Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти


Логически начин за тълкуване



страница13/16
Дата16.10.2018
Размер0.92 Mb.
#89309
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16
Логически начин за тълкуване

В континенталната правна система този начин е по-широко използван от прецедентната правна система. Логическите правила, които тълкувателят използва са два вида:


- правила на формалната логика
- правила на нормативната логика
Формалната логика се използва в ежедневния език (както в съдебното решение при мотивите относно фактите). Когато разсъждаваме относно нормите, използваме правилата на нормативната логика. Формалната логика съдържа редица закономерности, които гарантират истинност на заключенията. Някои от тези правила се използват и като аргументи и при тълкуването. Много често те биват наричани аргументи като максими, като истини. Например:
аргумент a pari , при който се използва аналогията.
аргумент a contrario (за противното), при който ние разсъждаваме, че щом законодателят е прикрепил определени правни последици към определени факти това означава, че той е изключил от правна регулация други факти, макар изрично да не е изразил това.
аргумент a fortiori (за по-силното основание), който има две форми – а) a majori minus: от по-голямото към по-малкото (на когото е разрешено по-голямото, на него е разрешено и по-малкото). б) a minori a majorus: който не може по-малкото, не може и по-голямото.
Тези максими служат за насоки на аргументация.
Нормативната логика се използва при аргументация на приложимото право – при съдебното решение. Възниква през XX в. Логиците забелязват, че когато се изследват текстовете на нормите трябва да се спазват определени закономерности.
Правило за непротиворечивост:
По отношение на един и същ правен субект не може да бъде предписвано извършването на противоречиво поведение. Не трябва в една правна норма да се установява извършването на определени действия, а в друга да забранява извършването на тези действия.
Правило за балансираност:
Когато се създава субективно право за един правен субект, едновременно с това да бъде създадено ефективно работещо юридическо задължение за един друг конкретен правен субект. Ако създаваме само субективно право, то не може да бъде ревизирано. Същото отношение важи и за материалното и процесуалното право. Балансът е изключително важен за действието на правната система.
СП --------------- ЮЗ
МП -------------- ПП


Системен начин за тълкуване

При този начин за тълкуване правната система дава информация, с помощта на която ние тълкуваме правните норми. Глосаторите, когато тълкуват Corpus iuris civilis, те тълкуват даден текст с помощта на други текстове, тъй като всички текстове представляват единно цяло. Системното тълкуване обхваща един брой правила, изразени по формата на сентенции:


A rubrica – „чрез заглавието”. В ЗНА е казано, че всеки раздел, глава или институт трябва да бъдат озаглавени като заглавието изразява главното съдържание. Следователно, когато една правна норма е неясна можем да използваме заглавието, за да я тълкуваме.
Pro subjecta materia – смисълът на една норма може да бъде изяснен с помощта на съседните норми т.е. мястото на правната норма ни дава информация за нейната цел и смисъл.
„Използване целта на закона” – някои юристи определят това като самостоятелен начин на тълкуване – телеологично тълкуване. Целта на закона представлява това общо в правните норми, което трябва да бъде постигнато при действието на закона като цяло, при постигането на практически резултати. Постигането на тези резултати представлява част от самия закон. Възможно е целта на закона да бъде посочена изрично от законодателя (преамбюл или първите текстове) в някои закони.
Когато целите на закона не са формулирани от законодателя, но по пътя на анализ се формулира целта. Целта трябва да бъде разграничена от причината или повода, по-който се приема съответния закон. Целта се нарича ratio legis, а повода се нарича ocasio legis. Причините са твърде субективни и те не са част от закона.
„Правило за използване на въведението на закона” – В указа за прилагане на ЗНА се казва, че въведението или преамбюла може да се включва само в нормативни актове с особено важно значение. Той не съдържа правила за поведение, а има деклариращо или оповестяващо действие. Той представлява тази тържествена клетва, която в по-ранните общества е била основание за легитимността на един правен акт.
В съвременните правни системи се приема, че преамбюла е съществена част от закона и въпреки че не съдържа правни норми той има нормативно значение, защото изразява разума на закона. В редица свои решения КС се аргументира като използва преамбюла, въведен в Конституцията като изходна точка в своите мотиви.
Правни принципи за тълкуване
Ролята на правните принципи в тълкуването е те да послужат като насочващи начала при избора на една приложима правна норма. Заедно с това обаче, когато текстът на правната норма не е ясен, когато тълкувателят трябва да вложи определен смисъл в текста, то трябва да се докаже, че изтълкуваният смисъл е в съответствие с правния принцип, който „управлява” (доминира) в конкретната правна ситуация.

Исторически и функционален начин за тълкуване

Общото между тях е, че и при двата вида тълкуването става с помощта на аргументи, информация, която е извън текста на закона. Езиковото, логическото и системното тълкуване стават със средства, които се намират в закона – „intra legem”. Историческото и функционалното тълкуване са тълкуване „extra legem”. Историческото и функционалното тълкуване не са били допустими през 19 век, когато се извършва процеса на кодификация и нагласите, възгледите сред учените са, че трябва да се тълкува единствено буквата на закона. Духът на законите, ако противоречи на буквата на закона, не може да бъде тълкуван.


Исторически начин за тълкуване
Протича с използването на 2 вида аргументи:
1. Т.нар. „подготвителни работи” (от френски). Те са съвкупността от всички документи, които биват съставени в Парламента при приемането на даден закон. Това включва проектозакона, във вида внесен от вносителя, както и мотивите. Ако за един и същ закон са съставени повече от един проекти, се вкюлчват всички. Включват се и стенографските протоколи от обсъжданията на проектозакона в комисиите и в парламентарната зала по време на двете четения.
Какъв е смисълът на подготвителните работи? Когато една правна норма не е достатъчно ясна, ще открием автентичната воля на законодателя в тези документи. Така ще останем максимално близо до това, което е искал да каже законодателят.
Съществуват няколко начина, по които се ползват подготвителните работи:
- Общо позоваване, при което съдията изказва в мотивите си, че смисълът на тълкуваната норма е ... , като се посочват общо без да се прави анализ на подготвителните работи, по които съдията е достигнал до извода си.
- Конкретно позоваване без цитиране
- Чрез цитат от съответния документ, от който най-ясно се установява волята на законодателя.
2. Към историческото тълкуване се отнасят и т.нар. отменени правни норми. Основание за тяхното използване е идеята за стабилност и устойчивост на правната система и за еднакъв подход и регулиране на едни и същи материи. Поради това, когато една норма, която е в сила се нуждае от тълкуване, като средство за тълкуването й може да се използва отменената правна норма, която е регулирала същата материя Отменената и тълкуваната правна норма имат историческа (генетична) връзка, което позволява тълкуването на едната с помощта на другата. Този тип тълкуване се различава от системния по това, че при системния се тълкува чрез съпоставянето на сходни правни норми, но и двете са в юридическа сила!

Функционален начин за тълкуване

(Най-спорен). При него правната норма се изяснява с помощта на обстоятелства, факти, които са extra legem и са актуални. При историческото тълкуване нашата цел е да търсим волята на законодателя. При функционалното тълкуване търсим да докажем какво би казал законодателя сега. С оглед на тази съществена разлика историческото тълкуване бива наричано статично тълкуване – възпроизвеждаме закона такъв, какъвто е бил създаден в миналото. При функционалното тълкуване възпроизвеждаме закона такъв, какъвто би бил създаден от законодателя сега. Това е динамично тълкуване. Поради това динамичното тълкуване няма много привърженици сред учените и практикуващите юристи, но сред тях има такива, които го отричат, но на практика го прилагат.


Фактори, използвани при функционалното тълкуване: политиката и морала.
По принцип, за различните власти в държавата, приемаме, че органите на изпълнителната власт са политически органи, защото представляват групови интереси и чрез тях се приемат решения за бъдещето. Това са органи на политическата власт. В същото време има органи, които осъществяват юридическа власт. Към тях принадлежат органи на съдебната власт, като при юридическата власт се осъществява представителство на частни интереси и тук нещата са обърнати ретроспективно, назад във времето. В действителност границата между политическа и юридическа власт в държавата е много деликатна. Например, орган като Конституционния съд отговаря и пред двете власти. Вътре в изпълнителната власт също има юрисдикции. Една част от органите на изпълнителната власт също осъществяват юридическа власт.
Съдебните органи са към органите на юридическата власт, т.е. трябва да бъдат извън политиката. Има обаче т.нар. гранични случаи като хипотезите, в които някаква много рязка промяна на обстоятелствата полага в рамките на действащото право да бъде извършено пренастройване на цялата система (или части от нея). Това е политиката на прилагане на закона. В някои случаи тази промяна на политиката е свързана с публичен натиск, с лични качества на определени хора вътре в системата. Най-ясният израз на координиране на съдебната политика са едни специални актове – тълкувателните решения. Те целят да бъдат отстранени противоречията в правото, да се изработи единна съдебна политика.
Признавайки ясната граница между политическа и юридическа власт, различният им характер, в същото време трябва да признаем, че самата юридическа власт признава за необходимо за себе си да се води от определени политически ориентации, но в интерес на обществото като цяло.
Политическата роля на конституционните съдилища; Върховният съд в САЩ винаги е обект на дебат, защото според Конституцията Върховният съд е неконтролируем, но от друга страна именно това винаги довежда до стремеж в самия КС да си присвоява правомощия и да се превръща в по-активен политически играч, отколкото е била самата идея. Тази тенденция се определя като съдийски активизъм – термин, с който се определят политическите стремежи на конституционните съдилища.


Видове тълкуване според субектите

Тази класификация се опиа на критерий, който е свързан не с начините за тълкуване, а със субекта, който го извършва. Основно разграничение е на т.нар.

1. Официално и неофициално тълкуване.
1.1. Неофициално тълуване е тълкуване, което се извършва от всички други правни субекти – физически и юридически лица, които, реализирайки правните норми, могат могат също да тълкуват нормативните текстове. Неофициалното тълкуване се нарича още „ежедневно тълкуване”, а от гледна точка на задължителността – то е незадължително, защото субектите тълкуват правните норми за свои нужди.
1.2. Официално тълкуване е това тълкуване, което се извършва от държавен орган по повод на прилагане на правните норми. Този тип тълкуване се извършва ex officio (по силата на заеманата длъжност). Държавният орган не може да откаже тълкуването, в случаите когато то се налага. Тълкуването се обективира в определен писмен официален тълкувателен акт и мотивите по тълкуването притежават задължителност на тълкувателния акт. Официалното тълкуване се нарича още „задължително тълкуване”, защото притежава задължителността на тълкувателен акт.
За правната наука много по-голямо значение има официалното тълкуване, защото протича в рамките на една строго дефинирана процедура. При официалното тълкуване то се отразява в по-нататъшния правен живот.
Официалното тълкуване от своя страна бива два вида: казуално и нормативно.
1.2.1. – Казуално тълкуване (индивидуално, обхваща определен юридически случай) имаме във всички случаи, когато е налице решение на един правен спор от следствие, прокуратура, съд. Казуално тълкуване прилагат административните органи в индивидуалните административни актове.
1.2.2. – Нормативно тълкуване (не е свързано с конкретен казус, а има значение за неопределен брой случай) имаме в 2 основни случая: тълкувателни решения на КС (които са с обща задължителност) и тълкувателни решения на ВКС и ВАС, чрез които в случаите на противоречие в практиката, ВКС и ВАС издават тълкувателно решение как следва да бъде прилаган закона.

2. Доктринално и практическо тълкуване


Общото между тези два вида тълкуване е, че те се дават от юристи по повод действието на определена правна норма.
2.1. Доктринално тълкуване се дава в научни трудове, чиято цел е по-скоро изследователска и педагогическа. Но в същото време доктриналното тълкуване коментира критично съдебната практика и се обосновава с научни аргументи. То не е задълително, но не е „ежедневно тълкуване”, защото се извършва от високо квалифицирани юристи. Поради това, въпреки че не притежава задължителност, правната доктрина се използва. Юридическата теория и практика никога не трябва да се откъсват.
2.2. При практическото тълкуване се включва тълкуване, което се прави от другите участници в процеса (адвокати, прокурор). Това е неофициално, но много качествено и ценно тълкуване.

АНАЛОГИЯ В ПРАВОТО




Понятие за аналогия.

Правоприлагането е дейност на компетентен държавен орган по решаване на юридическите дела. За да реши казусът съдът следва определена процедура. На първо място установява фактите, относими към съответния правен спор, второ – издирва приложимото правило за поведение и трето – решава делото.


В определени случаи обаче се оказва , че липсва правна норма, чрез която да се осъществи правоприлагането. В тези случаи се използва специална правна техника – аналогията. Следователно аналогията е нетипична фаза на правоприлагането. Аналогията има важно практическо значение, защото чрез нея се дава възможност на съда да осъществи правоприлагане, когато отсъства правна норма, годна да се приложи пряко. Аналогията в правото намира приложение във всички отрасли.

Аналогия е правно-технически способ, чрез който при липса на правна норма по аналогичен път компетентният орган формулира правно предписание за решаване на конкретно юридическо дело.

Аналогията намира приложение не само при правоприлагането, но и при тълкуването на правните норми. Поради това от съществено значение е да се провежда разграничение между прилагане на правото по аналогия и тълкуването на правото. Съгласно чл. 46 ал. 1 ЗНА, разпоредбите на нормативните актове се прилагат спред техния точен смисъл, а когато са неясни, се тълкуват по смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт, на основните начала на правото на НРБ и на морала. Аналогията при тълкуването се осъществява чрез използване на т.нар. логически аргумент – „a pari”.
Чрез този логически аргумент се постига ново познание постига ново познание по пътя на аналогията. Използването на аналогия се основава на логическия принцип “Където има един и същ смисъл, едно и също трябва да бъде правото”. За да се изяснят неясните елементи в тълкуваната правна норма се използват съответните ясни елементи от аналогична норма. Така се преодолява и неяснотата. Именно в това се състои разликата между тълкуването по аналогия и правоприлагането на аналогия – налице са две норми, които се съпоставят. Специфичното при тълкуването по аналогия е това, че предварително трябва да бъде обоснована съдържателно връзката между двете норми. А тази връзка се състои в сходството между тях. Това сходство е юридическо основание за аналогично пренасяне белезите на ясната норма спрямо неясната.
По отношение на прилагането на право по аналогия трябва да се има предвид, че основание за това е наличието на юридическа непълнота! Непълнота – това е отсъствие на правно регулиране в области на обществените отношения, които налагат съществу-ването на такова регулиране. Могат да съществуват първоначални или последващи непълноти. В първия случай се касае за невъзможност на законодателя да обхване всички случаи, които се нуждаят от пряко регулиране или за допуснати грешки при използването на юридическата техника. Във втория случай непълнотата се появява като следствие от възникването на нови отношения, които би следвало да се регулират юридически, но не са регламентирани в пълнота.

Видове аналогия

Прилагането на правото по аналогия става в рамките на определена процедура. Тя включва следните етапи:


1. Идентифициране и доказване на юридическа непълнота.
2. Прилагане на аналогията на правните норми (analogia legis)
3. Прилагането на аналогията на правните принципи (analogia iuris)

1. В действителност аналогията е само 2 вида аналогия на правните принципи и аналогията на правните норми. Но поради терминологична близост на двете аналогиисе е наложило разбирането, че те представляват подразделения на едно и също явление.


Analogia legis е уредена в чл. 46 ал. 2 ЗНА. Най-същественото оснавание, което обуславя възможността за използване на дадена правна норма по аналогия, е същественото сходство между тези отношения, които не са правно регулирани и отношенията, които са уредени с конкретни правни норми. Въз основа на това съществено сходство се осъществява логическото умозаключение по аналогия. То се нарича още традуктивно умозаключение (традукция – пренасяне на белези на един предмет върху възоснова на общност.
Analogia iuris или аналогията на правните принципи като технически способ е уредена във втората част чл. 46 ал. 2: „... Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на НРБ и правилата на морала”. При analogia iuris е необходимо да се открие правния принцип, от който да се извлече правило за поведение за решаване на казуса. Правните принципи имат характера на на аксиоми – не подлежат на доказване, а при непълноти е възможно от тях да се моделира правило за поведение. В този случай обаче не е налице класическа аналогична правоприлагаща схема. Тук се използва индукция.
Следователно прилагане на правото по аналогия имаме единствено при analogia legis!

2. Правоприлагането по аналогия е средство единствено за преодоляване на непълнотите в правото по конкретен казус. Непълнотите продължават да съществуват в позитивното право. Преодоляването им става единствено акт на Парламента. Правоприлагането по аналогия не е правотворчество. Съществуват определени законови ограниченият при прилагането на аналогията. Те са уредени в чл. 46 ал. 1 ЗНА – „Наказателна, административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава по аналогия”.


Раздел VI Субективно право и правоотношение




Впр. 41 Понятие за субективно право

Субективното право е валидно в рамките на определен правен ред индивидуално правило за поведение, приложимо към конкретен правен субект и изразяващо неговия правен интерес.

Най-същественото качество на субективното право е, че то представлява правило за поведение. По своята логическа природа субективното право представлява нормативно съждение.

1.
Субективното право е признато от правния ред, представлява негова интеграл-на част и получава от него юридическа сила – изпълнимост и санкционна защита. Субективните права възникват в резултат на действието не само на правните норми, а на правния ред като цяло – правни норми, принципи, съществуващи субективни права и т.н. В прецедентните правни системи субективните права по правило получават детайлна формулировка и защита едва със съдебното решение. В континенталните правни системи съдебната практика също утвърждава много субективни права, които изрично не съществуват в правните норми.


Субективните права не са автоматично и безусловно задължително следствие от действието на правните норми, а биват признавани чрез тяхното съгласуване и обосноваване с правния порядък. Юридическата сила на субективното право се установява чрез проверка на условията (фактите) и съвместимостта му с правния порядък. Следователно нито правните норми, нито субективните права са „първични” в правото, защото и едните и другите представляват правила за поведение, изпълняващи различни функции. Субективните права не са „вторични правни последици” (както твърди В.Ганев). Те се създават по начин да бъдат съвместими с целия съществуващ правен ред. Представляват равностойна и активна част от него.

2.
Субективното право е приложимо към конкретен правен субект. Той обаче не е негов „собственик” или „титуляр”. То е правило за поведение от оправомощаващ тип, индивидуално приложимо към субекта, което регламентира действия, които той да извърши в бъдеще. Субектът на правото трябва да се съобрази с предписаните от субективното право действия само в случай, че го използва. Характеристиката на субективното право като правило за поведение показва наличието на друг правен субект, чието участие е необходимо за реализирането му.

3.
Субективното право е израз на правен интерес, който безспорно има фактическо естество. Тук всъщност преминава тънката граница между юридическото и фактическото. По подобен начин правният ред признава за юридическо лице някои форми на материално единство . Според нас „правният интерес” представлява юридическо явление.
Правният интерес съществува в различни форми и в много институти на правния ред. При субективното право „правният интерес” има конкретни, материални измерения. Субективното право възниква и бива признато от правния порядък, за да задоволи конкретен интерес. Липсата на интерес води до нищожност на правната сделка, което означава несъществуване, липса на сделка и на породените от нея субективни права. Това води до отказ от защита от страна на правния ред (злоупотреба с право.

4.
Субективното право трябва да бъде разграничено от юридическите явления, в рамките на които се проявява и действа:


а) обективното право – твърди се, че то има „обективна природа”, защото съществува външно и е еднакво за всички правни субекти; а субективното право има „субективна природа”, защото съществува вътрешно, психологически в съзнанието на своя титуляр. В действителност субективното право е признато от правния порядък, част е от този порядък и е общовалидно, в смисъл, че всички правни субекти трябва да се съобразяват с него. Различието между правната норма и субективното право е единствено в това, че първата има общ характер, а второто – индивидуален. Освен това обективното право е „обективирано”, записано в обективни източници, а за субективното право това не е необходимо.
б) правното отношение – то обединява в едно юридическо и логическо цяло субективното право и юридическото задължение. Във фактическата действителност реализацията на субективното право се осъществява съвместно и с помощта на субективното задължение на друг правен субект. Тази взаимна обвързаност на поведенията в някои случаи е особено силна. Правното отношение е юридически и логически модел на връзка между субективните права и задължения, техните титуляри и предмет. В действителност правното отношение не е нещо друго, освен самите субективни права и задължения, разглеждани в тяхната взаимна връзка. Правоотношението не поражда субективните права, нито е някаква предшестваща форма на тяхното съществуване.
в) фактическото поведение – това са конкретните действия на титуляра на субективното право в социалната действителност. След като се реализира в социалната действителност, субективното право престава да съществува.


Впр. 42 Форми на субективното право

В руската теория Алексеев отрича наличието на форми на субективното право. Според него субективното право е единно и се състои от три правомощия: право на искане – възможността на титуляра на субективното право да изисква изпълнението или спазването на юридическото задължение;право на собствени активни действия – възможността титулярът на субективното право сам да извършва юридически значими действия.; притезанието – възможността да се приведат в действие принудителни действия за реализация на субективното право.


В българската теория Таджер критикува това становище като разграничава субективните права на три основни вида:

– притезателни – то има за предмет действие или бездействие на определено лице


– непритезателни
- - секундарни
- - други непритезателни

Тъй като съществуват различни принципни различия при действието на субективното право в юридическия живот, поради което е наложително да бъдат разграничавани различните негови форми, които се означават и с различни термини.


Критерии, на основата на които разграничаваме различните форми на субективното право, са видът на интереса, който субективното право може да изразява, и характерът на субективното право като правило за поведение.

1.
Притезанието за определено поведение най-често възниква чрез договор, защото по този начин практически най-лесно се постига съгласуването на притезанието на едната страна и съответстващото на нея юридическо задължение на другата. Но притезателните субективни права могат да възникнат и от ред други юридически факти. Най-важна характеристика на притезанието като форма на субективното право се състои в това, че изискването е за конкретно действие. Следователно субективни права, които НЕ СА самоизпълними, нямат характера на притезания.


Юридическо задължено лице може да бъде не само частно лице, но и публична институция или държавен орган, като властта, с която те разполагат, не е основание да откажат изпълнението на дължимото поведение.

2.
Способността, възможността на правните субекти да извършват конкретни правни действия има предварителен характер, а нейното съществуване представлява необходимо условие за възникването на останалите форми на субективно право Освен това, тя не може да се определя свободно от страните, защото представлява субективно право от публичен порядък, ето защо тя трябва да отговаря на определени стандарти. Въпреки че е типично субективно право, способността за извършване на правни действия е типова и се определя от критерии, посочени в закона (възраст, психично здраве).


Интересът, който е в основата на упражняването на тази форма на субективното право, е също конкретен и принадлежи на самия субект. Той е в същото време и от публично естество, защото правният порядък осигурява еднакви условия не само за действието на правните норми, но и за упражняването на субективните права.
Субективното право като възможност се изразява в обща и абстрактна възможност за извършване на бъдещи правни действия, които ще имат правен ефект само в патримониума на титуляра на това субективно право.

3.
Правната власт се състои във възможността титулярът на субективното право да извърши определено едностранно действие на създаване, промяна или и прекратяване на субективни права и задължения, които са част от патримониума на друго лице, а последният е длъжен да приеме правните резултати от тези действия. Властта възниква в определени случаи, детайлно регламентирани от правния порядък, поради което се нарича правна. Съществуват два основни случая, при които субективното право има характера на правна власт: преобразуващите права и представителството


а) Преобразуващите права имат за свой предмет вече съществуващи субективни права и задължения - те биват променяни, прекратявани или на тяхно място възникват нови. Преобразователното право се упражнява чрез едностранно волеизявление от неговия титуляр, а правният ефект настъпва незабавно, без да е необходимо съдействието на задълженото лице и нито то, нито трети лица могат да попречат на упражняването на преобразователното право.
Функционално преобразуващото право възниква в случаите, когато е налице надлежно възникване или изпълнение на първичното субективно право. Юридическо задълженото лице или упражнява надлежно възникнало право, или не оказва съдействие при изпълнение на вече възникнало първично право. Интересът на титуляра на вторичното субективно право произтича от това първичното право да бъде упражнявано по надлежен начин.
Първата хипотеза обхваща случаи на унищожаемост, предвидени в редица отрасли на правото, когато е налице начален недостатък в правопораждащия правен акт. Втората хипотеза обхваща случаите на неизпълнение на редовно възникнали първични субективни права и задължения. В този случай за титуляра на първичното субективно право възниква възможността да иска тяхното изменение или прекратяване. Третата хипотеза обхваща случаите, при които първичните права не са породени или са унищожаеми. В този случай упражняването на секундарното право води до пораждането на първичното право или до санирането му.
б) При представителството представителят има правото да извършва правни действия от името и с непосредственото действие за представлявания като представителната власт се реализира в извършване на правни сделки от представителя. По силата на представителното субективно право правните последици на извършваните сделки преминават направо в патримониума на представляваното лице като последното е длъжно да приеме тези резултати.

4.
Правната свобода като форма на субективно право се реализира от титуляра на субективното право чрез лични действия, като реализацията не изисква съдействие от друго лице. Липсва изискване за някакво специално поведение от страна на обществото. Тази форма на субективно право трябва внимателно да се разграничава от „свободата”, която е налице при правно ирелевантните отношения, при които свободата се изразява в това, че правото не се интересува от едно определено действие или поведение. При правната свобода човек е свободен да избира конкретни варианти на поведение в рамки, определени от правната система.






Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница