и Пол Рамзи48 започват определено да използват критерии от справедливата война като средство за нравствен анализ. Майкъл Уолцър49 и Уилям В. О’Брайън50 са сред известните политолози, които следват тази ли­ния. Други линии на развитие на „справедливата война” включват непрекъснатото разширява­не на международното право за войната и усъвършенстването на военното ръковод­ство според законите на войната.

Редица изследователи проследяват корените на явлението не в развитието на теоретичната мисъл, а в политиката на Великите сили по отношение на Османската империя през втората половина на ХІХ век. Както е известно, възползвайки се от своето преимущество, европейските велики държави Франция и Великобритания поставят пред Османската империя (това е практика, считана за нормална и по отношение на страни като Китай и Япония) изискванията си за т.нар. стандарти на цивилизованост като условие за получаване на пълноправен статут в международната общност. Така например Уилям Гладстон51 счита, че Османската империя може да претендира, че е суверенна държава, едва когато възприеме необходимите стандарти, институции и практика от цивилизованите европейски страни. Европейските сили успяват да издействат за своите граждани освобождаването им от действието на местната юрисдикция и създаването на специални правораздавателни институции, които да разрешават спорове, свързани с тяхната личност и имущество. Тези ограничения на суверенитета на неевропейски държави и намеса в работата на местните институции са известни като “режими на капитулациите”. Постепенно обаче намесата и защитата на европейските държави започва да се разпростира и по отношение на християнското население в рамките на Османската империя. Основната причина за коригирането на идеята за суверенитета като основен принцип в международните отношения е различието и противоречието между официалното законодателство и онова, което европейците възприемат като свои основни права и права на местното християнско население. По този начин корените на модерната концепция за хуманитарна интервенция се свързват най-вече с практиката, утвърдила се през ХІХ век, когато европейските Велики сили се позовават на хуманитарни съображения – защита на християнското население, за да оправдаят действията си срещу Османската империя (по повод на Гръцкото въстание – 1821 г., Въстанието в Босна и Херцеговина, Априлското въстание – 1876 г., други събития в България (1903) и Армения, (1895-1915 г.). Редица автори дори дават по-широко историческо тълкуване на проблема, като включват към тази практика намесата във вътрешните работи на други държави, осъществявана в рамките на “Европейския концерт на великите сили”.52




1 Vincent, R. J., Цитирано по Baylis, J. and Smith, S., “The globalization of World politics. An Introduction to International relations”. Oxford University Press 1999 p. 393.

2 Sheffer, D. J., “Towards Modern Doctrine of Humanitarian Intervention”, University of Toledo Law Review, No 23, 1992, pp. 253-293.

3 Roberts, Adam; Brems Knutsen, Tony; Finemore, Martha. Основните определения са дадени по Kardas, Saban. “Humaniatarian Intervention: The Evolution of Idea and ractice”, Journal of International Affairs, June-July 2001, Vol. VI, No 2.

4 Ibid.

5 Вж. Verwey, Will D. в “World Orders in the Making. Humanitarian Intervention and Beyound”, p. 190.

6 Например по отношение на системата на апартейд в Южна Родезия (UNSC, 1966) и в Южна Африка (UNSC, 1977), на кюрдското население в Ирак (UNSC, 1991), ситуацията в Сомалия (UNSC, 1992).

7 Boutros-Ghali, Boutros. “Press release SG/SM/5804”, 1 November, 1995. Вж. също Boutros-Ghali, B. “An agenda for Peace” New York: United Nations, 2005. Boutros-Ghali, B. “Global Leadership after the Cold War” Foreign Affairs, 75 (2), March/April, 1996.

8 UNOSOM I и II- United Nationas Operations in Somalia. Операции на ООН в Сомалия през 1992-93 г. и 1993-95 г.

9 UNAMIR I и II- United Nations Assistance Mission to Rwanda. Мисията в Руанда продължава от 1993 г. до 1996 г.

10 UNPROFOR – United Nations Protection Force – мисията на ООН в Босна и Херцеговина, заменена в последствие от IFOR.

11 Weiss, Thommas, G., in “World Orders in the Making. Humanitarian Intervention and Beyond” p. 63. (б.а.)

12 ECOWAS – Economic Community of West African States, Регионална международна организация на Западноафриканските държави, основана през 1975 г. (б.а.)

13 На противоположното мнение е юристът John O’Brien, който счита, че в случая с операциите в Ирак и Либерия липсва изрична оторизация на Съвета за сигурност на ООН. Вж. O’Brien, J., “International Law”, London: Cavendish Publishing, 2001, p. 685 (б.а.)

14 O’Brien, J. “International Law”, p. 687. (б.а.)

15 Като пример за системно подлагане на терор на собственото население обиконовено се посочва Камбоджа при режима на червените кхмери.

16 Ramsbotham, Oliver. 1997, “Humanitarian Intervention 1990-1995: A need to Reconceptualize?” Review of International Studies 23, 445-68, Pieters, Jan. “World Order in the Making. Humanitariana Intervention and Beyond”, Macmillan Press ltd. 1998.

17 Неправителствени организации.

18 Разпоредбите на Устава на ООН са цитирани по “Устав на Организацията на обединените нации. Статут на Международния съд”, ДИ Наука и Изкуство, София, 1985.

19 Falk, Richard, “The Legitimacy of Legislative Intervention by the United Nations” in Roland J. Stanger, ed. “Essays of Intervention”. Ohio State University Press, 1964, p. 36.

20 Jus cogens включва норми и принципи в международното право, които са основни, обвързващи всички държави и недопускащи каквито и да били изключения. Понякога такива норми са наричани перемпторни. Повечето автори отнасят към тях забраната на робството, пиратството, геноцида, актовете на агресия и нелегитимната употреба на сила.

