Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти


Впр. 23 Правната доктрина



страница10/16
Дата16.10.2018
Размер0.92 Mb.
#89309
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   16
Впр. 23 Правната доктрина

Правната доктрина обхваща теоретичните трудове и практическите коментари, изучаващи правото. Традиционно тя има академичен произход и обхваща тези мнения и коментари, които имат теоретичен характер, т.е. съдържат поне известно обобщение и анализ, дори и изказани по повод на конкретни казуси. Три основни вида: а) трудове, чието предназначение е да подпомогне изучаването на правото от студентите;


б) коментари и обзори на действащото право и съдебна практика; в) „чиста” доктрина – която разглежда действащото право и съдебната практика в теоретичен план от гл. т. на техния социален, исторически, сравнителноправен и културен контекст.

Развитие на българската правна доктрина


I. От 90-те години на XIX век до Втората световна война – класически измерения (правен позитивизъм); силно влияние на континенталната правна доктрина (френкса и германска) II. От Втората световна война до края на 80-те – доминира практическият марксизъм; правото е средство за класово господство и упражняване на политическа власт III. От края на 80-те години – възраждане на класическата доктрина; опит за догонване на достиженията на европейската пр. доктрина; нов вид правен нихилизъм

Правната доктрина като ИнП


Субсидиарен и непряк ИнП. (за разлика от Римското право). В наши дни участва в процеса на аргументация на решението на съдията. Механизмът, по който пр. доктр. влияе в/у съдийското решение е идентичен с този на съдебната практика. Прилагането на доктрината обаче е доста по-трудно. Ролята на доктрината е да обоснове нови съдебни решения, докато позоваването на съдебната практика има за задача да стабилизира вече взето решение. Ролята на непряк ИнП използват учебните курсове икоментарите и обзорите на действащото право и съдебната практика. Съдебната практика в редица случаи използва доктрината като непряк източник.


Впр. 24 Съдебният прецедент

1. Възниква в Англия през XI век. Обществото се нуждае от пр. норми, отговарящи на развиващите се икономически отношения, докато съществуващите обичайни норми запазват архаичните и примитивни правила на ранните общества. Поради ред културни и религиозни причини в Англия рецепцията на римското право не се осъществява. Това налага английските юристи (и преди всичко съдиите) сами да търсят новите правни решения, необходими на развиващото се общество. Утвърждаването на съдебния прецедент като основен ИнП става в течение на осем века.


2. Постановените съдебни решения са юридически задължителни за съдилищата само по предмета на спора и между участващите страни. Съдебната система обаче трябва да действа като едно цяло. Ето защо при разглеждане на аналогични дела съдилищата трябва да се произнасят по еднакъв начин. В прецедентната правна система, която организационно е твърде усложнена и децентрализирана, изискването за еднаквост при решаване на сходните дела се осъществява чрез по-силно и ясно изразяване на принципа за задължителност на постановените решения (stare decisis). Stare decisis означава, че съдията трябва да се придържа към ratio decidendi (разумът на решението) на постановените прецеденти.
Прецедентът може да бъде открит само след като се анализира съдържанието и структурата на съдебното решение. Всяко съдебно решение съдържа два вида обосноваване: относно фактите и относно правото. Прецедент могат да бъдат само съжденията относно фактите. Тези съждения се разделят на две части:
- Ratio decidendi (изразяват ново общо правило)
- Obiter dicta (несъществени правови съждения)
Прецедент представлява и юридическа задължителност има само RATIO DECIDENDI.

3. Доктрина на съдебния прецедент


Съществуват две теории:
- Декларантивна (традиционна) теория – Съдът притежава делегирана от суверена власт единствено да поддържа и излага съществуващото право, а не да създава или обявява ново право
- Позитивистката теория (XVIII) – правото е продукт на волята на съдията. Не съществува обичайно право, а позитивен морал. Съдията създава ново право.

4. Съдебният прецедент като ИнП. Най-важната характеристика на съдебния прецедент, която принципно го отличава от всички останали източници на правото, е неговото ретроактивно действие. Страните по съдебния спор не са знаели и не са могли да знаят за съществуването на правната норма към момента на осъществяване на фактите по делото. В прецедентната пр. сист. йерархията на ИнП се определя съобразно два принципа: подчиненост по източник на произход; подчиненост по право на отмяна.


Тези принципи определят съотношението между съдебния прецедент, от 1 страна, и правния обичай и закона – от друга. Правен обичай – прилага се като ИнП при условие, че отговаря на няколко условия: дабъде „разумен”, да не противоречи на закона; да бъде установен по право, а не чрез сила или нареждане; да съществува от „незапомнени времена”. – подчинен ИнП.
Законът и съдебният прецедент са самостоятелни първични ИнП, които действат съвместно. Чрез закон обаче е винаги възможно да бъдат регулирани отношения, в които има съществуващи прецеденти. След приемането на закона ratio decidendi на постановените решения губи юридическата си сила. Следователно в йерархията на ИнП законът заема приоритетно положение спрямо съдебния прецедент.

Раздел X Съвременни правни теории




1. Теория на естественото право. Общи характеристики

Исторически първа възниква доктрината на естественото право. Тя е единствената доктрина, която в течения на столетия – до XIX век. Доктрината на естественото право възниква в Античността – в гръцката философия. Можем там да срещнем възгледи за правото, които по естеството си са естественоправни.

Основни възгледи на естествено правната доктрина

Естественоправната доктрина е дуалистична – тя приема съществуването на два различни правни порядъка. Съществува на първо място една правна система на естественото право. Това е система от вечни, неизменни и универсални принципи.


Една от причините за съществуването на естественото право е Бог, друга е разумът. Дотук – имаме естествено право, а едновременно с него и система на позитивното човешко право – законите, които хората приемат в ежедневния си живот. Позитивното право се състои от временни, променливи и локални норми.
Системата на естественото право стои над системата на позитивното право, която трябва да му бъде подчинена. Ако системата на позитивното право не съответства на естественото, то действащото право е несправедливо и ни следва да не го изпълняваме. Системата на естественото право служи да легитимира, да обоснове системата на позитивното право Този подход от историческа гл. т. е естествен, защото съчетава 2 елемента:
- обяснява какво представляват правните норми;
- всяка естественоправна теория е потенциална критика към действителността;
Тази естественоправна доктрина е израз на недостатъчното развитие на пр. системи. Правото съществува под формата на правни обичаи. Обособяването на правото от социалната действителност се извършва през XIX век. (векът на кодификацията)


2. Основни направления и етапи в развитието на естественото право

В един ранен етап намираме естественоправни възгледи в трудовете на гръцката класическа философия – Платон и Аристотел. Платон приема, че съществува един свят на материална, сетивновъзприемаема действителност, който обаче е временен нетраен и дори измамлив. Зад него се намира света на идеите, които са вечни, неизменни и истински. Теорията на Платон служи като философия и на християнството. Св. Тома Аквински и Св. Августин Блажени са неоплатоници, а християнското разбиране за правото е естественоправно. съществува Божествено право, което е вечно, неизменно и справедливо, има и човешко право, което е бледо и неточно отражение на Божественото право. Но човешкото право следва да бъде спазвано, защото то носи отделни черти на Божественото право.


През XII и XVIII век християнската теория за правото е атакувана от т. нар. рационално направление, според което основанията на естественото право трябва да се търсят в разумната природа на човека. Рационализмът води началото си от Гроций, бива развит от Спиноза и в трудовете на Кант.
Обобщение: Всяко човешко същество е надарено със способността да разсъждава разумно и това е именно естественото право. Позитивното право е задължително, доколкото отразява принципите на човешкия разум Едновременно с рационалзма възниква и още едно направление на естественото право, което бива наричано, теория за вродените права на човека: Всеки човек се ражда свободен и равен на останалите хора. Всеки човек притежава права, които са неотменими, неотчуждими и неотделими от индивида. Тези права на човек са онзи естествен фундамент, на който законодателят трябва да се опре в при създаването на позитивните закони. Те са справедливи и легитимни само доколкото не влизат в противоречие с естествените човешки права.
През XIX вел кодификацията води до радикални промени в правната теория. Възниква теорията на правния позитивизъм. За няколко десетилетия естествено правната теория губи доминиращата си роля. След няколко етапа на развитие обаче правният позитивизъм изпада в криза към средата на XX век, тъй като вярата в закона бива изключително сериозно разклатена и това дава възможност за възраждане на естественоправната доктрина.


3. Теория на правния позитивизъм

Правният позитивизъм възниква през XIX век, като причините за това са политически, юридически и научни.

1. Политически. През XVIII – XIX век в Европа се развива процеса на централизация на политическата власт. На мястото на разпокъсаните слаби държави възникват абсолютните монархии, а след буржоазните революции този процес изчезва, а се извършва разделение на властите. Централизацията се проявява и в т. нар. държавен монопол върху правото. Държавата – единствен автор на правни норми и единствен авторитет, който прилага правна принуда. Правните норми са правни защото се създават от държавата. Това е един от постаментите на правния позитивизъм.
Друг политически фактор е обединяването на модерните държави по национален признак. Съвременните държави се превръщат в духовно-политическо единство на хора, обединени от обща култура и традиция, представляващи една нация.
2. Юридически. Развитието на ИнП се обуславя от кодификацията, която е една икономическа и политическа необходимост. Тя се осъществява чрез приемане на закони и кодекси и води до възникване на втория основен постулат на правния позитивизъм – „Правото – това е закона”.
3. Научни. През XVIII и XVIII век се създава една научна методология, основана изцяло върху опита. По това време възниква философския позитивизъм. Той е един нов подход, който също приема опита като основен постулат и има претенцията да разреши една хилядолетна дилема – между идеализма и материализма. Според позитивизма идвете идеи са грешни, тъй като се основават на предварителни (априорни) съждения, а знанието трябва да се постигне по опитен път. Всяко друго знание е спекулативно.

Юридическият позитивизъм е продукт на тези политически юридически и научни фактори.


Според правният позитивизъм предмет на правната наука могат да бъдат само пр. норми, коиот притежават юридическа сила, които служат за ръководство на нашето поведение. Правната наука трябва да изостави разглеждането на всички други социални явления, които нямат пряка връзка с валидните правни норми.
Правният позитивизъм отрича отрича всякаква връзка между правните норми и морала, както и между пр. норми и други опитно недоказуеми явления като Бог, човешкия разум, естествени права на човека.
Правните норми са задължителни, защото са приети от държавните органи. Несъответствието с морала не е основание за неизпълнение на правните норми.


4. Основни направления и етапи в развитието на позитивизма

Правният позитивизъм притежава много разновидности. Можем да разграничим 3 основни етапа в развитието му:


1. РАНЕН ПОЗИТИВИЗЪМ
2. НОРМАТИВИЗЪМ (30-те год. на XX в.)
3. МОДЕРЕН ПРАВЕН ПОЗИТИВИЗЪМ (50-те год. на XX в.)

1. Ранен позитивизъм. Характерно за ранния позитивизъм е, че за него правото са само тези норми, които са израз на „волята на суверена” (Дж. Остин). Суверенът е онази личност или група лица, която по силата на определени факти властва върху една определена територия и население. Само тези общи правила, които са издадени от името на суверена носят белега право; Това е един много ясен формален критерий за това какво е право.


В Англия една немалка част от правото се създава от съдиите, и тези пр. норми вече се смятат като израз на волята на суверена, за разлика от предшестващите векове. По този начин се избягва неудобството свързано с обратното действие на пр. норми. Във Франция възниква т. нар. форма на екзекезата, която приема, че правото се съдържа само в текста на закона и, че правните решения могат да се намерят само чрез буквално прочитане на текста на закона.
За ранния позитивизъм е характерна една много тясна връзка между правото и държавата. Правото е продукт съпътстващ държавата. Това становище се критикува от Х.Келзен, който създава една принципно нова позитивистка теория за правото.

2. Нормативизъм. Изходна позиция за нормативизма е, че пр. норми са вид социални норми, които са самостоятелна част от света и те трябва да бъдат разглеждани самостоятелно. Поради това учението на Келзен бива наречено от него самия „чиста теория за правото” – теория, изчистена от всякаква емпиричност, от емпирични дадености. Келзен не отрича съществуването на фактическата действителност, но смята, че е възможно правото да се обясни без тази действителност.


Правото според Келзен представлява система от взаимно свързани, йерархично подредени пр. норми. Системата на правото представлява пирамида с йерархично подредени няколко нива на правни норми. По-общите пр. норми действат, за да се прилагат по-частните. В основата на пирамидата се намират индивидуалните норми – правила за поведение към конкретни правни субекти. Въпросът е от какво естество е правната норма, която Келзен нарича „първична норма” и която е на върха на пирамидата. Това е норма основна норма и тя не представлява правило за поведение! Тя има методологически характер и тя задължава субектите на правото да разглеждат правото като единно цяло. Всяка правна норма е основание за създаване на по-долусторяща правна норма.
Правното има свой самостоятелен живот, свое нормативно битие, където действат правила различни от закономерностите, действащи във фактическата действителност. Рабира се Келзен отрича съществуването на връзка между правото и морала. Нормативнизмът е една много крупна стъпка напред в изследването на правото, защото го разглежда от гл. т. на нормативният му характер. Философската обосновка на нормативизма е т.нар. логически позитивизъм, който се развива през
30-те години във Виенския кръг. Възниква правната логика, която се съсредоточава върху изследването на логическите закономерности в правото.


Съвременен правен позитивизъм.
Хърбърт Харт критикува Келзен в тази част на теорията му, според която правото е пирамида от непротиворечиви пр. норми. В средата на XX век се наблюдава едно значително усложняване на модерните правни системи. Модерните пр. системи са децентрализирани, има много нови ИнП, в сложни отношения помежду си.
1. Правните системи не са елементарно построени. Те са съставени от пр. норми, които са в юридическа сила. Новото при Харт е, че пр. норми биват първични (норми за поведение) и вторични (с тях се установява дали първичните норми са валидни). Следователно правната система не е пирамида, а цялостна система от първични и вторични норми. Тестът за валидност е това дали една пр. норма е създадена в съответствие с една по-горестояща правна норма.
2. Втората съществена черта е разбирането на Харт за т.нар. отворена текстуалност на правните норми, което обяснява действието на правото. Отворена текстуалност означава, че в употребимия език всяка от думите притежава една зона на безспорна употреба и зона на спорна употреба (зона на несигурност).
Когато правните норми действат и казусът е в безспорната употреба на понятието, съдията трябва да реши съгласно утвърдената употреба. Ако е в спорната употреба, съдията е длъжен да я изтълкува нормата преди да я приложи. Така прилагането на правото е процес изясняване на спорната зона от страна на съдиите. Действието на правото е свързано с отворената текстуалност на понятията, изграждащи правните норми.


5. Други съвременни теории за правото

Разграничаването на направленията в модерната теория е условно, условни са и наименованията. Съществуват три направления:

1. семантично – 2. лингвистично – 3. херменевтично

1. Семантично (логическо) направление – вътре в него могат да се открояват две направления – формално логическо и неформално логическо. Формално логическото се основава на теорията на Келзен. Той прави принципно разграничение между света на правните норми, където действат нормативни закономерности и света на емпиричното, където дейтсват причинни закономерности.


- Формалнологическото направление – се стреми да формализира правните норми, да ги представи като математически изрази и да направи възможно прилагането на математически методи в правото.
- Неформалната логика – обединява различни логически подходи, коиот използват средствата на съвременните неформални логики; Перелман – правна реторика (да се наложи една теза над друга); Роберт Алекси – теория за правната аргументация.

2. Лингвистични теории – изследват процеса на взаимодействие между еже-дневния и правния език в процеса на прилагане на правото. Правното общуване се извършва едновременно на два езика. Правният език също не е хомогенен: той се разлага на подезици – езика на закона, езика на практикуващите юристи, езика на доктрината.

3. Херменевтично направление в правото – Когато законодателят създава зако-ните, той формулира в тях едно общо значение на правни норми на базата на т. нар. контекст на създаване на пр. норми. Контекстът на създаване включва всички фактори, повлияли при формализирането на това общо правило за поведение. Прилагането на правните норми според правната херменевтика е процес на създаване и нарастване на смисъла на правните норми. Прилагането на пр. норми е в зависимост от контекста на прилагането!
Прилагането на правните норми е творчески процес, в който централно място заема съдията и този процес преполага да бъде реконструиран смисъл на пр. норми. Съдията създава правни норми като този смисъл се влияе от конкретния контекст на прилагане.

4.
Догматичната юриспруденция приема, че пр. норми притежават обективно, независимо от нас, общ единен смисъл, а прилагането на правните норми е процес на разкриване на този смисъл, докато за херменевтичната теория правните норми нямат общ и задължителен смисъл. От значение е и състоянието на предразбиране в този, който прилага нормите.

Раздел V Юридически факти


Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти

През XXв. се оформят две особено влиятелни юридически теории – правно-социологическата и правно-херменевтичната.


Правната социология е социоцентрична, а не нормоцентрична наука, както ОТП. Според нейната теория правото се заражда във фактите и може да съществува в тях, преди да бъде фиксирано в правните норми. Фактическото в определени случаи притежава нормативна сила, без да е необходимо то да бъде предвидено като юридически факт в хипотезата на правната норма. Следователно понятието „юридически факт” не е необходимо.
Правната херменевтика приема, че при прилагането на правото съдията се намира в херменевтична ситуация, защото той трябва да правораздава не на основата на правото и фактите, а на основата на закона и доказателствата. Следователно прилагането на правото представлява съпоставяне на две интерпретации на текста (правото) и квазитекста (факта), които се обуславят взаимно. Юридическият факт в тази теоретична конструкция не е необходим, защото социалният факт (човешкото поведение) се интерпретира пряко, а не през призмата на установеното в правната норма.

Понятие за юридически факт

Юридически е факт от действителността, установен в хипотезата на правната норма, който служи като критерий за преценка на житейските факти и като източник, за да се проявят субективните права и задължения, предвидени в диспозицията на същата норма.

1.
Основание за установяването на юридическите факти представляват определени факти от действителността (конкретни събития, действия, актове от заобикалящата ни социална и природна действителност). Основната характеристика на един факт от действителността, за да може той да придобие качеството „юридически факт” е еднаквото му и безспорно възприемане от множество субекти на правото. Юридическите факти са безспорни, защото те или се случват в момента на възприемането им, или оставят трайна и безспорна материална следа.


Юридически са само тези факти от действителността, които са установени в хипотезата на правната норма. Останалите са не-юридически или правно ирелевантни факти. Един факт от действителността придобива качеството „юридически факт” от момента на неговото включване от законодателя в хипотезата на правната норма. Юридическите факти обаче не представляват пряк запис на факти от действителността в правната норма. Юридическият факт се създава от законодателя чрез логическо обобщение на група аналогични житейски факти и извеждане на техните общи и постоянни белези. Юридическият факт притежава степен на абстрактност, която позволява чрез него да бъдат преценявани всички конкретни житейски факти, които законодателят има намерение да регулира в бъдеще.
Включени като част от правните норми, юридическите факти придобиват:
- обективност, тъй като се включват в обективното право
- нормативност, въпреки че носят наименованието факти. Те са „нормативни факти”, принадлежащи към нормативната действителност, а не към фактическата. Фактическата действителност се състои от конкретните житейски факти на отделните житейски казуси. При разглеждането в съда житейските факти се преценяват през призмата на нормативните факти.
Юридическите факти като част от правните норми са общовалидни.

2
Правната роля на юридическите факти се състои в тяхното действие. Действието на юридическия факт се проявява в две насоки:


- служи като нормативен критерий дали конкретния житейски факт може да бъде квалифициран като конкретен юридически факт.
- служи като източник за пораждането на субективните права и задължения, предвидени в диспозицията на същата правна норма.
След като бъде установено съответствието на между конкретните житейски факти и юридическия факт от хипотезата на правната норма, в действие влиза нормативната връзка между юридическия факт и субективните права и задължения. Тя се състои от автоматичното и безусловно пораждане на правата и задълженията.


Впр. 34. Юридически събития и юридически действия

Тъй като правото регулира човешкото поведение, то юридическите факти по принцип включват и изразяват определени човешки действия, човешко поведение.

В зависимост от това дали представляват човешко поведение, което се осъществява в резултат от волята на правните субекти, или протичат независимо от нея, юридическите факти се разделят на две основни групи: юридически събития и юридически действия. Някои автори обособяват и една трета група, условно наречени факти от душевния живот на хората. Това са знанието на определени факти, субективното отношение, емоционалните прояви, подбудите, целите.
Всяко действие на човека представлява единство от вътрешни състояния и обективна (външна) проява. Правните норми визират една от тези две страни – вътрешна или външна, от единното човешко действие в ролята му на юридически факт.

Юридически събития са тези юридически факти, които протичат по силата на природните закономерности, независимо от това дали са желани от човека или не. Юридически събития са и процеси, по които се развива човешкото тяло и човешката личност. Юридическо събитие е времето, чрез което в правото се броят сроковете за изпълнение на юридическите права и задължения.

Възможно е обаче определено участие на човека в този естествен природен процес – например неговото създаване или създаване условия за протичането му. В зависимост от това дали юридическите събития протичат изцяло без участието на човешката воля, или са предизвикани и повлиявани от човека, различаваме:
- абсолютни, които протичат без каквото и да е участие на човека
- относителни, предизвикани от волева човешка дейност, но в конкретното правоотношение тази дейност има значение именно като събитие.
Юридическите действия са юридически факти, които са резултат от волево човешко поведение. Те са доминиращата група юридически факти. От своя страна юридическите действия се разделят на основата на редица критерии, като най-важен е съответствието им с изискванията на правните норми. В зависимост от тяхното съответствие те се разделят на неправомерни юридически действия и правомерни юридически действия.




Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница