Впр. 12 Форма на държавното управление и държавното устройство

I. Форма на държавно управление.

Държавата е особена политическа организация на народа (обществото), който живее в границите на определена територия, върху която се осъществява държавна власт. Тя е инструмент за интеграция на обществото. Конституционноправната наука изследва проблемите на държавната власт в гражданското общество.

Проблемът за формите на държавното управление е дискусионен. Според господстващото мнение, критерият за формите на държавното управление е характерът на висшите държавни органи и взаимоотношенията между тях. Основните формите на държавното управление са 2: републиканска и монархическа.

1. Монархическа.
- абсолютна м-хия - неограничена (Бруней, Саудитска Арабия);
- дуалистична м-хия - с белези на абсолютна и конституционна м-хия (Йордания, Мароко);
- конституционна м-хия;
- парламентарна м-хия - монархът е символ на държавността без реална власт.

2. Републиканска

Парламентарната форма на управление се проявява в различни нюанси в отделните страни. В основата на това управление стоят взаимоотношенията между законодателната и изпълнителната власт. Механизмите на парламентарното управление са конституционно регламентирани. Парламентаризмът е с-ма за управление, при която ясно и прецизно са установени взаимоотношенията между висшите държавни органи - НС, президента и МС. Парламентът е център на политическия живот.

II. Форма на Д устройство

1. Унитарна д-ва - суверенитетът е неделим. Тя има изградена единна с-ма от държавни органи; единна К-я; единно законодателство и единно гражданство. Териториалната й организация също е единна. Територията й се дели на различни административно-териториални единици - области, окръзи, райони, околии, общини или др.

2.Конфедерация - съюз от държави. Създава се на договрна основа между две или повече държави. Конфедеративният съюз е неустойчива общност от д-ви, които съхраняват своя суверенитет. Субектите на конфедерацията имат своя независима държавна организация.

3. Федерация - съюзна д-ва. Тя е единна д-ва, която трайно обединява множество държави или държавни образувания. Федерацията има общи органи - парламент, правителство, върховни съдийски органи. Обикновено е двукамерен - едната се избира от цялото население, а другата - от представители на държавните образувания, които са субекти.

4. Уния - особено държавно формирование, което се характеризира с лабилни връзки между държавите.
а) лична уния - едно лице - монархът, е глава на две или повече суверенни д-ви. Нетрайно обедединение.
б) реална уния - един монарх е държавен глава на множество суверенни държави, но съюзът между тях е траен и е скрепен в конституциите на държавите.

България е унитарна д-ва. В трите нейни конституции не е регламентирана формата на държавно устройство. Едва в К-ята от 1991 (чл.2 ал.1) изрично се посочва: "Р Б-я е единна държава с местно самоуправление. В нея не се допускат автономни, териториални образувания."

Според Конституцията (чл. 1 ал.2) държавната власт се осъществява непосредствено от народа и чрез органите, предвидени в К-ята. Всъщност това са двете форми за осъществяване на публична власт. Народът осъществява непосредствено държавната власт чрез формите на пряката демокрация. Тя е средство за осъществяване на държавна власт чрез пряко, императивно волеизявление на политически дееспособните граждани. При пряката демокрация народът непосредствено решава въпроси от общодържавно или местно значение. Това са властнически решения, които имат юридически императивен характер и пораждат непосредствено правни последици, без да се нуждаят от последващо утвърждаване от държавен орган.

Редът за прякото участтие на гражданите – в Закона за допитване до народа (ЗДН). Съгласно този З-н формите за пряко участие са 4:
1. Национален референдум - решават се основни въпроси, които са от компетенцията на НС. Чрез него не могат да се решават въпроси от компетенцията на ВНС, КС и съдебните органи, както и въпроси за изменение и допълнение на К-ята, за държавния бюджет и данъчното облагане, както и др. въпроси, за които със закон е предвиден специален ред.

2. Местен референдум - в община, район, кметство или нас. място.

3. Общо събрание на населението - за местни въпроси в общини, райони, кметства, нас. места и квартали.

К-ята предоставя правомощия на НС да определи въпроса, по който да се произведе национален референдум. В З-на за местното самоуправление съществуват няколко текста, които регламентират провеждането на местни референдуми. Законът за допитване до народа регламентира способите и правните механизми за пряко осъществяване на държавна власт от народа. Регламентирани са националния и местния референдум, общото събрание на населението и подписката като фирми на проявление на пряката демокрация. Право на участие имат полиически дееспособните граждани, т.е. имащите избирателни права.

1. (А) Плурализъм (латински корен) означава множественост. В качеството си на принцип на КП под П. се има предвид наличието на множeство различни интереси в гражданското общество. Принципът на П се основава върху признаването на факта на съществуване на различни инетереси на гражданите, като им се признава възможността да се обединяват и сдружават, за да получат израз в сферата на публичността. Най-висшето проявление е свързано с възможността да се създават политически партии.

(Б.1) В епохата на Ранния конституционализъм се отрича правото на съществуване по политическите партии. По време на Фр. Революция се слага знак на равенство между партия и фракция, явления, които изразяват склонност към раздробяване на целостта на националната общност. През XIXв. н а политическите партии се гледа с лошо око, защото могат да обезсмислят идеята за свободния мандат, като поставят депутатите в зависимост от групови интереси. Факт е обаче, че политическите партии на практика съществуват под формата на различни движения, изразяващи многообразието от нагласи и тенденции в общественото мнение.

(Б.2) В края на XIX-XIXв. настъпва обрат – появява се т.нар. масова демокрация. Въвеждането на всеобщото избирателно право поражда необходимостта огромната маса от нови гласоподаватели да бъде организирана, така че да се канализират обществените настроения. Появяват се масовите политически партии, организирани в национален мащаб. Появата им ще доведе до утвърждаването им като посредници между гражданското общество и политическата държава. Те изпълняват двупосочна фунцкия – от една страна дават израз на различните нагласи и очаквания, които се формират в недрата на гражданското общество, с цел да оказват въздействие върху националната политика; а от друга – на допълнителна подкрепа за провеждане на политиката на държавата.

(Б.3) От Революцията от 1848 се очертават три измерения на идейно-политическия спектър: консерватизъм, либерализъм и социализъм. Между двете световни войни партийно-политическата система е разтърсена от криза на парламентаризма, която довежда до срив на парламентарната демокрация в Европа. Партиите придобиват склонност да организират по всеобхватен начин живота на обществото (чрез младежки структури, синдикални организации и т.н.). Така те се обособяват като автономни структури в държавата като при тоталитарните режими се оформят т.нар. „партии хегемони”. След края на ПЪРВАТА Световна война се наблюдава тенденция към конституционализиране на ролята и статуса на политическите партии, така че да се дисциплинира дейността им. Бидейки част от цялото, те са поставени под условие да работят за общото благо, а не срещу него.

2.1 При създаването на КРБ 1991 тази тенденция оказа въздействие върху националния политически живот. В чл. 11 ал. 1 се предвиди, че политическият живот се основава на принципа на политическия плурализъм. Според чл. 11 ал. 3 партиите съдействат за формирането и изразяването на политическата воля на гражданите. Това се осъществява преди всичко чрез н.нар. „предизборна борба”. Тя се води между ПП, които представят свои преизборни платформи, издигат кандидати за политически длъжности, провеждат преизборни кампании.
Новият ЗПП (2001г.) значително усложни процедурата по образуване на политически партии. Инициативата за създаването на ПП може да бъде взета от най-малко 50 граждани чрез инициативен комитет; 500 човека трябва да подкрепят устава и 5000 членове са нужни, за да се регистрира в СГС.
Според чл 11, ал. 4 КРБ не могат да се образуват ПП на етническа, расова, верска основа, както и такива, които си поставят за цел насилственото вземане на държавната власт. Етносите и различните вероизповедания се свързват с частния живот на хората. Верските проблеми се извеждат извън политическия живот и се разглеждат като частен въпрос. ПП се създават върху идейна и ценностна основа, т.е. политически програми могат и трябва да създават визии за общественото благо на националните общности.

2.2 Уредба на политическите партии: чл. 11 КРБ кореспондира с чл. 44 КРБ и чл 1, ал 3 КРБ (ПП са вид ЮЛНЦ).

1. К-ята установява и регулира основните положения и принципи на икономическата с-ма, на нейната организация, функциониране и отношения. Икономическата с-ма обуслая х-ра на политическата организация на обществото и е основа на държавната и на публичната власт. Тя е съвкупност от обществени отношения, които възникват по повод на собствеността.

2.1 К-ята регламентира 2 форми на собственост: публична и частна – чл. 17 ал. 2. Конституционният законодател е възприел критерия за разграничаване на формите на собственост съобразно субектите (носители) на правото на собственост.

3. Конституционни основи на правния режим на земята.

1. Елементите на конституционния статут на гражданите обхващат:

Традиционно гражданството се дефинира като трайна политикоправна връзка или принадлежност на физическите лица към определена държава. По този начин гражданството, заедно със суверенитета, територията и институциите, е една от задължителните характеристики на националната държава. Неговата природа не зависи от политическия режим на републиките, който в голяма степен предопределя състоянието на гражданска свобода и реализацията на основните права.

2. Принципи на конституционния статус на гражданите:
а) Всеобщността на основните права на човека: предполага международноправното и вътрешноправното признаване и скрепяване с юридически гаранции на основните човешки права на всеки индивид, независимо от гражданството, което той притежава или ако е апатрид. КРБ провъзгласява този принцип в чл. 26: (1) "Гражданите на Р България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция" (2) "Чужденците, които пребивават в Р България, имат всички права и задължения по тази Конституция с изключение на правата и задълженията, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство.
б) Принципът на равенството: равните в правата, задълженията и гаранциите си индивиди имат право на равно третиране пред закона и еднаква защита от държавните иснституции. Юридическото равенство не следва да се отъждествява със социалното равенство: чл 6 КРБ: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойство и права”. Забранени са и ограничения на правата или създаването на привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.
в) Принципът на неотменимостта и неотчуждаемостта на основните права на човека означава, че основните свободи са изначално присъщи и валидни по отношение на всяко човешко същество. КРБ допуска изменение на тези неподлежащи на ограничения права, само при изключително усложнения ред за осъществяване на учредителната власт чрез ВНС, като по този начин практически ги прави невъзможни за дерогиране.
г) Принципът на пропорционалността позволява да бъдат допуснати относителни ограничения на основните права на индивид или група лица, когато това изисква оправдан публичен интерес. Този принцип би могъл да се изведе от чл. 31 КРБ

3. Конституционна основа на статуса на чужденците и лицата без гражданство

Гражданството е правна и политическа връзка между лицата и държавата, която има траен и устойчив характер.

Българското гражданство като обществено отношение има конкретно правно съдържание, което се проявява в:
- правото на българските граждани на местоживеене в страната;
- правото да не могат да бъдат изгонени от нея или предадени на друга държава;
- правото да напускат страната и да се завръщат;
- правото когато се намират в чужбина, да са под защита на държавата;
- те са носители на всички права и свободи;
- правото на участие в управлението на страната (да избират и да бъдат избирани; да гласуват при провеждане на референдум и др.);
- правото да заемат държавни длъжности;
- правото да осъществяват предоставените им политически права.

Лицата, които притежават двойно гражданство, се наричат бипатриди, а лицата без гражданство – апатриди. Бипатридите с българско гражданство се третират еднакво с всички останали български граждани с две изключения, които се отнасят до пасивното избирателно право и са свързани с изискването за лоялност единствено към българската държава. Двойното гражданство е предвидено като условие за неизбираемост на кандидатите за президент и за народни представители.

Двойното гражданство може да възникне при деца, родени от смесени бракове, при осиновяване, при сключване на брак между граждани от различни държави, при натурализация и при възстановяване на гражданство.


18. Придобиване и загубване на българско гражданство – условия и способи

Гражданството се придобива по рождение – автоматично, при наличието на определени юридически изисквания и чрез натурализация, в резултат на доброволни действия на лицата, в случай, че те отговарят на установените в закона условия. Българското гражданство по рождение възниква винаги в две хипотези – когато поне единият родител на лицето е български гражданин (чл. 25 К, чл. 8 ЗБГ) или когато лицето, което не придобива друго гражданство по произход, е родено на територията на Република България. Конституцията от 1991 г. не допуска лишаване от гражданство на български гражданин по рождение. Произходът е основен принцип за придобиване на българско гражданство, който се допълва с принципа на месторождението. Придобиването на гражданство по месторождение има за цел да не се допусне безгражданственост на лицата. Според чл. 10 от ЗБГ лице, родено в България или на обекти, върху които се разпростира държавният суверенитет, от родители небългарски граждани, придобива българско гражданство, ако не придобива гражданство, въз основа на гражданството на родителите си.