21 Всеобща декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с Резолюция 217 А (ІІІ) от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948.

22 Международен пакт за граждански и политически права и международен пакт за икономически, социални и културни права, приети с Резолюция 2200 А (ХХІ) от Общото събрание на ООН на 19 декември 1996 г.

23 Stewart David, “The U.S. Ratification of the Covenant on Civil and Political Rights: the significance of the reservations, understanding and declarations”, Human rights Law Journal, 14 (3-4), 1993, pp. 77-83.

24 Разграничаването на soft law – hard law се прави в зависимост от правнозадължителния характер на съответните разпоредби. Под soft law обикновено се визират разпоредби, които формално нямат юридически обвързваща сила, но въпреки това субектите на международното право съобразяват поведението си с тях и се стремят да ги спазват. Такива са например резолюциите на Общото събрание на ООН. Под hard law се разбират нормите на международното право, които имат правнозадължителен характер.

25 Akehurst, Michael. “Humanitarian Intervention”, in Hedley Bull (ed.), “Intervention in Worlds Politics”. Oxford: Oxford University Press, 1985, pp. 95-118.

26Вж. Преамбюла на Всеобщата декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с Резолюция 217 А (ІІІ) от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948.

27 Delupis, Ingrid. “International Law and Independent State” New York, 1974, p. 132.

28 World Conference on Human Rights, “The Vienna Declaration and Programme of action”. UN Department of Public Information, June 1993.

29 United Nations General Assembly (1950) Resolution 377 (V), 3 November 1950, “Uniting for Peace”.

30 В този смисъл вж. Verway, Wil D., “Humanitarian Intervention in the 1990s and Beyond. An International Law Perspective”, in “World Order in the Making. Humanitarian Intervention and Beyond”, ed. By Jan Nederveen Pieterse, Macmillan Press, 1998, p. 193.

31 Corfu Channel Case (UK v. Albania) (Metris), (1949) ICJ 4.

32 Nicaragua v. United States of America (Metris), (1986) IJC 14.

33 Гроций, Хуго (Grotius, Hugo) е латинизираното име на Хюиг де Гроот (1583-1645) – холандски юрист и философ, считан за основоположник на международното право. Основните му произведения са “Mare Liberum” и “De jure belli ac pacis”.

34 Jus ad bellum – правото да се води бойна, и jus in bello – правото по време на война и въоръжени конфликти.

35 Мор, Томас (More, Thomas, 1478-1535) – английски държавник и писател, канонизиран за светец от римокатолическата църква. Основното му произведение е “Утопия”, написано през 1516 г.

36 Принципите на справедливата война са разгледани от редица автори като: Walzer, Michael. “Just and unjust Wars: A Moral Argument with Historical Illustrations” 2-nd ed.., Basic Books, New York; Cassese, Antonio “Ex iniura ius oritur: Are We Moving Towards International Legitimation of Forcible Humanitarian Countermeasures in the World Community?’ The European Journal of International Law 10, 23-30, 1999; Greenwood, Christopher. “Is there a right of Humanitarian Intervention” , The World Today 49, 34-40, 1993.

37 Св. Августин от Хипон (354-430) – епископ и теолог, автор на произведението “За Божия град”, повече известен като Августин Блажени.

38 Цитирано по “Енциклопедия на политическата мисъл”, Блекуел, С., 1997, с. 499.

39 Особено мощен размах придобива пацифиското движение под лозунга за незабавно “замразяване” на ракетноядрените арсенали на големите държави през 1982-1986 г. Под въздействието на това движение администрацията на американския президент Р. Рейган ревизира някои от схващанията си за ядрената война и контрола върху въоръженията.

40 Женевските конвенции за защита на жертвите от войните (1949 г.) – подписани и ратифицирани от почти всички държави. Правилата им се прилагат не само в условията на война, но и при всеки въоръжен конфликт, както и при установен окупационен режим. През 1977 г. са допълнени с два протокола, единият от които се отнася за отношението към жертвите на международни въоръжени конфликти, а другият – за жертвите от въоръжени конфликти, нямащи международен характер.

41 Съдържанието на таблицата е изложено по Fixdal, Mona and Smith, Dan, “Humanitarian Intervention and Just War”, Mershon International Studies Review, No 42, 1998, pp. 283-312.

42 Вж. Russel, F. H., “The Just War in the Middle Ages”, Cambrige: Cambridge University Press 1975.

43 Франсиско де Витория (Vitoria, Fransisco de, 1483-1546) – испански теолог, ранен теоритик на международното право, основните му произведения “За индианците” и “За законите на войната” третират правата на испанците по отношение на индианците от Новия свят.

44 Суарес, Франсиско (Suarez, Fransisco, 1548-1617) – испански философ и теолог.

45 Scott, J. B., “The Spanish Origin of International Law”, Oxford: Clarendon Press;London: Hapmhrey Milford, 1934.

46 Vanderpol, A., “La Doctrine scholastique du droit de querre”, Paris, A. Pedone, 1919.

47 Murray, J.C., “Morality and Modern War”, New York, Council of Religion and International Affairs, 1959.

48 Ramsey, P., “The Just War”, New York: Scribner, 1968.

49 Walzer, M., “Just and Unjust Wars”, New York, Scribner, 1968.

50 O’Brien, W. V., “The Conduct of Just and Limited War”, New York: Praeger, 1981.

51 Гладстон, Уилям (Gladstone, William, 1809-1898) – английски общественик, политик и държавник.

52 “Европейски концерт” – система от консултации и сътрудничество между Великите сили през първата половина на ХІХ век, възприела прагматичен подход и ненамеса на идеологиите с цел гарантиране на монархическото устройство в Европа. Историците отбелязват високата ефективност на взаимодействието между Великите сили.



Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница