Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти


Впр. 40 Презумпции и фикции



страница12/16
Дата16.10.2018
Размер0.92 Mb.
#89309
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16
Впр. 40 Презумпции и фикции

1.
Презумпциите са последиците, които законът или съдията извличат от един известен факт за друг – неизвестен факт.


Според това дали следва от правилата на човешката логика или са предвидени в закона, презумпциите се разделят на законови презумпции и човешки презумпции. Законовите са предвидени в изричен текст на закона. Тъй като са предвидени в правните норми, използването на законовите презумпции е по-ясно и безспорно. Човешките презумпции представляват част от нашето ежедневно мислене, което ние използваме в юридическото обосноваване. На практика тези презумпции намират приложение почти при всяко юридическо разсъждение.
В зависимост от това дали е допустимо оборването на презумпциите разграничаваме:
- оборими презумпции – допускат оборването на факта, предположение за който те съдържат. Това са предимно човешки презумпции. Законови оборими презумпции съществуват предимно в сферата на частното право.
- необорими презумпции – изключват презюмираният от тях факт да бъде оборван. По своя окончателен характер те приличат на фикциите. Необоримите презумпции изпълняват две функции – в областта на доказването и за установяване на юридическите параметри на правната система Изграждането и действието на правната система като едно цяло се основава на редица необорими презумпции: за знанието на правото от всички, „съдът знае правото” и т.н.

2.
Правната фикция представлява съзнателно, правомерно и необоримо предположение за факт, извършвано противно на доказаните или вероятни факти в конкретния случай.


Правните фикции трябва да бъдат разграничени от редица сходни правни институти. При презумпциите също е налице предположение за факт, но той е възможен или вероятен, докато при фикциите е налице категорично различие между допускания и съществуващите факти. При аналогичното прилагане на правните норми, приложими към една фактическа ситуация, се прилагат към друга; тук не е налице невярна фактическа ситуация, както при правната фикция. При симулацията също е налице съзнателно отклонение от фактите, това отклонение обаче не е правомерно! При абстрактните понятия и институти създавани от правната наука, които нямат аналог във фактическата действителност, не е налице отклонение от действителността.
Видове
-- В зависимост от мястото и ролята си в системата на правото правните фикции се разграничават на позитивни и догматични.
Позитивните правни фикции са част от конкретна правна система Това са фикции относно юридически факти.
а) В зависимост от това, как са създадени, позитивноправните фикции биват законодателни (създадени от законодателя чрез изразяването им в приеманите от него правни норми) и юристпруденциални (създадени в областта на съдебната практика и съществуващи в определени съдебни решения.
б) В зависимост от своята насоченост и степен на абстрактност позитивноправните фикции биват относително юридически факти и фикции относно правни последици. При първите се приема наличието на конкретен факт, който не отговаря на действителността. Този факт поражда определени правни последици. Ролята на тези фикции е да приравнят два факта – един несъществуващ към втори съществуващ. При фикциите относно правни последици е налице съзнателно отклонение от юридическата действителност, такава каквато не съществува в действителността. Обратното действие на юридическата сила е основано на фикция, например.
Догматичните правни фикции се характеризират с наличие на съзнателно отклонение от фактите, но целта е теоретична – да се даде по-добро обяснение на определено правно явление, да се създаде юридическа концепция или конструкция. Тези фикции имат най-висока степен на абстрактност и служат като изходни предпоставки на юридическото мислене. Те първоначално възникват като чисто теоретични конструкции, а след това се прилагат в действащите законодателни и политически системи.
-- В зависимост от обсега си – дали се отнасят само до дефинирането на определен термин или израз от правната норма, или пък уреждат правните последици от определени юридически факти, фикциите биват терминологични и нормативни.

Раздел VIII Прилагане и тълкуване на правото


Темата за прилагането и тълкуването на правото представя практическата реализация на правната система. Задачата на правната система е да регулира поведението на хората. Реализацията на правото представлява тези действия на правните субекти, чрез които се изпълняват предписанията на правните норми. Всеки правен субект в своите действия се съобразява с правилата за поведение в правните норми. Тези действия се наричат реализация на правните норми.


ПРИЛАГАНЕ НА ПРАВОТО




Реализация на правните норми

Правните норми се реализират чрез фактическото поведение на правните субекти по няколко основни начина в зависимост от вида на предписаното поведение.


Първият начин е изпълнение на правните норми, което е налице при норми, които предписват извършването на определени действия. Когато правната норма предписва определени действия, тя се реализира чрез изпълнение Например, нормите на Семейния кодекс предписват родителите да отглеждат и възпитават своите деца. Действията на родителите представляват изпълнение на правните норми.
Втората форма на реализация е спазването на правните норми. Тя се осъществява при забраняващите правни норми, които забраняват извършването на определени действия. Реализирането на този вид норми става чрез въздържането от строго определени действия. Например, ректорът забранява пушенето в сградата на университета. Реализирането на тази норма представлява въздържание от пушене в университета.
Третата форма се нарича използване на правните норми и тя се прилага по отношение на оправомощаващи норми. Те дават права на определен субект да извърши действие, без обаче то да представлява задължение за него. Използване е налице само в случай, че субектът реализира поведение, регламентирано от тези норми.

Реализацията на правните норми представлява фактическото поведение на хората. Осъществяването на едно субективно право обикновено е съпроводено с изпълнение на определено юридическо задължение от един или повече субекти на правото. Т.е. реализирането на правната норма се осъществява чрез поведението на правни субекти с различни интереси. В отделни случаи реализирането на правото е съпроводено с определени трудности.


В процеса на реализация на правото отграничаваме безспорна и спорна реализация.
- безспорна реализация – при нея отношенията протичат в рамките на модела предписан от правните норми.
- спорна реализация – при нея се появява ситуация на правен спор.


Правен спор

Според някои автори правният спор е неестествено явление, патология на правото. По-разпространено е становището, че правният спор е естествен феномен, който съпътства реализацията на правото. Всъщност съществуването на правото като социален регулатор е съсредоточено именно в спорната част. Важността на правния спор о гледна точка на интересите на обществото е причината за появата на хора, чиято задача е решаването на правни спорове, чрез специфичните механизми на правото.


Правният спор възниква, когато заинтересованите в едно правно отношение страни имат различно мнение относно субективни права и юридически задължения, които възникват между тях. Когато една от страните отнесе решаването на правния спор до компетентния орган на съдебната власт, започва една специализирана форма на реализация на правото, при която компетентния държавен орган решава възникналия правен спор по задължителен за страните начин и прилага правна принуда в случай, че страните по правния спор не изпълнят доброволно постановеното решение.
От гледна точка на общата теория на правото, правният спор и свързаното с него прилагане на правото бива разглеждано единствено по отношение на общите моменти, присъстващи във всеки спор. Когато един съдебен орган трябва да разгледа един правен спор, обосноваването на съдебното решение включва три основни момента:
1. Правният спор изисква да бъдат установени фактическите обстоятелства, при които е възникнал правния спор.
2. Спорът относно приложимото право – кои правни норми следва да бъдат приложени като модел за решаване на правен спор.
3. Правни изводи, които съдът прави и в съответствие с тях – извеждане на ново правило за поведение (заповедта, която съдът отправя до спорещите страни)
Това са трите основни фази на прилагането на правото, като всички действия, които съдът извършва, биват записани в съдебното решение. Всяко съдебно решение има строго определен начин на съставяне.


Съдебно решение

Основен елемент от съдебното решение са мотивите. Те се разделят на фактически и правни мотиви Правните изводи, които съдът прави на база на фактическите и правните мотиви, се наричат главни мотиви и именно тези мотиви биват обобщени като съдебна практика. В диспозитива на съдебното решение съдът нарежда извършването на конкретни действия.


Всяко съдебно решение съдържа тези основни моменти. Изследват се фактическите обстоятелства във фактическите мотиви, изследва се приложимото право в правните мотиви, правят се изводи и в крайна сметка спорът бива решен.
По своята логическа природа съдебното решение представлява един силогизъм. Силогизъм е форма на мислене, при която при две изходни съждения – едно общо и едно частно – се формулира ново несъществуващо към момента частно съждение. Следователно съдебната дейност представлява формулиране на нови, несъществуващи в правната действителност, правила за поведение. В теорията на правото говорим за юридически силогизъм, защото общото съждение е формулирано в правните норми, а новото частно съждение е задължително за правната реализация.
Юридически силогизъм представлява обосноваването на решението по спора, доказване, че фактите по спора попадат по регулацията на конкретна правна норма и действието на правната норма е еднозначно. Съдебното решение представлява единственият логически верен извод за действие на правните норми. Съдебното решение е задължително, не само защото е постановено от компетентен държавен юридически орган, но и защото е истинно. То представлява едно закономерно извличане на резултата от действието на правните норми по казуса.
Следва да бъдат изяснени по-подробно първите два компонента от юридическия силогизъм.


Съждение относно фактите

Съждението относно фактите представлява няколко логически свързани последователни действия.


На първо място се определят границите на правния спор. По принцип правният спор започва с определени твърдения на ищеца – това са твърдения относно факти. Ответникът също излага своите фактически твърдения. Следва твърденията на двете страни да бъдат съпоставени. Там, където имаме съвпадащи фактически твърдения, няма спор относно фактите. Това е първоначалният етап, при който се формира спора относно фактите. Всяка страна в спора, доказва фактите, които тя твърди /доказване на спорните факти/. Тук действа принципа, че всяка страна носи тежест за доказване на своите твърдения.
Съществуват една особена група факти, т.нар. ноторни факти, за които се приема, че са известни на съда. Те не се доказват. Трябва да се отбележи, че абсолютно ноторни факти не същестуват – те са различни в различните исторически периоди. Например: „България е парламентарна република” и др.
Доказването на спорните факти се осъществява с помощта на доказателства. Доказателства представляват средства, чрез които съдът узнава за фактите по казуса. Те са строго определени и се разделят на три основни групи: писмени доказателства, които биват най-различни видове; гласни доказателства, които трябва да произтичат от свидетели, които пряко наблюдават съответните събития; експертни доказателства (експертизи), чиято задача е да помогне на съда да установи какви процеси протичат спрямо наблюдаваните факти.
Следва съпоставяне на доказателствата, при което съдът елиминира тези доказателства, които са противоречиви на „общата картина” на фактите. За да елиминира едно доказателство, съдът трябва да каже, защо го отхвърля.
Следващ етап са фактическите изводи на съда, които всъщност представляват реконструкция на един факт, който се е осъществил в миналото, на един исторически факт. Ако съдът вярно анализира, обстоятелствата, казваме, че съдебното решение е обосновано. В случай, че доказателствата са събрани правилно, но изводите не са верни, говорим за необоснованост на съдебното решение и то не може да бъде вярно.


Приложимо право

1.Необходимо е на основата на изводите относно фактите да бъде определена приложимостта на правната норма. Съдът определя в кой правен отрасъл се намирала приложимата норма, в кой правен институт и точно кой текст отговаря на казуса. Тази конкретизация от страна на съда се нарича юридическа квалификация. Съдът трябва да докаже, че съответната правна норма притежава юридическа сила към момента, в който са се случили фактите в правото. Прилага се правната норма, която е била в юридическа сила в момента на обективиране на фактите в правото. Ако към момента на решаване на казуса правната норма не е в юридическа сила, то това не означава, че тя няма да бъде приложена към конкретния минал момент.


2.Ако по отношение на една и съща ситуация имаме две правни норми, които едновременно се намират в юридическа сила е налице конфликт (колизия) между правните норми. От гледна точка на системния характер на правото колизиите са нежелателни. Но от практическа гледна точка подобни ситуации се срещат нерядко. Поради това съществуват т.нар. правила за решаване на конфликти между правните норми. Едно от основните правила е йерархичното правило. Правните норми притежават юридическа сила, която е различна. Йерархическото правило гласи, че при колизия между две правни норми съдът ще приложи тази правна норма, която притежава по-голяма юридическа сила.
В правната система съществуват т.нар. институционални средства за отстраня-ване на колизии между правните норми. Конституционният съд обявява за невалидни противоречащите на Конституцията норми от закона. ВАС може да отменя правни норми на подзаконови нормативни актове, поради тяхното противоречие със закона.
Когато съдът установи противоречие на дадена правна норма от закона с нормите на Конституцията, той може да сезира ВКС или ВАС, който отнесе въпроса до Конституционния съд. Ако съдът установи противоречие на норма от закона с подзаконов нормативен акт, ЗНА постановява прилагането на нормата на закона. Така стои въпроса и за противоречия между нормативните актове на Министерски съвет и нормативните актове на отделния министър.
3.В някои случаи дадена правна норма може да бъде неясна или да съществува т.нар. празнота в правото (липса на правна норма). При тези две ситуации, които се срещат нерядко при прилагане на правото, по изключение на съдебната система е разрешено съдът да извърши тълкуване на неясната норма или да извърши прилагане на правото по аналогия. При тълкуването и при аналогията съдията извършва действия, които излизат извън рамките на титпичното прилагане на правото. Налице е правотворчество, макар и ограничено по своя обхват. Причината за това се опира на принципа за забрана на отказ от правосъдие.
Всъщност, говорейки за прилагане на правото, ние говорим за типични и нетипични действия. Нетипични са тълкуването или създаването на правна норма, за да се реши даден казус. Можем да установим прилика с действията на съдията в прецедентната правна система. Тълкуването на правните норми и аналогията се извършва при спазването на строго определени правила, чието изучаване е част от професионалното обучение на юристите.

ТЪЛКУВАНЕ НА ПРАВОТО


Наред с утвърдения в българския език термин „тълкуване на правото” в последните десетилетия започва да се използва и термина „интерпретация” като абсолютен синоним на тълкуването.



Същност на тълкуването

Тълкуването представлява процес, при който имаме една дейност по изясняване на смисъла, който е вложен в едно определено съобщение. Човешката комуникация представлява двустранен процес, при който един автор на съобщение предава определен смисъл до определен кръг от адресати. Този смисъл е закрепен върху определен материален носител, наречен „знак”. Следователно, разграничаваме:


- процес на фиксиране на смисъл върху знак от страна на автора
- процес на разшифроване на смисъла от знака от страна на адресатите
Когато последният процес е по-продължителен, говорим за тълкуване на смисъла. Този процес е характерен за всички сфери на човешкия живот. В правото е налице процес, при който законодателят (като автор) фиксира върху законите (като знаци) определен смисъл. Този смисъл е насочен към субектите на правото, които го възприемат и съобразяват своето поведение с правилата .
И все пак, в правото са налице характерни особености свързани с: автора на смисъла – това е единствено законодателя; знака в правото – това са определени източници, които са характерни във всяка една правна система; адресати – това са всички субекти на правото, сред които по-специално една група органи, които прилагат правото. В областта на човешките взаимоотношения ние можем да тълкуваме смисъла твърде свободно и дори да влагаме нов смисъл. При тълкуването в правото това е недопустимо. Правните норми трябва да бъдат разбирани еднакво от всички правни субекти; правните норми действат еднакво именно защото биват разбирани еднакво и следователно когато са неясни, те биват тълкувани еднакво. Тълкуването в правото следва една строго определена процедура. Органите, които тълкуват правото го прилагат по еднакъв начин.
Правото се практикува от една група хора, които умеят да четат и прилагат правните норми по начин, който съчетава професионализма с уменията за тълкуване, което придава на правото едно творческо битие.


Начини на тълкуване

1. Начинът на тълкуване е средство за изясняване на смисъла на една правна норма.


Всяка норма е изразена езиково на националния език на съответната правна система. Следователно има един пръв, най-близък контекст – езиков контекст. Всяка правна норма притежава определена логическа структура, т.е. правните норми притежават логически контекст. Правните норми се намират в рамките на една конкретна правна система и представляват интегрална част от нея. Следователно ние можем да разберем смисъла на правните норми единствено чрез правните принципи. Затова говорим за системен контекст на правните норми. Всяка правна норма е създадена при строго определена историческа обстановка и преди приемането й са били създадени проекти за този закон. Обстоятелствата, при които е бил създаден закона са много важни, те представляват историческия контекст, който може да ни помогне да разкрием смисъла на правната норма. Всяка правна норма действа в конкретни обществени фактори, които формират т.нар. функционален контекст, който има значение за прилагането на правните норми.
Всеки един от видовете контекст може да бъде осмислен с използването на специфично оръдие, насочено към този контекст. Етозащо приемаме, че съществуват пет основни начина за тълкуване: 1) езиков, 2) логически, 3) системен, 4) исторически, 5) функционален. Всеки един от тези начини представлява единство от правила, които действат в рамките на този вид контекст:

езиков начин за тълкуване единство от езикови правила


логически начин за тълкуване единство от логически правила

и т.н.


2. Не съществува универсален начин за тълкуване! Съвременното тълкуване зависи от правното семейство, някои правила, които ние прилагаме не се проявяват в прецедентната правна система.
Възможно е културната и правната атмосфера да е такава, че използването на някои от тези начини за тълкуване да е забранено. Например, през XIXв. сред юристите е било възприето, че кодексите могат да бъдат тълкувани само езиково, тъй като се смята, че законодателят е създал много добри закони и всяко друго тълкуване е изопачаване на волята на законодателя. Действа максимата, че юристите са длъжни да прилагат буквата на закона. В края на XIXв. започва прилагането на системното и логическо тълкуване. А през XXв. се приемат за допустими историческия и функционалния начин за тълкуване.
Последният (функционален) начин на тълкуване е най-„опасен”, тъй като тълкуването се извършва с помощта на фактори извън правото. Това е прерогатива само на законодателя.
Използването на начините за тълкуване става в строго определена последователност. Тълкуването трябва да следва посоката от „по-близкия” към „по-отдалечения „ контекст. По-близкият контекст ще ни даде повече информация. Естествено се преминава от логическото към функционалното. В практиката обаче, не е необходимо, нито е възможно, прилагането на всички методи на тълкуване. Законодателят преценява естеството (езиково, логическо и т.н.) на неяснотата. Среща се и изпълнение на два или повече начина на тълкуване. Но абсолютно забранено е тълкуването да започва с функционалния начин и след това някой от по-близките начини.
В заключение следва да отбележим, че както прилагането, така и тълкуването са строго разионални процеси. Целта на тълкувателя е да убеди останалите в правотата на тълкуването.


Процедура на тълкуването

Процедурата на тълкуването включва три основни момента:


- I. Доказване на неяснотата – съдията трябва да докаже неяснотата, за да може да я тълкува.
- II. Прилагане на контекстуалните начини за тълкуване – установява се кои правила да се приложат и защо.
- III. Избор на тълкувателен резултат – крайно становище относно резултатите от тълкуването.


Езиков начин за тълкуване

1. Освен общоупотребимия език съществуват т.нар. специализирани езици, които са вградени в него някакъв начин. Например медицински език, инженерен език и т.н. Юридическият език е вид специализиран език; той може да бъде разграничен на три основни групи, а именно а) език на закона б) доктринален език в) практически език Автор на първата група са правотворческите органи, на втората са учените, теоретиците.


Езикът на закона съдържа правила за поведение, предписания как трябва хората да постъпват. Следователно съжденията в правните норми не могат да бъдат определени като истинни или неистинни. Нормативният език на закона е ценностно неутрален. Този език не изразява отношение към действителността. Нормативният език е едносмислен, обективен. По това той принципно се отличава от ежедневния език. Тази едносмисленост е функция от това, че закона изразява предписания, които трябва да бъдат еднакви за всички правни субекти. Когато тълкуваме езика на закона е допустимо да се използва единствено контекста на създаване на правните норми.
2. Има 2 вида правила при това тълкуване: езикови (лингвистични) и юридически.
Правила за определяне на смисъла (семантични правила):
- правила за общоупотребимия смисъл на думата (1)
- правила за понятия с научен и технически смисъл (2)
- за стандарти и нерегистриращи понятия (3)
- за включените понятия от езика на юридическата доктрина и практика (4)
- юридически езикови правила (5)

(1) Правила за общоупотребимия смисъл на думата Според чл. 9 ЗНА разпоредбите на нормативните актове трябва да бъдат формулирани на общоупотребимия български език. Това правило е насочено към автора, но е относимо и към адресата (съдиите).


Отклонения са възможни само в случаите (чл. 36 ал.1 ЗНА), когато това се налага от предмета на нормативния акт, като използваната дума трябва задължително да бъде дефинирана в допълнителните разпоредби на съответния нормативен акт. Друга хипотеза е използването на чужди думи и изрази само ако те са станали трайна съставка на българския език или не могат да бъдат заменени с български. Трета хипотеза на отклонение от българския език са т.нар. фразеологизми, които се използват в нормативния език. Това са изрази, които са типични само за езика на закона и които никога няма да срещнем в обикновения език („състав на престъплението”, „изпълнение на присъда” и т.н.). Когато съдията тълкува една правна норма, той ще избере общо употребимия смисъл на думата.
(2) Правила за понятия с научен и технически смисъл. Те вече имат дефиниция, определена по един ясен начин в съответната област на науката и техниката. В тези случаи техническият и научният смисъл ще бъде предпочетен, когато съответният закон има действие във тази област на науката и техниката.
(3) За стандарти и нерегистриращи понятия. От логическа гл. точка те представляват понятия чиито обем е променлив. Например „биологично силно действащи вещества” чл. 18 ал. 4 Конституция на Р.България. Такива понятия не могат да бъдат избегнати, а от друга страна прилагането им винаги поражда необходимостта от тълкуване.
Стандартът, когато се отнася за човешко поведение, определя това, което изглежда нормално към момента на оценката. Например: „грижа на добър стопанин” и т.н. Чрез тези понятия се прави една цялостна преценка на човешкото поведение в неговия социален контекст.
(4) Понятия, които са приложими в юридическата наука и практика. Доктрината има значение за развитието на юридическия език, като в множество случаи създава и дефинира понятия, които законодателството възпроизвежда без да дефинира (такива са редица изрази в Конституцията – „разделение на властите”). Нови понятия се създават и в юридическата практика. Съдиите са задължени да конкретизират общи понятия, които се съдържат в законодателството. (Например: „стачка”)
(5) Специфични юридически езикови правила. Те имат формата на максими, които съществуват от столетия:
- ius dem generis – от същия род. Смисъл: Авторът на правната норма не е използвал родовото понятие, а е изброил определени видови понятия – лица, действия или вещи. В такъв случай, когато се тълкува това изброяване, тълкуването трябва да определи родовото понятие след това да прецени дали това родово понятие се прилага в конкретния казус.
Например: Кодекс на труда – „предприятие е всяко място, учреждение, организация, кооперация, завод, обект и др. подобни, където се полага наемен труд”
- expresio – изрично установяване на нещо, изключващо останалите хипотези.

Проблемът за доказване на смисъла: смисълът в правните норми може да бъде доказан с помощта на различни експертизи, както и чрез метода на позоваване на авторитетни енциклопедии и тълковни речници.


3.Синтактични правила. Синтаксисът определя правилата за връзка на думите в изречението. Нормативният синтаксис е различен от този на общоупотребимия език. В правото, в езика на закона, съюзът „и” означава едновременност (кумулативност), а съюзът „или” означава алтернативност, несъвместимост.




Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница